Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (3)

2.

Кал Закат, императорът на необятна Малореа, се беше отпуснал в кресло, покрито с алени възглавнички, в една обширна, но съвсем обикновена стая. Беше облечен в проста бяла роба от лен, строга, лишена от каквито и да било украшения. Гарион знаеше, че той е над четиридесетгодишен, ала въпреки това в косите му нямаше нито един бял косъм, а по лицето му не се виждаше нито една бръчка. Ала в очите му беше стаена някаква смъртна умора, в тях не се четеше ни най-слабата искрица радост, нито някакъв интерес към живота. Свита в скута му лежеше съвсем обикновена пъстра котка. Очите й бяха затворени, ту единият, ту другият й преден крак полека се движеше по бедрото му. Макар че императорът беше облечен във възможно най-обикновени дрехи, всичките пазачи, застанали край четирите стени, носеха стоманени нагръдници, богато инкрустирани със злато.

— Ваше величество — каза Атеска с дълбок поклон. — Имам честта да ви представя Негово величество Гарион — краля на Рива.

Гарион кимна отсечено и Закат наведе глава в отговор.

— Нашата среща трябваше да се осъществи много отдавна, Белгарион — изрече той с глас, мъртъв като очите му. — Твоите подвизи разтърсиха света.

— Твоите също направиха определено впечатление, Закат. — Още преди да напусне Рак Веркат, Гарион беше решил да не увековечава абсурда, възприет от малореанския император, който сам бе удостоил себе си с прозвището „Кал“.

Слаба усмивка пропълзя по устните на Закат.

— О — каза той с тон, подсказващ, че е прозрял хитростта на Гарион, кимна отсечено към останалите и чак сега вниманието му се съсредоточи върху облечения в смачкани нечисти дрехи дядо на Гарион.

— И, разбира се, вие, господине, сте Белгарат — отбеляза той. — Малко съм изненадан, че изглеждате толкова обикновено. Всички гролими на Малореа са съгласни, че сте висок сто стъпки а може би дори двеста — и че освен това имате рога и раздвоена опашка.

— Сега съм се маскирал — отвърна Белгарат.

Закат се засмя, макар че в механичния звук на смеха му имаше твърде малко веселие. След това се огледа леко навъсен.

— Струва ми се, че забелязвам нечие отсъствие — изтъкна той.

— Кралица Се’Недра се разболя по време на пътуването, ваше величество — докладва Атеска. — Лейди Поулгара се грижи за нея.

— Значи е болна? Сериозно ли е?

— Сега е трудно да се отговори на въпроса ви, ваше императорско величество — отвърна раболепно Сади, — но вече й дадохме някои лекарства, а аз имам пълно доверие в уменията на лейди Поулгара.

Закат погледна Гарион.

— Трябваше да изпратиш съобщение за това по вестоносец, Белгарион. В щаба си имам личен лечител — една жена от Даласия, най-голямата майсторка в занаята си. Веднага ще я изпратя в покоите на кралицата. Здравето на съпругата ти трябва да бъде наша първостепенна грижа.

— Благодаря — отвърна Гарион искрено.

Закат дръпна въженцето на един звънец и поговори няколко мига със слугата, който се появи незабавно след повикването.

— Моля, седнете — покани ги след това императорът. — Не се интересувам особено от процедури и церемонии.

Бързо донесоха столове. Гарион и останалите насядаха. Котката в скута на Закат отвори едва-едва златистите си очи и огледа посетителите. След това се прозя, скочи тежко на пода, и тътрейки корема си по пода отиде да помирише пръстите на Ерионд. Леко развеселен, Закат наблюдаваше как неговата бременна котка се придвижва, поклащайки големия си корем.

— Ще забележите, че котката отново ми изневери. — Той въздъхна с престорено примирение. — Боя се, че това се случва твърде често. Освен това ми се струва, че не изпитва никакво чувство на вина.

Котката скочи в скута на Ерионд, сви се на кълбо и замърка доволно.

— Пораснал си, момче — рече Закат на младежа. — Научиха ли те вече да приказваш?

— Запомних няколко думи, Закат — отвърна Ерионд с ясен глас.

— Познавам всички останали — поне съм запознат с репутацията им — каза Закат. — Добрият ковач Дурник и аз се срещнахме някога в равнините на Мишрак ак Тул. Естествено, чувал съм за маркграфиня Лизел от драснианското разузнаване, както и за принц Келдар, който се стреми да стане най-богатият човек на света.

Изящният реверанс на Велвет в отговорна императорския поздрав далеч не изглеждаше толкова дълбок като поклона, който направи Силк.

— А това, разбира се — продължи императорът, — е Сади, главният евнух в палата на кралица Салмисра.

Сади се поклони с изящна ловкост.

— Трябва да отбележа, че ваше величество е прекрасно информиран — изрече той с пискливия си глас. — Прочетохте съдбите на всички ни като отворена книга.

— Началникът на нашето разузнаване се опитва да ме информира по различни въпроси, Сади. Може би той не е толкова талантлив както неоценимия Джевълин от Боктор, ала знае почти всичко, което се случва в тази част на света. Спомена ми интересни неща и за онзи едър силен мъж в ъгъла, но все още не е успял да разбере как е неговото име.

— Той се нарича Тот — осветли го по въпроса Ерионд. — Ням е, затова ние трябва да приказваме вместо него.

— И е от Даласия при това — отбеляза Закат. — Много любопитно обстоятелство.

Гарион го наблюдаваше внимателно. Императорът ги проучваше. Спокойните му поздрави имаха по-дълбок мотив освен желанието да ги накара да се отпуснат. По някакъв неведом начин кралят на Рива почувства, че Закат поставя на изпитание всеки един от тях.

В този момент императорът се изправи.

— Подбрал си много странна компания, Белгарион — подхвърли той. — Освен това се намираш много далеч от дома си. Любопитен съм да узная какви са причините, довели те тук, в Ктхол Мургос.

— Боя се, че това е личен въпрос, засягащ единствено мен, Закат.

Императорът вдигна леко едната си вежда.

— При така стеклите се обстоятелства отговорът ти едва ли би ме удовлетворил, Белгарион. Не бих могъл да рискувам — има вероятност да си се съюзил с Ургит.

— Ще приемеш ли думата ми, че не съм?

— Не и докато не узная повече за посещението ти в Рак Урга. Ургит напусна града твърде внезапно — очевидно в компания с тебе — и се появи също тъй неочаквано в равнините на Моркт. Там той и една млада жена изведоха войските му от засада, която бях направил след особено старателна подготовка. Трябва да признаеш, че това е серия от твърде особени стечения на обстоятелствата.

— Не и когато ги разглеждаш от гледната точка на максималната практичност — намеси се Белгарат. — Решението да вземем Ургит с нас беше мое. Той беше разбрал кои сме, а аз никак не желаех цяла армия мурги да се спусне по петите ни. Мургите не са особено умни, но от време на време могат да причиняват значителни неприятности.

Закат го изгледа изненадано.

— Значи той е бил твой пленник?

Белгарат сви рамене.

— Би могло да се каже.

Императорът се изсмя твърде сухо.

— Можеше да ме убедиш да ви направя всякакви отстъпки, ако просто го бе предал в ръцете ми, знаеш ли. Защо го пусна да си върви?

— Повече нямахме нужда от него — отговори Гарион. — Бяхме стигнали бреговете на езеро Ктака, затова той вече не представляваше никаква заплаха за нас.

По лицето на Закат пробяга сянка.

— Мисля, че се случиха още някои други неща — отбеляза той. — Ургит винаги се е ползвал с лошата слава на ужасен страхливец, намиращ се изцяло под влиянието на гролима Агачак и генералите на своя баща. Ала никак не изглеждаше уплашен, докато измъкваше войските си от капана, който им бях заложил. Освен това всички доклади, достигащи до нас от Рак Урга, сочат, че той наистина изглежда, се държи като крал. Вие имате ли случайно някаква връзка с това?

— Предполагам, че е възможно — отвърна Гарион. — Ургит и аз разговаряхме няколко пъти и му казах открито, че не действа както трябва.

Закат почука с показалец брадичката си и го измери е остър, проницателен поглед.

— Не е възможно да го превърнеш в лъв, Белгарион — заяви той. — Но поне вече не бяга като заек. — Ледена усмивка докосна устните на малореанеца. — Всъщност аз съм доволен от това. Никога не ми е доставяло удоволствие да преследвам зайци. Не мога обаче да разбера едно нещо — как успяхте да го измъкнете от палата Дроджим и да го накарате да напусне града. Цели полкове служат като негови телохранители.

— Все пак нещо убягва от погледа ти, Закат — обърна се към него Белгарат. — Ние имаме определени преимущества, с които останалите не разполагат.

— Имаш предвид магьосничеството? Наистина ли човек може да разчита изцяло на магиите?

— От време на време ми върви в тази област.

Погледът на Закат доби внезапна острота.

— Хората разправят, че си на пет хиляди години, Белгарат. Вярно ли е това?

— Всъщност седем хиляди — а може би дори съм малко по-стар. Защо питаш?

— През всичкото това време не ти ли е хрумвало просто да грабнеш властта в собствените си ръце? Би могъл да обявиш себе си за крал на целия свят, разбираш ли?

Думите на императора, изглежда, развеселиха Белгарат.

— Че защо ми е притрябвало да го правя? — попита той.

— Всички хора искат власт. Това е заложено в човешката природа.

— Нима властта, която е съсредоточена в ръцете ти, наистина те е направила щастлив?

— Тя има своите преимущества и удоволствия.

— Нима те са достатъчни да компенсират всички дребни неприятности и проблеми, които произтичат от нея?

— Аз мога да ги понеса. Поне постът ми е такъв, че никой не ми нарежда какво да правя.

— На мене също никой не ми заповядва как да постъпвам, ала не съм обременен от всички твои неприятни отговорности. — Белгарат се изправи. — Добре, Закат. Няма ли най-сетне да пристъпим към съществото на нашия разговор? Какви са намеренията ти спрямо нас?

— Все още не съм решил. — Императорът на Малореа ги огледа. — Предполагам, че всички ние можем да се държим възпитано при създалото се положение, нали?

— Какво имаш предвид под „възпитано“? — попита го Гарион.

— Ще приема честната ви дума, че никой от вас няма да се опита да избяга, нито пък ще предприеме нещо необмислено. Добре разбирам, че ти и неколцина от твоите приятели имате особени способности. Не ми се ще да бъда принуден да взема мерки, с които да им се противопоставя.

— Имаме работа, която наистина не търпи отлагане — отвърна внимателно Гарион. — Затова просто не можем да си позволим прекалено дълго забавяне. Но засега мисля, че можем да се споразумеем за нещата, които ни предложи.

— Добре. По-късно ще трябва пак да поговорим — аз и ти. Така ще се опознаем по-добре. Подготвил съм удобни стаи за теб и приятелите ти, освен това зная, че си загрижен за съпругата си. А сега се надявам, че ще ме извините, ала трябва да се погрижа за онези досадни отговорности, за които спомена Белгарат.

Макар че сградата беше много голяма, тя не представляваше палат в истинския смисъл на тази дума. Изглежда, генералният губернатор на мургите в град Хага, който бе разпоредил да я построят, не бе споделял грандиозните заблуди, типични за властелините на Урга. Затова постройката бе по-скоро удобна, отколкото пищна.

— Надявам се, че ще ме извините — обърна се към тях генерал Атеска, когато излязоха от стаята за аудиенции с императора. — Длъжен съм да представя пълен доклад на Негово величество — за различни неща, — след това трябва незабавно да се върна в Рак Веркат. — Той погледна Гарион. — Обстоятелствата, при които се срещнахме, не бяха сред най-радостните, ваше величество — добави военният. — Ала се надявам, че няма да мислите с неприязън за мен. — След това Атеска се поклони твърде сковано и ги остави под грижите на човек от императорския щаб.

Мъжът, който ги поведе по дългия, облицован с тъмна дървесина коридор към центъра на сградата, очевидно не беше ангарак. Нямаше ги ъгловатите очи, нито мрачната арогантност, типични за хората от тази раса. Ведрото му обло лице подсказваше мелценски произход и Гарион си припомни, че бюрокрацията, управляваща всички страни на живота в Малореа, е под контрол преди всичко на мелцени.

— Негово величество ме помоли да ви уверя, че стаите ви не са предназначени да бъдат ваш затвор — каза им служителят, когато приближиха тежка, обкована с железни решетки врата. — Това е била къща на мург, преди да превземем града, и затова има свои характерни особености. Вашите стаи се намират в онази част, където в миналото са били разположени женските покои, а мургите фанатично пазят жените си. Смятам, че поведението им е било продиктувано от съображения за расова чистота.

В този момент Гарион никак не се интересуваше от спалните помещения и разпределението на хората в тях. Единствената му грижа беше Се’Недра.

— Знаете ли къде мога да намеря жена си? — обърна се той към кръглоликия бюрократ, чиито бузи напомняха обла пълна луна.

— В дъното на коридора, ваше величество — отвърна мелценът и посочи една боядисана в синьо врата.

— Благодаря. — Гарион погледна приятелите си и каза: — Ще се върна след малко.

Стаята, в която влезе, беше топла, а осветлението в нея беше меко, не натрапчиво. Плътни, красиво изработени малореански килими покриваха пода, а върху високите тесни прозорци бяха поставени млечнозелени завеси от кадифе. Се’Недра лежеше на високо легло до стената срещу вратата, Поулгара седеше край леглото. Лицето й бе сериозно.

— Има ли някаква промяна? — попита я Гарион, докато внимателно притваряше вратата.

— Все още не — отвърна вълшебницата.

Лицето на заспалата Се’Недра изглеждаше восъчно бледо, къдриците й бяха разпилени по възглавницата.

— Ще оздравее, нали? — попита Гарион.

— Сигурна съм в това, Гарион.

Друга, непозната жена също седеше недалеч от леглото. Носеше светлозелена рокля с качулка — беше я нахлупила така, че лицето й бе отчасти скрито. Се’Недра измърмори нещо със странно дрезгав глас и започна да мята неспокойно глава върху възглавницата. Жената с качулката се намръщи и попита:

— Това нейният обичаен глас ли е, лейди Поулгара?

Поулгара и хвърли остър поглед.

— Не — отвърна тя. — Всъщност не е.

— Смятате ли, че лекарството, което й давате, може да окаже някакво влияние върху речта й?

— Не, не би засегнало тембъра й. Всъщност тя не би трябвало да произнася никакви звуци.

— О — възкликна жената, — струва ми се, че сега разбирам какво я измъчва. — Наведе се и много внимателно постави върховете на пръстите си върху устните на Се’Недра. След това поклати глава, отдръпна ръката си и измърмори: — Точно както подозирах.

Поулгара също протегна ръка и докосна лицето на Се’Недра. Гарион долови лекия шепот на волята й, пламъкът на свещта край леглото потрепери, лумна по-ярко, след това прие предишната си форма и започна да се смалява, докато постепенно заприлича на мъничка светеща точица.

— Трябваше да се досетя — самообвини се Поулгара.

— Какво има? — попита разтревожено Гарион.

— Чужд разсъдък се стреми да надделее и да покори волята на съпругата ви, ваше величество — отговори му жената с качулката. — Това изкуство понякога е практикувано от гролимите. Открили го съвсем случайно през трети век.

— Запознай се с Андел, Гарион — рече му Поулгара. — Закат я изпрати тук да ми помага в грижите по Се’Недра.

Гарион погледна жената с качулката и попита:

— Какво точно имате предвид под думата „надделее“?

— Ти би трябвало да познаваш смисъла на тази дума по-добре от всички останали човешки същества, Гарион — каза Поулгара. — Сигурна съм, че помниш мурга Ашарак.

Гарион почувства внезапен хлад, като си спомни силата на ума, който от най-ранните му детски години се бе опитвал да контролира съзнанието му.

— Прогони го — помоли той. — Който и да е той — прогони го от съзнанието й.

— Може би все още не е дошло времето за това, Гарион — изрече студено Поулгара. — Разполагаме с определена възможност. Нека не я пропиляваме на вятъра.

— Не те разбирам.

— Скоро ще разбереш, скъпи — отвърна вълшебницата, след това се изправи, седна на ръба на леглото и леко докосна с ръце слепите очи на Се’Недра. Тихият шепот на волята й отново се разнесе в пространството, този път по-силно, и още веднъж всички пламъци на свещите лумнаха, а след това се свиха и смалиха, сякаш не им достигаше въздух.

— Зная, че си там — изрече Поулгара. — Затова говори.

Лицето на Се’Недра се изкриви, тя започна да мята глава, сякаш се опитваше да избяга от ръцете, докосващи слепите й очи. Изразът на Поулгара стана строг, тя продължи да държи неумолимо дланите си на същото място. Белият кичур в косите й започна да блести, в стаята повя странен хлад, който сякаш се изливаше от самото легло.

Изведнъж Се’Недра изпищя.

— Говори! — заповяда Поулгара. — Не можеш да избягаш, докато не те освободя, а аз няма да го сторя, докато не започнеш да приказващ.

Изведнъж очите на Се’Недра се отвориха. Бяха пълни с омраза.

— Аз не се страхувам от тебе, Поулгара — изрече тя с грозен, дрезгав глас, в който се долавяше силен, особен акцент.

— Аз се страхувам от тебе още по-малко. И така, коя си ти?

— Ти ме познаваш, Поулгара.

— Може би, но ти сама ще ми кажеш името си.

Последва дълго мълчание, по времето на което вълшебницата съсредоточи волята си още по-силно.

Се’Недра отново изпищя — писък, изпълнен с мъчителна агония, която накара Гарион да потрепери.

— Спри! — изкрещя дрезгавият глас. — Ще говоря!

— Кажи ми името си — настоя неумолимо Поулгара.

— Аз съм Зандрамас.

— Така да бъде. И какво се надяваш да спечелиш с поведението си?

Злобен кикот изригна от устните на Се’Недра.

— Вече откраднах сърцето й, Поулгара — нейното дете. А сега ще открадна ума й. Можех да я убия с лекота, стига да пожелаех, ала всяка мъртва кралица може да бъде погребана и гробът й изоставен нейде по пътя. Ала една полудяла кралица ще ти създава много главоболия и непрекъснато ще те отвлича от твоята основна цел — търсенето на Сардиона.

— Мога да те прогоня само като щракна с пръсти, Зандрамас.

— Аз пък мога да се завърна също толкова бързо.

Ледена усмивка докосна устните на Поулгара.

— Не си толкова умна, за колкото те мислех — рече вълшебницата. — Наистина ли повярва, че те накарах да ми кажеш името си само защото това ще ме развесели? Нима не знаеш каква власт над себе си ми подари, след като разкри пред мен името си? Мощта на името е най-първичната от всички сили. Сега мога да те държа извън ума на Се’Недра. Ала има и нещо много повече от това. Например зная, че сега се намираш в Ашаба и живееш като нещастен окаян дух сред развалините в Къщата на Торак, където се стрелкат рояци прилепи.

Уплашена, задавена въздишка се разнесе из стаята.

— Мога да ти кажа още много неща, Зандрамас, ала всичко това започва да ме отегчава. — Вълшебницата се изправи, все още положила дланите си върху слепите очи на Се’Недра. Белият кичур над челото й заблестя с цялата сила на небесната дъга, лекият шепот на волята й се превърна в оглушителен тътен.

— А сега се махни! — заповяда тя.

Се’Недра изстена, лицето й се изкриви в агонизираща болка. Леден, зловонен вятър профуча из стаята и пламъчетата на свещите се превърнаха в почти невидими светлинки.

— Махни се! — повтори Поулгара.

Мъчителен писък се изтръгна от устните на Се’Недра, а после продължи да звучи, ала сега сякаш раздиращите звуци се раждаха някъде във въздуха над леглото на малката кралица. Свещите угаснаха, мангалите също. Стенещият вой започна да заглъхва и най-сетне зазвуча като неразбираемо мърморене от невъобразима далечина.

— Отиде ли си Зандрамас? — попита Гарион с разтреперан глас.

— Да — отговори спокойно Поулгара сред внезапно настъпилата тъмнина.

— Какво ще кажем на Се’Недра… искам да кажа, когато се събуди?

— Тя няма да си спомня за нищо от онова, което преживя току-що. Просто й кажи, че не е била добре, ала не давай никакви подробности. Запали свещите, скъпи.

Гарион затърси опипом свещта, докосна я с ръкава си и тя полетя, ала той я улови ловко, преди да падне на пода, и изпита немалка гордост от постижението си.

— Не си играй, Гарион, просто я запали.

Тонът, с който Поулгара изрече тези думи, беше толкова познат и банален, че той се разсмя и волята, която съсредоточи върху запалването на свещта, не беше особено силна. Фитилът започна да трепти, после понечи да угасне, издавайки слаби златисти искрици.

Поулгара изгледа решително свещта, чийто пламък сякаш се кикотеше с Гарион, след това затвори очи и въздъхна примирено:

— О, Гарион!

Кралят на Рива се разходи из стаята, запали останалите свещи и накара всички мангали отново да лумнат. Ала сега алените им езици бяха твърде спокойни — с изключение на първата свещ, чийто пламък продължаваше да се люлее, сякаш непрекъснато чуваше много, много смешни неща.

Поулгара се обърна към даласианската лечителка с качулката и каза:

— Наистина имаш необикновено точни възприятия, Андел. Такива духове се разпознават много трудно, освен ако човек не знае точно какво търси.

— Друг ми съобщи коя е причината за заболяването на Нейно величество.

— Кайрадис ли?

Андел кимна утвърдително.

— Умовете на всички хора от нашата раса са свързани с нейния, защото ние сме инструментите, с които тя трябва да изпълни възложената и задача. Загрижеността на Кайрадис за благополучието на кралицата я накара да се намеси. — Жената с качулката се поколеба за миг. — Святата пророчица ме подтикна да ви помоля да се застъпите пред съпруга си за Тот. Гневът на ковача причинява огромна болка на немия ви водач, който има нежна душа. А онова, което измъчва Тот, наранява в същата степен и Кайрадис. Онова, което се случи във Веркат, просто трябваше да стане — в противен случай срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака не би могла да се осъществи векове наред в бъдещето.

Поулгара кимна сериозно.

— Мислех си, че истината е тъкмо такава. Кажи й, че ще разговарям с Дурник и ще се застъпя за Тот.

Андел наведе с благодарност глава.

— Гарион — измърмори сънено Се’Недра. — Къде сме?

Кралят на Рива бързо се обърна към нея.

— Добре ли си? — попита той и я притисна до сърцето си.

— Аха — отвърна кралицата. — Само дето много ми се спи. Какво се е случило… къде се намираме?

— В Рак Хага. — Гарион хвърли бърз поглед към Поулгара, след това отново се обърна към леглото. — Ти просто припадна — това е всичко — изрече той с прекалено небрежен тон. — Как се чувстваш?

— Добре съм, скъпи, но искам да си отспя.

След миг очите й отново се затвориха, ала кралицата ги отвори с усилие и сънливо се намръщи.

— Гарион — измърмори тя, — защо тази свещ танцува така?

Той я целуна леко по бузата.

— Не се тревожи за това, скъпа — прошепна кралят на Рива, ала тя вече беше заспала.

 

 

Полунощ отдавна бе отминала, когато Гарион отвори очи, разбуден от леко почукване по вратата.

— Кой е? — попита той и се надигна в леглото.

— Пратеник от императора, ваше величество — отговори непознат глас от другата страна на вратата. — Той ме праща да ви попитам дали бихте проявили любезност да се присъедините към него в личния му кабинет?

— Сега? Посред нощ?

— Такова беше нареждането на императора, ваше величество.

— Добре — каза Гарион и отметна одеялата настрана, след това стъпи с босите си крака на пода. — Изчакай минута, докато се облека.

— Разбира се, ваше величество.

Мърморейки под нос, Гарион започна да навлича дрехите си под слабата светлина на мангала, пламтящ в един от ъглите на стаята. Когато стана готов, наплиска лицето си с няколко шепи студена вода и прокара пръсти през пясъчнорусата си коса, за да й придаде някакъв що-годе приличен вид. Подчинявайки се на мисъл, хрумнала му в последния момент, той провря ръката и главата си през колана, върху който бе окачена ножницата с меча на Желязната хватка, и преметна оръжието през гърба си. Едва тогава отвори вратата.

— Е — рече той на пратеника. — Да вървим.

Кабинетът на Кал Закат беше помещение, около всички стени на което имаше безкрайни редици книги. Имаше няколко тапицирани с кожа кресла, голяма полирана маса и камина, в която пращеше огън. Императорът, все още облечен в обикновена бяла дреха от лен, седеше на едно от креслата край масата пред купчина пергаменти, осветени от една-единствена газена лампа.

— Искал си да ме видиш, Закат — каза Гарион.

— О, да, Белгарион — отвърна Закат и отблъсна пергаментите настрана. — Толкова е мило от твоя страна, че дойде. Разбрах, че съпругата ти се възстановява.

Гарион кимна утвърдително.

— Благодаря ти, че изпрати Андел. Помощта й беше много ценна.

— Удоволствието е изцяло мое, Белгарион. — Закат протегна ръка и намали фитила на лампата така, че ъглите на помещението потънаха в сянка. — Исках да поговорим.

— Не е ли малко късно?

— Аз не спя много, Белгарион. Човек може да загуби една трета от живота си в сън. Денят е пълен с ярка светлина и развлечения. Нощта е тъмна и тиха, затова дава възможност на човек да се съсредоточава. Седни, моля те.

Гарион разкопча колана на меча и го подпря на един от шкафовете за книги.

— Всъщност не съм чак толкова опасен, знаеш ли — рече императорът, хвърляйки подчертано поглед към огромното оръжие.

Гарион се усмихна леко и се разположи в едно кресло до огъня.

— Аз не го донесох заради тебе, Закат. Направих го просто по навик. Такъв меч не бива да се оставя без надзор.

— Не мисля, че някой ще го открадне, Белгарион.

— Всъщност той не може да бъде откраднат. Просто не искам някой да пострада, ако случайно го докосне.

— Да не искаш да кажеш, че това е онзи меч? — попита изведнъж Закат. — Чувал съм какви ли не истории за него.

Гарион кимна отсечено.

— Аз също. В повечето от историите единствено имената на героите са верни, ала всичко останало е твърде изкривено. Нито Торак, нито аз контролирахме до такава степен положението, както го описват разните разкази. Бихме се и аз забих този меч в гърдите му.

— И той умря? — Лицето на Закат беше напрегнато.

— В крайна сметка, да.

— В крайна сметка ли?

— Отначало бълваше огън, а от очите му изригваха пламъци. А после изкрещя нещо.

— И какво точно изкрещя?

— „Майко“ — отвърна кратко Гарион. Никак не желаеше да говори за това.

— Каква необичайна постъпка от негова страна. А какво стана с тялото му? Хората ми претърсиха всички развалини на Ктхол Мишрак, ала не го откриха.

— Другите богове дойдоха и го взеха. Бихме ли могли да говорим за нещо друго? Тези спомени са особено болезнени.

— Той беше твой враг.

Гарион въздъхна.

— Ала също така беше и бог, Закат — ужасно е, когато на човек се наложи да убие бог.

— Ти си странно мек човек, Белгарион. Мисля, че те уважавам повече за това, отколкото заради непобедимата ти храброст.

— Едва ли бих избрал думата „непобедима“. През цялото време изпитвах ужас — струва ми се, че и Торак изпитваше същото. Има ли нещо, за което наистина искаш да говорим?

Закат се наведе напред, почуквайки замислено свитите си устни.

— Знаеш, че в последна сметка ти и аз трябва да се изправим един срещу друг, нали?

— Не — възрази Гарион. — Това не е абсолютно сигурно.

— Но може да съществува само един Крал на света.

Лицето на Гарион се сви в болезнена гримаса.

— Аз имам достатъчно неприятности, опитвайки се да управлявам един малък остров. Никога не съм искал да стана крал на света.

— Но аз съм искал — желая го и сега.

Гарион въздъхна.

— Тогава вероятно ще се бием за това — рано или късно. Не смятам, че целият свят трябва да бъде управляван от един-единствен човек. Ако се опиташ да го сториш, ще се наложи да те спра.

— Никой не е в състояние да ме спре, Белгарион.

— Торак беше същият като тебе — поне мислеше по същия начин.

— Тези думи бяха достатъчно откровени.

— Това помага да избегнем множество недоразумения в бъдеще. Бих казал, че имаш достатъчно неприятности у дома и без да си опитал да нахлуеш в кралството ми — или пък в държавите на моите приятели. Да не говорим за задънената улица, в която се намира и Ктхол Мургос.

— Добре си информиран.

— Кралица Порен ми е близка приятелка. Непрекъснато ми съобщава различни неща, пък и Силк събира доста информация по време на търговските си сделки.

— Силк ли?

— Извинявай. Искам да кажа принц Келдар. Силк просто е прякорът му.

Закат го погледна проницателно.

— Ние в много отношения си приличаме, Белгарион. В други сме много различни. Ала правим онова, което се налага. Много често зависим от събития, които са извън нашия контрол.

— Предполагам, че имаш предвид двете пророчества?

Закат се изсмя късо.

— Не вярвам в никакви пророчества. Вярвам единствено във властта. Въпреки това е твърде любопитно, че и двамата сме изправени пред подобни проблеми. Наскоро ти се наложи да потушиш въстание в Алория — група религиозни фанатици, доколкото ми е известно. Аз трябваше да се справя с твърде подобен проблем в Даршива. Религията е постоянен трън в петата на всеки владетел, не мислиш ли?

— В повечето случаи съм успявал да се справя.

— Значи си бил истински щастливец. Торак не беше нито добър, нито благоразположен бог, пък и неговите жреци гролими са истински подлеци. Ако не бях зает тук, в Ктхол Мургос, щях да спечеля любовта на следващите хиляда човешки поколения, изтривайки всички гролими — до последния — от лицето на земята.

Гарион се засмя.

— Какво ще кажеш да се съюзим, имайки предвид еднаквото ни отношение към гролимите?

Закат отвърна с къс смях, след това лицето му отново стана мрачно и той попита:

— Името Зандрамас говори ли ти нещо?

Гарион пристъпи внимателно към отговора на този въпрос, защото не знаеше с каква информация разполага Кал Закат за истинската причина, довела ги в Ктхол Мургос.

— Чувал съм доста слухове — отговори кралят на Рива.

— Ами знаеш ли нещо за Ктраг Сардиус?

— Чувал съм за него.

— Отговаряш ми уклончиво, Белгарион. — Закат го изгледа проницателно, после прокара уморено пръсти пред очите си.

— Струва ми се, че имаш нужда от здрав сън — каза Гарион.

— Скоро ще имам достатъчно време за това — когато свърша работата си.

— Да, това зависи напълно от самия теб.

— Какво знаеш за Малореа, Белгарион?

— Получавам различни доклади — те обикновено са несвързани помежду си, но често пристигат до мен.

— Не. Имам предвид какво знаеш за нашето минало?

— Боя се, че не е много. Западните историци полагаха големи усилия да оставят без внимание самото съществуване на Малореа.

Крива усмивка се покатери по лицето на Кал Закат.

— Университетът на Мелцена проявяваше същото късогледство по отношение кралствата на Запада — отбеляза той; — Както и да е, в продължение на последните няколко столетия — след страшния погром при Воу Мимбре — малореанското общество стана почти изцяло затворено. Торак беше изпаднал в непробуден сън, Ктучик вършеше извратените си дела тук в Ктхол Мургос, а Зедар се разхождаше по света като бездомен скитник — впрочем какво стана с него? Мислех, че е в Ктхол Мишрак.

— Да, там беше.

— Не намерихме тялото му.

— Зедар не е мъртъв.

— Нима? — Закат изглеждаше зашеметен от тази новина. — Тогава къде е?

— Под града. Белгарат отвори земята и го вгради в скалата под развалините.

— Вградил го е в скалите жив? — Закат насмалко да се задави.

— Това до известна степен беше оправдано. Но продължавай с разказа си.

Закат потрепера, след това възвърна самообладанието си.

— След като всички останали претенденти се махнаха, единствената религиозна фигура в Малореа се оказа Урвон. Той посвети почти изцяло силите си на задачата да направи своя дворец в Мал Яска по-пищен от императорския в Мал Зет. От време на време наистина четеше по някоя проповед, пълна с празни брътвежи и глупости, но през по-голямата част от времето действаше така, сякаш напълно беше забравил Торак. След като богът-дракон и неговите ученици вече ги нямаше наоколо, истинската власт на църквата на гролимите вече се беше изпарила — о, жреците продължаваха да дърдорят за завръщането на Торак, всички приказваха как един ден спящият бог ще се събуди, ала споменът за него ставаше все по-неясен и далечен. Властта на църквата отслабваше все повече, докато тази на армията — с други думи на императорския трон набираше все по-голяма сила.

— Струва ми се, че политиката в Малореа е доста неясна — отбеляза Гарион.

Закат кимна.

— Това се дължи на нашата природа. Във всеки случай обществото се развиваше и се измъкваше от тъмните векове — може би бавно, но все пак се развиваше. След това ти се появи сякаш от нищото и събуди Торак — и също така съвсем неочаквано го изпрати във вечния му сън. Тогава започнаха всичките наши проблеми.

— Не е ли по-логично смъртта му да ги елиминира? Тъкмо това имах предвид с действията си.

— Струва ми се, че не схващаш същността на религиозния ум, Белгарион. Докато Торак беше жив — макар че спеше непробудно, — гролимите и останалите истерици в империята бяха спокойни. Те се чувстваха сигурни и доволни, вярвайки, че един ден той ще се събуди, ще накаже всичките им врагове и ще възстанови абсолютната власт на вонящото, нечистоплътно жреческо съсловие. Но когато уби Торак, ти унищожи удобното им чувство за сигурност. Те бяха принудени да се изправят лице срещу лице с факта, че без Торак са нищо. Някои от тях бяха така депресирани, че полудяха. Останалите изпаднаха в черно отчаяние. Ала неколцина започнаха да създават нови митове — нещо, което ти унищожи с един-единствен удар на онзи меч ей там.

— Това не беше изцяло моя идея — каза Гарион.

— Важни са резултатите, Белгарион, не намеренията. Както и да е, Урвон беше откъснат от своята мечта да се потопи в пищност и ласкателства, които обкръжилите го блюдолизци сипеха щедро отгоре му от всички страни. Той трябваше да се залови за работа. Известно време продължаваше да развива бясна дейност. Възстанови всичките забравени, проядени от червеи пророчества, изопачи думите им, изряза неподходящите пасажи, докато те не предсказаха тъкмо онова, което бе угодно нему.

— И какво беше то?

— Урвон се опитва да убеди хората, че нов бог ще дойде и ще управлява ангараките — или самият Торак ще възкръсне, или пък ще бъде съвсем ново божество, в което ще се всели неговият дух. Дори е измислил кой ще бъде кандидатът за този нов бог на ангараките.

— О? И кой е той?

Закат като че ли се развесели.

— Той вижда новия бог всеки път, когато се огледа в някое огледало.

— Не говориш сериозно, нали?

— О, съвсем сериозно говоря. Урвон се опитва да убеди сам себе си, че е най-малкото полубог от няколко столетия до ден днешен. Вероятно си е организирал паради из цяла Малореа, пред които ще дефилира в златна колесница. Не го прави само защото се страхува да напусне Мал Яска. Доколкото зная, някакъв отвратителен гърбав тип дава мило и драго да го убие от незапомнени времена — струва ми се, че той е един от учениците на Алдур.

Гарион кимна утвърдително.

— Белдин — рече той. — Познавам го.

— Наистина ли е толкова лош, колкото го описват в различните истории?

— Може би е дори още по-лош. Не мисля, че би желал да си наоколо и да наблюдаваш какво ще направи, ако Урвон попадне в ръцете му.

— В такъв случай му пожелавам да го хване, ала се боя, че Урвон не е единственият ми проблем. Известно време след смъртта на Торак от Даршива започнаха да долитат разни слухове. Една от жриците на гролимите на име Зандрамас също започна да предсказва появата на нов бог.

— Не знаех, че тя е гролим — каза Гарион изненадано.

Закат кимна сериозно.

— Първоначално се е ползвала с ужасна репутация в Даршива. По-късно я обзел тъй нареченият екстаз на пророчеството и под негово влияние Зандрамас се преобразила. Сега когато тя заговори, никой не може да устои на думите й. Тя проповядва на огромни човешки маси и втълпява в душите им непобедим религиозен плам. Посланието й за появата на новия бог подпали Даршива като огромен горски пожар, разпространи се навсякъде в Регел, Воресебо и Замад. На практика целият североизточен бряг на Малореа е неин.

— И по какъв начин Сардионът е свързан с всичко това? — попита Гарион.

— Аз смятам, че тъкмо той е ключът на цялата загадка — отговори Закат. — И Зандрамас, и Урвон, изглежда, вярват, че който притежава Сардиона, ще победи.

— Агачак — йерархът на Рак Урга — е убеден в същото — каза Гарион.

Закат мрачно кимна.

— Би трябвало да се досетя за това. Гролимът си е гролим — независимо дали произлиза от Малореа, или от Ктхол Мургос.

— Струва ми се, че трябва да се върнеш в Малореа и да въведеш ред там.

— Не, Белгарион. Няма да изоставя похода си тук, в Ктхол Мургос.

— Нима личното отмъщение си струва толкова жертви?

Закат го изгледа уплашено.

— Зная защо мразиш толкова Таур Ургас, но той вече е мъртъв, а Ургит въобще не прилича на него. Просто не мога да повярвам, че ще пожертваш цялата си империя, за да си отмъстиш на човек, който не може да разбере защо го правиш.

— Значи знаеш? — Лицето на Закат изглеждаше изпълнено с горест. — Кой ти каза?

— Ургит. Разказа ми всичко.

— И предполагам, че през цялото време много се е гордял. — Закат стисна зъби и лицето му пребледня.

— Всъщност въобще не беше така. Разказа ми го със съжаление — и с презрение към Таур Ургас. Той го мразеше повече дори от тебе.

— Това едва ли е възможно, Белгарион. А сега, за да отговоря на въпроса ти, ще заявя — да, ще пожертвам цялата си империя — целия свят, ако това е необходимо — за да пролея последната капка кръв на потомците на Таур Ургас. Нито ще спя, нито ще почивам, нито ще се отклоня дори за секунда от своето отмъщение — и ще смажа всеки, който се изпречи на пътя ми.

„Кажи му“ — обади се изведнъж сухият глас в съзнанието на Гарион.

„Какво да му кажа?“

„Кажи му истината за Ургит.“

„Но…“

„Направи го, Гарион. Той трябва да узнае. Този човек трябва да извърши определени дела, ала няма да може да го стори, ако не се отърве от тази своя мания.“

Закат го гледаше с любопитство.

— Съжалявам. Тъкмо получавах инструкции — обясни му неловко Гарион.

— Инструкции ли? От кого?

— Не би ми повярвал, ако ти кажа истината. Наредиха ми да ти съобщя нещо. — Кралят на Рива пое дълбоко дъх. — Ургит не е мург.

— Какво?!

— Казах, че Ургит не е мург — поне не изцяло. Майка му, разбира се, е от расата на мургите, ала Таур Ургас не е негов баща.

— Лъжеш!

— Не, не лъжа. Разбрахме това, докато се намирахме в палата Дроджим в Рак Урга. Ургит също не знаеше.

— Не ти вярвам. Белгарион! — Лицето на Закат беше станало пепеляво и той почти крещеше.

— Таур Ургас е мъртъв — уморено каза Гарион. — Самият Ургит преряза гърлото му и го зарови в гроба с главата надолу. Той твърди, че е постъпил по същия начин с всеки от братята си — истинските синове на Таур Ургас, — за да е сигурен, че никой няма да му отнеме трона. Не мисля, че е останала и капка кръв от рода Урга по света.

Закат присви очи.

— Това е измама. Ти си се съюзил с Ургит и ми разправяш тези абсурдни лъжи, за да спасиш живота му.

„Използвай Кълбото, Гарион“ — посъветва го гласът.

„Как?“

„Свали скъпоценния камък от дръжката и го задръж на дланта си. Той ще разкаже на Закат истините, които той трябва да узнае“.

Гарион се изправи.

— Ако мога да ти покажа истината, ще пожелаеш ли да я видиш? — попита той развълнувания малореански император.

— Да я видя? Какво да видя?

Гарион се приближи до меча си и свали меката кожа, покриваща дръжката. След това постави ръка върху Кълбото и то се освободи от метала, издавайки едва чуто изщракване. После кралят на Рива се обърна към мъжа, седнал край масата, и каза:

— Не съм съвсем сигурен как ще стане. Казвали са ми, че Алдур може да го прави, аз самият никога не съм опитвал. Мисля, че трябва да погледнеш в скъпоценния камък. — След това протегна дясната си ръка и Кълбото се озова пред лицето на Закат.

— Какво е това?

— Твоят народ го нарича Ктраг Яска — отговори Гарион.

Закат се отдръпна, лицето му пребледня.

— Камъкът няма да те нарани — докато не го докоснеш.

Кълбото, което през последните няколко месеца твърде неохотно се бе подчинявало на непрестанните инструкции на Гарион да стои мирно, започна бавно да пулсира и да сияе в ръката му, окъпвайки лицето на Закат в синкав блясък. Императорът понечи да вдигне ръка, сякаш желаеше да отблъсне сияещия скъпоценен камък.

— Не го докосвай — отново го предупреди Гарион. — Само гледай.

Ала очите на Закат вече бяха приковани в камъка, чиято синя светлина ставаше все по-силна и по-силна. Ръцете му сграбчиха ръба на масата толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Кал Закат се взира дълго в сивкавото сияние. След това съвсем бавно пръстите му пуснаха ръба на масата и той се отпусна в креслото. По лицето му пробяга болезнена агония.

— Те ми се изплъзнаха! — изстена императорът на Малореа и между стиснатите му клепачи се процедиха сълзи. — А аз избих десетки хиляди хора за нищо. — Сълзите потекоха по разкривеното му лице.

— Съжалявам, Закат — тихо каза Гарион. — Не мога да променя онова, което вече се е случило, но ти трябваше да узнаеш истината.

— Не бих могъл да ти благодаря за тази истина — задавено каза Закат. Раменете му се разтресоха в сподавени ридания. — Остави ме сам, Белгарион. Махни този проклет камък от очите ми.

Гарион кимна, обзет от съчувствие и скръб. След това отново постави Кълбото върху дръжката на меча, покри я с меката кожа и вдигна огромното оръжие.

— Съжалявам, Закат — отново каза кралят на Рива и тихо излезе от стаята.