Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (11)

10.

Когато на следващата сутрин всички се събраха на закуска, изражението на Силк бе едва доловимо угрижено, сякаш току-що е осъзнал, че някои по някакъв начин е успял да го надхитри. Дребничкият драснианец непоколебимо отказваше да поглежда към Велвет, която бе навела скромно очи към купата с ягоди и сметана и похапваше с охота.

— Тази сутрин май нещо ви е криво, принц Келдар — подхвърли небрежно Се’Недра, макар че очите й блещукаха с едва овладяна веселост. — Какво има?

Той й хвърли бърз подозрителен поглед.

— Хайде, хайде — каза тя и го потупа по ръката. — Сигурна съм, че ще се почувстваш по-добре след закуска.

— Не съм много гладен — отвърна той. — Гласът му звучеше малко рязко. — Мисля да се поразходя.

— Но, скъпи приятелю — възрази малката кралица. — Дори не си докоснал тези прекрасни ягоди. Наистина са божествени, нали, Лизел?

— Великолепни са — съгласи се русокосото момиче и трапчинките цъфнаха по бузите му.

Лицето на Силк стана още по-навъсено и той стана и решително тръгна към вратата.

— Може ли да изям и твоите, Келдар? — извика след него Велвет. — Искам да кажа, ако се отказваш.

Драснианецът затръшна вратата след себе си, а Се’Недра и Велвет избухнаха в неудържим, сребрист смях.

— За какво беше пък това? — попита ги лейди Поулгара.

— О, нищо — отвърна Се’Недра, без да престава да се смее. — Нищо. Нашият приятел принц Келдар снощи преживя едно приключение, което не завърши по начина, както бе очаквал.

Велвет хвърли бърз поглед към Се’Недра, леко се изчерви, а после отново се разсмя.

Поулгара погледна двете кискащи се млади жени, вдигна вежда и каза:

— О, разбирам.

Червенината по бузите на Велвет стана по-наситена, но тя продължи да се смее.

— Божичко! — въздъхна Поулгара.

— Какво е станало, Поул? — попита Дурник.

Тя го погледна, сякаш зачудена какво да му отвърне, за да не накърни строгите му сендарски принципи.

— Просто едно мъничко усложнение — отговори тя. — Не би могло да ни затрудни.

— Е, щом е така, добре. Ще ти трябвам ли за нещо тази сутрин?

— Не, скъпи — отвърна тя и го целуна.

Той отвърна на целувката й, изправи се и погледна Тот и Ерионд, които го наблюдаваха очаквателно.

Те веднага станаха и тримата излязоха от стаята.

— Чуя се колко ли време ще им трябва, докато изловят всичката риба в това езеро? — замислено каза Поулгара.

— Боя се, че риболовът им ще трае цяла вечност, лейди Поулгара — каза Сади и лапна една голяма ягода. — Пазачите го зареждат с нова риба всяка вечер.

— Тъкмо от това се боях — въздъхна вълшебницата.

 

 

Рано преди обяд Гарион крачеше нетърпеливо по дългия коридор. Изпълваше го безсилно нетърпение. Мисълта за неотложната необходимост да се добере до Ашаба преди Зандрамас отново да му избяга бе така завладяла съзнанието му, че той почти не можеше да мисли за друго. Очевидно шансът да променят решението на Закат беше съвсем минимален, затова възможността да се справят „по другия начин“ — както се изразяваше Белгарат — ставаше все по-реална. Всъщност въпреки отправяните от време на време заплахи срещу Закат Гарион не желаеше да прибягва до него. Беше сигурен, че ако го направи, ще загуби завинаги укрепващото си приятелство със странния мъж, който управляваше Малореа. Кралят на Рива беше достатъчно честен да признае пред себе си, че освен дружбата с този човек ще загуби и политическите възможности, произтичащи от нея.

Тъкмо беше решил да се върне в покоите си, когато към него се приближи слуга, облечен с алена ливрея.

— Ваше величество — започна слугата и направи дълбок поклон, — принц Келдар ме помоли да ви намеря и да ви съобщя, че би желал да разговаря с вас.

— Къде е той? — попита Гарион.

— В императорската градина, недалеч от северната стена, ваше величество. Съпровожда го един полупиян надрак… и… и една жена, която говори отвратително неприлични приказки. Ама просто няма да повярвате колко неприлични.

— Мисля, че я познавам — отговори му Гарион с усмивка. — И напълно ви вярвам. — След това се обърна и бързо тръгна към императорската градина.

Ярблек въобще не се беше променил. Макар че времето беше приятно топло, той носеше оръфаното си палто и рунтавата шапка от овча кожа. Беше се проснал на една мраморна пейка в обвитата с буйна зеленина беседка, а съвсем близо до него бе поставена бъчвичка с пиво. Вела, по-пищна и изкусителна от всякога, се разхождаше лениво сред цветните лехи, облечена в обичайните си одежди — плътно прилепнали към тялото надракски елек и панталони. От ботушите и пояса й се подаваха обкованите със сребро дръжки на камите. Походката й беше все така предизвикателна и чувствена — маниер, който бе практикувала толкова дълго, че сега крачеше по този изкусителен начин съвсем автоматично, а може би и несъзнателно. Силк седеше на тревата до пейката и също като съдружника си държеше чаша пиво.

— Тъкмо бях решил да тръгна да те търся — рече той, когато Гарион се приближи.

Дългокракият надрак погледна Гарион с присвити очи и изфъфли:

— Я виж ти! И това ако не е кралят на Рива! Виждам, че отново носиш тоя огромен меч, дето сякаш е сраснал с тебе.

— Просто навик — сви рамене Гарион. — Изглеждаш добре, Ярблек — като оставим настрана факта, че си малко пийнал.

— Непрекъснато намалявам количеството пиво, с което се зареждам — заяви благочестиво Ярблек. — Стомахът ми не е такъв, какъвто беше.

— Случайно да си срещал Белгарат, докато идваше насам? — попита Силк.

— Не съм. Трябваше ли?

— Изпратих да повикат и него. Ярблек има информация за нас и ми се ще старият да я чуе от първа ръка.

Гарион огледа грубото лице на партньора на Силк и го попита:

— Колко време ще останеш в Мал Зет?

Ярблек подръпна рошавата си брада и каза:

— Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Долмар вече е набавил повечето стоки, от които се нуждаем, ала искам да пообиколя пазарите и да разуча какво е положението тук. В Боктор има един толнедрански търговец, който се интересува от необработени скъпоценни камъни. Бих могъл да натрупам цяло състояние от тази сделка — особено ако успея да прекарам камъните през драснианските митници.

— Нима митничарите на кралица Порен не ти смъкват кожата с щателното си претърсване? Не ровят ли из торбите ти? — попита Гарион.

— Събличат ми дори дрехите — изсмя се Ярлек. — И ги изтърсват една по една. Ала не смеят да докоснат Вела и с пръст. Всички вече научиха как светкавично мята камите си. Вече спечелих двадесет пъти повече пари, отколкото дадох за нея — знаеш ли как? Крия малки пакетчета тук-там по дрехите й. — Надракът се засмя дрезгаво. — И, разбира се, докато ги крия, се разтапям от удоволствие. — Той се оригна гръмотевично. — Извинете.

Белгарат се приближи с бързи крачки през моравата. Възрастният мъж решително бе отказал всички тактични предложения от страна на Закат да се облече с по-благовидни одежди и все още носеше — според Гарион го правеше напук — изцапаната с мазни петна туника, кърпените си панталони и двата ботуша, взети от различни чифтове.

— Е, дойде най-после — изсумтя той на Ярблек, без изобщо да го поздрави.

— Задържах се в Мал Камат и дълго не успях да мръдна оттам — отговори надракът. — Кал Закат събира всички кораби по западния бряг, с които възнамерява да прекара цялата си армия от вонящия Ктхол Мургос. Наложи се да наема лодки, после да ги крия в блатата на север от развалините на Ктхол Мишрак. Той посочи буренцето с пиво. — Искаш ли малко?

— Естествено. Имаш ли още една чаша?

Ярблек потупа тук-там по огромното си палто, бръкна в един от множеството вътрешни джобове и измъкна огъната тенекиена чаша.

— Много обичам, когато човек е добре подготвен — каза Белгарат.

— Истинският домакин е винаги готов за гости. Налей си сам. Но се опитай да не разливаш много по земята. — Надракът погледна Гарион. — Ами ти? Мисля, че мога да намеря една чаша и за тебе.

— Не, благодаря, Ярблек. Все още е прекалено рано за мене.

Изведнъж някакъв нисък, облечен в ослепително ярки дрехи мъж се приближи към беседката. Одеждите му бяха истински хаос от несъчетаеми един с друг цветове — един от ръкавите беше зелен, другият — червен. Единият крачол на тесните му, панталони беше на розови и жълти ивици, а другият — на големи сини капки на бял фон. На главата му имаше висока островърха шапка със звънче на върха. Ала не шокиращото му облекло будеше изненадата на зрителите. Погледът на Гарион веднага бе привлечен от факта, че мъжът съвсем без никакви усилия ходеше на ръце, а двата му крака стърчаха във въздуха.

— Дали наистина чух, че някой предлага чаша пиво? — попита той със странен напевен акцент.

Ярблек изгледа сърдито облечения в пъстроцветно облекло акробат, но отново затърси из вътрешните джобове на палтото си.

Непознатият сви рамене, подскочи високо във въздуха, сръчно направи салто и се приземи без никакво усилие на краката си. После енергично изтупа ръце и се приближи към Ярблек с угодническа усмивка. Лицето му нямаше особени белези, беше лице, което човек забравя минута след като го е видял, ала Гарион си помисли, че го е виждал някъде по-рано, и тази мисъл някак го разтревожи.

— О, добри ми господин Ярблек — обърна се акробатът към партньора на Силк. — Сигурен съм, че вие сте най-милият човек на света. Направо щях да се спомина от жажда, знаете ли? — Той взе една чаша, потопи я в бъчвичката с пиво, изпи я на един дъх и промълви с искрено възхищение: — Ама добро питие си си набавил, господин Ярблек! — И отново загреба чаша от живителната течност.

Лицето на Белгарат придоби странен израз — отчасти объркан, отчасти развеселен.

— Той се помъкна след нас, когато напуснахме Мал Камат — каза Ярблек. — Вела смята, че е особено забавен, затова все още не съм го прогонил. Тя започва да крещи така, че ми проглушава ушите, щом нещо не стане по волята й.

— Името ми е Фелдегаст, уважаеми господа — представи се мъжът с пъстрите дрехи и направи прекомерно дълбок поклон. — Жонгльорът Фелдегаст. Освен това съм и акробат — както сами видяхте с очите си. — Имам още едно поприще — комедиант съм със забележителна дарба, при това умея да правя някоя и друга магия — тоест може да се каже, че съм и добър магьосник. Направо свят ще ви се завие и ще се ококорите от удивление пред неземната ми дарба да правя разни фокуси — не, не, хич не ви лъжа, господа. Плюс всичко, казано досега, мога да свиря очарователни мелодии с тази дървена пищялка — ако пък сте изпаднали в меланхолично настроение, ще ви изсвиря тъжни песни с лютнята си — такива, че на гърлата ви ще заседне буца, голяма като планина, а от очите ви ще бликнат топли, изобилни сълзи. Желаете ли да станете свидетели на забележителния ми талант?

— Може би малко по-късно — каза му Белгарат, чийто поглед все още бе развеселен. — Точно сега трябва да обсъдим една друга работа.

— Вземи си още една чаша пиво и иди да развличаш Вела, комедианте — нареди му Ярблек. — Разкажи й някоя от неприличните си истории.

— Това ще бъде божествена наслада за мене, добри ми господин Ярблек — възкликна жонгльорът. — Тя е великолепна жена с богато чувство за хумор и разкошен вкус към неприличните истории. — Той си гребна още пиво, след това изтича с чевръсти подскачащи стъпки към Вела.

— Отвратително — изръмжа Ярблек; — Някои от историите, които й разправя, карат дори мен да се червя, но колкото по-противни са, толкова по-гръмко се смее Вела. — Търговецът мрачно поклати глава.

— Да се заемаме за работа — рече Белгарат. — Трябва да узнаем точно какво става в Каранда сега.

— Това е съвсем лесно — отвърна Ярблек. — Там е Менга с проклетите си демони.

— Долмар ни осведоми по този въпрос — намеси се Силк. — Знаем какво се е случило в Калида, знаем как карандите прииждат от всичките седем кралства, за да се присъединят към армията му. Той предприема ли стъпки на юг?

— Не съм чувал за такова нещо — отговори Ярблек. — Изглежда, че сега укрепва позициите си на север. Предизвиква истинска истерия у карандите. Ако Закат не направи нещо — и то колкото се може по-бързо, — ще се изправи пред съкрушителна революция в империята си. Ала аз мога да ви кажа едно — сега е много опасно да се пътува из северна Каранда. Карандите, подтиквани от Менга, контролират цялата територия до брега на Камат.

— Ние трябва да отидем в Ашаба — каза Гарион.

— Не бих ви посъветвал да го правите — каза Ярблек. — Карандите са придобили някои твърде отблъскващи навици.

— Така ли? — попита Силк.

— Аз съм ангарак — продължи Ярблек. — Още като малко момче съм гледал как гролимите разсичат гръдния кош на хората, за да изтръгват сърцата им и да ги принасят в жертва на Торак. Но онова, което става в Каранда сега, ме кара да се чувствам така, сякаш червата ми се преобръщат. Те приковават живи хора с колове към земята и след това викат своите демони. Всичките отвратителни чудовища затлъстяват все повече с всеки ден.

— Би ли ни разказал какво по-точно правят те?

— Всъщност никак не ми се ще. Използвай въображението си. Бил си в Мориндландия. Знаеш какво ядат демоните.

— Не говориш сериозно, нали!

— О, съвсем сериозно. А пък карандите се хранят с остатъците. Както вече казах — имат отблъскващи навици. Освен това се носят слухове, че демоните се съвкуплявали с жени.

— Това е ужасно! — изрече задъхано Гарион.

— Наистина — съгласи се Ярблек. — Жените обикновено не оцеляват след бременността, но съм чувал, че няколко вече са родили живи изроди.

— Трябва да сложим край на всичко това! — мрачно каза Белгарат.

— Желая ви успех — подхвърли Ярблек. — Що се отнася до мен, щом успея да събера достатъчно голям керван, веднага си заминавам за Гар ог Надрак. За нищо на света не бих се доближил до Менга — нито до покорните нему демони, които той държи на каишка.

— За Нахаз ли става дума? — попита Гарион.

— Значи си чувал името му?

— Долмар ни каза за него.

— Вероятно би трябвало да започнем тъкмо с него — заяви Белгарат. — Ако успеем да изтласкаме Нахаз там, откъдето е дошъл, има голяма вероятност останалите демони да последват своя господар.

— Хитро, много хитро — изсумтя Ярблек.

— Имам определени идеи — продължи възрастният мъж. — След като демоните се махнат, Менга няма да има на разположение нищо друго освен зле тренирана и още по-зле въоръжена армия от карандски фанатици. Ние ще продължим със своята работа и ще оставим Кал Закат да се оправя с нея. — Той се засмя за миг. — Това ще ангажира ума му в достатъчна степен, за да не върви като хрътка по петите ни.

Вела и жонгльорът Фелдегаст приближаваха бавно към беседката. Комедиантът отново вървеше на ръце — движеше се твърде нестабилно и размахваше смешно краката си във въздуха.

— Историята му беше страхотна — каза надракското момиче с изкусителното тяло и се разсмя. — Ала много-много не го бива да поглъща наистина добро питие.

— Стори ми се, че той не пи чак толкова много — отбеляза Силк.

— Не пивото обърка мозъка му — отвърна Вела и измъкна една сребърна плоска от пояса си. — Дадох му една-две глътки от това. — Очите й изведнъж блеснаха закачливо. — Искаш ли и ти да си пийнеш малко, Силк?

— Какво има вътре? — попита с дълбоко подозрение.

— Малко от онова питие, което приготвяме в Гар ог Надрак — отговори невинно тя. — Вкусно е като майчино мляко. — След това демонстрира качеството на питието, като отпи яка глътка.

— Да не е отлас?

Тя кимна утвърдително.

— Не, благодаря. — Силк потрепери. — Последния път, когато пих от това чудо, не можех да си припомня какво съм правил цяла седмица.

— Не бъди такъв страхливец, Силк — подкани го тя презрително и отпи още една внушителна глътка. — Виждаш ли? Въобще не боли. — След това хвърли поглед към Гарион. — Хей, милорд. Как е прекрасната ти малка женичка?

— Добре е, Вела.

— Радвам се да чуя това. Успя ли да й направиш още някое бебе?

Гарион се изчерви и отговори:

— Не.

— Губиш си времето. Защо не изтичаш в двореца и да я подгониш из спалнята? — След това хлевоустата красавица се обърна към Белгарат и каза: — Е?

— Какво „е“?

Тя измъкна светкавично една от камите в пояса си.

— Искаш ли да опиташ? — И се обърна с гръб към него и се наведе, така че добре закръглените й задни части блеснаха пред погледа му.

— А, не сега, Вела, но все пак ти благодаря — каза той със съкрушително достойнство. — Още е много рано за мен.

— Няма нищо, старче — подхвърли Вела. — За тебе съм готова винаги. Щом ти се прииска, чувствай се поканен. Наточих всичките си ножове преди да пристигнем в Мал Зет и ги пазя специално за тебе.

— Изключително мило от твоя страна.

Пияният Фелдегаст се наклони опасно, зарита и се строполи на земята. Когато успя да се надигне, грозното му лице беше изкривено и охлузено, а гърбът му беше толкова силно извит, сякаш имаше гърбица.

— Мисля, че попрекали с пиенето, приятелю — рече весело Белгарат и бързо се приближи към пияния жонгльор да му помогне да си стъпи на краката. — Слушай, наистина трябва да се изправиш, казвам ти. Ако останеш така приведен, всичките ти черва ще се вържат на възли. — После прошепна нещо в ухото на акробата и кралят на Рива почувства лек полъх — Белгарат съсредоточаваше волята си — едва доловимо, постепенно, сякаш се готвеше да протегне ръка на малко дете.

Фелдегаст се изправи, скри лицето си с ръце и се завайка:

— Да не си ме отровила, момиче? Ох, олеле! Не мога да си спомня друго питие да е размътвало толкова бързо главата ми. — И след тези думи свали длани от лицето си. Чертите му вече не изглеждаха разкривени, охлузеното бе изчезнало и човекът изглеждаше трезвен.

— Никога повече не се опитвай да пиеш с надракска жена — посъветва го Белгарат. — Особено пък с такава, която сама е приготвяла питието.

— Стори ми се, че чух някакъв разговор, докато я забавлявах. За Каранда ли приказвахте… и за тъжните неща, които стават там?

— Да — призна Белгарат.

— Понякога демонстрирам таланта си в затънтени крайпътни кръчми и странноприемници — тук взема някоя пара, там ме почерпят една-две халби пиво, нали знаете как става — а в такива места се натрупва богата информация, много богата, гарантирам ви. Понякога като накараш някой човек да се разсмее, като го развеселиш хубавичко, той може да ти разкаже много повече неща, отколкото като му плащаш или се стремиш да го опиеш. Неотдавна попаднах на точно такова място — имаше много голяма публика и аз буквално взех ума на всичките зрители с представлението си. Така се случи, че докато бях там, един пътешественик дойде в странноприемницата от земите на изток. Беше огромен мъжага, направо приличаше на звяр. Та тъкмо този човек ни разказа печалните новини от Каранда. След като се нахрани и пресуши повече халби силно пиво, отколкото бе добре за здравето му, аз отидох при него и започнах да го разпитвам допълнително. Задавах му разни въпроси, нали разбирате. Човек с моята професия никога не знае в коя посока ще го отвее вятърът и къде ще се наложи да показва изкуството си — затова и трябва да знае колкото се може повече неща за различни земи по света. И значи този здрав мъжага, дето не би трябвало да се страхува от нищичко, пълзящо и крачещо по света — този здравеняк буквално се тресеше пред очите ми като уплашено бебе. Та той ми рече, че ако ми е мил животът, трябва да бягам далеч от Каранда. След това добави едно много странно нещо, чиито смисъл все още не мога да проумея. Пътят между Калида и Мал Яска бил буквално претъпкан с разни пратеници, които тичали насам-нататък. Нима това не е изумително? Как може човек със здрав разум да си го обясни? Ала на света има най-различни странни неща, добри ми господа. Има и чудеса, каквито дори не бихме могли да си представим.

Напевният акцент на жонгльора действаше почти хипнотично с неуловимия си, проникващ дълбоко в съзнанието чар и Гарион усети, че по някакъв особен начин този наистина банален разказ грабва цялото му същество. Така че изпита истинско разочарование, когато крещящо облеченият дребосък прекъсна историята си.

— Надявам се, че моята приказка ви развесели и освен това донесе малко светлина за онези събития, добри ми господа — угоднически каза Фелдегаст и протегна шепа, подсказвайки им какво трябва да направят. — Пробивам си път в този свят, използвайки остроумието си, ала винаги съм дълбоко благодарен, когато получа нещичко, свидетелстващо, че са оценили таланта ми. Нали ме разбирате?

— Плати му — подхвърли лаконично Белгарат на Гарион.

— Какво?

— Дай му малко пари.

Гарион въздъхна и посегна към кожената кесия, която висеше на пояса му.

— Нека всичките богове погледнат с усмивка на начинанията ви, млади господарю — поблагодари прочувствено жонгльорът и прибра няколкото дребни монети. След това погледна лукаво Вела. — Кажи ми, моето момиче — подхвана той, — чувала ли си някога историята за млекарката и амбулантния търговец? Ала трябва много сериозно да те предупредя, че това е един особено неприличен разказ и много ще се срамувам, ако те накарам да се изчервиш. Ще ми бъде страшно неудобно, ако красивите ти бузи се покрият с обилна аленина.

— Не съм се изчервявала, откакто навърших шестнадесет години — заяви Вела.

— Добре тогава. Защо не се отделим от останалите? Ще проверя дали няма да излекувам тази твоя липса на изчервяване, дето те мъчи толкова дълго. Казвали са ми, че аленината прави лицето по-красиво.

Вела се засмя и двамата отново се отдалечиха към моравата.

— Силк — рязко каза Белгарат. — Онзи шумен конфликт за отвличане на вниманието ми е нужен сега. Веднага, Силк.

— Все още не сме успели да измислим нищо — възрази драснианецът.

— Тогава измислете. — Възрастният мъж се обърна към Ярблек. — Не искам да напускаш Мал Зет, докато не ти дам знак. Може би ще имам нужда от тебе тук.

— Какво има, дядо? — попита Гарион.

— Трябва да напуснем столицата на Малореа колкото е възможно по-скоро.

На моравата Вела стоеше като замръзнала, с широко отворени очи, притискайки с длани пламналите си бузи.

— Трябва да си признаеш, че те предупредих, моето момиче — изкикоти се Фелдегаст. — А ти пропусна да го направиш и най-мошенически изля онова ужасно питие в търбуха ми. — Той я изгледа с възхищение. — Трябва все пак да призная, че приличаш на разцъфнала роза, както стоиш пред мен със зачервени бузи. Истинско удоволствие е човек да те гледа в това състояние на момински свян. Я ми кажи — чувала ли си случайно онази история за пастирката и странстващия рицар?

Вела побягна.

 

 

Същия следобед Силк, който обикновено избягваше и най-дребното нещо, свързано с физически усилия, прекара няколко часа в потъналия сред зеленина вътрешен двор в центъра на източното крило, като усърдно натрупваше камъни, преграждайки малката бистра рекичка точно там, където тя пълнеше езерото. Гарион го наблюдаваше с любопитство от прозореца на всекидневната, докато най-сетне не успя да се сдържи повече, излезе и го попита:

— Да не би да си решил да развиваш ново хоби и то да е правене на водопадчета?

— Не — отговори Силк и изтри с длан челото си. — Просто вземам предпазни мерки.

— Предпазни мерки срещу какво?

Силк вдигна показалец пред устните си и рече:

— Чакай. — После сложи още два-три камъка да довърши импровизирания бент и след малко прозрачната вода започна да се излива в шумен плисък. — Готово! — гордо каза той.

— Как ще спят хората в стаите наоколо? Доста е шумно — отбеляза Гарион.

— Но и подслушването ще стане почти невъзможно — изтъкна самодоволно дребният мъж. — Защо довечера, като се стъмни, не се съберем тук — ти, аз, Сади и Лизел? Трябва да разговаряме, а пък писъкът ще заглуши думите ни.

— А в тъмнината тайните агенти няма да могат да виждат устните ни. — каза Гарион. — Много умно.

— Благодаря — каза Силк и направи кисела гримаса. — Всъщност това беше идея на Лизел.

Гарион се усмихна.

— Но тя остави на теб да свършиш работата, нали?

— Маркграфинята заяви, че няма желание да си изпочупи маникюра — изсумтя Силк. — Щях да й откажа, но тя ми се усмихна и трапчинките й ме покориха.

— О, използва ги много добре, нали? Трапчинките и са по-опасни от твоите ножове.

— На подбив ли ме вземаш, Гарион?

— Никога не бих го направил, приятелю!

 

 

Когато меката пролетна вечер се спусна над Мал Зет, Гарион отиде при тримата си приятели до бълбукащия водопад на Силк.

— Много добра работа, Келдар — похвали го Велвет.

— О, я млъкни!

— Че защо да мълча, Келдар?

— Достатъчно — намеси се Гарион. — Има ли нещо, което бихме могли да използваме в работата си? Белгарат иска да се измъкнем от Мал Зет почти незабавно.

— Аз последвах съвета ти, Белгарион — измърмори тихичко Сади. — Затова съсредоточих цялото си внимание върху барон Васка. Той е човек, затънал до гуша в корупция, и взема толкова много подкупи, че понякога губи представа кой за какво точно го подкупва.

— С какво точно се занимава този човек сега? — попита Гарион.

— Все още се опитва да сложи под свой контрол Бюрото по военните доставки — докладва Велвет. — В момента то е под ръководството на генералния щаб. Той се състои предимно от полковници, но негов началник е генерал Брегар. Полковниците не са прекалено алчни, но Брегар има огромен списък на хора, на които дава редовно подкупи. Той трябва да пръска куп пари сред колегите си генерали за да държи Васка в шах.

Гарион обмисли получената информация.

— Генералите не подкупват ли и Васка? — обърна се той към Силк.

Силк кимна мрачно.

— Цената на барона се покачва с всеки изминал ден. Консорциумът, състоящ се от мелценски търговци, го обсипва с пари. Целта им е Васка да ограничи Ярблек и мен и да ни изтласка да търгуваме единствено със западния бряг.

— Васка може ли да събере боеспособен отряд? Имам предвид някакво формирование от войници?

— Баронът поддържа контакти с много от разбойническите главатари — отвърна Сади. — Те от своя страна разполагат с истински главорези, които са готови да работят за тях.

— Има ли разбойническа банда, действаща извън Мал Зет в момента?

Сади се изкашля съвсем деликатно.

— Току-що докарах цяла върволица каруци от Камат — призна той. — Натоварени са предимно със селскостопански продукти.

Гарион го изгледа остро.

— Мисля, че те помолих да не го правиш повече.

— Реколтата тъй или иначе вече бе прибрана, Белгарион — възрази евнухът. — Какъв смисъл да я оставяме да гние в полето?

— Това е мъдро мислене от страна на добър бизнесмен, Гарион — застъпи се Силк.

— Както и да е — продължи бързо Сади, — бандата, която прибира реколтата и я превозва за мен срещу заплащане, е една от най-големите в тази част на Малореа — около двеста-триста души, а освен това голям брой местни хора действат тук на място по разпространението.

— И постигна всичко това само за няколко седмици? — Гарион не можеше да повярва.

— Човек печели твърде малко, ако единственото му занимание е да чака тревата да порасте под краката му — отвърна благочестиво Сади.

— Добре казано — похвали го Силк.

— Благодаря, принц Келдар.

Гарион поклати глава и отстъпи.

— Има ли някакъв начин да вкараш главорезите си в палата?

— Главорези ли казахте? — Гласът на Сади прозвуча обидено.

— Че не са ли?

— Предпочитам да мисля за тях като за предприемачи.

— Както и да е. Можеш ли да ги вкараш в палата?

— Съмнявам се. Но защо?

— Помислих си, че можем да предложим услугите си на барон Васка при предстоящия му сблъсък с генералния щаб.

— Нима ще има сблъсък? — Сади изглеждаше изненадан. — Не бях чувал за това.

— Така е, защото все още не сме уредили как да го организираме. Васка ще узнае — може би утре, — че действията му са подразнили генералния щаб и че военните възнамеряват да изпратят войски, за да го арестуват и да преровят документите му, за да намерят достатъчно уличаващи материали, които да занесат на императора.

— Това е блестящ план! — възкликна Сади.

— И на мен ми хареса, ала от него няма да излезе нищо, ако Васка не набере достатъчно въоръжени хора, способни да отблъснат многобройна войска.

— Може и да успеем — каза Сади. — точно по същото време, когато Васка узнае за предстоящия си арест, аз ще му предложа да използва моите хора. Той може да ги вкара в палата, като ги преоблече като общи работници. Всичките началници на бюрата обновяват кабинетите си. Мисля, че това е свързано с общественото им положение.

— Какъв е планът, Гарион? — попита Силк.

— Искам да предизвикам открита схватка тук, в коридорите на двореца. Това би трябвало да привлече вниманието на тайната полиция на Брадор.

— Той наистина е роден да бъде крал, нали? — одобрително каза Велвет. — Само човек със синя кръв би могъл да организира такава широкомащабна лъжлива маневра.

— Благодаря — отвърна сухо Гарион. — Все пак планът ни няма да успее, ако Васка заеме позиции и започне да се защитава. Трябва да го убедим той да нанесе първия удар. Войниците няма да се втурнат да го преследват, ето защо трябва да накараме Васка да започне схватката. Що за човек е Васка?

— Продажен, алчен, ала всъщност не особено умен — отвърна Силк.

— Можем ли да го притиснем и да го принудим да действува прибързано?

— По всяка вероятност не. Обикновено бюрократите са страхливци. Не мисля, че той ще предприеме нещо, докато не види войниците, идещи да му сложат белезниците.

— Мисля, че мога да го накарам да се раздвижи — рече Сади. — Имам нещо много приятно в една зелена стъкленица, което би накарало мишка да се нахвърли върху лъв.

Гарион направи гримаса и каза:

— Този начин не ми допада особено.

— В случая са важни резултатите, Белгарион — изтъкна Сади. — Ако се налага да предприемем незабавни действия, изящните чувства са лукс, който не бихме могли да си позволим.

— Добре — реши Гарион. — Прави каквото е необходимо.

— Когато нещата се задвижат, аз бих могла да внеса допълнително объркване — намеси се Велвет. — И кралят на Палиа, и принц-регентът на Делчин имат значителен брой поддръжници. Сега те бездруго се намират на прага на открита война. Освен това можем да използваме и краля на Воресебо, който е изпаднал в старческа немощ и не се доверява никому. Може би ще успея да убедя всеки от тях поотделно, че размириците в двореца са насочени лично срещу него. Те ще хвърлят в бой войниците си веднага щом чуят шумотевицата от битката.

— Това положение разкрива интересни възможности — рече Силк и потърка радостно ръце. — Шумните размирици в палата, в които участват петима важни сановници на държавата, би трябвало да ни дадат шанс да се измъкнем от града.

— Освен това не е необходимо броженията да бъдат ограничени единствено на територията на двореца — добави замислено Сади. — Ако някой даде погрешна заповед в добре подбран момент, метежът може да се разпространи из целия град. Едно общо въстание из улиците би привлякло вниманието на много хора, нали?

— Колко време ще бъде необходимо да приведем плана в действие? — попита Гарион.

Силк огледа изпитателно партньорите си.

— Три дни? — попита ги той. — Може би четири?

Те обмислиха думите му и кимнаха утвърдително.

— В такъв случай това е всичко, Гарион — рече Силк. — Три-четири дни.

— Добре. Направете го.

Всички станаха да се приберат в стаите си.

— Маркграфиня Лизел — твърдо каза Сади.

— Да?

— Върнете ми змията, ако не възразявате.

— О, разбира се, Сади. — Русокосото момиче пъхна ръка в корсажа си, за да извади Зит.

Лицето на Силк пребледня и той мигновено се отдръпна.

— Какво има, Келдар? — попита го невинно тя.

— Нищо. — Дребният мъж се обърна и се скри в благоуханната градина, като жестикулираше и си приказваше нещо.