Саша Гулд
Градът на тайните (30)

Двадесет и девета глава

Докато вървя обратно към къщи, попадам на малка пиаца, която никога преди не съм виждала. Празна е. Капаците на прозорците на сградите, издигащи се от двете й страни, са затворени и неочакваната тишина ми помага да успокоя ударите на сърцето си. Сядам на една каменна пейка в средата на площадчето и се опитвам да направя така, че светът да престане да плува пред очите ми. Малките улички водят в много посоки. Падат сенки. Отекват стъпки. Гледам как дъждовните капки се лепят по прогизналата от вода рокля на майка ми.

Съкрушена съм. Сегретата се опита да ме накара да се чувствам благодарна и задължена заради това, че ме е спасила от Винченцо. Рафаело е мъртъв заради силата, която контролира мен, същата сила, която е убила сестра ми, сигурна съм в това. Сега съм доволна, че не изпълних нареждането на Алегреза да привлека някого към Обществото. Отказвам да подмамя някоя бедна доверчива душа по същия начин, по който аз самата бях хваната в капан.

Също така ми е омръзнало от цялото това преобличане, контене и пудрене, с цел да привлека някой богаташ, който да разреши финансовите проблеми на баща ми. И, като капак на всичко, предателството на Джакомо… Как е могъл да държи подобно нещо в тайна от мен? Дори когато стисках доказателството в ръцете си, той пак не показа, че изпитва някакъв срам.

Думите му ми звучаха като магия. Почти усещах вкуса им, подобен на глътки вино. Но бяха лъжа, скрити зад маската на сладките приказки на младежа, в който бях решила, че се влюбвам.

О, Беатриче, мисля си. И с теб ли се е държал така?

Веднъж Аналена каза, че в сърцата си притежаваме повече сила, отколкото предполагаме. Чудя се дали е била права. В момента имам нужда точно от такава сила.

Когато се прибирам у дома, вече е почти тъмно. Джакомо и наполовина завършеното платно са изчезнали. Ще бъда истински щастлива, ако никога повече не го видя. Втурвам се в стаята си, оставяйки като охлюв влажна следа по мраморния под, и смъквам мокрите си дрехи. Изсушавам косата си с кърпа и си слагам парфюм, за да замаскирам мускусния аромат на венецианския дъжд, който сякаш струи от всяка моя пора.

Фаустина застава на прага.

— Слава на Бога — казва тя. — Лаура, обеща ми, че няма да изчезваш така! Бях сигурна, че ще ни се наложи да претърсим улиците заради теб. Художникът едва не ме убеди да започнем, но… — тя кърши пръсти. — О, Лаура, къде беше? И виж само на какво прилича роклята ти!

— Просто имах нужда да остана сама, това е всичко.

Старата жена ме хваща за ръцете.

— Скъпа, направо си замръзнала.

Взема вълнен шал и го мята на раменете ми.

— Карина изпрати съобщение — добавя. — Пита дали може да се отбие тук утре следобед. Отговорих, че може, разбира се.

Преструвам се на настинала, за да избегна вечерята с баща ми. Имам да му казвам много неща за Беатриче и Алегреза, но първо трябва да събера достатъчно твърдост за подобен разговор. Само се надявам, че ще успея да го накарам да разбере на какво са способни жените от Сегретата. Всеки път, когато се замисля за своето признание, чувам тихия глас на Алегреза. Само да продумаш и една дума за Сегретата, пред когото и да било — и ще се простиш с живота си. Всеки път, щом затворя очи, виждам как наоколо ми се събират маски.

Заспивам по-лесно, отколкото съм предполагала, и се събуждам чак на сутринта. Мислите ми са прояснени. Вече мога да говоря с баща си. Той няма да е в състояние да пренебрегне разказа ми за последните часове на Беатриче. А ако остана между тези стени, никой, дори Сегретата, няма да успее да ме докосне.

Фаустина чува, че съм се размърдала, и идва да ми помогне с обличането.

— Ще ми се да можех да спя като теб — признава тя, докато дърпа зелената рокля над раменете ми. — Но, уви, едва успявам да задремя, и то само на моменти.

Спомням си хъркането й, докато Джакомо ме рисуваше, и ако не е мисълта за онова, което ми предстои, щях да се усмихна.

Питам я къде е баща ми и старата дойка отвръща, че е в библиотеката.

— Ела с мен — казвам й. — Трябва да поговорим с него.

— Какво искаш да кажеш, дете? — пита ме Фаустина, докато ме следва по петите.

Не отвръщам; тя едва събра сили да разкаже пред мен за смъртта на Беатриче, не искам да избяга. Ако присъства, докато излагам историята пред баща си, мога да се обърна към нея за подкрепа. Опитвам се да формулирам думите си.

Татко, Беатриче е била убита. Или, Татко, трябва да ви кажа нещо ужасно. Седнете.

Чукам на вратата и баща ми извиква да вляза. Той вече седи на старинния кожен стол, от който майка ми ми четеше истории навремето. Фаустина кърши ръце зад гърба ми, сякаш предусеща, че съвсем скоро ще й се наложи да поеме някакво допълнително задължение.

— Татко… — започвам.

Спира ме кашлица, идваща откъм прозореца. Там стои една жена, прошарената й със сребристи кичури коса отразява сутрешната светлина.

Алегреза.

— А, ето я и нея — смее се баща ми. — Точно човекът, с когото искахме да поговорим.

Леко навеждам глава и правя предпазлив реверанс по посока на Алегреза. Какво прави тук? Дали вече не е чула за опита ми да преследвам Бела Дона през покрития с локви площад?

— Колко е хубаво, че ви виждам, Алегреза — казвам любезно, макар да се чудя дали долавя тревожната нотка в гласа ми.

— Подобно — усмихва се Алегреза. — Днес следобед ще има рецитал, посветен на предстоящата женитба на Николо и Паулина. Просто питах баща ти дали ще искаш да ме придружиш. Знам, че двете с Паулина сте близки приятелки.

Баща ми мята към мен един от своите изпълнени с очакване погледи. Умът ми бързо работи.

— Много мило от ваша страна, че сте се сетили за мен, но се страхувам, че следобед очаквам гостенка — Карина. Не съм я виждала от смъртта на съпруга й. Не искам да съм навън, когато се отбие.

Баща ми изправя гръб в стола си.

— Глупости, Лаура. Този рецитал започва след час. Ще се върнеш съвсем навреме. — Той се обръща към Алегреза. — Нали така?

— Лаура сама ще реши дали иска да дойде или не. Не искам да принуждавам никого — отвръща Алегреза. Линията на челюстта й се стяга.

— Е — започва отново баща ми с тежък решителен тон, — знам, че дъщеря ми споделя моята гледна точка, а именно, че присъствието на подобно прекрасно събитие е истинска привилегия. Не е ли така, Лаура?

Виждам как Фаустина ми хвърля тревожен поглед; усеща неохотата ми. Но не мога да се противопоставя на обединените им усилия. Calma, казвам си. Не бързай. Не се издавай.

— Да, разбира се, татко. Колко глупаво от моя страна. С удоволствие ще ви придружа, синьора Ди Роко.

 

 

Мислех, че слънцето ще се покаже, но когато излизаме от къщата на баща ми, по небето пълзи огромната пелена на облак. Алегреза ми подава ръка и аз неохотно плъзвам длан в нейната.

— Къде ще е рециталът? — питам.

— Почакай и ще видиш.

Двете вървим мълчаливо, промъкваме се из града по коридори от камък. Ще ми се да бях поискала Фаустина или Бианка да ни придружат, но допускам, че Алегреза щеше да има готов хитър отговор и по този въпрос. На всеки завой кожата ми настръхва от страх, като си представя как Бела Дона изскача срещу мен. Опитвам се да мисля рационално. Алегреза със сигурност нямаше да дойде да поиска лично разрешение от баща ми да ме вземе, ако намерението й е било никога да не се върна у дома?

Завиваме по една мръсна алея и стигаме до изцапана дървена врата. Алегреза изважда ключ и го превърта в ключалката.

— Няма никакъв рецитал в чест на Николо и Паулина, нали? — казвам.

— Не съвсем — усмихва се.

— Къде ме водите в такъв случай? — започвам да отстъпвам назад.

— Моля те, не се притеснявай — успокоява ме тя и ме хваща за ръката. — Извинявам се за измамата. Трябваше да се погрижа баща ти да не заподозре нещо.

Отваря вратата и ме въвежда вътре, после я затваря зад нас и отново я заключва. В краката ни се виждат стръмни каменни стъпала, водещи надолу Алегреза трябва да се наведе, за да избегне ниския таван. Отгоре висят мъх и някакви странни малки бели сталактити, все едно сме в пещера, а във въздуха витае миризма на влага. Спирам в основата на стъпалата.

— Ела, ела. Ти си една от нас, Лаура. Няма от какво да се страхуваш.

Отпред се вижда мъждивата светлина на няколко запалени свещи. Пространството се отваря в голяма изба, пълна със стари рафтове и бутилки. Шест-седем жени от Сегретата ни очакват, скрити зад безизразните маски. Не съм си взела моята и за момент се чувствам така уязвима, сякаш съм застанала гола пред тях. Разпознавам Грация с нейната черна котешка маска. Знам твоята тайна, мисля си, като се опитвам да устоя на изкушението да я разоблича тук и сега; да й кажа, че вчера я видях в катедралата. Но вратата е заключена зад мен. Разкрия ли тайната й сега, ще загина, невидяна от никого. Най-вероятно ще си умра с тайната й. Мъчително преглъщам.

— Какво ще стане, ако баща ми разбере, че не е имало рецитал? — прошепвам на Алегреза.

— Няма да разбере.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото никой няма да му каже — казва го така, сякаш е неопровержим факт. Слага маската на бухал пред лицето си и очите й се забиват в моите, сякаш ме предизвикват да я нападна.

Една от тъмните фигури леко ме докосва по рамото. Жената с лисичата маска.

— Здравей, Лаура — казва и ми подава маска, украсена с паунови пера. Веднага щом я слагам, ме обзема странното чувство, че съм в безопасност.

— Добре дошли на тази специална среща, сестри — обявява Алегреза.

Чудя се дали аз ще съм първа точка в дневния ред. Дали ще ми се карат заради атаката над Бела Дона? Дали ще поискат да узнаят защо не съм привлякла нов член?

— Бих искала всички да се запознаете с някого. Мария! — Алегреза прави знак с дългите си пръсти. — Моля те, доведи новата ни гостенка.

Една от маскираните жени отваря врата към някаква вътрешна стая. Извежда момиче, облечено в златен сатен и с черна превръзка на очите. Гърлото ми пресъхва.

Паулина.

Мария сваля превръзката. Паулина трепери, оглежда уплашено стаята.

— Какво искате от мен?

Паулина, годеницата на сина на дожа — идеалната последователка за Сегретата. Дали не са се уморили да ме чакат аз да я привлека? Ще ми се да можех да захвърля маската си, да се спусна към нея и да я изведа оттук. Но ако остана скрита, може би ще имам по-големи шансове да я защитя.

Алегреза сериозно обяснява правилата на Обществото в детайли, точно както беше направила и пред мен. Паулина кимва. Казва на всички, че има тайна, и в стаята се възцарява същото изнервящо набъбнало мълчание, на което съм ставала свидетелка и преди.

Паулина стои твърдо, оглежда се наоколо.

— Онова, което имам да ви казвам, е, че има още едно тайно общество. Общество, създадено от граф Рафаело.

Някои от жените се прекръстват при произнасянето на името на мъртвеца.

Гласът на Паулина става по-уверен.

— Рафаело беше основател на общество от комарджии. Събираше хора от цяла Венеция и околностите й, подтикваше ги да се включват. Седеше на маси, на които се печелеха и губеха огромни състояния. С всеки изминал ден залозите ставаха все по-високи и по-високи.

С ужас се сещам за кавгата между баща ми и графа в деня, в който двете с Карина седяхме на двора. Спомням си и за липсващите бижута на майка ми, за празните петна, където навремето висяха картините ни.

— Играеше много опасна игра — продължава Паулина. — Повечето хора, които знаеха каква е целта му, са изненадани, че мина толкова време, преди той да се срещне с края си.

Знаех си. Рафаело е убит.

Паулина е върната обратно във вътрешната стаичка. Събираме се на куп, за да преценим стойността на чутата тайна.

— От каква полза ни е тази информация, наистина? — казва една от жените. — Дори кучетата по улиците знаят, че смъртта на Рафаело не е случайна. Всички знаят, че някой го е убил, най-вероятно го е отровил.

Наистина ли не може да види истината пред очите си — че в този момент убийците стоят сред нас? За пръв път се питам дали в самото Общество няма тайни. Дълбочина от сенки. Или всичко е представление за пред мен? Може би аз съм единствената тук, която е държана в неведение и всичките тези жени се смеят зад маските си?

— Вярно е — отвръща Алегреза, — но истинската стойност е в информацията за комарджийския клуб. Ценно е да го знаем. Може да е в състояние да ни каже и нещо повече. Като например кои са другите членове.

И баща ми е сред тях, мисля си. Независимо от всичко не мога да понеса мисълта, че е възможно да бъде изложен на публичен срам.

— Предлагам да гласуваме дали да я приемем в Обществото — завършва Алегреза. — Всички, които сте за, кажете „Да“.

Изречените съгласия отекват от стените.

— Всички, които сте против, кажете „Не“.

Мълчание. Никой няма да забележи моят единствен глас на несъгласие, затова не казвам нищо. Ла Мута.

— Решението е взето — обявява Алегреза.

Разделяме се. Коприна и пера шумолят покрай дърво и камък и Паулина отново е извикана.

Тя стои по средата на стаята, висока и изпълнена с очакване. Провежда се ритуалът по посрещането. Алегреза я хваща за ръката и пробожда дланта й с върха на ножа. Гледаме, докато не се появява тънка ивичка кръв. Паулина е спокойна, неподвижна, усмихната. Има ли някаква представа в какво се забърква?

Грация й подава разкошна тъмнопурпурна маска, оформена като кичесто цвете, цепнатините за очите са обрамчени с тюркоази.

— А сега, Паулина, има ли нещо, което можем да направим за теб?

Усмивката на Паулина става леко срамежлива.

— Има едно момиче… — започва. Говори за младата жена, която срещнахме в деня на уличното представление, онази, която се смееше зад ветрилото си. Дъщерята на мъжа, за когото е работел чичото на Паулина, доколкото си спомням. Паулина колебливо казва, че иска това момиче — името й е Перлита — да преживее някакво публично унижение. Тривиално злобно желание и въпреки че маските ми пречат да видя реакциите по лицата на другите жени, не съм изненадана, когато Алегреза поклаща глава.

— Подобно нещо не е редно — отвръща тя. — Ние действаме съобразно код на честта.

Замалко да се изсмея подигравателно. Паулина се изчервява.

— Ами, аз… аз…

— Няма значение — прекъсва я Грация. — Сигурна съм, че ще дойде време, когато наистина ще можем да ти помогнем.

Паулина възвръща самообладанието си и жените се пръсват, за да си поговорят една с друга. Приближавам до приятелката си.

— Поздравления, Паулина.

Виждам как очите й се разширяват зад маската.

— Лаура? — в гласа й се долавя известна доза притеснение. — Това ти ли си? Ти никога…

— Шшт — прекъсвам я. Навеждам се към нея, за да е единствената, която ще чуе думите ми. — Внимавай. Обществото не е това, което изглежда.

— Но ти си негов член — отвръща тя. — Какво имаш предвид?

Алегреза внезапно изниква до нас, подобно на привидение.

— Паулина, извини ме, но трябва да кажа нещо на Лаура.

Прави ми знак да отида до края на групата от жени и аз се подчинявам.

— Изглеждаш ми притеснена, Лаура. Има ли нещо?

— Защо, трябва ли да има? — отвръщам.

Тя сваля маската си и ме поглежда право в очите, затова и аз правя същото.

— Венеция е опасно и плашещо място — нежно казва Алегреза. — Трябва да си имаме доверие.

Кого се опитва да заблуди? Трябва да ме смята за глупачка, също като Джакомо. Виждам как Паулина си бъбри свободно с останалите жени, така, както прави винаги по време на парти. Подмамили са приятелката ми в мрежата си и предат нишката си около нея.

— Аз не ви вярвам — признавам.

Лицето й се сгърчва, сякаш съм й ударила плесница.

Отивам към вратата.

— Трябва да си вървя у дома. Карина скоро ще дойде и не искам да я подвеждам.

Алегреза не се опитва да ме спре. Тръгва след мен нагоре по стълбите и отключва вратата, за да ме пусне да изляза.

— Внимавай — предупреждава ме. Гласът й е дълбок и загрижен. — Спомняш ли си, че ти казах, че си обвързана с нас, Лаура? Е, ние също сме обвързани с теб. Ако някога си в опасност, обърни се към мен.

Кимвам и се отдалечавам под лъчите на следобедното слънце, но не мога да си представя, че изобщо някога отново ще я помоля за помощ. Когато поглеждам назад, тя стои — висока сянка на прага.