Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (21)

20.

В ранни зори, когато мразовитият планински вятър подгони облаците по студеното мътно небе, Силк се върна в помещението, в което приятелите бяха прекарали нощта, и каза:

— Наблюдават къщата.

— Колко са? — попита го Белгарат.

— Видях само един, но съм сигурен, че има и други.

— Къде е онзи, когото си видял?

— В момента наблюдава небето — отвърна Силк със зла усмивка. — Поне така изглежда. Очите му са отворени и лежи по гръб. — Дребничкият драснианец плъзна ръка към ботуша си и измъкна една от блестящите си ками. Погледна със съжаление върха, който по-рано беше съвършено остър, и добави: — Знаеш ли колко е трудно да пробиеш желязна ризница с обикновена кама?

— Тъкмо затова ги носят, Келдар — обади се Велвет. — Следващия път използвай това. — Маркграфиня измъкна изпод меката си дреха дълго шило с връх, остър като игла.

— Мислех, че предпочиташ змиите.

— Винаги използвай подходящото за случая оръжие, Келдар. Не бих желала Зит да си счупи зъбите в нечия метална ризница.

— Бихте ли отложили този разговор за някой по-подходящ момент? — прекъсна ги Белгарат. — Знаеш ли случайно името на нашия приятел, който така внезапно се е заинтересувал от небето?

— Нямахме време да се запознаем официално — отвърна Силк, докато прибираше нащърбената кама в ботуша си.

— Имах предвид какъв е, а не кой е.

— А, това ли? Беше един от пазачите на храма.

— Значи не е бил чандим?

— Можех да съдя единство по дрехите му.

Възрастният мъж изръмжа.

— Ще напредваме твърде бавно, ако оглеждаме всяко дърво или храст по пътя — заключи Сади.

— Точно така — съгласи се Белгарат. — Трябва да измисля нещо по този въпрос.

— Добре. А докато ти търсиш отговор, аз ще се захвана със закуската — намеси се Поулгара, която току-що беше оставила четката си за коса. — Какво бихте искали да похапнете?

— Овесена каша? — рече Ерионд с надежда.

— Трябва да използваш думата „буламач“, Ерионд — въздъхна Силк. — Запомни — „буламач“. — След това обаче погледна към Поулгара и забеляза, че очите й са станали ледени. — Извинявай, Поулгара — бързо добави той, — но мисля, че е наш дълг да поучаваме по-младите. Не мислиш ли, че имам право?

— Мисля си само, че ми трябват дърва за огъня — отговори тя.

— Веднага ще се заема с това.

— Много си мил.

Силк побърза да излезе.

— Хрумна ли ти вече нещо? — попита Белдин Белгарат.

— Няколко идеи. Но всяка от тях има недостатъци.

— Защо тогава не ме оставиш аз да се опитам да измисля нещо? — рече гърбавият магьосник и се излегна върху една от пейките до огъня и зачеса разсеяно корема си. — Нощта беше тежка, а един човек на десет хиляди години трябва да пести силите си.

— Това май наистина ти се струва извънредно забавно, нали? Защо не кажеш, че съм на двадесет или петдесет хиляди години. Защо да не стигнеш и предела на абсурда?

— Ау! — възкликна Белдин — Колко сме кисели тази сутрин! Поул, да ти се намира някоя бутилчица пиво подръка?

— Преди закуска? — извика тя, без да спира да разбърква гозбата.

— Просто да преглъщам по-лесно кашата — увери я той.

Вместо отговор вълшебницата го изгледа с укор.

Той й се ухили, а след това се обърна към Белгарат.

— Шегата настрана — продължи Белдин, — но защо не ме оставите да се разправя с всички онези, които ви дебнат в храстите около къщата? Келдар ще изпотроши всичките си ками, Лизел ще остави горкото животинче съвсем без зъби и въпреки това пак няма да сте сигурни дали напълно сте прочистили горите наоколо. Бездруго пътищата ни се разделят, защо тогава не ми позволите да направя нещо наистина дръзко, привличащо вниманието — така хем ще изплаша до смърт карандите и пазачите на храма, хем ще оставя огромна диря след себе си, която ще привлече като мед чандимите и хрътките на Торак. Щом те тръгнат след мен, пред вас ще се открие свободен и сигурен път през гората.

Белгарат го изгледа замислено, а след това попита:

— Какво точно си наумил?

— Все още го обмислям. — Магьосникът въздъхна: — Нека погледнем истината в очите, Белгарат. И чандимите, и Зандрамас знаят, че сме тук. Вече няма никакъв смисъл да се спотайваме. Малко шум няма да ни навреди.

— Може би си прав — съгласи се старият вълшебник. — Кълбото казва ли нещо за посоката, в която е поела Зандрамас, след като е напуснала храма на Торак? — продължи той и се обърна към Гарион.

— Тегли ме с непреодолима сила на изток.

— В това има логика — изсумтя Белдин. — Хората на Урвон се скитат из цял Катакор. Най-вероятно е искала да се добере до най-близката слабо охранявана граница, и то колкото е възможно по-скоро. Значи се е насочила към Джено.

— Границата между Джено и Катакор не е ли охранявана? — попита Велвет.

— Те даже не знаят къде точно минава тази граница — отговори той. — Особено в гората. Нали там има само дървета. Въобще не си правят труда да разпитват дали има граница, или не. Все пак не бъдете толкова категорични в предположенията си — продължи гърбавият. — Сами видяхте, че повечето от теориите, които развихме в Мал Зет, бяха твърде далеч от истинското положение на нещата. Тук, в Малореа, ври от какви ли не интриги. В такива случаи е напълно възможно нещата да се окажат не такива, каквито ги очакваме.

— Гарион — обади се Поулгара, — би ли потърсил Силк? Закуската е почти готова.

— Да, лельо Поул — отговори той.

След като се нахраниха, прибраха багажа и го занесоха при конете,

— Излезте през тайната врата — посъветва ги Белдин, когато тръгнаха да се връщат през двора. — И ми дайте час преднина.

— Сега ли тръгваш? — изненада се Белгарат.

— Защо не? Бездруго няма кой знае каква полза от седенето тук. Само не забравяйте да ми оставите диря, която да следвам.

— Ще се погрижа за това — увери го вълшебникът. — Искаше ми се обаче да разбера какво си наумил.

— Довери ми се! — намигна Белдин. — Скрийте се някъде и не се показвайте преди шумотевицата да спре. — Белдин се ухили лукаво и нетърпеливо потри мръсните си ръце. Изведнъж тялото му потрепна, той се превърна в ястреб със сини пера по края на крилете и отлетя.

— Най-добре да се приберем в къщата — предложи Белгарат. — Не зная какво ще стане, ала каквото и да е, със сигурност ще завали истинска градушка от летящи предмети.

Прибраха се в къщата и Белгарат каза:

— Дурник, можеш ли да затвориш капаците на прозорците? Мисля, че ще е доста неприятно, като почне да хвърчи какво ли не.

— Да, но ако ги затворим, няма да можем да виждаме какво става навън — възпротиви се Силк.

— Все ще го преживееш някак. Освен това не съм особено убеден, че наистина би желал да го видиш.

Дурник затвори прогнилите капаци. След малко някъде високо над главите им се разнесе ужасяващ гръм, сякаш се бе разразила страшна буря. Трясъкът беше придружен от буйна вълна на съсредоточаващата се воля на Белдин. Светлината в процепите на капаците изчезна и на нейно място се възцари непрогледна тъма. Домът на Торак се разтресе така, сякаш го разтърсваха вълните на мощен ураган. Нейде отвън се разнесе оглушителен рев.

— Демон ли е? — задъхано попита Се’Недра. — Наистина ли е демон?

— По-скоро имитация — каза Поулгара.

— Как ли би могъл някой да го види при тази тъмнина отвън? — попита Сади.

— Около къщата е тъмно, защото тя е част от внушавания образ. Но онези в гората я виждат до последната подробност, уверявам те.

— Но това същество трябва да е огромно! — възкликна Сади.

— Белдин никога не се е задоволявал с половинчати неща — засмя се старият вълшебник.

Въздухът още веднъж затрепери от страшния рев, проехтял някъде високо в небето. После се разнесоха ужасени писъци и мъчителни вопли на агонизиращи човешки същества.

— Какво прави? — попита Се’Недра.

— Сигурно някаква илюзия — предположи Белгарат. — Най-вероятно не е особено приятна за гледане. Според мен всички, които се крият в горите наоколо, имат възможността да се порадват на гледката как някакъв въображаем демон изяжда живи хора.

— Дали ще успее да ги изплаши? — попита Силк.

— А ти не би ли се изплашил?

В този момент високо в небето проехтя тътнещ глас;

— Гладен! — ревеше гласът. — Гладен! Иска храна! Още храна!

Малко по-късно се разнесе оглушителен тътен, който разтърси земята, сякаш някакъв гигантски крак тъпчеше десетки хектари гъста гора. Последва го още един, после втори, трети, четвърти. Светлината се завърна и Силк се втурна към прозореца.

— Аз не бих го направил — предупреди го Белгарат.

— Но…

— Сигурен съм, че не би желал да го видиш, Силк. Повярвай ми!

Чудовищните стъпки се отдалечаваха.

— Още колко ще трае това? — обади се Сади с треперещ глас.

— Някъде около час — отвърна Белгарат. — Белдин вероятно ще се възползва от всяка секунда, защото иска да направи потресаващо впечатление на всичко живо из околността.

Тътенът продължаваше да ехти и от горите долитаха изпълнени с ужас писъци. Изведнъж гръмна нов шум — нечовешки, смразяващ кръвта рев, който заглъхна далеч на югозапад. С него отслабна и потокът от съсредоточената могъща воля на Белдин.

— Сега ще отведе чандимите след себе си — обясни Белгарат. — Това означава, че вече е прогонил карандите и пазачите на храма. Приготвяйте се да тръгваме.

Беше им необходимо доста време, докато укротят подивелите от уплаха коне, но най-накрая успяха да ги яхнат и излязоха в полето. Гарион отново бе облякъл желязната ризница и бе сложил шлема си.

— Трябва ли да нося и копието? — попипа той.

— Най-вероятно не — успокои го Белгарат. — Сега едва ли ще срещнем някого.

Гарион извади меча на Желязната хватка, вдигна го високо и усети в каква посока го тегли.

— Зандрамас е нататък — заяви той и посочи една пътека, водеща навътре в гората.

— Това е добре — рече Белгарат. — Поне не се налага да си пробиваме път през гъсталака.

Прекосиха обраслото с бурени сечище и навлязоха в гората.

— Изглежда, някои хора много са бързали — рече Силк с лукава усмивка и посочи разхвърляните оръжия от двете страни на пътеката.

Не след дълго се изкачиха на върха на един хълм и пред погледа им се разкри гледка на чудовищни разрушения. Цяла ивица изкоренени дървета се простираше до безкрай в югозападна посока.

— Тук трябва да е вилняло торнадо — предположи Сади.

— Не е торнадо — поправи го Белгарат. — Белдин е. Сега чандимите наистина ще проследят дирята му, без да полагат никакви усиля.

Върхът на меча в ръцете на Гарион все така непоколебимо сочеше посоката. След около една левга пътят започна да се спуска към долините. Тук бе краят на хълмистата местност, преминаваща в обраслата с гъсти гори равнина, която се намираше на изток от Карандските планини.

— Има ли някакви градове тук? — попита Сади.

— Оттук до границата само Акад е достатъчно голям и въобще си струва да се нарече град — каза Силк.

— Не съм чувал за него. Какво представлява?

— Кочина, където отглеждат свини — отговори драснианецът. — Всички карандски градове са такива. Изглежда, карандите обожават калта.

— Акад не беше ли родното място на онзи мелценски бюрократ, когото срещнахме? — попита Велвет.

— Поне така ни каза той — отвърна Силк.

— А не спомена ли, че там има демони?

— Имало е — уточни Белгарат. — Кайрадис каза, че Нахаз е изтеглил всичките си чудовища от Каранда и ги е пратил да се бият срещу гролимите в Даршива. Смятам — продължи старият вълшебник и почеса брадата си, — че тъй или иначе ще трябва да заобиколим Акад. Дори всички демони да са напуснали града, той все още е пълен с карандски фанатици. Мисля, че новината за смъртта на Менга все още не е стигнала до тях. Във всеки случай в Каранда ще цари хаос, докато армията на Закат не се върне от Ктхол Мургос и не наложи ред в тези земи.

Яздиха до вечерта, като направиха само кратка почивка за обяд.

Пътеката ставаше все по-широка и отъпкана и накрая се превърна в истински път.

Когато падна здрач, вдигнаха малкия си лагер в една падина, която скриваше добре светлината на огъня им. Нахраниха се и веднага след това Гарион легна да спи. Не можеше да си отговори точно защо, ала се чувстваше крайно изтощен. След малко Се’Недра също влезе в палатката, шмугна се под одеялата и се сгуши в него с тревожна въздишка.

— Всичко това беше загуба на време, нали? — рече тя. — Имам предвид пътуването до Ашаба.

— Не, Се’Недра, не съвсем — отговори й той, наполовина буден, наполовина потънал в царството на сънищата. — Трябваше да отидем там — така Велвет успя да убие Харакан. Това бе една от задачите, която трябваше да изпълним преди да стигнем Мястото, което вече не съществува.

— Какво ти е, Гарион? — попита тя. — Ту се държиш така, сякаш вярваш в пророчествата, ту сякаш те въобще не съществуват за теб. Ако Зандрамас наистина беше там със сина ни, ти нямаше да я оставиш просто така само защото не са изпълнени всички условия на предсказанието, нали?

— Не бих й позволил да го нарани — отвърна мрачно кралят на Рива.

— Значи не вярваш наистина?

— Не съм пълен фаталист, но видях как твърде много неща се случват точно по начина, описан в пророчеството. Прекалено са много, за да ги оставя без внимание.

— Понякога си мисля, че никога вече няма да видим рожбата си — простена тя.

— Недей така — каза Гарион. — Ще настигнем Зандрамас и ще върнем Геран у дома.

— У дома! — въздъхна тя. — От толкова време сме все на път… Знаеш ли, вече почти не си спомням как изглежда домът ни.

Гарион я прегърна и зарови лице в косата й. Останаха така дълго, докато най-сетне Се’Недра не заспа. Въпреки умората си Гарион дълго не можа да се унесе в сън.

 

 

Следващият ден беше ясен и топъл. Излязоха отново на пътя и продължиха на изток, следвайки острието на меча на Желязната хватка.

Малко преди обед Поулгара извика:

— Татко, някой се крие край пътя!

— Чандим ли е? — попита старецът.

— Не. Малореански ангарак. Много е уплашен и освен това не е с всичкия си.

— Дали не замисля нещо срещу нас?

— Той не е в състояние да измисли нищо, татко!

— Какво ще кажеш да го подплашим, Силк? — предложи старият вълшебник, — Не ми харесва някой да дебне зад гърба ми, независимо дали е с ума си, или не.

— Къде точно се намира? — обърна се дребничкият драснианец към Поулгара.

— Ей там, под изсъхналото дърво — отговори вълшебницата.

Белгарат кимна и рече:

— Ще ида да си поговорим. — И пришпори коня си и спря точно срещу изсъхналото дърво. — Знаем, че се криеш там, приятелю — извика вълшебникът. — Не ти желаем злото. Ела да си поговорим!

Последва дълго мълчание.

— Хайде де! — обади се и Силк. — Не се срамувай!

— Има ли демони с вас? — отвърна нечий уплашен глас.

— Приличам ли ти на човек, който би пътувал с демони?

— Няма да ме убиете, нали?

— Разбира се, че не! Просто искаме да си поговорим.

Отново последва продължително мълчание, след което гласът изведнъж се обади:

— Имате ли нещо за ядене? — Отчаяната нужда от храна беше изместила страха.

— Все ще се намери нещичко.

Непознатият помисли известно време и накрая рече:

— Добре. Излизам. Но не забравяйте, че обещахте да не ме убивате.

От храстите излезе малореански войник. Едва стоеше на краката си. Туниката му беше разкъсана, шлем нямаше. Вместо ботуши на краката му имаше някакви овързани с ремъци парцали. Беше очевидно, че нито се е къпал, нито се е бръснал поне месец. Очите му се стрелкаха ужасено на всички страни, а главата му се тресеше. Непознатият впери поглед в Силк и на лицето му се изписа ужас.

— Май не си много добре, приятелю — каза му Силк. — Къде е частта ти?

— Мъртви! Всички са мъртви! Изядоха ги демоните. — Очите на войника се изцъклиха от страх. — Бяхте ли в Акад? Бяхте ли там, когато дойдоха демоните?

— Не, приятелю, идваме от Вена.

— Казахте, че ще ми дадете нещо за ядене.

— Дурник! — извика Силк. — Дай нещо за ядене на нашия приятел.

Дурник донесе хляб и сушено месо.

— А ти беше ли в Акад, когато дойдоха демоните? — попита го уплашеният до смърт войник.

— Не — отговори Дурник и поклати глава. — Аз пътувам с него — добави ковачът и посочи Силк. После подаде храната на непознатия.

Той я сграбчи и лакомо започна да се тъпче.

— Какво стана в Акад? — попита Силк.

— Дойдоха демоните — отговори войникът с пълна уста, после изведнъж замръзна и погледът му се закова върху Дурник. — Ти ще ме убиеш ли?

Дурник го изгледа изненадано и отвърна:

— Не, защо да те убивам?

— Благодаря — рече войникът, седна край пътя и продължи да яде.

Гарион и приятелите се приближиха бавно и внимателно. Не им се искаше да изплашат и без това уплашения човек.

— Какво стана в Акад? — попита Силк. — Запътили сме се натам и искаме да знаем какво да очакваме.

— Не ходете там! — възкликна войникът разтреперан. — Ужасно е! Ужасно! Демоните нахлуха през портите заедно с карандите! Карандите започнаха да съсичат хората на парчета, а после даваха късовете човешка плът на демоните. Отрязаха ръцете и краката на моя капитан, а след това дойде един демон и му отхапа главата!

Войникът отхапа още един залък, погледна уплашено Се’Недра и рече:

— Госпожо, ще ме убиете ли?

— Разбира се, че не — отговори тя потресена.

— Убийте ме така, че да не виждам как го правите. И моля ви, погребете ме някъде, дето демоните няма да ме изровят и да ме изядат.

— Тя няма да те убие — намеси се Поулгара с твърд и спокоен глас.

— Тогава сигурно вие ще го направите, госпожо! — изплака войникът. — Моля ви, убийте ме, вече не издържам този ужас. Моля ви, моля ви! Убийте ме, но така, както би го направила майка ми. После ме скрийте някъде, където демоните няма да могат да ме намерят.

И се разрида.

— Дай му още храна, Дурник — каза Белгарат и в очите му блесна дълбоко състрадание. — Полудял е. Нищо не можем да направим за него.

— Мисля, че мога да му помогна — обади се Сади и извади от червената си кутия една стъкленица с кехлибарена течност. — Пръсни няколко капки от това върху хляба, който ще му дадеш, Дурник. Това ще го успокои и ще му даде поне няколко часа покой.

— Не смятах, че си способен на състрадание, Сади — изненада се Силк.

— Е, може би не ме познаваш толкова добре, принц Келдар — отговори евнухът.

Дурник извади още хляб и месо, напръска ги обилно с отварата на Сади, даде ги на полуделия малореански войник и след това продължиха по пътя си. След малко Гарион отново чу крясъците му:

— Върнете се! Нека някой се върне и да ме убие! Моля ви! Майко, моля те, убий ме!

Сърцето на Гарион се сви от болезнено състрадание. Той стисна зъби и продължи напред, опитвайки се да не слуша отчаяните молби.

Следобед заобиколиха Акад от север и се озоваха на пътя на две левги извън града. Мечът, който Гарион беше опрял на седлото си, го теглеше силно напред, потвърждавайки, че Зандрамас е минала оттук и е продължила на северозапад към сравнително безопасната граница на Катакор с Джено.

Нощуваха на около две мили северно от пътя и тръгнаха рано сутринта на другия ден. Пътят прекосяваше широки полета и беше изровен от дълбоки коловози.

— Очевидно поддръжката на пътищата не е първата грижа за карандите — отбеляза Силк, примижал срещу светлината на утринното слънце.

— И аз го забелязах — съгласи се Дурник.

— Така си и помислих.

След няколко левги пътят отново навлезе в гората и продължиха под гъстата влажна сянка на вечнозелените дървета. Изведнъж някъде пред тях се разнесе глух тътнещ звук.

— Май ще се наложи да вървим внимателно, докато заобиколим това място — прошепна Силк.

— Какъв е този шум? — попита го Сади също толкова тихо.

— Барабани. Някъде пред нас има храм.

— Тук, в сърцето на гората? — изненада се евнухът. — Аз пък си мислех, че гролимите живеят предимно в градовете.

— Този храм не е на гролимите, Сади. Няма нищо общо с тях. Напротив, гролимите опожаряват такива места. Тези храмове са част от старата вяра, която е била популярна в тези области.

— Искаш да кажеш, че храмът принадлежи на поклонниците на демони?

— Повечето такива места са изоставени отдавна — обясни Силк, — но все пак понякога се срещат и действащи храмове. Тъпаните ми подсказват, че този, който се намира пред нас, приема поклонници.

— Дали ще можем да го заобиколим? — обади се Дурник.

— Сигурно няма да ни е особено трудно — успокои го дребният драснианец. — Карандите имат навика да изгарят един твърде особен вид гъби в тържествените си огньове. Димът от тях има доста любопитен ефект върху човешките сетива.

— О! — възкликна Сади, който силно се интересуваше от подобни неща.

— Забрави за това — охлади ентусиазма му Белгарат. — В червената ти кутия има достатъчно богат арсенал.

— Питам просто от научен интерес, Белгарат.

— Да бе, сигурно.

— На кого се молят? — попита Велвет. — Нали демоните вече са напуснали Каранда?

— Ритъмът на барабаните е особен — отбеляза Силк намръщено.

— Да не би да си станал музикален критик, Келдар — пошегува се тя.

— И друг път съм се натъквал на подобни места — обясни драснианецът, — но обикновено ритъмът по време на религиозните ритуали и церемонии е доста по-ускорен. Сега ударите са прекалено отмерени. Изглежда, сякаш тези хора очакват нещо.

— Нека си чакат — рече Сади и повдигна небрежно рамене. — Нас какво ни интересува?

— Не се знае, Сади — намеси се Поулгара, обърна се към баща си и продължи: — Татко, вие изчакайте тук, аз ще отида да проверя.

— Прекалено опасно е, Поул — възпротиви се Дурник.

— Те даже няма да ме забележат, Дурник — успокои го тя с усмивка.

Вълшебницата слезе от коня си, отдалечи се на няколко крачки и изведнъж я обви блестящ ореол от странно синьо сияние. Щом то избледня, на мястото й се появи снежнобяла сова, която литна, набра височина и се отдалечи с разперени криле, без да вдига никакъв шум.

— Не зная защо, но тази гледка винаги кара кръвта ми да изстива — промърмори Сади.

Приятелите останаха в очакване по местата си. Отмереното биене на барабаните продължаваше. Гарион слезе от жребеца, провери ремъците на седлото си и направи няколко крачки да се поразтъпче. Изминаха десетина минути, Поулгара се появи, размахвайки снежнобелите си криле. После отново прие обичайната си форма и спътниците й видяха, че лицето й е бледо, а очите й светят, изпълнени с ненавист.

— Отвратително! — изрече тя. — Отвратително!

— Кое, Поул? — попита Дурник разтревожено.

— В храма има родилка.

— Не зная дали храмът е подходящото място за раждане на деца, но ако жената наистина е имала нужда от подслон… — вдигна рамене ковачът.

— Не, храмът е избран съвсем преднамерено — отговори Поулгара. — Съществото, което ще се роди всеки момент, няма да е човек.

— Но…

— Ще бъде демон.

Се’Недра потрепери от ужас.

— Трябва да се намесим, татко! — рече Поулгара. — Трябва да спрем всичко това!

— Как бихме могли да го сторим? — попита Велвет объркано. — Щом жената е започнала да ражда… — Русокосата девойка разпери ръце.

— Може да се наложи да я убием — отвърна мрачно Поулгара. — Дори това не е гаранция, че ще осуетим раждането на чудовището. Възможно е да се наложи да го изродим и след това да го удушим.

— Не! — извика Се’Недра. — То е бебе, как можем да го убием!

— Не е бебе, Се’Недра. То е получовек, полудемон. Изчадие, същество, което принадлежи едновременно на този свят и на света на сенките. Ако му позволим да живее, после няма да можем да го прогоним от земята и то ще върши ужасните си дела за вечни времена.

— Гарион — извика Се’Недра. — Не й позволявай!

— Поулгара има право — намеси се Белгарат. — Не бива да оставяме това същество да живее.

— Колко са карандите? — попита Силк.

— Пред храма са само шестима, но вътре може да има много повече.

— Колкото и да са, ще трябва да се отървем от всички. Те очакват раждането на същество, което смятат за свой бог, и ще го защитават до смърт.

— Добре — мрачно каза Гарион. — Да идем да ги унищожим!

— Нима няма да се противопоставиш на това зверство! — възкликна Се’Недра.

— Не ми харесва, но нямаме друг избор — призна той и погледна Поулгара. — И няма абсолютно никакъв начин да го пратим там, откъдето идват демоните, така ли?

— Няма — отвърна твърдо Поулгара. — Негов дом ще бъде само този свят. Никой не го е повикал, значи на никого не ще се подчинява. Само след две години изчадието ще донесе на света такива злини, каквито той никога досега не е виждал. Трябва да го унищожим!

— Можеш ли да се справиш, Поул? — попита я Белгарат.

— Трябва — отвърна тя.

— Добре — каза възрастният мъж и се обърна към останалите. — Трябва да помогнем на Поул да влезе в храма, а това означава, че ще трябва да се справим с карандите.

— Трябваше да я наостря — измърмори Силк, който беше извадил от ботуша си камата и гледаше със съжаление нащърбеното й острие.

— Ако искаш, мога да ти дам за час-два някоя от моите — предложи Велвет.

— Няма нужда, Лизел — отказа дребничкият драснианец. — Имам няколко резервни.

— Трябва ли наистина да го правим? — рече неохотно Дурник и свали секирата си от седлото на коня.

— Да, Дурник, длъжни сме.

— Добре тогава — въздъхна ковачът. — Да вървим и дано всичко свърши по-бързо.

Тръгнаха напред бавно и предпазливо, за да не привлекат вниманието на фанатиците от храма.

Карандите се бяха събрали около един издълбан дънер и биеха с тояги по него, спазвайки постоянен, заплашителен ритъм. Бяха облечени в палта от грубо щавена кожа. Лицата им бяха скрити под дълги рошави бради, а косата им беше сплъстена и мазна. Скулите им бяха боядисани в отблъскващи цветове, очите им се взираха напред с изцъклени, стъклени погледи. Всичките имаха еднакво унесено изражение.

— Аз ще тръгна първи — прошепна Гарион.

— И сигурно ще изкрещиш някакво предизвикателство, за да ги уведомиш за присъствието си? — прошепна Силк.

— Аз не съм убиец — отвърна Гарион. — Може би някои от тях ще проявят достатъчно здрав разум и ще избягат, а това означава, че ще се наложи да убиваме по-малко.

— Прави каквото искаш, но мисълта да очакваш логично поведение от карандите е сама по себе си нелогична.

Гарион бързо огледа сечището. Храмът беше изграден от наполовина изгнили греди, които се бяха огънали под собствената си тежест. Върху централната греда на тавана се мъдреха двадесетина покрити с мъх черепа, чиито празни очни кухини се взираха заплашително в гората. Земята пред сградата беше покрита със спечена кал, а недалеч от хората, биещи с тояги издълбания дънер, имаше яма, в която гореше огън.

— Пазете се от този дим — предупреди ги шепнешком Силк. — Ако вдишате от него, ще се почувствате твърде странно.

— Готови ли сте всички? — попита едва чуто кралят на Рива и огледа още веднъж приятелите си.

Другарите му кимнаха в отговор.

— Добре тогава — рече той, пришпори Кретиен към поляната и викна на карандите: — Хвърлете оръжията си!

Вместо да се подчинят, те захвърлиха тоягите, с които удряха по дънера, грабнаха оръжията си — брадви, копия и мечове — и закрещяха предизвикателно.

— Видя ли? — рече Силк.

Гарион стисна зъби и се впусна в атака, размахвайки меча си.

В този момент от храма излязоха още четирима каранди, които се притекоха на помощ на своите другари.

Въпреки тяхната поява облечените в кожи хора не успяха да спрат щурма на Гарион и неговите приятели. Още при първия набег двама от тях паднаха, покосени от меча на Желязната хватка. Един, който беше опитал да прободе в гръб краля на Рива с острото си копие, се свлече на земята, повален от секирата на Дурник. Сади също отблъсна нападението на един копиеносец — отклони удара на меча с наметалото си и после с плавно движение заби отровната си кама в гърлото на врага. Използвайки тоягата си като боздуган, Тот повали двама от своите противници на земята — след всеки негов удар се разнасяха ужасяващи звуци на строшени кости. Виковете, които съвсем скоро бяха изпълнени с фанатичен плам, се превърнаха в болезнени стонове. Силк скочи от седлото, претърколи се по земята с ловкостта на акробат, заби една от камите си в гръдния кош на връхлитащия насреща му противник и буквално го сряза на две половини. В същия момент другата му кама потъна в гърдите на друг каранд, който несръчно въртеше секира. Кретиен се извърна толкова бързо, че едва не изхвърли Гарион от седлото, и смаза един от фанатиците с тежките си копита.

От враговете беше останал жив само един — на прага на дървения храм. Беше значително по-стар от останалите, а кожата на лицето му беше покрита с татуировки и приличаше на ужасяваща зловеща маска. Единственото му оръжие беше тояга, на чийто връх стърчеше череп. Старецът я размаха срещу тях и почна някакво заклинание, но думите му внезапно секнаха в гърдите му. След миг магьосникът бавно се свлече на земята.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от стенанията на двамата каранди, които Тот беше осакатил с тоягата си. От храма, долетя мъчителен вик — писък на жена.

Гарион скочи от седлото, прекрачи мъртвото тяло, проснато на прага, и погледна в задименото помещение.

Върху груб олтар до стената лежеше полугола жена. Краката й бяха разтворени и отчасти покрити с мръсно одеяло. Чертите на лицето й бяха изкривени, коремът й стърчеше, уродливо голям. Тя отново извика от болка и после заговори задъхано:

— Нахаз! Маграш клат гричак! Нахаз!

— Аз ще се справя с това, Гарион — изрече твърдо Поулгара зад гърба му. — Иди да изчакаш отвън.

— Вътре имаше ли други? — попита Силк, когато кралят на Рива излезе от храма.

— Не, само жената. Сега леля Поул е вътре. — Едва сега Гарион осъзна, че целият трепери.

— На какъв език говореше тя? — попита Сади, който внимателно почистваше върха на намазаната с отрова кама.

— На езика на демоните — обясни Белгарат. — Призоваваше бащата на детето си.

— Нахаз? — изрече сепнато Гарион.

— Тя си мисли, че е Нахаз — продължи старият мъж. — Може да греши, а може би не.

В този момент в храма отново се разнесе сърцераздирателен писък.

— Има ли ранени? — попита Дурник.

— Има — отговори Силк и му посочи повалените каранди, след което клекна и няколко пъти заби камите си в земята, за да ги изчисти от полепналата по тях кръв.

— Келдар — каза Велвет със странен глас, — ще ми донесеш ли камата?

Гарион я погледна, видя, че лицето й е бледо, а ръцете й треперят, и разбра, че хладнокръвната им спътница все пак не е толкова безпощадна, за каквато я смяташе.

— Разбира се, Лизел — отговори Силк с глас, прикриващ изцяло чувствата му: дребничкият драснианец очевидно също разбираше причината за нейното смущение. Той стана, отиде до вратата, извади камата от гърдите на мъртвия магьосник, избърса я внимателно и после я върна на Велвет. — Ако искаш, иди при Се’Недра, ние ще почистим тук.

— Благодаря ти, Келдар! — отвърна тя, обърна коня си и се отдалечи от сечището.

— Тя все пак си е още момиче — обърна се драснианецът към Гарион, сякаш се опитваше да я защити. — Но е много добра в занаята си — отбеляза Силк не без известна гордост.

— Да — съгласи се Гарион. — Наистина е много добра. — Кралят на Рива огледа мъртвите тела, проснати наоколо, и предложи: — Хайде да пренесем труповете зад храма. Това място е достатъчно ужасяващо дори без тях.

Откъм храма отново се разнесе болезнен вик.

Пладне дойде и отмина, без никой да забележи. Всички слушаха писъците на родилката. В ранния следобед воплите й постепенно притихнаха. Най-сетне някъде по здрач откъм храма долетя последен, мъчителен стон, който отшумя в нощта. От мрачната дървена постройка вече не се чуваше нищо. След няколко минути излезе и Поулгара. Лицето й беше бледо, ръцете и дрехите й бяха покрити с кръв.

— Поул? — въпросително каза Белгарат.

— Умря.

— А демонът?

— Беше мъртвороден.

Тя погледна дрехите си и продължи:

— Дурник, моля те, донеси ми вода и одеяло. Искам да се измия.

— Разбира се, Поул.

Съпругът й вдигна одеялото като параван, Поулгара свали всичките си дрехи, хвърли ги в храма и се зави с одеялото.

— Запалете тази постройка! — каза тя на спътниците си. — Нека от нея не остане никаква следа!