Саша Гулд
Градът на тайните (42)

Четиридесет и първа глава

Четири дни по-късно

Лодката, върху която е отбелязан символът на ключа, отново ме отвежда до Сан Микеле. Лагуната е неподвижна, с изключение на леките вълнички, причинени от редките пориви на вятъра. Чайките се носят над главата ми с разкъсващи викове.

Рамото ми се оправя бързо. Раната е дълбока, но чиста, и въпреки че мястото е изтръпнало, не ми се налага да държа ръката си провесена на бинт през врата. През онази злополучна нощ Алегреза веднага повика доктор, когато двамата с Роберто се довлякохме до дома й, хванати за ръце. Лекарят се погрижи за мен бързо и ефективно, и след като си тръгна, заплатен богато заради услугата и заради мълчанието си, братовчедката на херцогинята изслуша търпеливо историята ни, макар да бе разказана уморено, безсилно и замаяно. Макар че нямаше как присъствието на Роберто да не й бе подсказало, че съм нарушила клетвата си за вярност, нито веднъж не отказа помощта си.

Слизаме на острова и аз си слагам маската, преминавайки през вече познатите ми коридори на манастира. Работата на Сегретата никога не престава.

Разбира се, баща ми беше извън себе си от ярост и тревога, и когато чу, че съм била нападната от бандити, обвини както мен, така и себе си. Бях се посъветвала с Алегреза как да кажем на Грация за смъртта на Карина. Според Алегреза в този конкретен случай не би имало никаква полза от истината — нямаше нужда Грация и съпругът й да страдат още повече. А и между впрочем, лодката потъна на пристана, който принадлежеше на тяхното семейство; сами щяха да стигнат до своите си изводи. Така че ние тримата — две жени и един мъж, си дадохме друга клетва. Обстоятелствата около смъртта на Карина са още една тайна, която с радост ще запазя.

Онази нощ оставихме тялото на Криксос да лежи до саркофазите и Алегреза каза, че ще намери някой, който да се погрижи за него, преди да са извикани стражите. Посетих отново мястото след случката. Ако се вгледам достатъчно внимателно, мисля, че виждам петно от кръв по плочките на пода, но се съмнявам, че някой друг ще бъде толкова наблюдателен.

Щом влизаме в залата за събрания, първа поздравявам Грация. Старата й ледена сдържаност не си е отишла, но аз се научих да разпознавам топлината под нея. В началото на Роберто му беше трудно да разбере как така кървавата вражда, която бе доминирала над целия период на съзряването му, може да бъде прекратена с такава лекота, с каквато вдигаме килим, за да изтупаме праха от него. Но от вчера, след речта, която Юлиус произнесе пред Съвета, животът му вече е в неговите собствени ръце и може да му се радва.

След като всички се събираме, Грация сваля маската си. Другите жени правят същото. За пръв път виждам лицата на всичките едновременно.

— Искам да съм първата, която ще отправи своите поздравления — започва тя. — Роберто ще ти бъде чудесен съпруг.

Другите жени също приближават и ме целуват по двете страни.

— Благодаря на всички ви — казвам, леко изненадана, че вече знаят, макар че не би трябвало. Роберто дойде у дома едва онзи ден, за да поиска лично ръката ми от баща ми. Сега съм любимата дъщеря. Баща ми си шие нов костюм за сватбата — „При Пастолини, най-добрият шивач във Венеция“, както никога не се уморява да ми повтаря.

Всички сме изненадани, когато чуваме стъпки. Онези, които още не са върнали маските пред лицата си, бързо го правят. Младо момиче, може би дори по-младо и от мен, влиза предпазливо в залата, опряло едната си ръка на рамката на вратата, все едно че се кани да избяга всеки момент.

Както обикновено, процедурата се ръководи от Алегреза. Тя прави знак на останалите да се отстранят, за да дадат малко пространство на момичето, и казва на всички да млъкнат.

— Вие ли сте Обществото? — прошепва момичето. — Обществото на тайните?

— Защо питаш? — пита Алегреза.

— Имам нужда от помощта ви — отвръща момичето. — И имам тайна, която да ви доверя.