Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (2)

1.

Първият сняг се трупаше тих и бял върху палубата на кораба; никакъв полъх на вятъра не се чувстваше във въздуха. Снежинките, големи и влажни, полека покриваха такелажа и реите и превръщаха пропитите с катран въжета в дебели бели гирлянди. Морето беше черно, плътните талази на вълните се надигаха и спускаха, без да издават никакъв звук. От кърмата долиташе плавният, бавен ритъм на приглушени удари на барабан, които отмерваха такта на малореанските гребци. Спускащите се беззвучно снежинки кацаха върху раменете на моряците, в гънките на алените им пелерини, а корабът напредваше с постоянна скорост в снежната утрин. Дъхът на гребците се издигаше в хладния влажен въздух.

Гарион и Силк стояха до парапета, загърнали се плътно в пелерините си и вперили мрачни погледи сред падащия сняг.

— Честит първи сняг — отбеляза драснианецът и с отвращение отърси натрупалия се върху раменете му сняг.

Гарион само изсумтя кисело.

— Днес май не си в особено ведро настроение.

— И защо да бъда, Силк? — Гарион продължи да се взира недоволно в черно-бялата утрин.

Вълшебникът Белгарат излезе от каютата до щурвала, примижа срещу летящите снежинки и сложи качулката на дебелото си наметало. След това тръгна по хлъзгавата палуба и се присъедини към тях.

Силк хвърли поглед към малореанския войник с червена пелерина, който се бе приближил към тях, опитвайки се да не привлича вниманието им. Сега той стоеше на няколко метра зад стария вълшебник и се преструваме, че съвсем случайно се мотае наоколо.

— Виждам, че генерал Атеска все още е загрижен за теб — подхвърли Силк и посочи мъжа с червената пелерина. Въпросният генерал беше следил упорито всяка стъпка на Белгарат от мига, когато вълшебникът бе отплувал от пристанището на Рак Веркат.

Белгарат хвърли бърз, изпълнен с отвращение поглед към човека с алената униформа.

— Пълна глупост — беше краткият му коментар. — Какво си мисли той — че отивам незнайно къде?

— Знаеш ли — подхвана Гарион. — Наистина бихме могли да отидем донякъде. Разполагаме с кораб, нали? А корабът плава в посоката, в която го насочиш. Бихме могли да стигнем със същата лекота до Малореа вместо до Хага.

— Интересно хрумване, Белгарат — съгласи се Силк.

— Ние сме четирима, дядо — изтъкна Гарион. — Ти, аз, леля Поул и Дурник. Сигурен съм, че няма да ни е никак трудно да превземем този кораб. След това бихме могли да променим курса му и ще сме изминали половината разстояние до Малореа преди Кал Закат да разбере, че въобще нямаме намерение да стигнем до Рак Хага. — Колкото повече Гарион мислеше за този план, толкова по-силна ставаше възбудата му. — След това можем да отплуваме на север по крайбрежието на Малореа. Ще хвърлим котва в някое заливче или в тесен проток между два острова далеч край брега на Камат. Оттам има само около седмица път до Ашаба. Възможно е да стигнем там дори преди Зандрамас да е успяла да го стори. — По устните му плъзна мрачна усмивка. — Ще ми се да я чакам, когато се появи.

— Този план наистина разкрива пред нас определени възможности, Белгарат — намеси се Силк. — Би ли се съгласил да го организираш?

Белгарат почеса замислено брадата си и примижа към прелитащите наоколо снежинки.

— Възможно е — призна той и погледна Гарион. — Но според теб какво ще правим с тези малореански войници и с екипажа на кораба, щом се доберем до Камат? Нали не възнамеряваш да потопим кораба и да ги издавим до един, както постъпва Зандрамас, след като използва някого и повече няма нужда от него?

— Не, разбира се!

— Радвам се да чуя тези думи — но как ще им попречиш да изтичат до най-близкия гарнизон веднага щом ги оставим на сушата? Не зная ти как мислиш, но лично аз никак не одобрявам идеята цял полк да ме преследва по петите.

— Не бях помислял за подобна възможност — призна Гарион.

— Така си и знаех. Обикновено е най-добре да обмислиш от всички страни всяко хрумване, преди да се втурнеш да го осъществиш. По-късно това спестява необходимостта от множество намеси за закърпване на положението.

— Разбрах те — рече Гарион.

— Зная, че си нетърпелив, Гарион, но нетърпението е лош заместител на добре обмисления план.

— Имаш ли нещо напротив да млъкнеш, дядо? — попита Гарион ледено.

— Освен това може би просто трябва да отидем в Рак Хага, за да се срещнем с Кал Закат. В противен случай защо Кайрадис ни предаде на малореанците, щом положи толкова усилия Книгата на вековете да попадне в ръцете ми? Нещо друго става пред очите ни и никак не съм сигурен дали трябва да объркваме нещата преди да научим малко повече.

Вратата на каютата се отвори и през нея излезе генерал Атеска, командирът на малореанските сили, окупирали остров Веркат. От момента, когато бяха предадени в ръцете му, той се бе държал любезно и изключително коректно. Освен това беше проявил изключителна твърдост в намерението си да ги предаде лично на Кал Закат в Рак Хага. Генералът беше висок слаб мъж, облечен в алена униформа, украсена с множество ордени и медали. Движеше се с отсечена, излъчваща достойнство походка, ала носът му, чупен на няколко пъти В миналото, му придаваше вид по-скоро на уличен скандалджия, отколкото на генерал от армията на императора. Военният се приближи по покритата с мокър сняг палуба.

— Добро утро, господа — поздрави ги той. — Надявам се, че сте се наспали добре през нощта?

— Поносимо — отвърна му Силк.

— Изглежда, че вали доста силно — отбеляза генералът, огледа се и прие вид на човек, който просто си бъбри с познати, за да прояви любезност.

— Да, забелязахме — отговори Силк. — Според вас колко време ще ни бъде необходимо, за да стигнем до Рак Хага?

— Още два часа, докато се доберем до брега, ваше височество. След това два дни езда, за да стигнем града.

Силк кимна.

— Имате ли някаква представа защо вашият император желае да ни види?

— Не е споменавал нищо по този въпрос — отговори кратко Атеска. — Пък и не сметнах, че е добра идея да го попитам. Просто ми се нареди да ви арестувам и да ви заведа при него в Рак Хага. Към всички вас ще проявяват изключително уважение и любезност, докато разбира се, не се опитате да избягате. Ако обаче направите опит да го сторите, Негово императорско величество ме инструктира да проявя по-голяма твърдост към вас. — Тонът, с който генералът произнесе тези думи, беше неутрален, а лицето му остана безизразно. — Надявам се, че ще ме извините, господа — добави той. — Редица други въпроси ми налагат да им отделя вниманието си. — Военният направи отсечен поклон, обърна се кръгом и ги остави сами.

— Този човек е истинска златна мина за информация, нали? — отбеляза сухо Силк. — Повечето мелцени обичат да разпространяват клюки, но когато им е поверена някаква тайна, човек буквално трябва да измъква всяка дума от устите им с ченгел.

— Той мелцен ли е? — възкликна Гарион. — Не знаех.

Силк кимна утвърдително.

— Атеска е мелценско име. Кал Закат има странни идеи за талантливите представители на аристокрацията. Ангаракските офицери никак не харесват това негово увлечение, но едва ли биха могли да направят нещо по този въпрос — ако, разбира се, искат да запазят главите на раменете си.

Всъщност Гарион не проявяваше никакво любопитство за сложните дворцови игри и интриги в политиката на Малореа, затова не зададе никакви въпроси на тази тема, а предпочете да се върне на темата, която бяха обсъждали преди малко.

— Не ми е съвсем ясно какво искаш да кажеш, дядо — рече той. — Имам предвид мисълта ти за отиването до Рак Хага.

— Кайрадис вярва, че й предстои да направи някакъв избор — отвърна възрастният мъж. — Ала преди да го стори, трябва да бъдат изпълнени определени условия. Подозирам, че срещата ти с Кал Закат е тъкмо едно от тях.

— Но ти не й вярваш наистина, нали?

— Виждал съм и по-странни неща през живота си, а освен това винаги проявявам особено внимание към думите, изречени от пророците от Кел.

— Но в Мринския сборник не видях нито ред, описващ подобна среща.

— Нито пък аз. Но на света има много повече неща от сборници. Никога не забравяй, че Кайрадис изрича своите пророчества, четейки от скрижалите на двете страни, и ако пророчествата им имат еднаква сила, то те съдържат истина в еднаква степен. Освен това Кайрадис сигурно използва и други предсказания, чието съществуване е известно единствено на прорицателите. Във всеки случай независимо от това какъв е произходът на предварителните условия, сигурен съм, че тя няма да ни позволи да стигнем до онова „място, което вече не съществува“, ако не сме изпълнили всяко едно от тях и тя не ги е зачертала от своя списък.

— Няма да ни позволи? — попита Силк, наблягайки на „позволи“.

— Не подценявай Кайрадис, Силк — предупреди го Белгарат. — Тя е приемник на цялата мощ, която притежават далите. Това означава, че по всяка вероятност може да върши неща, каквито ние въобще не бихме могли да си представим. Въпреки това нека пристъпим към нещата по практичен начин. Когато тръгнахме, Зандрамас имаше преднина от половин година, затова планирахме изключително продължително и тежко преследване през Ктхол Мургос — но непрекъснато се явяваше нещо, прекъсващо напредъка ни.

— Разкажи ни повече за това — прекъсна го язвително Силк.

— Не е ли странно, че въпреки тези прекъсвания пристигнахме в източната част на континента далеч преди планирането време и съкратихме преднината на Зандрамас до няколко седмици?

Силк примигна, след това присви очи.

— Значи вече имаш над какво да помислиш — рече възрастният вълшебник. — Хайде да влезем вътре. Тук е доста неприятно.

 

 

Зад брега на Хага се виждаха ниски хълмове, неясни сред засилващия се снеговалеж. Морето постепенно се превръщаше в обширни солени блата, обрасли с кафяви тръстики. Дървен кей, който изглеждаше черен, пресичаше блатата и навлизаше в по-дълбоки води. Приятелите слязоха от малореанския кораб и тръгнаха по него. От края на кея започваше коларски път, катерещ се по хълма — виждаха се двата коловоза, изровени в дълбокия сняг.

Когато тръгнаха по пътя, евнухът Сади вдигна глава към небето, след това прекара дългите си пръсти по обръснатия си череп.

— Струва ми се, че приличат на вълшебни криле — каза той и се усмихна.

— Кои? — попита го Силк.

— Снежинките. За втори път виждам сняг — първия зърнах бялата му пелена, когато бяхме на посещение в някакво северно кралство. Всъщност сега за пръв път през живота си съм навън, когато вали. Красиво е, нали?

Силк го изгледа кисело и каза:

— Щом ми се отвори възможност, веднага ще ти купя шейничка.

Сади изглеждаше озадачен.

— Извинявай, Келдар, но какво е това „шейничка“?

Силк въздъхна.

— Няма значение, Сади. Просто се опитах да се пошегувам.

На върха на хълма край пътя стърчаха десетина разкривени кръста и на всеки висеше скелет с парцали, омотани около избелелите кости. Върху черепите, взиращи се с празните си очи в пътниците, се бяха натрупали купчинки сняг, увенчаващи ги като бели корони.

— Любопитен съм да узная коя е причината за това, генерал Атеска — прошепна тихо Сади и посочи мрачната картина край пътя.

— Политика, ваше превъзходителство — отвърна кратко Атеска. — Негово императорско величество се стреми да отчужди мургите от техния крал. Надява се да ги накара да осъзнаят, че Ургит е причината за всичките им нещастия.

Изпълнен със съмнения, Сади поклати глава.

— Бих поставил под въпрос мотивите, обосноваващи подобна политика — изрази несъгласието си той. — Зверствата едва ли са накарали някого да заобича палачите. Самият аз винаги съм предпочитал подкупите.

— Мургите са свикнали с тях да се отнасят жестоко. — Атеска вдигна рамене. — Те разбират единствено от това.

— Защо не сте свалили скелетите, защо не сте ги погребали? — попита Дурник. Лицето му беше побледняло, а гласът му звучеше особено от стаеното в него възмущение.

Атеска впери поглед в очите му и отговори:

— Икономия на труд, господин ковачо. Всъщност празният кръст не доказва кой знае какво. Ако свалим скелетите, ще трябва да ги заменим с нови мурги. След известно време това става доста неприятно и тежко, пък рано или късно се стига до недостиг на хора за разпъване. Оставяме скелетите на кръстовете и доказваме онова, което желаем — пък и пестим време.

Гарион направи всичко възможно да язди между Се’Недра и ужасяващата картина край пътя, служеща като нагледен урок на населението. Жена му яздеше, сякаш изпаднала в унес, лицето й изглеждаше странно вцепенено, очите й бяха празни, невиждащи. Кралят на Рива хвърли бърз въпросителен поглед към Поулгара и забеляза, че лицето на вълшебницата е леко навъсено. Той изостана малко назад и подкара коня си до нейния.

— Какво й е? — попита Гарион с напрегнат шепот.

— Не съм напълно сигурна, Гарион — отговори му тя също шепнешком.

— Отново ли е изпаднала в меланхолия? — Младият мъж почувства болезнена тежест в стомаха си.

— Не мисля. — Потънала в размисъл, вълшебницата присви очи, след това разсеяно придърпа качулката на синята си наметна, за да прикрие белия кичур, изпъкващ сред катраненочерните й коси. — Ще я наглеждам.

— Какво мога да направя аз?

— Стой с нея. Опитай се да я накараш да приказва. Може да каже нещо, което ще ни подскаже как да постъпим.

Ала Се’Недра почти не реагира на стремежа на Гарион да я въвлече в разговор. До края на този снеговит ден отговорите й нямаха почти никаква връзка нито с въпросите на съпруга й, нито с неговите забележки.

Когато нощта започна да се спуска над опустошената от войната земя на Хага, генерал Атеска заповяда на хората си да спрат. Войниците му започнаха да вдигат няколко алени палатки на завет до някаква опушена каменна стена — единствената останка от изгорено преди време село.

— Трябва да стигнем в Рак Хага утре, в късните часове на следобеда — каза генералът. — Голямата палатка в центъра на лагера е за вас. Пренощувайте там. След малко моите хора ще ви донесат вечерята. А сега, ако ме извините. — Той направи лек поклон, след това обърна коня си и се отдалечи, за да надзирава работата на подчинените си.

Войниците издигнаха палатките и Гарион и неговите приятели слязоха от конете пред онази, която им беше посочил Атеска. Силк огледа отряда пазачи, заемащи позиция около нея, и измърмори раздразнено:

— Ще ми се най-сетне да вземе решение.

— Не ви разбирам съвсем добре, принц Келдар — каза Велвет. — Кой най-сетне да вземе решение?

— Атеска. Той е самата любезност, но ни обкръжава с въоръжени пазачи.

— Може би войските са тук просто защото трябва да ни защитят — изтъкна тя. — В края на краищата това е военна зона.

— Разбира се — отвърна сухо той. — А пък кравите щяха да летят, ако имаха криле…

— Какво очарователно изявление — изрази възхищението си Велвет.

— Ще ми се да престанеш вече.

— Какво да престана? — Кафявите й очи се ококориха невинно.

— Престани, и толкова.

Вечерята, която готвачите на Атеска им бяха приготвили, беше съвсем обикновена, еднаква по количество с дажбите на войниците. Беше сервирана в тенекиени чинии, но все пак беше топла и пълнеше стомасите. Палатката беше затоплена с мангали, в които горяха дървени въглища, и бе осветена от окачени на тавана газени лампи. Мебелите бяха както всички мебели във военен лагер — маси, легла и столове, които можеха бързо да бъдат сглобени и разглобени. Подовете и стените бяха покрити с малореански килими в наситено червен цвят.

Ерионд се нахрани, отблъсна чинията и се огледа с любопитство.

— Струва ми се, че са малко прекалено привързани към червения цвят, нали? — отбеляза той.

— Мисля, че им напомня за пролята кръв — заяви мрачно Дурник. — Кръвта им харесва. — Ковачът се обърна, хвърли студен поглед към немия Тот и каза хладно: — Ако си свършил с яденето, по-добре да станеш от масата.

— Не е учтиво от твоя страна. Дурник — каза му укорително Поулгара.

— Не се и опитвам да бъда учтив, Поул. На първо място въобще не разбирам защо той трябва да е с нас. Тот е предател. Защо не отиде при своите приятели?

Немият гигант стана от масата. Лицето му беше тъжно. Той вдигна ръка и понечи да направи един от своите странни жестове, с които общуваше с ковача, ала Дурник съвсем преднамерено му обърна гръб. Тот въздъхна и отиде да седне в един ъгъл, където не привличаше ничие внимание.

— Гарион — извика изведнъж Се’Недра разтревожено. — Къде е бебето ми?

— Се’Недра… — прошепна той.

— Чувам го, че плаче. Какво си му направил? — Малката кралица скочи и започна да тича лудо от ъгъл до ъгъл, като отмяташе завесите, разделящи спалното помещение от столовата, и разхвърляше одеялата по леглата. — Помогнете ми! — изкрещя тя към приятелите си — Помогнете ми да намеря бебето си!

Гарион изтича до нея и я хвана за ръка.

— Се’Недра…

— Не! — извика му диво тя. — Скрил си го някъде! Пусни ме!

Кралицата на Рива се изтръгна от хватката му и започна да блъска и събаря мебелите в отчаяното си търсене, като стенеше и хълцаше сърцераздирателно.

Гарион отново се опита да я спре, но тя изведнъж изсъска срещу него и вдигна ръце да издере очите му.

— Се’Недра! Престани!

Но тя го заобиколи и изхвърча от палатката.

Гарион се втурна след нея, ала един малореански войник, облечен в червена пелерина, препречи пътя му с копието си и изрева:

— Стойте! Веднага се върнете вътре!

Зад рамото му Гарион видя как Се’Недра се бори с някакъв друг войник; без въобще да помисля за последствията, кралят на Рива стовари тежкия си юмрук в лицето пред себе си. Пазачът се олюля и падна възнак. Гарион го прескочи, ала изведнъж усети, че десетина други войници се нахвърлят върху него и го сграбчват.

— Оставете я на мира! — изкрещя той на пазача, който жестоко извиваше ръката на Се’Недра зад гърба й.

— Приберете се! — изрева груб глас и Гарион усети как десетки ръце го повличат стъпка след стъпка към входа на алената палатка. Войникът, който бе хванал Се’Недра, я заблъска в същата посока. Полагайки огромни усилия, Гарион се овладя и с удивително хладнокръвие започна да съсредоточава волята си.

— Спрете! — изплющя гласът на Поулгара от входа на палатката.

Войниците замръзнаха и се заоглеждаха объркано — явно изпитваха страхопочитание пред вълшебницата.

— Дурник! — каза тя. — Помогни на Гарион да доведе Се’Недра в палатката.

Гарион се освободи от ръцете, които го държаха, след това заедно с Дурник взеха упорито съпротивляващата се малка кралица от ръцете на пазача и я въведоха вътре.

— Сади — обърна се Поулгара към евнуха, когато влезе и тя. — Имаш ли билката горицвет в прословутия си багаж?

— Разбира се, лейди Поулгара — отвърна евнухът. — Ала убедена ли сте, че горицветът ще бъде най-подходящият лек в този случай? Лично аз съм по-склонен да прибегна към пуранделум.

— Според мен не се касае за обикновен пристъп на истерия, Сади. Искам нещо достатъчно силно, разбираш ли? Така ще съм сигурна, че тя няма да се събуди в мига, когато погледна някъде настрани.

— Както намерите за добре, лейди Поулгара. — Той прекоси покрития с килим под на палатката, отвори червената си кутия и извади някаква стъкленица, пълна с тъмносиня течност. След това отиде до масата и взе чаша с вода. Въпросителният му поглед потърси вълшебницата. Тя се навъси и каза:

— Отмери три капки.

Евнухът я изгледа сепнато, след това лицето му стана сериозно и той отмери исканата доза.

След няколко секунди с общите усилия на всички Се’Недра най-сетне изпи съдържанието на чашата. Продължи да хълца и да се съпротивлява още около минута, но постепенно резките й движения се успокоиха и стоновете й заглъхнаха. Най-сетне малката кралица затвори очи, въздъхна дълбоко и заспа.

— Да я занесем в леглото й. — Каза Поулгара.

Гарион прегърна спящата си жена, вдигна я на ръце и последва вълшебницата.

— Какво й е, лельо Поул? — попита той поставяйки внимателно жена си на леглото.

— Не съм сигурна — отвърна Поулгара и зави Се’Недра с грубото войнишко одеяло. — Необходимо ми е повече време да разбера точно какво я измъчва.

— Какво можем да направим ние?

— Не много, докато сме на път — призна откровено тя. — Кралицата трябва да продължи да спи, докато стигнем до Рак Хага. Щом успея да я стабилизирам, ще имам възможност да поработя за подобряване на състоянието й. Стой при нея. Искам да поговоря със Сади.

Силно разтревожен, Гарион седна на леглото и нежно хвана отпуснатата ръка на жена си, а Поулгара отиде да обсъди с евнуха какви лекарства има в кутията му. След малко се върна и придърпа внимателно завесата след себе си.

— Той разполага с повечето от нещата, които са ми необходими — съобщи тихичко тя. — Ще успея да импровизирам и да подготвя всичко останало. — Докосна рамото на Гарион и се наведе леко напред. — Генерал Атеска току-що дойде. Иска да те види. На твое място не бих давала подробности за пристъпа на Се’Недра. Не съм сигурна доколко Закат е запознат с причината, поради която ние идваме тук, а Атеска обезателно ще докладва за всичко, случващо се в лагера. Затова внимавай какво говориш.

Гарион понечи да възрази.

— Тук не можеш да сториш нищо, Гарион, а те искат да отидем при тях. Върви, аз ще се грижа за нея.

— Често ли получава подобни пристъпи? — питаше Атеска тъкмо когато Гарион влезе при останалите.

— Тя е много изнервена — отговори Силк. — Понякога обстоятелствата просто се оказват непоносими за нея. Поулгара знае какво да направи.

Атеска се обърна към Гарион.

— Ваше величество — изрече той с леден тон, — не съм изпълнен с възхищение от факта, че нападате моите войници.

— Той се изпречи пред мен, генерале — отвърна Гарион. — Не мисля, че съм го наранил толкова много.

— Става дума за принципи на действие, ваше величество.

— Да — съгласи се Гарион, — наистина е така. Предайте моите извинения на войника, ала го посъветвайте да не се меси в работата ми, особено когато е засегната съпругата ми. Всъщност аз не обичам да наранявам хора, ала правя изключение от това свое убеждение, когато се наложи.

Погледът на Атеска блесна като стомана, ала очите на Гарион му отговориха с не по-малка твърдост. Известно време двамата се бориха с погледи.

— При цялото уважение, което ви дължа, ваше величество — най-сетне заговори Атеска, — ви съветвам да не злоупотребявате още веднъж с гостоприемството ми.

— Ще го сторя само ако положението го налага, генерале.

— Ще наредя на хората си да подготвят носилка за съпругата ви — каза Атеска. — Нека бъдем готови за тръгване утре рано сутринта. След като кралицата е болна, трябва да стигнем в Рак Хага колкото е възможно по-скоро.

— Благодаря, генерале — отвърна му Гарион.

Атеска се поклони хладно, обърна се и излезе.

— Не се ли държа прекалено твърдо, Белгарион? — промърмори Сади. — В момента ние сме в ръцете на Атеска.

— Не ми допадна отношението му — изсумтя Гарион, след това погледна Белгарат, чието лице изразяваше неодобрение, и попита:

— Е?

— Нищо не съм казал.

— Не е нужно да го правиш. Просто зная какво мислеше през цялото време.

— В такъв случай не е нужно да ти говоря за това, нали?

Утрото на следващия ден беше студено и мразовито, ала снегът бе спрял. Гарион яздеше с угрижено лице до носилката на Се’Недра, поставена върху два коня. Пътят, по който се движеха, водеше на северозапад и минаваше край изгорени села и опустошени градове. Развалините бяха покрити с дебел слой влажен сняг, всяко селище бе заобиколено с кръстове и колове, върху които още се виждаха мъртвите жертви.

В ранните часове на следобеда процесията им се изкачи на билото на един хълм. Оттам пред погледите на хората се разкриха оловносивите багри на град Рак Хага; простиращ се на север и изток; на близкия бряг се издигаше големият, укрепен с високи стени вътрешен град.

— Рак Хага — каза Атеска и в гласа му се промъкнаха неприкрити нотки на облекчение.

Продължиха надолу към града. Студен, остър вятър духаше откъм езерото, развяваше гривите на конете и караше наметалата на хората да плющят.

— Строй се! — нареди Атеска на хората си.

Облечените с червени наметала малореанци се подредиха в две редици и се изправиха на седлата си.

В някои участъци стените на Рак Хага бяха разрушени, ръбовете на бойниците по кулите бяха нащърбени и издълбани от градушката стрели със стоманени върхове, с които нападателите бяха обстрелвали града. По време на последното нападение срещу Рак Хага тежките градски порти бяха разбити и сега висяха на ръждясалите панти.

Пазачите пред портите заеха стойка „мирно“ и отдадоха чест, когато Атеска поведе процесията към вътрешността на града. Разбитите каменни къщи зад стените бяха поредното свидетелство за свирепите опустошения, които бе претърпял градът. Много от постройките бяха останали без покриви, почернелите от сажди прозорци зееха към задръстените с отломки улици. Група намръщени мурги, оковани във вериги, разчистваха улиците от руините под бдителните погледи, на отряд малореански войници.

— Знаете ли — отбеляза Силк, — всъщност за пръв път през живота си виждам някой мург да работи. Не мислех, че тези хора знаят как се прави това.

Щабът на малореанската армия в Ктхол Мургос беше разположен в голяма жълта тухлена къща почти в центъра на града. Фасадата й беше обърната към широк, покрит със сняг площад. Към главния вход водеше мраморно стълбище, от двете страни на което стояха на пост малореански войници с червени пелерини.

— Бившата резиденция на военния губернатор на Хага от страна на мургите — отбеляза Сади.

— Значи си бил тук? — попита Силк.

— Да, когато бях млад — отговори Сади. — Рак Хага винаги е била центърът на търговията с роби.

Атеска слезе от коня си, обърна се към един от офицерите си и заповяда:

— Капитане, наредете на хората си да внесат носилката на кралицата. Нека бъдат особено внимателни.

Останалите от процесията слязоха от седлата, подчинените на капитана свалиха носилката на Се’Недра от двата коня и започнаха да я качват по мраморното стълбище, следвайки на няколко стъпки генерал Атеска.

Непосредствено зад широката врата имаше полирана маса. Зад нея седеше мъж с нагъл вид, облечен в скъпа алена униформа. В срещуположния край на помещението, непосредствено до стената, бяха подредени столове, заети от официални служители, които изглеждаха твърде отегчени.

— Изложете естеството на работата, поради която идвате — рязко каза офицерът зад полираната маса.

Нито едно мускулче не трепна по лицето на Атеска.

— Казах да изложите естеството на работата, довела ви тук.

— Нима правилата са се променили, полковник? — допита Атеска с подвеждащо мек тон. — Нима вече не е необходимо да отдаваме чест в присъствието на старши чин?

— Аз съм прекалено зает да подскачам всеки път, когато тук се мерне някой дребен мелценски чиновник от глухата провинция — заяви полковникът.

— Капитане — обърна се генералът към своя подчинен, без да повишава тон — ако след две секунди полковникът не отдаде чест, изправен в стойка „мирно“, бихте ли проявили любезността да му отрежете главата вместо мен?

— Да, генерале — отговори капитанът и още преди да посегне към дръжката на сабята си, полковникът беше заел желаната стойка „мирно“.

— Така е много по-добре — отбеляза Атеска. — Нека сега започнем всичко отначало. Случайно да си спомняте как се отдава чест?

Полковникът изпъна тялото си като струна и отдаде чест. Лицето му бе пребледняло.

— Великолепно. Все още можем да направим от вас добър войник. Сега на въпроса. Една дама от групата, която придружавам — дама с особено високо обществено положение, — по време на пътуването се разболя. Искам незабавно да подготвите топла и удобна стая за нея.

— Не съм упълномощен да направя това — възрази полковникът.

— Все още не прибирайте сабята си, капитане.

— Но, господин генерал, тези решения се вземат от членовете на щаба. Те ще се вбесят, ако надхвърля възложените ми правомощия.

— Аз ще обясня проблема на Негово величество, полковник — осведоми го Атеска. — В известен смисъл обстоятелствата са малко необичайни, но аз съм сигурен, че той ще одобри постъпката ви.

Полковникът се поколеба и очите му започнаха да шарят нерешително.

— Направете го, полковник. Незабавно!

— Ще се погрижа веднага за изпълнението на заповедта, която ми дадохте, господин генерал — отговори полковникът и отново отдаде чест. — Вие — обърна се той към войниците, които държаха носилката на Се’Недра — последвайте ме.

Гарион автоматично понечи да последва носилката, но Поулгара твърдо задържа ръката му.

— Не, Гарион. Аз ще отида с нея. Сега ти не можеш да направиш нищо, а освен това мисля, че Закат ще пожелае да разговаря с тебе. Просто внимавай какво ще му кажеш. — След тези думи вълшебницата тръгна по коридора след носилката.

— Виждам, че в малореанското общество все още са се запазили мънички търкания — обърна се любезно Силк към генерал Атеска.

— Ангараки — изсумтя Атеска. — Понякога им е трудно да се справят със съвременния свят. Извинете ме, принц Келдар. Бих желал да осведомя Негово величество, че вече сме тук. — Той отиде до полираната врата в другия край на помещението и поговори за кратко с един от пазачите, след това незабавно се върна. — В момента уведомяват императора за нашето пристигане — съобщи генералът. — Очаквам, че ще се срещне с нас след малко.

Към тях се приближи червендалест плешив мъж с тежка златна верига на врата.

— Атеска, скъпи приятелю! — каза мъжът. — Съобщиха ми, че си на служба в гарнизона в Рак Веркат.

— Дошъл съм по работа и ми предстои среща с императора, Брадор. Ами ти какво правиш в Ктхол Мургос?

— Само си губя времето — отговори червендалестият. — Вече два дни чакам да бъда приет от Кал Закат.

— А кой се грижи за службата ти?

— Така съм уредил нещата, че той работи почти от само себе си. — отговори Брадор. — Докладът, който подготвих за Негово величество, е толкова важен, че реших да му го донеса лично.

— Какво ли пък би могло да бъде толкова значимо, че да измъкне шефа на Бюрото на вътрешните работи и да го накара да изостави уюта на Мал Зет?

— Смятам, че е време Негово императорско величество да остави развлеченията тук, в Ктхол Мургос, и да се върне в столицата.

— Внимавай, Брадор — рече Атеска с лека усмивка. — Мелценската ти изтънченост вече започва да личи.

— Нещата у дома стават все по-мрачни, Атеска — отвърна сериозно Брадор. — Трябва да разговарям с императора. Можеш ли да ми помогнеш да го видя час по-скоро?

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти, приятелю — каза Брадор и стисна ръката на генерала. — Съдбата на цялата империя може да зависи от това дали ще успея да убедя Кал Закат да се върне в Мал Зет.

— Генерал Атеска — извика високо един от въоръжените с копия пазачи пред полираната врата. — Негово императорско величество ще се срещне веднага с вас и с вашите затворници.

— Добре — отговори Атеска, пренебрегвайки ужасната дума „затворници“, и погледна Гарион. — Императорът сигурно е много нетърпелив да ви види, ваше величество — отбеляза той. — Често човек трябва да чака седмици, докато получи аудиенция с него. Заповядайте в тронната зала.