Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (8)

8.

Уинтън обядваше в бюфета на обществената служба, приятен клуб с атмосфера на лукс за средната класа, когато пейджърът във вътрешния му джоб изписука. Усмихна се на секретарката срещу него, остави вилицата и бутна назад стола.

— Но Уини, не си се нахранил.

Той се потупа по корема.

— Трябва да ограничавам калориите, мила моя. Ще се видим ли по-късно?

— Ако успея да приключа с делата от съда. Взех да се изморявам да преглеждам решенията на компютъра. Знаеш ли, мисля си, че няма да е зле да се върнем към времето на човешките съдии.

— Значи друг път — усмихна й се Уинтън. След това напусна бюфета, като се стараеше да върви бавно и спокойно и забърза едва когато се озова в коридора. Въпрос на минутки бе оттук да стигне своя кабинет. Пейджърът продължаваше да вибрира през целия път.

Отпусна се в креслото и включи компютъра, преминавайки на подпространствен сигнал. След като привърши с настройките, се облегна назад и сключи пръсти.

— Сър?

— Да, тук съм.

— Засякохме обекта, който искахте да бъде следен. Разполагаме с пълен доклад за действията му…

— Искам само основното.

— Веднага ли? — гласът на мъжа потрепери, издавайки притесненията му заради цената на подпространствените разговори.

— Да. Веднага. — Уинтън изопна устни в тънка линия. Беше се погрижил поне тази връзка да е обезопасена. Трябваше да знае какво е станало. Незабавно.

— Обектът пристигна на Кластър и след няколко дни на разследване се добра до Доминионската обществена болница.

Уинтън си пое рязко дъх, толкова силно, че човекът отсреща помисли, че връзката е прекъсната.

— Ало? Там ли сте?

— Да. Продължавай.

— Обектът успя да преодолее охранителната система на болницата и да проникне вътре. Излезе след около час. Веднага след това запази място за връщане.

— Това ли е всичко?

— Това е най-важното, сър. Разполагаме с подробен доклад за това с кого е разговарял, къде се е настанил и прочее.

— Благодаря — Уинтън прекъсна връзката, без да каже и дума повече.

Завъртя креслото. Сега вече знаеше самоличността на Летящия холандец. Неуловимият последен оцелял от Милос и Джек Сторм бяха едно и също лице.

Сега вече Сторм беше обречен.

Той превключи на локалната мрежа. От екрана го погледна достолепен джентълмен.

— Добър ден — поде Уинтън. — Искам да ускорите работата във връзка с Бития.

— Разбрано — отвърна човекът отсреща, като умело прикри изненадата си.

Уинтън прекъсна връзката, сетне набра нов номер.

— Сър?

— Открихте ли образците, които ви заръчах?

— Открихме ги още вчера, сър. Докладът ми е във вашия компютър.

— Чудесно.

Уинтън се облегна. За първи път днес на лицето му изгря усмивка. Беше свалил един император заради Пясъчните войни. Нямаше да е трудно да свали още един, въпреки че засега това не влизаше в плановете му.

Доминионът все още не беше ядосан на Триадския трон. Ще трябва да нанесе лека корекция в плановете. Съвсем минимална.

Засега обаче това не беше от съществено значение. Доминионът ще извърне поглед към него, когато Уинтън го пожелае. А да го управляваш, е далеч по-привлекателна идея, отколкото да седнеш на разклатения Триадски трон.