Саша Гулд
Градът на тайните (15)

Четиринадесета глава

Сегретата. Обществото на тайните. Съсъкът и хапливостта на думата кара кожата ми да потръпне от хлад.

— Казахте, че можете да ми помогнете — казвам, като стискам юмруци и забивам нокти в дланите си, за да спра треперенето си.

— Можем — отвръща Алегреза. — Но съществуват правила. — Жените кимват. — И цена.

Винаги има цена, мисля си и се сещам за думите на баща ми от деня, в който ме остави в манастира.

— Каза ли на някого за идването си тук? — пита ме Алегреза.

Поклащам отрицателно глава.

— Това е първото правило — гласът й е каменен шепот. — Нашата организация трябва да остане в сянка. — Одобрителни възгласи. — Второто правило е също толкова важно. Ако искаш да ти помогнем, трябва да ни дадеш нещо.

Прехвърлям гънките на роклята си и изваждам кадифената си кесия.

— Не съм сигурна дали това ще е достатъчно.

Алегреза се усмихва и махва пренебрежително с дългата си бледа ръка.

— Щяхме наистина да сме най-обикновено общество, ако единственото, което искахме, бяха парите ти. — Маските се поклащат, докато притежателките им се смеят. — Не, ние търсим нещо по-ценно и по-могъщо от монети или скъпоценности.

— Какво имате предвид?

— Искаме тайна, разбира се — отвръща Алегреза, провлачвайки думата.

Жените пристъпват още по-близо към мен, подобно на глутница гладни вълци. През стената, издигната от облечените им в роби тела, не може да се избяга. Очите им проблясват иззад маските и аз се чудя какво ще направят, ако не мога да им дам онова, което искат.

Тайна? В продължение на години не съм правила нищо друго, освен да бродирам, да се моля и да пея. Разравям мозъка си за нещо, което никой друг не знае. Баща ми и финансовите му притеснения? Не става. Един поглед към извехтялото ни палацо разкрива цялата истина. Любовта на игуменката към виното? Не мога да бъда сигурна, че този слух не е просто измислица на Аналена. Билковите отвари, приготвяни в манастира, които лекуват хората от всякакви ужасни болести? Но жените в цяла Италия си имат своите рецепти. Нямам никакви тайни за разкриване или поне не такива, които да са достатъчно ценни. Нищо, което да убеди Сегретата да ме спаси от Винченцо.

Не мога да гледам към тях. Свеждам очи към каменните плочи под нозете си.

— Нямам никакви тайни.

Внезапен смях изпълва залата, отеква сред каменните арки. Втренчвам объркан поглед в жените. Какво толкова смешно казах?

Усещам как страните ми пламват. Вече не ме е страх, ядосана съм, че ми се подиграват. Това пътуване беше нелепо. Трябва да си тръгна, въпреки че не съм сигурна как ще намеря сама обратния път към гондолата.

Когато последните звуци от смеха отмират, Алегреза накланя глава на една страна.

— Всеки има тайни — казва тя. — Не можем да ти помогнем, ако не ни кажеш своите.

— Хайде, Лаура — намесва се една жена със златиста коса и маска на лисица. — Има много момичета, на които можем да помогнем, вместо да се занимаваме с теб. Не ни губи времето.

Аз съм просякиня, която няма какво да предложи. Не може Алегреза да не го е разбрала, когато ме видя за първи път. Едно момиче без никакви тайни. А сега — и без никаква надежда. Киселият дъх на Винченцо оформя облак над главата ми. Защото сега вече съм сигурна, че ще трябва да се омъжа за него.

— Трябва да си тръгвам — казвам.

Устните на Алегреза са свити в строга права линия, голямата зала е изпълнена с пулсиращо мълчание, докато тя не казва отново:

— Много добре.

Кръгът от жени се отваря и аз се изплъзвам от него. Усещам забитите им в гърба ми погледи, докато вървя към спираловидното стълбище. Провалих се. Умът ми вече пътува напред във времето, предусеща трудната задача да се добера незабелязано до леглото си. Тръгвам надолу по стъпалата, като се опирам с една ръка на каменната стена, за да запазя равновесие. Виждам някаква врата и минавам през нея. Озовавам се в неосветена стая. Това не е пътят, по който дойдох. Връщам се обратно при стълбището и продължавам надолу. Но следващата стая не ми изглежда по-позната от предишната. Проклето място. Сега ще ми се наложи ли да претърпя унижението да се върна обратно при Сегретата и да поискам да ме упътят?

Облягам рамо на перилото. Очите ми се изпълват със сълзи на гняв, свивам ръката си в юмрук и удрям с него по стената. Подът издрънчава и осъзнавам, че внезапното ми движение е откачило кесията ми от роклята и я е запратило на земята. Монетите се въртят и звънтят надолу по стъпалата. Марийо, Божия майко! Напомням си да дишам дълбоко.

Навеждам се, почти пълзя, за да събера колкото успея да открия. Кесията ми лежи, обляна от звездна светлина, и аз напъхвам монетите обратно в нея. Златният дукат, останал последен в дланта ми, е по-голям от останалите. Върху него е гравиран свети Марко, който подава развято знаме на фигурата насреща му — дожът.

В същия момент си спомням, че имам една тайна. Тайна, която струва много повече от монетите в кесията ми, дори от състоянието на Винченцо.

„Аз съм слаб човек. Слаб и безволев. Никой във Венеция не бива да разбира от какво страдам.“

Несигурността ми нашепва, че трябва да спазя обещанието, което съм дала. Но плачът на сърцето ми побеждава. Нямам избор.

Вдигам полите на роклята си и хуквам обратно по виещите се стъпала. Виждам сиянието, идващо откъм огромните камини, и се втурвам в залата. Чувствам се като въоръжена — сякаш съм запасала меч.

Жените стоят или седят на малки групички, но всичките се обръщат като една при звука на моите стъпки.

— Какво правиш? — троснато ме пита жената с маска на лисица. — Ти направи своя…

— Знам една! — прекъсвам я. — Знам една тайна.