Саша Гулд
Градът на тайните (32)

Тридесет и първа глава

Разнася се вик и двамата се разделяме, за да видим как Фаустина вдига ръце във въздуха и после закрива уста с тях. Шумно слиза по стълбите и се запътва към нас.

— Махай се от нея! О, Света Дево! Остави бедното момиче. Не знаеш ли, че е благородничка? Лаура, добре ли си? Какво, за Бога, ти е направил този мъж?

Докато бърза към нас, Джакомо измърморва:

— Не бива да си създаваш проблеми. Няма да съм причината върху главата ти да падне какъвто и да било срам.

— Не би могъл да го сториш, дори да се опиташ — уверявам го. А на Фаустина казвам: — Няма нищо лошо, съвсем нищо!

Държа Джакомо за ръката. Няма да го оставя да си тръгне.

Фаустина поглежда към загорялата му длан, стисната от моята бледа ръка. Лицето й се променя; челото й се сбръчква, устните й се присвиват. Никога преди не съм я виждала да ми се ядосва.

— Господи Боже мой и всичките му светии! Баща ти направи лош избор, когато се спря на Винченцо, но нима мислиш, че този слуга е по-добър? О, Лаура! Ако те беше видял някой, репутацията ти щеше да е разрушена, ей така! — Тя щраква с пръсти. — Беатриче ще се обърне в гроба, като си помисли как се хвърляш в ръцете на този… на този… негодник. — Старицата ни плесва по ръцете, за да ги раздели и размахва набръчкания си пръст към Джакомо. — И ти! Да си играеш така с чувствата й! Та тя току-що е излязла от манастира. Нищо не разбира. Не знае нищичко за тези неща.

— Моля те, Фаустина — опитвам се да я прекъсна, но тя гледа Джакомо с присвити очи.

— Или може би наистина си сметнал, че ще захвърли живота си, за да се свърже с някого толкова долен като теб?

— Не. Разбира се, че не, синьора — отвръща Джакомо и отстъпва назад.

— Художник! Слава на Бога, че дойдох навреме. — Фаустина започва да блъска и избутва Джакомо със старите си ръце надолу по градинската пътека към портата.

— Ще си вървя — казва той, — но ви моля да ме оставите да кажа само няколко думи на Лаура.

— Лаура? — възкликва тя, гласът й е остър и изтънял при тази чудовищна употреба на малкото ми име.

Джакомо заобикаля побеснялата и останала без думи Фаустина и отново застава пред мен. Челото му е мрачно и тъжно.

— Съжалявам, синьорина Дела Скала, наистина съжалявам. Беше много непочтително от моя страна.

Сграбчвам дланите му в моите.

— Какъв е всичкият този шум? — изкрещява баща ми, излизайки на двора.

Пускаме си ръцете.

— О, няма нищо — отвръща Фаустина. — Лаура тъкмо плати на художника и той ще си тръгва. Нали така, Лаура?

Не мога да погледна към баща си, но от начина, по който рязко си поема въздух, разбирам, че е видял как двамата с Джакомо се докосваме.

— Ти, нахално куче! Веднага се махай от моята собственост. — Заповедта му се процежда през пукнатините на стиснатите му зъби. Осмелявам се да погледна към него и виждам, че лицето му е сиво като камък.

— Моля ви, татко…

— Тишина! — заповядва той и Фаустина започва да се клати на петите си.

— Господине — започва Джакомо, — вашата дъщеря няма никаква вина. Аз поемам…

— Махай се — изсъсква баща ми, — преди да си взема камшика и да те шибам от тук чак до Константинопол.

Джакомо кима и отстъпва назад към портата. Когато стига до нея, докосва върховете на двата си пръста до устните си и ме поглежда. Нежен, таен поздрав, от който едновременно ме заболява и ми се замайва главата.

Баща ми крещи след него:

— Никога повече няма да получиш дори една поръчка във Венеция! Чуваш ли ме, сополанко такъв?

Набутват ме обратно в къщата. Не знам какво предстои да се случи, но се чувствам странно спокойна.

— Вината беше на момчето — казва Фаустина.

— Знам какво стана. Видях я как го гледа — озъбва се баща ми.

Все едно не съм там. И в известен смисъл наистина не съм. Имам чувството, че нищо не може да ме засегне. Чувам думите на Джакомо, отново и отново. Той каза, че ме обича. И сега, независимо колко ще се опитват да ме извадят от равновесие, знам, че стоя на стабилна основа.

Баща ми ме дръпва за ръката и ме вкарва в библиотеката, за да поговори с мен на четири очи, но в цепнатината под вратата съзирам познатите сенки и знам, че Фаустина и Бианка са клекнали там да подслушват. Имам чувството, че съм се изправила срещу мечка в пещера — така отеква и плющи из стаята гласът на баща ми.

— Небеса! — вика той. — Какво, за бога, си мислеше?

— Изобщо не мислех — признавам. На двора се случваше нещо друго, нещо ново и нелогично.

— Това е повече от очевидно — отвръща баща ми, масажирайки слепоочията си с пръсти. — Защото ти, млада госпожице, беше на крачка да съсипеш живота си. Изобщо разбираш ли какво можеше да се случи? — Това са бащински думи, гневни и страшни, но в тях има и нещо друго, освен злоба. — И с Бианка в къщата — най-голямата клюкарка в цяла Венеция! Нямаш ли грам разум? Кой би се оженил за курвата на един художник?

Той обикаля около мен, подобно на господар, чието съкровище е изложено на риска да бъде отнето насила. Но вече ми е писнало да бъда третирана като поредната монета в сандъка му.

— Как можете да ме назидавате? — питам го. — Вие, който се грижите единствено за вас самия и за вашите политически амбиции? Ако не ми пукаше за името на това семейство, за името на майка ми и това на Беатриче, мислите ли, че щях още да съм тук?

Той замръзва на място, загубил способността си да говори. Продължавам:

— Така че не сте вие човекът, който да ми казва как да се държа! Вижте вашето собствено поведение. Какъв баща трябва да сте, за да искате да омъжите дъщеря си за скелет, само за да си осигурите място във Великия съвет?

Устата му зейва от изненада. Не ме е грижа, че гневът, от който устните му побеляват, се е върнал, нито че лицето му изглежда като подпухнала червена пиперка.

Баща ми замахва и ме удря по бузата. Той не е силен мъж, но въпреки това кожата ми започва да пари, докато стоя на мястото си.

— Върви си в стаята — тихо процежда през зъби.

Дишането ми става рязко и учестено, докато топлината през лицето ми намалява. Гледам го напрегнато с надеждата, че забелязва огъня на съпротивата в душата ми.

— Върви си в стаята! — заповядва ми отново.

— Чух ви още първия път — казвам, извръщам се и тръгвам възможно най-спокойно към вратата.

 

 

Фаустина седи на ръба на леглото ми и кърши пръсти. Свивам се на кълбо сред възглавниците. През отворения прозорец долитат птичи песни, тежкото вечерно слънце е започнало да се излива в стаята като мед.

— Много съжалявам, Лаура.

— Вината не беше твоя.

— Не биваше да вдигам такава врява — казва старицата. — Ако не беше ме чул, никога нямаше…

— Знам. Просто си се притеснила за мен.

— Казах на Бианка да не изпусне нито дума пред когото и да било — добавя Фаустина.

— На мен пък ми се ще да разкажа на цяла Венеция — признавам, надигам глава от възглавницата и леко се усмихвам.

Фаустина поклаща глава.

— Със сигурност няма да го направиш. А и между другото, баща ти ме инструктира да не ти позволявам да напускаш стаята.

Тя размахва пръст и смръщва чело, имитирайки подигравателно баща ми. Смея се; поне двете с Фаустина отново сме приятелки.

— Трябва да останеш тук, докато се успокои. Ще ти донеса вечерята. — На входната врата се чука и тя изхвърча навън.

Не ми се яде. Не ми се спи. Не мога да мисля за нищо друго, освен за случката в градината.

От ситуация, в която бях принуждавана да се омъжа за човек, когото не обичам, се озовах в ситуацията да обичам човек, за когото не мога да се омъжа. Отивам до прозореца и се надвесвам навън, притаявайки дъх отново, защото именно в този момент осъзнавам едно нещо: обичам го! За пръв път разбирам защо хората издълбават преплетените си имена върху кората на кипарисите. Разбирам, че любовта има нужда да бъде заявена на всеослушание. И въпреки това не мога да разкрия моята. Ако волята на баща ми надделее, възможно е никога вече да не видя Джакомо.

Фаустина се вмъква обратно при мен.

— Алегреза е тук — казва ми тя.

— Пак ли? Какво иска?

— Баща ти я помоли да те заведе да се изповядаш.

— Нямам какво да изповядвам — отвръщам, а гневът ми отново се надига.

— Той й разказа всичко за художника.

Изсумтявам, представяйки си Алегреза — тя, от всички хора! — седнала пред изповедалнята върху възглавници от лицемерие, докато аз изливам греховете си вътре. Но знам, че тя е тук поради друга причина.

Фаустина приглажда косата ми с ръце и после я вдига нагоре в стегнат кок, опасан с панделка, за да изглеждам сериозна и разкаяна. След като старата жена излиза от стаята, вземам маската си и я скривам под наметалото. След случилото се, се чувствам дива и безгрижна, нямам какво да губя. Алегреза ме чака в атриума, чертите на лицето й са в сянка.

— Лаура — казва мрачно тя и кимва по посока на баща ми. — Ела с мен и всичко ще бъде наред.