Саша Гулд
Градът на тайните (22)

Двадесет и първа глава

Слизам по едно тясно стълбище на път за официалната градина, притиснала ръка към гърдите си, за да успокоя дишането си. Множеството фенери върху една ниска стена осветяват подрязаните храсти и дървета, посадени в правилни линии и кръгове. Между тях се вият малки каменни пътечки, очертани с дребни пъстри цветя. Поемам дълбоко глътка от хладния нощен въздух. Хубаво е да се измъкнеш от двореца с неговата тежка атмосфера на амбиции и интриги.

Градинската стена се спуска надолу към басейна „Сан Марко“ — воден участък, който мие основите на стените на двореца на дожа. Хващам полите на роклята си с една ръка, повдигам ги, за да стигна до самата вода, но внезапно зървам една фигура, чийто силует е изрязан на фона на нощното небе. До нея се вижда кутия с въглен и от движението на ръката разбирам, че рисува скица.

Художникът.

Изглежда толкова погълнат от работата си, че не забелязва присъствието ми.

— Здравейте — поздравявам.

Той се сепва и се обръща към мен. Червените му устни се разтеглят в усмивка, тъмните му очи блестят. Изправя се на крака.

— Здравейте отново — отвръща.

— Моля, не ставайте.

Художникът се настанява обратно на земята и потупва с ръка мястото до себе си. Повдигам полите си и сядам до него, свила нозе под себе си.

— Баща ми и аз сме поканени на партито на дожа — обяснявам.

— Колко жалко — отбелязва той. — А аз си помислих, че просто сте дошли да ме търсите.

Смея се и може би заради светлината, а може би в резултат на моето въображение, страните му ми изглеждат пламтящи.

Той взема парче въглен. В скута си държи дъска, на която е закрепен лист пергамент. Пръстите му оставят бързи резки по повърхността.

— Какво рисувате? — питам го.

Художникът извръща дъската към мен. Картината, която се простира пред нас: водата, ниските сгради на остров Гидека, пресичащи хоризонта. Удивена съм, че само с помощта на няколко линии мога да усетя хладината на канала и солидния камък на къщите.

— Идеално е — промълвявам.

Той се усмихва.

— Никога няма да е идеално.

Разравя парчетата въглен и избира едно тънко крехко парче. В дълбочината скицира лъскава черна гондола. Добавя наведен гондолиер, който влачи веслото си през водата, и седнала пътничка. Извивката на раменете й, формата на шията й и начинът, по който е свела очи, са ми познати.

— Това съм аз! — възкликвам. През тялото ми се разлива вълна от удоволствие. — Никога преди не са ме рисували.

— Бих искал един ден да направя истинска картина с вас, с маслени бои.

Очите му не се отместват от моите. Сякаш търсят нещо с такава интензивност, че съм принудена да погледна настрани и надолу, към роклята си. Осъзнавам, че сигурно изглеждам точно като фигурката на рисунката.

— Но засега тази тук има нужда от име — казва художникът. — Гидека нощем, със синьорина…?

— Лаура.

Той повтаря името ми, бавно произнася всеки звук от него.

— Аз съм Джакомо.

Камбаната от кулата на „Сан Марко“ отброява часа. Звукът се разнася на талази над църквите в града.

Единадесет. Трябва да се връщам вътре. Баща ми ще се чуди къде съм.

Усмихвам се.

— Трябва да вървя.

— Разбира се — кимва Джакомо.

Помага ми да стана и известно време двамата стоим един до друг, без да помръдваме. Той не снема очи от лицето ми. Сбогувам се почти шепнешком и тръгвам обратно през градината. Докато вървя, се надявам, че продължава да стои там и да гледа след мен.

 

 

По-късно през нощта двамата с баща ми седим в трапезарията. Той нещо си мърмори, докато отваря поредната бутилка от килера и с трепереща ръка изсипва рубиненочервеното вино в чашата си. Бианка ни прислужва, косата й вече е сплетена в дълга плитка за през нощта. Опитва се да затъкне корковата тапа в гърлото на бутилката, но баща ми я отпраща с рязко движение и посочва към мен.

— Ще трябва да започнеш да помагаш. Постарай се Паулина да те запознае с повече хора от своя кръг. Един човек ми каза, че ще се жени за сина на дожа.

— Да, татко. Двете с нея говорихме за това днес.

— И какви са новините? — пита той, като се навежда към мен, сякаш върху лицето ми има изписано нещо. Гласът му звучи размазано, дъхът му е кисел от виното.

— Каза ми за лова, който организират Рафаело и Карина.

Веднага съжалявам, че съм го споменала. Баща ми пресушава съдържанието на чашата си, после я запраща на пода. Тя се пръсва на парчета сред малката локвичка от остатъците от виното.

Виждам как Бианка ядосано поклаща глава. На вратата тихо се почуква и тя се измъква от стаята.

— Този проклет лов! — изкрещява баща ми. — Цяла Венеция ще е там, а ние не сме дори в списъка със зрителите! Знаеш, че миналата година двамата с Беатриче бяхме там, нали? Там тя срещна Винченцо за първи път. О, само да бях член на Великия съвет! Как се промени всичко! И ти! — той става, притиска юмруци към масата. — Ако не ти намеря друг съпруг, просто ще трябва да се върнеш обратно в манастира! Така че всичко зависи от теб — ако не можеш да си осигуриш мъж с помощта на Паулина, няма как да си позволя да те държа тук.

Думите му ме жилят, но съм прекалено уморена и е твърде късно, за да влизам в спор.

Бианка отново се появява на вратата на трапезарията.

— Извинете ме, господарю — казва тя. — Има съобщение за вас. Донесоха го по-рано. — Подава му бежов свитък. — Забравих да ви го дам…

Баща ми го взема и счупва восъчния печат.

Покана за лова. Имената на двама ни са изписани върху пергамента с черно мастило.

Баща ми скача, събаря стола си. Намръщената му гримаса е заменена от усмивка. Хваща ме за ръцете и ме завърта около себе си.

— Семейство Дела Скала все още е сила, с която се съобразяват! — смее се той. — Може би в крайна сметка не сме загубени.

Все едно че живея с двама различни мъже. В един момент е рязък, критичен, намръщен. В следващия е силно развълнуван, радостен, засмян. Не знам коя от двете версии е по-лошата.

Той посяга към бутилката вино, взема друга чаша от полицата на стената. Докато си сипва, Бианка ме вика с пръст.

— Тук в момента чака вестоносец — прошепва ми тя. — Именно това ме подсети за поканата. Вестта е за теб. Казва, че трябва лично да ти я предаде.

Кожата ми настръхва от вълнение. Вестоносец за мен? В този час? Връщам се на масата.

— Татко, много е късно. Мисля да си лягам.

Той вдига чаша към мен.

— Да, разбира се, прекрасно момиче. Скоро и аз ще направя същото.

Двете с Бианка бързо излизаме.

— Къде? Къде е той? — Дори не се опитвам да скрия задоволството, което се е надигнало в мен и избива на повърхността.

— Казах му да чака в двора, до пейката.

Притичваме през фоайето и аз отварям предната врата.

Бианка ме докосва по рамото.

— Ще съм тук. Извикай ме, ако имаш нужда от мен.

Усмихвам й се с благодарност и хуквам през двора. Очаквам да видя тъмнокос мъж с маслинен тен и опръскани с боя дрехи. Мирисът на лимонов балсам целува въздуха. Бързите ми стъпки подплашват една котка и тя раздразнено мяука. И тогава виждам фигурата, застанала до пейката под сянката на кипариса.

Не е онзи, когото очаквам. Никога преди не съм виждала този мъж.

— О! — произнасям, опитвайки се да възвърна самообладанието си. — Здравейте.

— Синьорина — покланя се мъжът. — Казвам се Матио.

Никога преди не съм чувала акцент, подобен на неговия. Чудя се дали не е от юг, от Неапол, да речем. На възрастта на баща ми е, около очите му се вижда мрежа от бръчки. Матио изважда нещо от джоба на жакета си.

— Слуга съм на Джакомо. Господарят ми иска да ви съобщя, че сте в мислите му. Нареди ми да ви предам това в знак на неговата почит към вас.

Върху дланта му се вижда малко пакетче, увито в мека оранжева коприна. Дръпвам връвчицата, която го държи затворено, и когато го отварям, виждам дървена птичка — бързолет с разперени крила, красиво резбована, идеално завършена. Подаръкът ме кара да се усмихна.

— Благодаря, Матио — казвам. — И, моля ви, предайте моите благодарности на синьор Джакомо.

— Разбира се — отвръща той и свежда глава в кратък поклон. Понечва да се обърне, за да си тръгне, но после се усмихва. — Същата сте, каквато ви описва той, синьорина.

Докато слугата подминава ниската стена и с решителна спокойна крачка изчезва през портите на баща ми, се чудя какво има предвид.

Промъквам се обратно в къщата. Чувам хъркането на баща ми в трапезарията, вдигам една от кожите в салона и я мятам на раменете му.

Но не мога да заспя, макар че съм ужасно изморена, колкото и пъти да си спомням как Фаустина поръсва клепачите ми с невидим мед. Лежа свита на една страна, стиснала в пръсти резбования дар от Джакомо, прехвърлям го в ръце и си представям как неговите пръсти са правили същото. Тялото ми трепери, опитвам се да успокоя мислите си. Не бива да си мисля за някакъв драскач по този начин. Изобщо не е редно.