Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прекоси сърцето ми (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cross My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2015)
Редакция
maskara (2016)

Издание:

Саша Гулд. Градът на тайните

Английска. Първо издание

Издателство „Ентусиаст“

Редактор: Мария Чунчева

Коректор: Александра Худякова

Програмист: Фиделия Косева

Снимка на корицата: Агата Фитас

ISBN 978–954–2958–76–5

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Стомахът ми се свива. Струва ми се, че ще повърна. Баща ми наблюдава сцената от другия край на залата, усещам, че и другите правят същото. Сграбчвам червените гънки на роклята си, за да спра треперенето на ръцете си. Но мога да се облегна на шестгодишен опит и уроците от манастира са ми добре дошли. Извивам устни в усмивка, лицето ми е маска.

— Синьор — поздравявам.

Винченцо ми се усмихва широко. Устата му е тъмна паст. Вътре виждам счупените му и неравно наблъскани зъби. Той се покланя, без да отмества очи от лицето ми, после протяга ръце към мен.

— Скъпа моя, няма ли да се присъединиш към мен за този танц?

Карина и Паулина ме гледат втренчено.

— Много добре — отвръщам. Не виждам какво друго бих могла да направя.

Двамата се движим из залата. Ръцете на последния ми партньор бяха нежни и добри, но тези на Винченцо са като някакви чудовищни гадини, пълзящи около кръста ми. От време на време притиска тялото си в моето: вероятно случайно, но по-вероятно — нарочно. На три пъти ме настъпва по краката и бледите ми сатенени пантофки стават на мръсни петна от подметките на обувките му с черни катарами.

Дъхът му е кисел. Извръщам лице настрана.

— А! — възкликва той. — Срамежлива си също като сестра си!

Бедната Беатриче. Не мога да я виня, че ме остави да повярвам колко щастлива и влюбена е. Представям си какви ужасни неща, свързани с този мъж, е запазила само за себе си — този мъж, който държи бъдещето ми в отвратителните си старчески ръце.

Винченцо затяга прегръдката около кръста ми и стиска силно ръката ми, сякаш подозира, че може да се опитам да побягна. Над кокалестото му рамо виждам как останалите гости се взират в нас. Някои пляскат и се смеят. Други шепнат зад ветрилата си. Баща ми одобрително кима, когато Винченцо ме влачи покрай него — гънките на лицето му са по-дълбоки и по-твърди.

Годеникът ми плъзва ръка по гърба ми и аз трепвам.

— О, мислиш, че съм твърде грозен, твърде стар. Така ли е, млада Лаура?

— Не, не — отвръщам бързо. — Боли ме кракът.

— На пръста ти ли стъпих, бедно мое момиче? Няма значение, скоро ще го нацелувам и ще му мине. — Той престава да се усмихва и добавя строго: — Кажи ми, имаш ли някакви други оплаквания от мъжа, който ще спаси баща ти от бедност и срам? Цветът на дрехите ми, може би, или скоростта, с която танцувам? Хайде, малката ми, можеш да ми кажеш.

Нищо не казвам. Единственото, за което си мисля, е, че веднага с най-голямо удоволствие бих станала Христова невяста и бих прекарала остатъка от живота си на колене, лъскайки релсите пред олтара.

За момент, когато се озоваваме в края на залата, той спира да танцува.

— Добре — продължава. — Тогава е мой ред. Първо: никакви погледи, странични или каквито и да били, към онези глупави младежи, всеки от които би поискал парче от младата ти мека плът. Остави ги да копнеят за теб. — С костеливия си пръст Винченцо прокарва невидима линия от рамото ми до върха на средния ми пръст. Потръпвам. — Второ: единственото, за което трябва да се притесняваш, е да вършиш онова, което ти се казва. Подчинението е най-привлекателната черта на всяка добра съпруга. А аз знам — казва той, хваща брадичката ми в ръка и я ощипва така, че да ме заболи, — че от теб ще излезе много добра съпруга.

Дръпвам се назад. В гърлото ми се надига горчива слуз. Трябва да изляза навън. Имам нужда от въздух. Докато си проправям път сред тълпата, тичайки към двойната врата, го чувам да вика след мен:

— Гледай да се върнеш обратно, скъпа моя!

Тичам през мраморното фоайе, покрай меланхоличната статуя и удивените лакеи. През една врата в дъното на дълъг коридор съзирам мачтите на закотвените в пристанището лодки и се спускам към тях. Стъпвам на дълъг балкон, притискам горещите си длани към каменните балюстради. Дълбоки глътки въздух. Надвесвам се над мастилената вода и оставям вятъра да охлади пламналото ми лице.

— Някой да ми помогне — прошепвам. Празна молитва, тъй като няма кой да й се отзове: нито Фаустина, нито Бианка, нито Паулина, нито дори Карина. Сама съм.

Треперя в нощния хлад, но още не съм готова да се върна обратно в балната зала. В другия край на балкона виждам врата. Тръгвам към нея, завъртам тежката метална дръжка и прекрачвам прага.

От върха на едно дървено скеле към мен се взира най-красивият мъж, когото някога съм виждала.