Саша Гулд
Градът на тайните (35)

Тридесет и четвърта глава

Дъщерята на Грация нервно се засмива и профилът й отразява светлината.

— Така, така — казва тя. — Къде си се крил ти?

— Рисувах — предпазливо отвръща Джакомо.

— Крил си се пред самите ни очи — продължава Карина. — Сега разбирам защо никога не съм те забелязала. Променил си се много.

— Майка ти ли ти каза?

— Като вцепенена е — обяснява Карина. — Но защо не сподели с мен, че си се върнал във Венеция? Как може да си очаквал да те разпозная в тези дрехи, с тази работа, с този начин на живот? Смятам го за пълна липса на приятелство от твоя страна.

След като тя го е открила, мисля си, значи и други могат да сторят същото.

— Много неща се случиха от времето, когато бяхме деца — отвръща Роберто. — Знаеше, че не мога да се върна, без да си осигуря прикритие. — Той махва с ръка наоколо, сякаш цялата обстановка обяснява какво има предвид.

Тя приближава към гардероба. Замръзвам с око, притиснато към цепнатината. Карина сякаш гледа право към мен, но от спокойното й лице разбирам, че си внушавам.

— Проклятието на детството — мърмори тя. — Мога да ти помогна, Роберто. Затова съм тук. Знам как можеш да се върнеш обратно в обществото. Има начин.

— Не смятам, че е възможно — отвръща той. Гледа внимателно Карина, спуснал ръце от двете страни на тялото си, но не е спокоен, нито пък отпуснат.

Обърнала гръб към него, Карина се усмихва.

— Представи си какво ще е отново да бъдеш в състояние да ходиш с високо вдигната глава като сина на дожа. Представи си да се разхождаш из „Сан Марко“ в скъпите си дрехи и всички да знаят кой си и да не ти се налага никога вече да гледаш през рамо.

— Не знам — казва Роберто. — В живота на един анонимен художник има много положителни страни. — Погледът му се отправя към мястото, където се крия. Притискам ръце към гърдите си, опитвам се да успокоя дишането си.

Карина оглежда простата му стая. Мисля, че забелязвам леко злорадство в очите й. Каквото и да е чувството, то изкривява гладкото й лице и за секунда я прави грозна.

— Наистина ли смяташ, че има някакви предимства да живееш тук? По този начин? Заобиколен от селяни?

Джакомо притиска юмруци към бедрата си, както съм го виждала да прави и преди.

— Признавам, че не е за всеки.

— Единственото, което трябва да направя, е да кажа думата — продължава Карина. — Единственото, което трябва да направя, е да поговоря с баща си. Тогава ще се сдобиеш със свобода и с власт. Повече никой няма да го е грижа за онази глупава вендета. За Бога, мина толкова време! Дори не мога да се сетя кой започна пръв. Както и да е, ще успея да ги убедя колко безсмислена е цялата тази кръвна вражда.

Прави няколко стъпки към него и внимателно поставя ръка на рамото му. Очите му се спират върху пръстите й.

— Страхувам се, че дори твоето очарование не е толкова всесилно, Карина.

— Какво стана с нашето приятелство? — пита тя. — Мислех си, че ще съм първият човек, когото ще потърсиш, когато се върнеш.

— Беше трудно.

Той отстъпва назад, но тя отново се придвижва към него.

— Мислех, че ще бъдем нещо повече от приятели. Сигурна бях. Току-що бяхме пораснали достатъчно, за да сме готови за любов, когато стана онова ужасно сбиване и всичко се промени.

— Бяхме само деца.

— Мислех те за мъртъв — Карина докосва гърдите му, този път леко. Ще ми се да престане да го прави. Дланите й се спускат към стомаха му.

— Ако знаех, че през всичките тези години си бил жив… ами, щях да…

Тя бавно вдига ризата му и аз притаявам дъх. Той не се противи и тялото му се открива сантиметър след сантиметър. Почти по цялата лява част на загорелите му от слънцето гърди се простира широк неравен белег и спира близо до сърцето му.

— Карина, престани — казва Роберто и се дръпва настрани.

— О, стига, Роберто. Просто гледам — тя гали гърдите му и поставя длан върху тях. Той е застанал с гръб към извитата врата. Мога само да гледам. — Казаха, че никой не би могъл да оцелее при такава рана.

— Какво правиш тук, Карина? — гласът му е напрегнат, адамовата му ябълка помръдва.

— Тук съм, защото и аз имам една тайна — въздъхва тя.

— Така ли? — пита Роберто и спуска ризата си надолу. Карина отново се извръща настрани и свежда очи към пода.

— Ако искаш да знаеш истината, всъщност от месеци насам съм наясно, че се намираш във Венеция. Просто изчаквах подходящия момент. Чаках ето този шанс да поговоря с теб.

Роберто смръщва вежди, очевидно толкова объркан, колкото и аз самата.

— Кой ти каза?

— Аха! — възкликва Карина. — Трябва да се сещаш. Помисли си.

Възцарява се продължително мълчание. Роберто гледа право към мен, после тихо проронва:

— Беатриче.

— Жените не могат да пазят тайни — смее се Карина. — Не го ли знаеше?

— В такъв случай е споделила много мрачна тайна с теб.

— И аз не казах на никого — кимва Карина. — Макар че бих могла.

— Искрено се надявам това да е вярно — казва Роберто. Карина не обръща внимание на репликата му.

— А сега чувам — продължава тя, — че си се сближил с другата сестра. Сигурна съм, че вече знаеш за гадния, деспотичен характер на алчния й баща.

Тонът й е пропит с отвращение. Тя гледа към Роберто със задоволство и очакване. Преизпълнена е с чувство за власт.

— Искам да си вървиш — казва Роберто и отива до вратата.

Залива ме вълна от облекчение. Искам да съм там, да застана до него.

— Беатриче беше глупачка — продължава Карина. — И Лаура не е по-добра. Трансформацията се извършва пред очите ми. Карина, оголена от добрите си и мили маниери, изплюва брутално думите си.

— Беатриче ми беше приятелка — казва Роберто. — А сестра й е нещо много повече за мен.

Карина го заобикаля с накъсан смях.

— Много повече?

— Да. Много повече. Обичам Лаура дела Скала и мисля, че и тя ме обича.

Тялото на Карина се вдървява.

— Не говори като глупак, Роберто. Лаура не е нищо повече от едно току-що излязло от манастир наивно момиче. Няма маниери. Невежо е. Няма опит. Не може да задоволи сина на един дож.

— Тя е най-красивата жена във Венеция — възразява Роберто. — Единственото, което ме преследва в момента, е страхът, че не съм достатъчно добър за нея.

— Е, ако това е единственото, което те плаши, значи си по-голям глупак, отколкото съм те смятала — тросва се Карина. Но тялото й се променя; тя прокарва пръсти през косата си, гласът й става по-мек, по-меден, по-гърлен. — Аз съм вдовица. Свободна съм и мога да освободя и теб. — Отново посяга към него, но той отблъсква ръката й.

— Не — казва Роберто и отваря вратата пред нея.

— Не ме ли намираш за привлекателна? — с глупава самоувереност го пита тя. — Не мислиш ли, че от нас ще излезе една изискана венецианска двойка?

— Моля те, върви си, Карина.

Тя отстъпва зачервена назад, приглажда полите на роклята си. Поема дълбоко въздух, после премята къдриците си през рамо.

— Чудесно. Ще ти дам време. Целият град е пълен с мъже, които биха отрязали ръката си, за да получат моята в замяна и да встъпят в свещен брак с мен. Помисли си, после ме уведоми какво си решил.

Карина изчезва. Чувам бавното й трополене по стълбите, последвано от затръшването на входната врата. Роберто се връща до гардероба и отваря крилата му. Все още съм наполовина вътре, когато устните ни се срещат, ръцете му обвиват кръста ми и ме изваждат навън. Отнасят ме до разхвърляното легло.

— Беатриче никога не ми е казвала — отбелязвам, все още сърдита, че съм се сблъскала с поредната тайна.

— Помолих я да не споделя с никого. Позволих на маската ми да се смъкне в момент на слабост. Тя беше толкова добра, че никога не съм се усъмнил, че може да каже на някого.

— Тя вярваше на Карина. Аз също.

Отпускам глава върху гърдите на Роберто и плъзвам длан под широката му риза. Той леко потръпва, когато гладкостта на кожата му отстъпва място на грапавия белег.

— Болеше ли?

— Почти не си спомням — обяснява. — Ловяхме риба с един приятел, точно на зазоряване. Не забелязахме мъжете, докато не дойдоха съвсем близо. Не видяхме мечовете, които държаха, докато не беше станало прекалено късно. Помислих си, че са ме бутнали, това е всичко. Паднах във водата. Но наоколо имаше много кръв.

Ръката ми обхожда линията на ребрата му.

— Бедничкият. Само на единадесет години.

— Хората на Юлиус ме оставиха, защото ме сметнаха за мъртъв, и приятелят ми се втурна да търси помощ. Не си спомням как са ме извадили и са ме отнесли в палацото. По-късно ме обзе треска, но след като се възстанових, веднага ме изпратиха извън града, придружен от Матио. В продължение на години той се грижеше за мен в Париж.

— Значи гробът в катедралата…?

— Е празен. Майка ми настоя да погребат затворен ковчег под претекст, че лицето ми е ужасно наранено. Само шепа от най-близките хора на баща ми знаят истината.

Повдигам се на лакът и го поглеждам в очите. Роберто се опитва да ме целуне, но аз опирам длан в гърдите му.

— Трябва да помислиш върху предложението на Карина.

Очите му се разширяват.

— Защо?

— Щом Юлиус е в състояние да нападне невинно момче, със сигурност ще тръгне и след един невинен мъж. Женитбата с Карина е единственият начин да се сложи край на всичко това.

— Това ли искаш? — пита ме той. — Моля те, не ми казвай, че искаш да направя точно това.

— Разбира се, че не. Но сега говорим за живота ти.

— Лаура, ако се оженя за онази жена, няма да мога да дишам щастливо, докато съм жив.

— Но ако не се ожениш за нея, не можеш да останеш във Венеция.

Знам, че е по-сериозно от това; ако Роберто не се ожени за Карина, няма да е в безопасност никъде по света. Карина го е поставила в шах и мат. Сега го чака да обмисли възможностите си и да осъзнае, че няма избор.

— Но ако се оженя за нея, няма да мога да правя това. — Той гали с устни ключицата ми. — Или това. — Целува ме по устата. — Никога повече няма да мога да държа тези ръце в своите.

Докосването изпраща вълнуващи тръпки по гръбнака ми. Не искам да спира. Но през воала на страстта се мярка мрачна сянка.

— Някой ще те убие — прошепвам аз. — Може дори точно в този момент да идват за теб.

Той отново ме целува и ме успокоява, че всичко ще бъде наред.

— Майка ми не спираше да повтаря същото. И грешеше — казвам му.

— Така — отвръща Роберто и скача от леглото. — Ще ти кажа какво ще направя.

Докато излага плана си, върви към малкото си бюро. Ще пише на Карина и ще й обясни как стоят нещата. Ще й каже, че не могат да бъдат заедно, защото не изпитва любовни чувства към нея. После, щом тя се успокои, ще говори с Юлиус като мъж с мъж и ще го убеди, че във вендетата вече няма никакъв смисъл. Че няма да послужи на никаква цел. Не съм сигурна и му го казвам, но той настоява да опита. Убедеността му е заразна.

— А родителите ти? — питам, спомняйки си онази нощ в двореца, когато Юлиус и Грация бяха изгонени. — Баща ти умее да се преструва много добре. Прекалено добре, може би. Юлиус ще е бесен.

— Що се отнася до баща ми, в продължение на много години аз бях мъртъв за него. В продължение на осем години не бях виждал никого от родителите си.

— Но…

— Никакво „но“. Сега Юлиус е вече старец. Скръбта му е стара и изхабена. Ще разбере.

Роберто дръпва едно чекмедже и започва да рови из него. Приглажда парче бежов пергамент и потапя паче перо в малко шишенце с черно мастило. Гледам го как пише своя отказ. Казва, че ще намери приятеля си Матио, който ще отнесе писмото до Карина.

— Полудял ли си? — отново го моля. — Стой тук.

Роберто ми се усмихва.

— Скоро ще се върна и ще донеса една бутилка „Вин Санто“, за да празнуваме.

— Да празнуваме какво?

— Всичко. Живота. Свободата. Любовта.

 

 

Часът, в който го чакам, е мъчение, каквото никога преди не съм познавала. Представям си как го отвличат или по-лошо — как лежи на някоя улица с моето име на уста, а кръвта му изтича. Но скоро чувам стъпките му нагоре по стълбите и Роберто се втурва в стаята с усмивка на лице, стиснал бутилка за гърлото. Прегръщаме се и той ме завърта около себе си.

— Свършено е. Вече трябва да е получила писмото.

Отваря виното и пием от една и съща чаша. Вкусът е сладък и богат, притъпява чувството на ужас. Може би скоро всичките ни дни ще бъдат като този.

— Утре ще отида да се срещна с баща ти — обявява Роберто.

— За какво?

Лицето му изведнъж става сериозно.

— Ами… за да му кажа за моите намерения. Освен ако…

Със смях слагам пръст на устните му.

— Шегувам се, глупаче.

Той също се усмихва и се опитва да гризне пръста ми, после покрива вътрешната част на ръката ми с нежни целувки, а аз се кикотя, защото имам гъдел.

Това, което ни се случва, дълбоко и скъпо, пропива в костите ми. И вече имам чувството, че ще го изгубя и че след това няма да има начин да си го върна.

— Мислиш ли, че ще даде разрешението си? — пита Роберто.

Не мога да си представя физиономията на баща ми, когато разбере, че нахалният художник всъщност е синът на дожа. Чудя се какво ще направи. Ще се поклони ниско до земята? Или ще падне на колене?

— Щом успее да се надигне от пода! — отвръщам. — Ако добре познавам баща си, останалата част от Великия съвет ще бъде информирана още преди залез-слънце.

Устните му имат вкуса на сладкото вино. Когато се разделяме, очите му са мрачни.

— Беатриче много тъгуваше за теб. Липсваше й. Щеше да е щастлива за нас.

Излязло от устата му, името на сестра ми звучи като тайно желание. Роберто изсушава сълзите ми с устни.

— Извинявай, натъжих те.

— Не, не е това — отвръщам. — Мисля, че към края й ти си бил единственото нещо, което я е правило щастлива.

Сега не е моментът да му разказвам за нарастващата си увереност, че сестра ми е жестоко убита. Отмествам поглед встрани. Роберто вижда толкова много, когато ме гледа.

 

 

Почва да се стъмнява и на вратата отново се чука. Още преди да съм видяла посетителя, знам, че е мъж.

— Матио! — възкликва Роберто.

— Аз ще отида — казвам и преди да е успял да ме спре, се спускам боса надолу по стълбите и отварям вратата. На прага стои мрачен човек с посивяло лице и сгърчено чело, който със сигурност не е Матио. Измърморва името на Роберто, устата му е скрита зад мръсен шал. Нещо в него ме кара да потръпна. Познавам го отнякъде и заставам нащрек.

— Роберто не е тук — лъжа аз.

— Тогава му дайте това — казва мъжът и ми подава малка кутийка с размерите на дланта ми. — От Карина де Ферара е.

Имам много въпроси относно Карина, но ще ги запазя за себе си. Във всеки случай сивото лице изглежда заключено за разпити.

Занасям кутийката горе и я слагам на масата. Забелязал изражението ми, Роберто бързо застава до мен. Обгръща ме с ръце.

— Какво има вътре?

— От Карина е.

Отварям кутийката и виждам парче муселин, завързано с канап. Роберто отива до едно чекмедже и се връща с нож. Забелязвам, че върху муселина бавно се оформя червено петно.

Роберто изважда вързопчето и прерязва канапа. Бавно разгръща парчето плат. Лицето му помръква.

— Какво е?

— Не гледай насам — заръчва ми той.

Диша тежко през устата. Сега вече нещо го плаши и страхът му се предава и на мен. До този момент той просто се смееше в лицето на опасността и смехът му беше като скала, за която се държах.

— Какво ти е изпратила? — питам го, но той нищо не казва. Вместо това връща муселиненото вързопче в кутийката и изважда сгънатия лист отвътре. Бележка.

— Роберто?

Мълчанието му ме ужасява. Чете посланието наум.

— Не! — простенва той. — Не, не.

— Скъпи? — питам го. — Какво става?

Опрял юмруци в масата, той провесва глава надолу. Шокирана съм, когато една сълза тупва върху изцапаната дървена повърхност и се пръсва.

Не искам да докосвам кутийката, затова заобикалям масата, заставам до Роберто и надничам вътре. В плата лежи отпуснато парче кърваво месо, розово на върха и безцветно към плътния корен. Не ми е нужно много време да разбера, че това е човешки език.