Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (7)

6.

Портите на Мал Зет, също като тези на Тол Хонет, бяха широки и направени от излъскан до блясък бронз. Укрепената част от града зад градската стена беше доста по-различна от столицата на Толнедранската империя. Всички сгради си приличаха по особен начин и бяха построени толкова близо една до друга, че широките улици в градския център бяха оградени от двете страни със солидни, измазани с хоросан стени, в които се забелязваха единствено здрави сводести входове с тесни бели стълбища, водещи до плоските покриви. Тук-там хоросанът се беше напукал и оронил, разкривайки факта, че под мазилката сградите са построени от одялани греди. Дурник, който вярваше, че всички постройки трябва да бъдат изградени от камък, отбеляза този факт, без да скрива неодобрението си.

Когато навлязоха по-навътре в града, Гарион забеляза почти пълната липса на прозорци.

— Не бих желал думите ми да прозвучат като критика — обърна се той към Закат, — но не ти ли се струва, че твоят град изглежда доста еднообразен?

Закат го изгледа с любопитство.

— Всичките къщи са еднакви и по тях няма много прозорци.

— О — усмихна се Закат, — това е една от слабите страни, когато човек остави архитектурата в ръцете на военните. Те са убедени, че всичко трябва да бъде еднообразно, освен това във военните укрепления няма място за прозорци. Всяка къща има своя малка градинка, хората прекарват по-голямата част от времето си в градините — или на покривите на домовете си.

— Целият град ли е такъв? — попита Дурник.

— Не, майстор Дурник — отвърна императорът. — Тази част от града е построена за ефрейторите от армията. Улиците, запазени за офицери, са малко по-широки, а онези, където се издигат жилищата на редниците и работниците, изглеждат доста по-бедно. Военните са много чувствителни по отношение на чин, ранг и звание, както и на външните белези, характерни за тях.

След малко минаха покрай една набита жена с червендалесто лице, която се караше пронизително на мършав мъж с вид на бито куче. До тях група войници изнасяха мебели от близката къща и ги трупаха в паянтова каручка.

— Просто трябваше да отидеш и да го направиш, нали, Актас? — викаше тя. — Трябваше да се напиеш като животно и да обидиш капитана! Сега какво ще стане с нас? Цял живот се блъсках в онова жилище за редници, което приличаше повече на кочина, и очаквах да те произведат в по-висок чин. И когато най-сетне си помислих, че нещата се оправят, ти отиваш и се насмукваш и те разжалват. Сега отново си редник!

Мъжът измърмори нещо.

— Какво каза?

— Нищо, скъпа.

— Няма да ти позволя да забравиш това, Актас, хубавичко ме чуй.

— В живота на всеки човек има върхове и падения, нали? — измърмори Сади, когато се отдалечиха.

— Не мисля, че това е нещо, на което трябва да се подигравам! — рече Се’Недра с изненадваща разпаленост. — Изхвърлят тези хора от дома им, защото съпругът си е позволил миг на глупост. Не може ли някой да направи нещо?

Закат я погледна изпитателно, после кимна на един офицер с червена пелерина, който яздеше почтително край тях.

— Разбери в кое подразделение служи мъжът — нареди императорът. — След това отиди при капитана му и му съобщи, че ще приема като лична услуга, ако Актас отново придобие по-раншния си чин — при условие, че винаги е трезвен.

— Слушам, ваше величество. — Офицерът отдаде чест и се отдалечи.

— Благодаря ти, Закат — каза Се’Недра, макар и малко сопнато.

— Удоволствието е изцяло мое, Се’Недра. — Той и се поклони от седлото си, след това се засмя. — Подозирам, че бездруго съпругата на Актас ще се погрижи той да страда в достатъчна степен за неуместното си държане.

— Не се ли страхувате, че подобни актове на милосърдие могат да подронят висотата на репутацията ви, ваше величество? — попита Сади.

— Не — отвърна Закат. — Владетелят винаги трябва да се стреми да бъде непредсказуем, Сади. Така подчинените му никога няма да се чувстват спокойни и няма да се отпускат. Освен това, ако императорът от време на време проявява щедрост и милост към по-ниските чинове, това засилва лоялността им.

— Никога ли не правиш нещо, което не е мотивирано от политиката? — попита го Гарион. Поради някаква необяснима причина лекомисленото обяснение, което Закат даде за постъпката си, го беше подразнило.

— Не мога да се досетя за такова нещо — отговори Закат. — Политиката е най-великата игра на света, Гарион, но човек трябва да я играе без никакво прекъсване, за да не изгуби силата и уменията си.

Силк се засмя.

— Аз твърдя точно същото нещо за търговията — подхвърли той. — Единствената разлика, която мога да посоча, е, че в търговията човек печели пари и по това личи колко е добър. Вие как отчитате постиженията си в политиката?

Изражението на Закат представляваше особена смесица — наполовина възбуда и веселие, наполовина абсолютна сериозност.

— Това е много просто. Келдар — отвърна той. — Ако в края на деня все още си на трона, значи си спечелил. Щом си мъртъв, значи си загубил — и всеки ден започва абсолютно нова игра.

Погледът, който му хвърли Силк, беше замислен. След миг дребничкият драснианец погледна Гарион и пръстите му леко се раздвижиха: „Трябва да говоря с тебе. Веднага.“

Гарион кимна леко, след това се наведе от седлото и опипа корема на коня.

— Какво има? — попита Закат.

— Подпругата нещо се е охлабила — отвърна Гарион и слезе от коня си. — Продължавайте напред. Ще ви настигна. Ела ми помогни, Силк.

— За какво става дума? — попита Гарион, когато императорът се отдалечи на разстояние, откъдето не можеше да ги чуе и започна да бъбри с Велвет и със Се’Недра.

— Бъди много внимателен с него, Гарион — прошепна дребният мъж, преструвайки се, че затяга подпругата. — Сега той мъничко се издаде пред нас. На повърхността е пълен с любезност и усмивки, ала същността му не се е променила много.

— Нима не се шегуваше?

— Ни най-малко. Беше абсолютно сериозен. Доведе всички ни в Мал Зет по причини, които въобще не са свързани с Менга нито с търсенето на Зандрамас. Бъди нащрек с него. Тази приятелска усмивка може да изчезне от лицето му без никакво предупреждение. — След това заговори по-високо: — Готово. Хайде да настигнем останалите.

Групата излезе на широк площад, заобиколен от всички страни с брезентови палатки, боядисани в различни разцветки на червеното, зеленото, синьото и жълтото. Площадът гъмжеше от търговци и граждани, всички облечени в пъстроцветни, свободно падащи дрехи, които стигаха до петите им.

— Къде живеят обикновените граждани, щом целият град е разделен на участъци, съответстващи на военните чинове? — попита Дурник.

Брадор, плешивият червендалест началник на Бюрото на вътрешните работи, който случайно яздеше в този момент до ковача, се усмихна широко и отвърна:

— Те всички имат чин и звание, майстор Дурник. Всеки го получава в съответствие с личните си качества, които пък се следят много стриктно от Бюрото за повишения на гражданите. Жилищата, местата за търговия, женитбите — всичко това се определя от чина на човека.

— Това не е ли някак прекалено контролиран процес? — попита Дурник многозначително.

— Малореанците трябва да бъдат контролирани много отблизо, майстор Дурник. — Брадор се засмя. — Ангараките се кланят по навик пред властта; мелцените изпитват дълбока вътрешна необходимост да разпределят всичко на отделни категории; карандите са прекалено глупави, за да контролират собствената си съдба, а далите — е, всъщност никой не знае какво искат далите.

— Ние наистина не сме толкова различни от хората на Запада, Дурник — рече Закат през рамо. — В Толнедра и Сендария тези неща се определят от икономиката. Хората се ориентират към къщи, магазини и женитби, които могат да си позволят. Ние просто подреждаме нещата в категории по ясно определени признаци. Това е всичко.

— Кажете ми, ваше величество — намеси се Сади, — как се получава така, че вашите хора са така непочтителни?

— Не те разбирам.

— Не трябва ли най-малкото да ви отдават чест, когато минавате край тях? В крайна сметка вие сте императорът на тази страна.

— Те не ме разпознават — сви рамене Закат. — Императорът е човек в алени одежди, който се вози в златна карета, носи ужасно тежка, обсипана със скъпоценни камъни корона и е съпровождан най-малко от цял полк имперски гвардейци, всеки един от които надува тържествено огромен тромпет. Аз съм просто човек в бяла ленена дреха, който минава на кон през града с неколцина приятели.

Гарион се замисли над тези думи, припомняйки си предупреждението на Силк. Почти пълната липса на самоизтъкване и помпозност, долавяща се в изявлението на Закат, разкриваше още една страна от сложния характер на този човек. Кралят на Рива беше почти сигурен, че дори крал Фулрах, най-скромният от всички монарси на Запада, обръща по-голямо внимание на външността си и изтъква по-подчертано собствената си личност.

От двете страни на улиците зад площада се издигаха по-големи къщи от онези, крой които вече бяха минали. Тук-таме се забелязваха опити за раздвижване на архитектурата и за някаква украса. Ала изглеждаше, че малореанските скулптори имаха ограничен талант и изработените от хоросан украшения, издигащи се над входа на всяка къща, изглеждаха тежки и лишени от ефирност и грация.

— Районът на сержантите — обясни лаконично Закат.

Градът сякаш продължаваше до безкрай. На равни разстояние бяха построени площади, пазари и тържища, всичките пълни с хора, облечени в ярки, свободно падащи роби, които, изглежда, бяха стандартното малореанско облекло. Когато минаха покрай последната от мъчително еднообразните къщи, навлязоха в широк пояс от дървета и морави, където множество фонтани пръскаха бляскави струи и широки алеи за разходки бяха оградени от двете страни с внимателно оформени огради от жив плет, осеяни с черешови дървета, покрити с розови цветове.

— Колко е прекрасно. — възкликна Се’Недра.

— Ние имаме и красиви неща тук, в Мал Зет — каза Закат. — Никой, дори архитектите от армията не могат да направят толкова голям град еднакво грозен във всичките му части.

— Районите, където живеят офицерите, не са толкова монотонно строги — обърна се Силк към малката кралица.

— Значи вие сте запознати с Мал Зет, ваше височество? — попита Брадор.

— Моят партньор и аз притежавахме една сграда тук — отговори Силк. — Тя по-скоро играеше ролята на изкупвателен пункт, отколкото бе място за някакъв сериозен бизнес. В Мал Зет е трудно човек да се разгърне в търговията — има прекалено много разпоредби и правилници.

— Може ли да ви попитам какъв чин ви беше отреден? — попита деликатно бюрократът, чието лице напомняше кръгла луна.

— Бяхме генерали — отвърна Силк небрежно. — Ярблек искаше да стане фелдмаршал, ала аз реших, че не си струва да пръскаме толкова много пари за толкова неразумно висок чин — просто не беше оправдано.

— Значи чиновете се продават? — попита Сади.

— В Мал Зет всичко се продава — отвърна Силк. — Животът в много отношения е почти съвсем същият, както в Тол Хонет.

— Не изцяло, Силк — отбеляза Се’Недра превзето.

— Само в най-широк смисъл, ваше величество — съгласи се бързо дребничкият драснианец. — Мал Зет никога не е бил удостоява с присъствието на божествено красивата принцеса, наследница на императора, сияеща като безценен камък, съперничеща си по блясък и великолепие със самото слънце.

Тя го изгледа остро, след това му обърна гръб.

— Че какво толкова казах? — обърна се дребният мъж към Гарион с оскърбен тон.

— Хората винаги те подозират, Силк — отвърна му Гарион. — Никога не могат да са сигурни дали не им се подиграваш. Мислех, че го знаеш.

Силк въздъхна трагично и се оплака:

— Никой не ме разбира.

— О, мисля, че си им напълно ясен.

Площадите и парковете зад пояса от паркове и градини изглеждаха по-величествени, къщите бяха по-големи и се издигаха на известно разстояние една от друга. Ала все така излъчваха сковаваща еднаквост, някакво строго еднообразие, гарантиращо, че хора с един и същи чин получават абсолютно еднакви жилища.

Друга широка ивица морави и дървета се простираше зад големите къщи на генералите и търговците, които имаха равен чин с тях, а след зеленината се издигаше внушителната мраморна централна част на града, която имаше свои собствени стени и излъскани до блясък порти.

— Императорският палат — каза Закат с безразличие. — Какво сте направили ей там? — обърна се той към Брадор и посочи дълга редица високи сгради, издигащи се недалеч от южната стена на вътрешния град.

Брадор се изкашля деликатно.

— Това са кабинетите на бюрократичната прослойка, ваше величество. Дадохте разрешение да ги построим точно преди битката в Тул Марду.

Закат сви устни и подхвърли:

— Не очаквах толкова мащабни строежи.

— Ние сме твърде много, ваше величество — обясни Брадор. — И ни се стори, че ще постигнем по-голяма хармония, ако всяко бюро разполага със своя собствена сграда. — Бюрократът изглеждаше така, сякаш искаше да се извини за някакво провинение. — Наистина имахме нужда от това пространство — обясни той на Сади, сякаш се оправдаваше. — Бяхме натъпкани в едни и същи помещения заедно с военните. Много често хора от различни бюра трябваше да работят в един и същи кабинет. А сега може да се работи много по-ефективно, нали?

— Бих предпочел да не ме въвличате в този спор, ваша милост — отвърна Сади.

— Просто се опитвах да се възползвам от експертните знания на ваша милост по отношение управлението на държавата.

— Палатът на Салмисра в известна степен е уникален — каза Сади. — Ние обичаме да сме наблъскани по много хора на едно място. Това ни дава по-голяма възможност да се шпионираме, да се убиваме и интригантстваме, както и да осъществяваме останалите нормални функции на управлението.

Когато се приближиха до портите на императорския комплекс, Гарион с немалка изненада забеляза, че дебелите бронзови порти са украсени с тънък слой ковано злато и сендарското му наследство, изразяващо се в крайна пестеливост, се разтрепери при мисълта за подобна неоправдана разточителност. Ала Се’Недра огледа безценните порти с неприкрито желание да стане тяхна притежателка.

— Не би могла да ги преместиш оттук — каза Силк.

— Какво? — попита тя разсеяно.

— Портите. Прекалено са тежки, за да ги открадне човек.

— Млъкни, Силк — прекъсна го тя, без да му обръща особено внимание, а погледът й продължаваше да оценява позлатените порти.

Дребничкият драснианец започна да се смее гръмогласно и кралицата го изгледа, като опасно присви очи.

— Струва ми се, ме ще се върна назад, за да проверя какво задържа Белгарат — подхвърли Силк.

— Да, добре ще е — каза тя, след това погледна Гарион, който се опитваше да прикрие широката си усмивка. — Нещо смешно?

— О, нищо, скъпа — бързо отвърна той. — Просто се наслаждавам на града.

Пазачите на портите нямаха нито излъскани доспехи, нито пера на шлемовете като церемониалната стража в Тол Хонет. Всички носеха блестящи ризници върху обичайните червени туники, широки панталони, пъхнати във високите до коленете ботуши, червени наметала и остри конусовидни шлемове и изглеждаха съвсем като войници на бойното поле. Те посрещнаха Кал Закат с рязко изречени военни поздрави и когато императорът мина през позлатените порти, гръмнаха фанфари.

— Винаги съм ненавиждал това — каза доверително владетелят на Малореа на Гарион. — Тези звуци дразнят слуха ми.

— Аз пък се дразня от хората, които вървят след мен, надявайки се, че ще поискам нещо — призна му Гарион.

— Това понякога е удобно.

— Понякога — съгласи се Гарион. — Ала престана да бъде удобно, когато един от тях хвърли нож, опитвайки се да го забие в гърба ми.

— Наистина ли? Мислех си, че твоите хора буквално се прекланят пред теб.

— Това беше недоразумение. Младият мъж и аз разговаряхме по този въпрос и той ми обеща да на го прави повече.

— И това беше всичко? — възкликна изумено Закат. — Не го ли екзекутира?

— Не, разбира се. След като се разбрахме, той се оказа извънредно лоялен. — Гарион въздъхна тъжно. — Убиха го в Тул Марду.

— Съжалявам, Гарион — рече Закат. — Всички загубихме приятели в Тул Марду.

Мраморните сгради в императорския комплекс бяха истинска плетеница от противоречиви архитектурни стилове, вариращи от строго практични конструкции до пищно украсени здания. Незнайно защо това напомни на Гарион за огромния дворец на крал Анхег във Вал Алорн, който много му приличаше на зайчарник. Макар че палатът на Закат не се състоеше от една-единствена постройка, всички отделни крила бяха свързани чрез алеи за разходки и галерии, преминаващи през подобни на паркове площи, осеяни със статуи и мраморни беседки.

Закат ги поведе по объркващия лабиринт към центъра на комплекса, където величествено се издигаше огромен дворец, говорещ със своята несравнима пищност и височина, че той е ядрото на властта в необятна Малореа.

— Резиденцията на Калат обединителя — обяви императорът с покъртителна ирония.

— Не е ли всичко прекалено претрупано? — попита язвително Се’Недра.

— Разбира се, че е — отговори малореанецът. — Ала тази показност е абсолютно необходима. Калат е трябвало да демонстрира пред останалите генерали, че той стои по-високо от тях, а в Мал Зет рангът се отразява чрез жилището на съответния човек. Калат е бил негодник от висока класа, узурпатор, човек без почти никакъв личен чар, затова е трябвало да наложи превъзходството си чрез други средства.

— Как да не обожаваш политиката, нали? — обърна се Велвет към Се’Недра. — Това е единствената област, където егото на човек може да се отдаде на любимите си игрички без никакви ограничения — е, поне докато издържи съкровищницата.

Закат се засмя.

— Би трябвало да ви предложа пост в правителството на империята, маркграфиня Лизел — каза той. — Мисля, че ни е необходим придворен хулител — човек, който просто спуква балоните на прекомерно надутото ни самочувствие.

— О, много ви благодаря, ваше величество — отвърна тя с усмивка. — Ако ги нямаше ангажиментите ми към семейния бизнес, дори бих си помислила да приема подобен пост. Работата ми изглежда доста приятна.

Малореанецът въздъхна с престорено съжаление.

— О, къде бяхте, когато си търсех невяста?

— По всяка вероятност в бебешката люлка, ваше величество — отвърна невинно русокосата девойка.

Той потрепера.

— Това изказване не бе особено мило от ваша страна. — В гласа му се промъкнаха обвинителни нотки.

— Да — съгласи се Велвет. — Ала въпреки това е истина — добави цинично тя.

Закат отново се изсмя, погледна Поулгара и заяви:

— Ще я открадна от вас, милейди.

— За да бъде личен шут на император Кал Закат? — попита Лизел. Сега лицето й не изглеждаше никак весело. — За да ви развличам с находчиви забележки? О, не. Не мисля така. В характера ми има и друга страна, която според мен никак няма да ви хареса. Всички мислят, че съм пеперуда с прозрачни меки криле, ала пеперудата има и отровно жило — както вече неколцина откриха. За жалост едва когато вече беше прекалено късно.

— Дръж се прилично, скъпа — измърмори й Поулгара. — И не издавай тайни от занаята си в мигове, когато самолюбието ти е поласкано.

Закат погледна вълшебницата, ала не каза нищо, а скочи от седлото и трима коняри веднага се втурнаха към него, за да вземат юздите от ръцете му.

— Моля, елате с мен — обърна се той към Гарион и останалите. — Бих желал да ви разведа из двореца. — След това хвърли лукав поглед към Велвет. — Надявам се, че маркграфинята ще ми прости, ако споделя гордостта на всеки собственик от жилището му — независимо от това колко скромно е то.

Тя се засмя и в гласа й зазвъняха хиляди златни звънчета.

Гарион слезе от седлото, потупа с обич гордия врат на Кретиен и почувства почти осезаема болка, когато подаде юздите на очакващия наблизо коняр.

Влязоха в палата през широки позлатени врати и се озоваха в сводеста ротонда, твърде подобна на тази в двореца на императора в Тол Хонет, макар че в малореанския вариант на помещението липсваха мраморните бюстове, които караха входа към покоите на Варана да изглежда като мавзолей. Десетки официални лица, военни и цивилни, очакваха своя император, всеки стиснал сноп особено важни документи в ръка.

Закат погледна към тях и въздъхна.

— Боя се, че ще трябва да отложим тържествената обиколка на комплекса — заяви той. — Сигурен съм, че бездруго ви се ще да се изкъпете и да се преоблечете — а може би и да отдъхнете малко, преди да започнем обичайните в такива случаи формалности. Брадор, би ли завел нашите гости до определените за тях стаи? Освен това се разпореди да им приготвят лек обяд.

— Разбира се, ваше величество.

— Мисля, че източното крило е особено приятно. Далече е от цялата суматоха, причинявана от тичащи насам-натам чиновници.

— Тъкмо това си мислех, ваше величество.

Закат се усмихна на гостите и каза:

— Тази вечер ще вечеряме заедно. — След това се усмихна иронично. — Интимна малка вечеря с не повече от двеста-триста специално поканени. — Той погледна нервните официални лица, струпани наоколо, и направи кисела гримаса. — В такъв случай ви казвам довиждане до довечера.

Брадор ги поведе по отекващи мраморни коридори, претъпкани със слуги и дребни служители.

— Голяма сграда — отбеляза Белгарат, след като вървяха, без да спират, може би десет минути. Възрастният мъж почти не бе говорил, откакто влязоха в града, просто яздеше, изпаднал в обичайната си дрямка, макар Гарион да бе сигурен, че почти нищо не убягва от очите на дядо му.

— Да — съгласи се Брадор. — Император Калат е имал грандиозни идеи.

Белгарат изсумтя.

— Това е често срещана мания сред владетелите. Мисля, че е свързана с чувството им за несигурност.

— Кажи ми, Брадор — намеси се Силк. — Стори ми се някой да казва, че тайната полиция на империята е под командването на ръководеното от тебе бюро. Така ли е?

Брадор кимна и на лицето му се появи пренебрежителна усмивка.

— Това е една от многото мои отговорности, принц Келдар. Трябва да зная какво става в империята, за да успявам да контролирам нещата. Тъкмо затова се наложи да организирам скромна разузнавателна служба — ала тя въобще не би могла да се сравнява е размаха и мащабите на онази в двореца на кралица Порен.

— Тя ще се разрасне с времето — увери го Велвет. — Неизвестно защо служби от подобен род винаги се разрастват.

Източното крило на двореца беше разположено малко встрани от останалите сгради и имаше красив вътрешен двор с екзотични разцъфнали дървета, пораснали край гладкото като огледало езеро в центъра му. Подобни на скъпоценни камъни пойни птички прехвърчаха от цвят на цвят.

Очите на Поулгара светнаха, щом Брадор отвори вратите на стаите, където щяха да отседнат тя и Дурник. Точно зад сводестия вход, отвеждащ до главната всекидневна, имаше голяма мраморна вана, издълбана в гладкия под. От нея се вдигаха мънички кълбета пара.

— О, богове! — възкликна вълшебницата. — Най-сетне!

— Просто се опитай да не заспиш във водата, Поул — рече й Белгарат.

— Разбира се, че няма, татко — съгласи се разсеяно тя, без да откъсва изпълнения си с нескрито възхищение поглед от димящата вана.

— Наистина ли банята е толкова важна, Поул? — попита я той.

— Да, татко — отвърна тя. — Наистина е така.

— Според мен това са си чисто и просто неразумни предразсъдъци срещу мръсотията. — Старият вълшебник се засмя. — Самият аз винаги съм бил привърженик на мръсотията.

— Това е съвсем очевидно — отбеляза дъщеря му, след това замълча за миг и добави: — Ако случайно, Стари вълко — очите й го проследиха критично, докато старият вълшебник излизаше от стаята — и в твоите покои има вана, ти също би трябвало да я използваш.

— Аз ли?

— Ти направо миришеш зле, татко.

— Не, Поул — поправи я той. — Аз воня. Ти миришеш зле.

— Както и да е. Върви да се измиеш, татко. — Тя вече разсеяно сваляше обувките си.

— Най-дългият период, през който не съм се къпал нито веднъж, е само десет години.

— Да, татко — отвърна му тя. — Зная. Много добре зная. А сега — продължи тя с изключително делови тон, — ако ме извините… — И много решително започна да разкопчава копчетата на роклята си.

Покоите, в които заведоха Се’Недра и Гарион, бяха дори по-пищни от онези, където настаниха Дурник и Поулгара. Гарион се разходи из десетината обширни стаи, разглеждайки мебелите, а Се’Недра се насочи директно към ваната. Очите й гледаха водата мечтателно, а дрехите й падаха една след друга на пода, докато тя пристъпваше с малки грациозни стъпки към водата. В миналото Гарион често изпадаше в шок от склонността на съпругата си да показва голотата си съвсем непреднамерено. Лично той нямаше нищо против бялата кожа на Се’Недра. Онова, което го тревожеше се заключаваше в следното: малката кралица, изглежда, не обръщаше никакво внимание на факта, че понякога е съвсем неблагоприлично да показва голотата си пред чужди погледи. Кралят на Рива още потрепваше при спомена за деня, когато той и посланикът на Сендария бяха влезли в кралските покои в Рива. Тъкмо в този момент Се’Недра пробваше някакво ново бельо, което бе получила от шивача си същата сутрин, и съвсем спокойно попита какво е мнението на посланика за различните къдрави дантелки, демонстрирайки подред всеки модел пред слисания му поглед. Посланикът, мъж на около седемдесет години, уравновесен благородник, типичен представител на трезвия сендарски характер, за десет минути преживя повече трусове и шокове, отколкото през целия си досегашен съзнателен живот, и следващото послание, което изпрати до крал Фулрах, беше жална молба владетелят да го освободи от заемания пост.

— Се’Недра, няма ли поне да затвориш вратата след себе си? — попита я Гарион, докато малката кралица опитваше температурата на водата, докосвайки я предпазливо с палеца на крака си.

— Ако я затворя, ще ни е много трудно да разговаряме, Гарион — изтъкна с непоклатима логика тя. — Знаеш, че никак не обичам да крещя.

— О, така ли?

— Бъди мил — подхвърли Се’Недра на съпруга си и с доволна въздишка се потопи във водата. След това започна с любопитство да отваря и да помирисва кристалните шишенца, подредени от едната страна на ваната. Гарион предположи, че съдържат подбрани ароматни соли. Малката кралица веднага затвори с явно неодобрение една-две от стъклениците. Други щедро изля във ваната, а с някои се намаза на различни места по тялото.

— Ами ако някой влезе? — попита я многозначително Гарион. — Някое официално лице, пратеник или слуга — какво ще правиш тогава?

— Е, и какво от това?

Гарион я изгледа със зяпнала уста.

— Гарион, скъпи — продължи кралицата със същия вбесяващо поучителен тон. — Ако домакините ни не желаеха да използваме ваната, нямаше да я подготвят, нали?

Колкото и да се стараеше, Гарион не успя да намери отговор на този въпрос.

Се’Недра отпусна глава във водата и косите й се пръснаха като ветрило по повърхността, обкръжавайки лицето й като ореол.

— Искаш ли да ми изтриеш гърба? — попита го тя.

След около час и след прекрасния обяд, сервиран от блестящо подготвени слуги, при тях се отби Силк. Дребничкият драсниански крадец също се беше изкъпал и се бе преоблякъл. Сега носеше перленосивия си жакет, който му придаваше безукорна елегантност, и буквално навсякъде по него искряха скъпоценни камъни. Късата му рядка брада бе красиво подстригана, а около него се долавяше слаб аромат на екзотичен парфюм.

— Човек трябва да изглежда добре на такова място — заяви той в отговор на въпросителния поглед на Гарион. — Всеки трябва да се представи по максимално добрия начин, попадайки в някаква съвсем нова ситуация.

— Разбира се — сухо отвърна Гарион.

— Белгарат ме помоли да се отбия при вас — продължи дребният мъж. — На горния етаж има едно голямо помещение. Там се събираме на военен съвет.

— Защо пък точно „военен“?

— Изразих се метафорично, разбира се.

— О, разбира се.

Стаята на горния етаж, разположена непосредствено до края на голямото мраморно стълбище, по което Силк изведе Гарион н Се’Недра, беше наистина просторна. В нея имаше подобно на трон кресло на платформа, разположена край срещуположната на входа стена. Гарион огледа пищните мебели и тежките алени завеси и попита:

— Това не е тронна зала, нали?

— Не е — отвърна Силк. — Поне не е официалната церемониална зала на Кал Закат. Построили са я тук, така че всяка кралска особа, посещаваща двореца, да се чувства като у дома си. Някои крале стават нервни, щом около тях няма помещение с официален вид, където биха могли да си играят.

— О, така ли?

Белгарат седна на блестящо полираната маса. Беше с два различни ботуша, но пък косата и брадата му бяха леко влажни — доказателство, че въпреки обявеното от него безразличие към ваната е спазил инструкциите на Поулгара. Поулгара и Дурник разговаряха тихо, Ерионд и Тот стояха недалеч от тях. Велвет и Сади гледаха през прозореца към строгата, прекрасно поддържана градина, разположена на изток от огромния палат на Закат.

— Добре — подхвана старият вълшебник. Ето, вече всички се събрахме. Мисля, че трябва да поговорим.

„Не бих казал нищо конкретно в тази обстановка — казаха пръстите на Силк, използвайки тайния драсниански език. — Почти съм сигурен, че тук има шпиони.“

Белгарат погледна срещуположната стена и присви клепачи, търсейки прикрити пролуки, откъдето бе възможно да ги наблюдават нежелани свидетели, след това изсумтя и хвърли поглед към Поулгара.

— Аз ще се погрижа за това, татко — измърмори тя. Погледът й стана далечен, замислен и Гарион долови познатия тласък на волята й. След миг вълшебницата кимна и вдигна три пръста, събрани в едно. След това се съсредоточи, качеството на тласъка се промени, превърна се в бавна, лениво течаща вода. Миг по-късно тя се изправи и освободи волята си.

— Сега всичко е наред — осведоми ги спокойно вълшебницата. — Всички вече заспаха.

— Това беше много умело направено, Поул — изрече Дурник с възхищение.

— Благодаря ти, скъпи. — Тя се усмихна и отпусна ръка на рамото му.

Белгарат се наведе напред и каза сериозно:

— Това е още едно нещо, което не бива да забравяме. По всяка вероятност ще ни наблюдават през цялото време, докато сме в Мал Зет, затова бъдете внимателни. Закат е скептик и не бихме могли да знаем доколко вярва на онова, което приказва. Напълно възможно е да е решил нещо съвсем друго за нас. Точно сега има нужда от помощта ни, за да се справи с Менга, ала все още не е решил да изостави напълно своя поход в Ктхол Мургос. Може би ще поиска ние да доведем алорните и някои други народи и да ги въвлечем във войната на негова страна. Освен това има проблеми с Урвон и Зандрамас. Нямаме време да бъдем въвлечени в лабиринта на вътрешните политически противоречие на Малореа. Ала в момента повече или по-малко ние сме в неговата власт, затова нека бъдем внимателни.

— Можем да си тръгнем оттук по всяко време, когато пожелаем — уверено каза Дурник.

— Бих предпочел да не постъпваме по този начин, освен ако абсолютно нямаме друг избор — отговори възрастният мъж. — Закат е човек, който лесно може да избухне и да стане твърде неприятен. Аз пък никак не желая да се промъквам навсякъде из Малореа, преследван по петите от войниците му. Това би ни отнело прекалено много време, пък е и много опасно. Ще бъда много по-щастлив, ако успеем да напуснем Мал Зет с благословията му — или поне с неговото съгласие.

— Искам да стигна в Ашаба преди Зандрамас да има време отново да избяга — настоя Гарион.

— Аз също, Гарион — отвърна дядо му. — Ала ние не знаем какво прави тя там, затова не ни е известно и колко време ще остане.

— Тя търси нещо, татко — каза Поулгара. — Видях това в ума й, когато я хванах преди време в Рак Хага.

Старият вълшебник погледна замислено дъщеря си.

— Можа ли да разбереш какво е то, Поул?

Тя поклати глава.

— Не съвсем точно. Струва ми се, че е някаква информация. Зандрамас не може да продължи нататък, докато не я намери. Това успях да измъкна от мислите й.

— Каквото и да търси Зандрамас, то е скрито добре — рече възрастният мъж. — Белдин и аз преобърнахме всичко в Ашаба след битката във Воу Мимбре, ала не открихме нищо необичайно — ако приемаш идеята, че Къщата на Торак може въобще да бъде описана с думата „обичайна“.

— Можем ли да сме сигурни, че тя все още е там с моето бебе? — попита Се’Недра напрегнато.

— Не, скъпа — отговори й Поулгара. — Тя предварително е взела мерки да скрие ума си от мен. Всъщност е много добра в това.

— Дори ако Зандрамас напусне Ашаба, Кълбото ще може отново да открие следите й — рече Белгарат. — Твърде е възможно все още да не е намерила онова, което търси. Това, без съмнение, я заставя да остане в Ашаба. Ако го намери, няма да ни е трудно да я проследим.

— Значи продължаваме към Ашаба? — попита Сади. — Онова, което искам да разбера, е следното: нима загрижеността ни за Менга е само хитрост, за да се доберем в Малореа?

— Мисля, че ми е необходима повече информация, преди да взема някакво решение по този въпрос. Положението в северна Каранда наистина е сериозно, но нека не изпускаме от поглед факта, че първата ни цел е Зандрамас, а пък тя е в Ашаба. Преди да реша каквото и да било, трябва да узная повече какво всъщност става тук, в Малореа.

— Това е в моята област — веднага изяви готовност Силк.

— И в моята — добави Велвет.

— Аз също бих могъл да помогна — отбеляза Сади с лека усмивка и след това се навъси. — А сега сериозно, Белгарат. Не мисля, че ще успеем да убедим лесно Кал Закат да ви позволи да си тръгнете — независимо от факта, че на пръв поглед той изглежда толкова сърдечен и благосклонно настроен.

Възрастният мъж кимна мрачно.

— В крайна сметка може да се окаже тъкмо така — съгласи се той. След това погледна Силк, Велвет и Сади и ги предупреди: — Бъдете внимателни. Не позволявайте инстинктите ви да заемат мястото на разума. Аз се нуждая от информация, ала не бъркайте в гнездото на осите, за да ми я доставите. — Той погледна красноречиво Силк. — Надявам се, че се изразих ясно. Не усложнявайте нещата просто защото това ви доставя удоволствие.

— Имай ми доверие, Белгарат — отвърна Силк с любезна усмивка.

— Разбира се, че ти има доверие, Келдар — обърна се Велвет към дребничкия драснианец, за да му вдъхне увереност.

Белгарат огледа своята импровизирана шпионска мрежа, поклати глава и измърмори:

— Защо имам чувството, че ще съжалявам за това?

— Аз ще ги държа под око, Белгарат — обеща Сади.

— Разбира се, но кой ще държи под око теб?