Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (6)

6.

Лошите навици на Амбър, наследени от улицата, бяха не само заразителни, но и полезни, мислеше си Джек, докато препрограмираше колата, която бе повикал, така, че да се движи изцяло под негова команда, без да записва изминатия маршрут. Като че ли тези навици се бяха превърнали в негова втора природа. Тук, в крайните квартали на Малтен, където дворецът бе само далечна и недостижима мечта, утринна звезда на хоризонта, всяка погрешна стъпка можеше да се окаже фатална.

Веднага щом слезе, той се огледа за охранителни камери, сетне избра такъв маршрут, че да е встрани от полезрението им. Не беше особено трудно по тези места, където половината от камерите бяха повредени.

Най-сетне Джек зърна в далечината мрачния и неосветен вход на „Ръждясалият болт“ и на устните му трепна усмивка. Болард едва ли щеше да е вътре, нито в следващите пет места, където възнамеряваше да го потърси, но това все пак бе някакво начало. В охраняваните от полицията квартали баровете вече бяха затворени, но тук законът все още нямаше думата.

Това бе градът, където бе израснала Амбър.

Никой не обърна внимание на Джек, когато влезе. Барманът го стрелна с поглед, сетне отново насочи вниманието си към монитора, където следеше какво става в сепаретата.

Джек заобиколи камерата, която вероятно предаваше образа в местния полицейски участък. Знаеше, че ако Болард е тук, сигурно се чувства гузен и ще направи опит да се измъкне незабелязано.

Макар и останал с едно око, старият ренегат нямаше да пропусне нито един от посетителите на бара, макар и само защото все още можеха да го затворят заради някогашното му дезертьорство. Безсмислено упорство, след като още преди осем години Пепус бе обявил обща амнистия. А може би не, тъй като при един техен разговор Болард бе подхвърлил, че амнистираните кой знае защо не живеят особено дълго.

Джек огледа помещението и изведнъж забеляза някакво раздвижване в дъното. Само с три скока беше там. От масата се надигна непознат тип с грозно бледо лице, ококорени очи и уста, която вонеше като клоака. Косата му беше посивяла, сякаш бе поръсена с прахоляк.

Ала погледът му бе предизвикателен.

— Болард — произнесе Джек.

— Не е тук… очевидно.

— Очевидното може да ти струва скъпо.

Непознатият положи ръка на масата. Беше покрита с татуировки.

— За какво ти трябва?

— Питаш ли подобни неща, ще се разделиш още по-бързо с жалкия си живот.

— Хубаво — непознатият отмести поглед. — Опитай в „Черната дупка“…

Джек бе на половината път до вратата, преди другият да довърши изречението. Знаеше къде се намира това място. Повика колата, въведе новите координати и се облегна назад. Небето бе все още тъмно, без никакви признаци за просветляване.

„Черната дупка“, както съвсем правилно я бяха нарекли, беше бар и комарджийски център, настанен в един изоставен ръкав на метрото. Тук вече нямаше никакъв начин да избегне камерата. И този път, когато влезе, привидно никой не му обърна внимание. Въздухът бе задимен до невъзможност да се диша, шумът бе толкова силен, че мислите му се объркваха. Тръгна между масите, като се оглеждаше за едноокия, но засега не виждаше никъде черната къдрава коса на Болард. Въздухът бе толкова плътен, че можеше да го режеш с нож. Оставаше му само да дръпне завесите на сепарето в дъното, което щеше да направи без никакъв ентусиазъм.

Барманът тук не беше човек, а машина. Ако знаеше как, вероятно би могъл да измъкне нужната информация от него. Явно Болард не беше в „Черната дупка“.

Обърна се и тръгна към изхода тъкмо когато преминаващ зад стената подземен влак накара цялото заведение да се разтресе. Изведнъж спря, зърнал трима новопоявили се посетители, които също като него оглеждаха заведението, само дето не го правеха толкова дискретно.

Физиономията на водача им му се стори позната, но не можеше да си спомни откъде. Отстъпи назад в едно празно сепаре и се настани, сякаш го заемаше от доста време. Кредит-машината премигна подканящо да поръча нещо, но той не й обърна внимание. Беше наострил слух и очакваше тримата да се доближат.

— Доста се забавихте — рече някой от съседното сепаре. Джек се опита да си припомни дали бе зърнал лицето на седящия там.

— Съвсем естествено за тази част на града — отвърна водачът на тримата. Беше Скот Рандолф, репортерът, от когото толкова много се боеше Амбър. Мъжете шумно се настаниха, след което стана по-трудно да се чува какво си говорят.

— … платим достатъчно…

Изблик на неприятен смях, после:

— Главата ми има по-висока цена.

— Главата ти е пълна с фъшкии. Нашите комуникационни линии…

Отново смях.

— Са натъпкани с бръмбари, откакто ги положихте… в двореца на императора живеят едни много лоши хора. Те отвлякоха Болард. Рано или късно ще започнат да търсят и мен.

Джек усети, че сърцето му започва да бие учестено. Болард! Кой го е отвлякъл и защо? Същият, който му бе пратил окото? Отново се съсредоточи върху разговора.

— … имена, имена! Ето за какво ви се плаща!

— Питие, сър?

Джек вдигна глава. Роботът се бе надвесил към него, опитвайки се да му привлече вниманието.

— Бира — изръмжа Джек.

— Да, сър — машината се отдалечи.

Джек отново доближи глава до пластмасовата преграда. Рандолф бе замлъкнал и сега говореше друг, с висок и писклив глас, който настояваше за повече информация. Сетне отново се обади Рандолф.

— Искам името на изгубения Рицар. От колко време ме бавите вече.

Смях.

— Не искаш много, нали? Знаеш ли колко оцелели има наоколо, които продължават да се крият?

— Не и Рицари.

— Вашето питие, сър — доближи се до масата роботът.

— Тихо — нареди му Джек.

— С карта или в брой?

— Млъквай — заповяда му Джек. Отново се заслуша към гласовете от съседното сепаре.

— Вашето пи…

Джек се пресегна и изключи кабела на звука. Пъхна кредитната си карта в процепа и дръпна бирата. Роботът се завъртя и се понесе върху колелцата си към бара, с мигащ на екрана надпис „За ремонт“.

— … недостоверен източник. На друго не мога да разчитам.

— Подобна информация не може да се получи другаде. Този човек не носи микрочип. Всички записи за него са били изтрити. Това е, което зная.

— И което ми пробутваш от години, капка по капка. Повече не смятам да финансирам пороците ти. Това е последната вноска.

Някой се изправи в сепарето. Чу се шляпане на подметки. След това:

— Ще се срещнем в уличката.

Джек повдигна шишето и отпи от изстудената горчива бира, наблюдавайки с крайчеца на окото как една тъмна фигура се отдалечава към изхода.

Рандолф се изправи на свой ред и съобщи на двамата си спътници.

— Ще го последваме след три минути.

— Исуусе…

— Оставете го — рече Рандолф. — Ще направим както той казва. — Почука нетърпеливо по часовника си, сетне подкани: — Да вървим.

Но репортерът не видя онова, което не остана скрито за Джек. Двама души се надигнаха от дъното на помещението и ги проследиха към задния изход. Съдейки по подозрително издутите им сака, и двамата бяха въоръжени. Репортерът не разполагаше дори с три минути.

Джек скочи, завладян от смесени чувства. Затича се към стълбището, което извеждаше на уличката отгоре, като вземаше по три стъпала наведнъж. Когато стигна горната площадка, едва си поемаше дъх. Спря да си почине, извади малкия лазерен пистолет от джоба и изгуби няколко безценни секунди да се ослуша.

Дъждът никога не валеше над този мрачен бетонен каньон. Миришеше на човешки отходни нечистотии и боклук, на дрога и прах. Земята под краката му се разтърси от поредното подземно влакче. Изведнъж блесна ярка светлина и се чу пронизителен вик. Нещо тежко тупна на земята, последваха бягащи стъпки.

Пристъпи насред уличката и стреля, озарявайки всичко наоколо с ослепителна светлина. Лазерният лъч се отрази в ъгъла на сградата. Нов вик, шум и топуркане на крака.

Джек се приближи бавно към групичката в средата на улицата и скоро след това се оказа в компанията на Рандолф и неговите спътници. Репортерът запали миниатюрна осветителна ракета и я пусна на улицата.

В краката им лежеше непознат мъж. Изглежда бе човекът, с когото бяха разговаряли в бара. Джек поклати глава. Мъжът бе смъртоносно ранен.

Един от спътниците на репортера приклекна и улови информатора за ръката.

— Исуусе — промълви той.

Джек позна гласа. Продуцентът на Рандолф. Беше нисък и набит, с млечнобяла кожа, която подсказваше, че рядко излиза навън. Когато вдигна глава, Джек забеляза, че лицето му е обляно в пот.

Репортерът кимна на Джек.

— Благодаря, човече.

Джек сви рамене. Без да прибира пистолета, отвърна:

— Това не е най-спокойната част на града.

— Всички го казват — обади се продуцентът. — Нали, Скот?

— Млъквай, Дикстра.

Информаторът си пое със свистене въздух и се опита да заговори:

— Ссскот. Наведи се до мен. Аз… ще го кажа само веднъж.

Репортерът се поколеба, след това се подпря на коляно. Зад него бледото лице на Дикстра се озаряваше от пукащата сигнална ракета. Лицето на информатора бе опръскано с кръв. Джек се престори, че не слуша, макар че бе наострил слух за думите на умиращия.

— Говори! — подкани го Скот.

— Сега. Човекът, когото търсиш… знам му името… на този човек… който е оцелял от Пясъчните войни. Ще трябва обаче сам да го откриеш… — пресипнал смях. — Той… има боен костюм… Наемник…

Джек замръзна. Чие име щеше да назове информаторът? Не можеше да позволи да го издадат, но нещо го сдържаше да не се намесва и да не прекъсва искрицата живот на умиращия.

— Известен е като… Пурпурния… но името му е Кевин. Това е всичко, което знам. Всичко, което успях да…

Джек премигна от изненада. Рандолф се изправи. От далечния край на уличката долетя вой на сирени. Полицаите бързаха насам, предупредени от някого.

Значи Пурпурния не е получил костюма от баща си, както твърдеше. Беше ветеран също като Джек… и се бе постарал да го скрие.

Джек имаше чувството, че са го предали. Едва не подскочи, когато един от хората на Скот положи ръка на рамото му.

— Благодаря ви, господине… но, струва ми се, че ще е най-добре всички да се изпарим от тук.

Джек кимна, припомнил си къде се намира. Изглежда започваше да се развиделява, защото мракът вече не бе така непрогледен. Той отстъпи назад, отдалечи се на няколко крачки, после се затича тъкмо когато Рандолф се обърна след него и се провикна:

— Чакайте малко! Вие кой…

„Бяхте?“

„Кой, наистина?“ — зачуди се Джек, докато влизаше в колата. Кои бяха те всички — сираци на Пясъчните войни?