Саша Гулд
Градът на тайните (5)

Четвърта глава

— Ла Мута напуска манастира. Тръгва си днес! Баща й е пратил да я вземат.

Почти ги чувам как си разменят шепнешком тези думи, макар на мен самата да не казват нищо. Някак си разбирам, че новината се е разнесла. Усещам го по начина, по който всички извръщат глави към мен, докато бягам обратно към килията си. Всичките тези втренчени погледи на жени и момичета. Всичките техни възможности, мечти и копнежи, изсипани върху олтара на ангелите, оставени там в деня, в който всяка от тях е била принудена да се обрече на Христа.

Щастието може да бъде жестоко пред лицето на нечия чужда болка. Когато казвам това на Аналена, тя ме поглежда поразена, все едно че съм я ударила.

— Не мога да повярвам! — очите й изведнъж стават влажни и стъклени. — Толкова се радвам за теб.

За разнообразие в тона й няма и следа от подигравка. Стисвам ръката й, после се втурвам обратно в стаята си. И докато мислите за Аналена се заличават от нахлуващия прилив на вълнение, ме изпълва чувство на вина. Вече знам, че нищо от този манастир няма да ми липсва. Дори моята conversa.

Обратно в стаята си повдигам дървената дъска, под която в продължение на шест години съм крила писмата от Беатриче и моя пръстен, символ на връзката със сестра ми. Отварям кутията и изваждам миниатюрното парцалено вързопче, в което е скътана скучната златна плетеница. Беатриче също има такава. Когато мама разбра, че умира, тя ги плъзна на пръстите ни и тихо рече:

— Трябва да се грижите една за друга, когато мен вече няма да ме има.

Връщам обратно пръстена на малкото пръстче на лявата си ръка. За момент е студен и тесен. Но после се затопля и се установява там, където му е мястото.

Докато минавам обратно през манастира, зад гърба ми за последен път се разнасят неговите аромати. Восъкът капе подобно на сълзи, докато изричам последните си молитви. И острият мирис от кофите в лазарета, пълни със светени билки, които проскърцват в крехкото си сбогуване с мен.

В шест часа каретата наистина чака. Сестра Мария застава на прага и ме целува.

— Довиждане, Лаура. Ще ми липсваш. Ще липсваш на всички ни.

Усещането е такова, сякаш някой е изсипал нещо топло в мен. Тъмната студена кожа на манастира се отлющва веднага щом изтичвам навън през дебелите, обковани с гвоздеи врати. Втурвам се в каретата с главата напред.

Тя е черна и кочияшът е облечен в тъмно палто и шапка, но всичко останало е тържество на цветове: червено, златно, синьо, тревистозелено. Поглеждам нагоре към прозорците на манастирските килии. Почти на всяко едно от тези малки правоъгълничета се мярка силуетът на монахиня. На прозореца на Аналена се вижда сянка, но не съм сигурна, че това е моята conversa.

Венеция е препълнена с тълпи от хора заради фестивала на Мадона деле Канделе. Миризмата на парфюми и ароматни масла се смества с тази на сяра и на зрели плодове. Всеки момент ме отвежда все по-далеч от манастира и все по-близо до дома ми. Провесвам се през прозореца на каретата и виждам виещите се линии от малки свещи, съскащи при всяка пръска вода откъм каналите. Но докато се въртя, лакътят ми се забива в един младеж върху количка за разнасяне на мляко.

— О, господине, ужасно съжалявам — възкликвам и усещам как страните ми се изчервяват.

Младежът се усмихва и извиква в отговор:

— Няма нужда да се извинявате. За мен винаги е удоволствие да се сблъскам с красиво момиче.

Каретата пресича разклатения стар мост Риалто с неговия оркестър от звуци и аромати.

Сигурно такова е усещането, когато се напие човек.

Когато спираме, залитам напред. У дома съм.

Странно е да се завърна в това някога бляскаво палацо от моето детство. Когато бях малка, надничах през прозореца на спалнята си и виждах как забързано отминават слуги и благородници, млади и стари, богати и бедни. Но те винаги се спираха, за да погледнат нагоре към дома ми, и почти всички се усмихваха, сякаш самата сграда хвърляше някакво омагьосващо удоволствие върху тях. Домът ми блестеше и сияеше.

Вече не.

Мазилката се е сгърчила и олющила от стените, подобно на мухлясала портокалова кора, зад капаците на горните етажи личат влажни петна. Растенията и цветята в сандъчетата по первазите умират.

Голямата парадна врата е отворена и аз влизам, стъпките ми отекват по напукания мраморен под. Хладината на къщата ме обгръща. Там, където на стените някога висяха портрети, сега се виждат само празни избелели места.

— Беатриче? — извиквам. Никакъв отговор.

Върху масата във фоайето лежи нещо голямо и черно. Отнема ми няколко минути, за да осъзная, че е ковчег.

Баща ми влиза през една странична врата, която помня, че водеше към библиотеката му. И ако къщата бе пострадала, то той се беше сринал надолу заедно с нея. Дрехите му са шити за някой по-голям, по-широкоплещест мъж. Висят от раменете му като протрити одеяла.

— Папа! — Когато наближава, протягам едната си ръка към него, но той не я поема. В лицето му има нещо ново и мрачно. — Папа, кой е? Кой е умрял?

Той преглъща мъчително, сякаш думите са заседнали в гърлото му.

Трябва да е някой от прислугата. Много от тях бяха стари. Ренато, икономът на баща ми, беше алкохолик. После се сещам за обичната ми дойка, Фаустина, и умът ми се изпълва с нейното добро старческо лице.

— Папа, кажи, че не е Фаустина. — Поклащам глава и отстъпвам назад.

Когато баща ми най-сетне продумва, гласът му е сериозен, дрезгав и леко неясен.

— Не е Фаустина.

Тогава трябва да е бедният ми брат. Той никога не е бил здраво момче. Може би е хванал някоя болест в Болоня. Почти в мига, в който ми хрумва тази мисъл, разбирам, че умът ми се е отдал на логически трикове, за да избегне истината. Ако брат ми беше умрял толкова далеч от Венеция, нямаше да го пренесат през целия този път дотук.

Така че, преди да съм видяла кой лежи неподвижен и притихнал в ковчега, вече знам, че това не е прекрасният ден, който съм си въобразявала, че ще прекарам. Днес няма да видя Беатриче. Няма да я видя никога вече.

Отварям уста, но от гърлото ми не излиза нито звук. Баща ми закрива лицето си с длан.

Стигам до края на дървената кутия. Ръцете на сестра ми са жълти и подпухнали. Лицето й е хлътнало и изведнъж ми е трудно да си спомня светлината, която някога танцуваше по него. Тялото й е дребно, но подпухнало и изглежда ужасно неестествено в този евтин контейнер за мъртва плът. Изключителната й мистериозност си е отишла.

Грапавото дърво драска ръцете и дланите ми, докато баща ми ме дръпва от ковчега, но на мен ми е все едно. Искам треските от дъските да се забият в мен. Искам да усетя грубите парченца под кожата си.

— Какво очакваше? — пита ме той. — Защо мислиш, че изпратих да те доведат? Игуменката не ти ли обясни?

Не, не ми обясни.

Беатриче се удавила, казва баща ми. Не мога да продумам. Не мога да задам въпросите, които бумтят като малоумни барабани по слепоочията ми. Как е могла да се удави? Къде е станало? И защо? Беатриче, най-добрата плувкиня в цяла Венеция! Стрелкаше се из водата, силна и лъскава като тюлен.

Отблъсквам баща си и хуквам по стълбите към стаята, която навремето делях със сестра си. Над леглото се е навела прегърбена фигура, разгъва ленен чаршаф. Фигурата се обръща към мен.

Фаустина.

— О, скъпа — казва старата жена, изпуска всичко и разтваря ръце.

След известно време двете сядаме една до друга на леглото и започваме да си приказваме. Говорим за това, колко много сме си липсвали една на друга. За това, колко съм пораснала и съм се променила. Казвам, че тя си е все същата, но не е така. Бях сгрешила за всичко. Мислех, че се връщам у дома, при Беатриче, но не. Не мислех, че Аналена изобщо може да ми липсва, но е факт.

Усещам как тъмната змия на загубата е пропълзява в тялото ми; спотайва се там, сгърчена и мускулеста. Не мисля, че някога ще ме напусне.