Саша Гулд
Градът на тайните (7)

Шеста глава

Все едно отново съм Ла Мута. Не мога да кажа каквото и да било.

— Братовчедите на дожа ще присъстват! — уведомява ме баща ми. — Най-малко седмина членове на Великия съвет са приели поканата. Все още има шанс дори самият дож да ни удостои с присъствието си заради връзките на Винченцо. Нима можем да отхвърлим подобна възможност?

Вечерта е топла и когато се качвам в спалнята си, без да съм вечеряла, Фаустина е там, отваря прозореца. Пламъците на една восъчна свещ с масло от лимонена трева трептят в малко цветно бурканче до леглото ми. Трябва да държат насекомите настрана, но тази вечер не помагат. Наблизо бръмчи някакъв комар.

Фаустина плесва с ръце, изричайки едно остро „Ха!“, с което обявява победата си.

— Не съм длъжна да направя това, което баща ми иска, нали? — казвам, докато се пъхам в леглото. Фаустина приглажда хладния чаршаф отгоре ми, после сяда до мен и ме гали по челото.

— Скъпа, трябва да правим онова, което ни се казва. Така е по-добре за нас от гледна точка на бъдещето. Мъжете командват света.

Това може да е още една от мислите, които да добавя към катехизиса си.

Знам, че е права.

Дори в манастира, мисля си. Дори в онзи закътан свят, където не стъпва мъжки крак.

Спомням си как ми говореше баща ми в задния двор, как с онова негово кратко помръдване на пръстите ме беше отпратил обратно в салона.

Докосвам грубата ръка на Фаустина.

— Какъв е Винченцо?

— О, скъпа — отвръща тя. — Наистина не мога да ти кажа. Виждала съм го съвсем за малко. Той рядко е идвал тук, а когато го е правел, то е било само за да обсъждат с баща ти делови въпроси в библиотеката.

— Хубав ли е?

Леглото се разклаща, докато Фаустина се извръща към отворения прозорец.

— Той е член на Съвета. Висок, с добро възпитание и благородно потекло.

— Ами ако не го харесам?

Когато старата жена отново се обръща с лице към мен, в очите й трептят големи сълзи. Тя ги избърсва с набръчканите си длани.

— Тихо, скъпа. За теб е много по-добре да си омъжена. Поне ще си тук, в града, а не затворена в някое място, където никога няма да те видим! А старата Фаустина винаги ще е на твое разположение. Обещавам. — Усмихва се, макар че сълзите свободно се стичат по страните й. — Просто ще ми липсваш, това е всичко. Но скоро ще си важна дама със свой собствен дом, ще се появят деца и няма да имаш почти никакви тревоги.

Тя започва да припява. Познавам тази мелодия от много, много отдавна. Пееше я на Беатриче и на мен още докато бяхме съвсем малки, а когато поотраснахме, двете си я пеехме една на друга. Stellina, stellina, bella stellina. Красива малка звездичка. За кратко тези думи звучат като ударите на собственото ми сърце.

Нощта продължава да се прокрадва по небето, но аз не мога да заспя. Нахлузвам робата си и излизам в градината. Прекарвам там около час, събирам букет от любимите цветя на Беатриче на светлината на фенера. Миризмата на лавандула е достатъчно силна, за да ме замая. Късам цветовете на прещипа и издърпвам бледите диви рози от оплетените градински храсти. Отнасям ги вътре и ги нареждам покрай тялото на Беатриче, за да почива сред ароматни зелени, пурпурни, сини и розови цветове.

Представям си какво ще е да се срещна с Винченцо и да разговарям с него. Може би той ще ми помогне да остана близо до нея, да запазя спомена жив. Той е идеален за мен, беше казала сестра ми в едно от писмата си. В друго беше обяснила как женитбата й щяла да донесе добро на всички ни. Освен това си спомням, че го беше нарекла мил и добър. Поне мисля, че така беше казала.

Изплитам корона от бели цветя около златната й коса. Но лъскавите цветове я правят да изглежда още по-празна, а след като ги бях откъснала от естествената им среда, те също започваха да увяхват. Какво си мислех? Че като обградя лицето й с цветя, ще я върна към живота? Тялото й е счупен инструмент и никога повече няма да запее.

Целувам хладното й чело. До изцапаната със сажди решетка на камината има купчина дърва и аз стъквам огън с тях. Стоя край ковчега, втренчила поглед във восъчното лице на сестра си.

— Беатриче, помниш ли как се озовах на върха на кипариса в задния двор? Аз скочих и ти ме хвана. Двете се свлякохме на земята, затъркаляхме се, а ти започна да ме гъделичкаш и се смеехме толкова силно, че от очите ни потекоха сълзи. — Държа безжизнената й ръка в своята и се засмивам на този спомен, удивена, че тялото ми все още е способно да произвежда подобен звук.

И точно в този момент забелязвам нещо странно. Объркването ми прераства в ужас — все едно топъл дъх се сблъсква със студено стъкло на прозорец. На пръста на сестра ми се вижда бледа следа, там, където трябва да е пръстенът й за сестринството ни.

През тялото ми пробягва студена тръпка. Свалям своя пръстен от преплетено злато и пред очите ми изплува почеркът на Беатриче: „Нося нашия пръстен на сестринството. Никога няма да го сваля…“

Фаустина пресича коридора. В ръцете си държи сребърна табла, върху която е сложила чиния с праскови. Казва ми, че трябва да ям, и ми се кара, че съм слаба.

— Фаустина. Къде е пръстенът на Беатриче?

Тя оставя таблата на една ниска масичка до вратата и приближава към мен.

— Какъв пръстен, любов моя?

— Онзи, който винаги носеше. Нали се сещаш? Същият като този. — Разпервам пръстите си като ветрило пред лицето си. — Носеше ли го в деня, в който умря? Носеше ли го?

— Скъпа, не си спомням. Толкова много неща се случиха, че аз…

— Някой трябва да го е взел — казвам.

Фаустина ме хваща за ръката и ме отвежда настрани от ковчега. Движенията й са бавни и уморени.

— В момента не можем да направим нищо, малката ми. Моля те, опитай се да не се разстройваш много. Това няма да ни я върне.

Но главата ми пулсира, усещам как вътре в мен като гноен цирей се надига нещо ново. Кой е взел пръстена на сестра ми?

Фаустина вдига таблата с прасковите и ме бутва към стълбището.

— Ела, дете. Хапни. Заради мен.

Прасковата има горчив вкус. Изплювам я в шепата си.