Саша Гулд
Градът на тайните (19)

Осемнадесета глава

За пръв път, откакто съм се върнала в бащиния си дом, спя както трябва. Дълбоко, тежко и без сънища. Когато отварям очи, слънцето пръска лъчи по леглото ми. Свободна съм от Винченцо. И сега знам какво трябва да направя. Ще открия какво се е случило със сестра ми. Ще се добера до истината.

Сегретата е толкова влиятелна, колкото ми беше казала Алегреза. Имам чувството, че вените ми са набъбнали. Струва ми се, че чувам как горещата червена кръв тече по тях. Застанала съм нащрек с широко отворени очи. Мога да усетя мириса на въздуха, да доловя дребни детайли в него, които не съм усещала преди.

Фаустина с клатушкане влиза в стаята ми.

— Скъпа, нямаш време да дремеш! Скоро граф Рафаело ще е тук! — Тя рови из раклата ми и изважда една рокля в бледооранжево и бежово.

Граф Рафаело, сещам се. Съпругът на Карина.

— И Карина ли ще е с него? — питам, докато се измъквам от леглото.

— Да — кимва Фаустина. — Ще е хубаво да я видим отново в палацото — тя беше такава добра приятелка на Беатриче.

Измивам лицето и врата си над легена до прозореца. Водата мирише на рози, няколко розови листенца плуват по повърхността й. Избърсвам се с ленена кърпа и Фаустина ми помага да облека роклята. Връзва копринените панделки, висящи от ръкавите, събира косата ми високо нагоре и я закрепя с перлен клипс.

Отново ме отвежда до огледалото, където вече съм почти свикнала да виждам някого другиго. Затъквам един изплъзнал се кичур зад ухото си.

Входната врата се отваря във фоайето под нас и чувам гласа на Бианка:

— Добре дошли, господине.

— Тук са — казва Фаустина.

Излизам бързо от стаята си и се втурвам по коридора. Капаците на прозорците са широко отворени и стаите пулсират от светлина. Прашният въздух, който някога заглушаваше и покриваше всичко, е изчезнал. Сякаш самата сграда празнува свободата ми. В горната част на стълбището виси една от малкото картини, които баща ми все още не е продал; някаква невзрачна моя предшественица с изкуствена бенка на бузата. Докато я подминавам, тя сякаш ми се усмихва и, каквато съм глупава, аз също й се усмихвам в отговор.

Докато слизам надолу по стълбите, забавям ход. Баща ми излиза от библиотеката и се покланя на Рафаело и Карина. Плътно зад тях се мярка Бианка. Още щом Карина ме вижда, по лицето й се разлива усмивка, страните й се зачервяват в тон с бледорозовия сатен на роклята й. В скритите си в ръкавици ръце държи кошница. Рафаело е елегантен в кафявите си ботуши, бялата си риза и черния си кадифен жакет. Сърцето ми трепва от нежност към баща ми, облечен в опърпано грубо сако.

— Лаура, добър ден — казва Рафаело и се покланя. — И двамата много съжаляваме за тази неприятна случка с Винченцо.

Правя реверанс.

— Новините се разпространяват бързо — отвръщам.

— Достатъчно по този въпрос! — прекъсва ни баща ми. — Миналото е приключило. Дами, може би ще ни извините? — той отваря вратата на библиотеката и прави знак на Рафаело да влезе вътре.

Карина театрално въздъхва.

— Мъжете са такива клюкари! Ела, Лаура, да отидем да поседнем в двора.

Рафаело целува жена си по бузата и се присъединява към баща ми. Карина ме хваща под ръка и двете излизаме навън. Въздухът е наситен със сладкия аромат на прещип и ябълков цвят. Завеждам я до пейката, засенчвайки с длани очите си, за да ги предпазя от яркото слънце.

— Бедният стар Винченцо — казва тя, когато сядаме близо една до друга, като сестри, и коленете ни се докосват. — Вече няма да може да ходи из Лидото и да получава приветствия от хората.

— Къде мислиш, че ще отиде? — питам.

— В Милано, ако слуховете са верни — отвръща Карина. — Разполага със значителна флотилия от кораби, повечето от които в момента не са в пристанището. Наистина е късметлия. Дожът вече е конфискувал два и щеше да вземе всичките, ако бяха във Венеция.

— Съжалявам го — признавам, като си спомням посивялото му лице в каретата.

Карина избухва в смях, очите й светят от удивление.

— Наистина ли? Ти си много по-добра душа от мен. Мисля, че ако бях на твое място, щях да организирам празничен бал — тя стисва ръката ми. — Но ти ще се пръснеш от облекчение, нали?

Искреността й е заразна и аз свалям маската си.

— Карина, чувствам се като затворник, отведен на бесилката, с преметната примка на шията, когато научава, че в крайна сметка ще бъде пощаден.

Тя се усмихва.

— По-добре този факт да не те изкушава да прекарваш повече време с художниците на Венеция!

Споменът за дълбокия поглед на художника ме кара да се изчервя.

— Не, разбира се! Но сега знам какви са били последните дни на Беатриче. Трябва да се е ужасявала от мисълта за живота, който е щяла да води със съпруг и господар като онзи мъж.

Карина хваща ръката ми и тъжно се усмихва.

— Сега поне ти си свободна, а Беатриче почива в мир.

Моля се това да е вярно. Описанието, което Фаустина ми даде на издутата пола на Беатриче, завинаги ще остане дълбоко гравирано в съзнанието ми. За момент се изкушавам да разкажа на Карина всичко — ужасната история на старата ни дойка за нощта, в която Беатриче е умряла, да споделя за мрачното убеждение, настанило се в гърдите ми, че сестра ми е била убита. Но си спомням за мъжа със златните зъби и решавам да запазя всичко за себе си.

— Донесох ти подарък — усмихва се Карина. Тя бръква в кошницата, която е оставила до пейката, и изважда две цветни украшения за глава — и двете направени от стегнато сплетена слама, подобно на широкополи шапки, с изключение на дупката, която се вижда в средата на всяко от тях. Едното е яркооранжево, а другото — тъмнопурпурно. Тя слага пурпурното на своята глава и грациозно, с плавно движение, издърпва дългата си коса през дупката. Кичурите й проблясват на слънцето като мед, примесена със злато, разливат се по козирката.

Подава ми оранжевото.

— Ето — една от най-големите тайни за красота във Венеция — доверява ми тя. — Виж, цветът идеално подхожда на роклята ти.

— За какво служи? — чудя се.

— Просто малък трик, с който да запазиш косата си златиста — смее се Карина.

Помага ми да закрепя козирката на главата си и аз издърпвам косата си точно както тя го беше направила преди минута. Усещам как пръстите й подреждат и разстилат кичурите ми.

— Ето. Единственото, което трябва да правиш, е всеки ден да седиш навън, както сега, и да оставиш слънцето да си свърши работата. Малко лимонов сок също ще помогне да си изсветлиш цвета.

— Благодаря ти — казвам. — Нямаш представа колко много означава добрината ти за мен. Обожавам Фаустина, но е толкова хубаво да има някой на моята възраст, с когото да си приказвам. Особено сега. Татко е в криза.

— Мъжете винаги са — отбелязва Карина. — Колкото по-високо се катерят по дървото на властта, толкова по-крехки стават клоните му.

Думите й сякаш са излезли от устата на Алегреза.

Откъм стаята долитат силни гневни крясъци и двете с Карина изправяме рамене. Гласът на баща ми, после този на Рафаело. Не мога да различа нито една дума, докато баща ми не казва:

— Скоро!

Поглеждам към Карина и виждам, че лицето й е помръкнало. Тя хвърля козирката си в кошницата, надига се и тръгва към къщата.

— Какво става? — питам я, докато бързам след нея, стиснала моята козирка в ръка.

— О, сигурна съм, че не е нещо важно — отвръща Карина, въпреки че лицето й е напрегнато и сериозно. — Във всеки случай е най-добре да игнорираме мъжките дела.

Вратата на палацото се отваря. Рафаело изскача навън като разгневен бик. Преодолява стъпалата към нас с тежка стъпка и хваща Карина за ръка.

— Ела. Тръгваме си.

Карина се освобождава от хватката му и вместо това сама хваща съпруга си за ръка. Докато той почти я влачи по пътеката, тя ми вика през рамо:

— Ще се видим скоро, много скоро.

— Довиждане! — отговарям. Но тя и Рафаело вече са излезли през портата.

Връщам се обратно в къщата. Хладината във фоайето ми се струва смразяваща, а мракът вътре ме кара да се чувствам като ослепяла след топлината на яркото слънце.

Баща ми седи в библиотеката, прегърбен и отчаян. Опрял е лакти върху бюрото и прокарва пръсти през провисналата си коса.

— Татко, добре ли сте? Какво стана?

Той започва да говори, но известно време не съм сигурна, че дори осъзнава, че съм там.

— Първо Винченцо, а сега и тази змия, Рафаело… Да не би да има някакъв заговор да бъда държан настрана от залите на властта? — той вдига поглед нагоре и ми махва пренебрежително с ръка, все едно съм някаква муха, която го дразни. — Както и да е, това не те засяга.

— Но аз си мислех, че двамата с Рафаело сте приятели.

Баща ми се смее кратко и безрадостно.

— Лаура, във Венеция няма приятелства. Остави ме сам.