Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (5)

5.

— Какво те кара да мислиш, че е бил фантом?

— А защо да не е той?

Амбър сбърчи носле.

— Чух какво ти каза Пурпурния. Според официалното разследване компютърът за оръжеен контрол се е повредил малко преди началото на демонстрацията. Техниците не са извършили повторна проверка точно преди представлението, тъй като са били натоварени с други задачи.

— Така е — кимна той. — Но знаеш ли, Амбър? Вече не мога да общувам с фантом. По-точно — той не ми отговаря.

— Може би е мъртъв.

— Ти каза, че не е. Промени ли си мнението?

Тя поклати глава.

— Е, и аз така смятам. Може би преминава през някакъв нов етап. Но ако е така и това означава, че пак ще трябва да се боря с него за контрол над костюма, не мога да го допусна.

— Защо просто не махнеш подплатата и не приключиш с този въпрос?

— Какво?

— Чу ме. Онзи милоски офицер в Лазертаун, който работеше за драките — К’рок, — ти каза, че берсеркерите снасят яйца и се регенерират. Ти сам спомена, че може да е в подплатата. Просто я махни, изгори я и разпилей пепелта, щом толкова те е страх.

Лицето му пребледня.

— Страх ме е, признавам. Страх ме е от драките и ако има нещо достатъчно голямо, за да ги накара да побегнат, страх ме е и от него. Но нямам причина да мисля, че чудовището, което видях в Лазертаун, е същото като фантом.

— Той обаче го мислеше. Всъщност това би обяснило защо неговият регенеративен цикъл е различен. Иначе досега отдавна да те е сдъвкал и изплюл.

— Ако е така, трябва да съм пълен глупак, за да го унищожа. Може би той е единственият ключ към онова, от което се боят драките.

— И от друго те е страх — засмя се тя. — Боиш се, да не се окаже, че през всичките тези години си разговарял със себе си.

Този път уцели, ако се съдеше по изражението му. Тя се покашля и реши да смени темата.

— Колко време ще отсъстваш?

— Колкото е необходимо — Джек извърна поглед към нея. Беше свела глава и разглеждаше шарките на килима. — Успокой се. Скоро ще се върна. Нали чу какво ми каза императорът?

— Ако питаш мен, въобще не бива да тръгваш. Без мен — добави. — Знаеш, че мога да ти помагам, когато въпросът опре до компютри.

— Не се притеснявай. Ще се справя и сам. Нали си имам добър учител?

— Най-добрият — засмя се Амбър и се извърна към него. Той плъзна поглед по тялото й. За изминалите две години бе претърпяла много съществена и приятна промяна. Помнеше я като дребничко, слабо момиче, а сега вече виждаше красива млада жена с дълги коси, стройни крака, примамливи форми…

Постара се да прогони тези мисли от главата си. Още не. И в никакъв случай тази вечер. Може би когато се върне, ала не сега. Да я има и да си тръгне. Амбър заслужаваше повече.

— Видя ли достатъчно? — попита тя закачливо и Джек усети, че се изчервява. Тя също се изчерви и побърза да добави: — Нямах предвид това.

— Зная какво имаше предвид.

Тя не отговори.

— Пурпурния обеща да те пази — продължи той. — Няма да допусне Ролф да се доближи до теб.

Амбър продължаваше да мълчи, само отмести поглед встрани.

— И с пръст няма да те пипне, Амбър.

— Може би — рече тя. След това стисна юмруче и избърса една сълза. — Ти си имаш твои мечти. Аз пък — мои. — Пристъпи към него. — Не ми се щеше да ти го казвам, Джек, но ще го направя. Знаеш ли, може би фантом не е изчезнал. Може би ти си го накарал да замлъкне, защото не искаш да го чуваш. Изгубил си някаква част от ума си и това те терзае. Но истината е, че не е виновен фантом. Ти сам постъпваш така със себе си, Джек. Докато търсиш изгубеното си минало, потърси там и самия себе си.

— Амбър, аз…

Тя поклати глава.

— Тръгвай, махни се оттук. Само не забравяй, че ако изчезнеш, ще дойда да те намеря!

— Разчитам на това — засмя се той.

Амбър му обърна гръб, осуетявайки намерението му да я прегърне на раздяла. Той се върна право в офицерската спалня и влезе, без да пали лампата.

Багажът му бе приготвен, костюмът — поставен на закачалка. Прокара ръка по гладката му повърхност. Може би Амбър беше права. Може би той бе престанал да чува фантом, а не го бе изгубил. Или пък… бе разговарял със себе си през всичките тези месеци. В такъв случай… Джек поклати глава.

Влезе в банята, извади флаконче с мордил и изпи пълна доза. Лекарството имаше сладко-горчив вкус, но поне обещаваше нощ без сънища.

Джек нагласи алармата да го събуди преди изгрев-слънце, за да може да тръгне навреме, и се изтегна на леглото. Почти веднага се унесе в предизвикания от мордила сън, но нищо не можеше да прогони сънищата.

За Джек споменът за Пясъчните войни бе неразривно свързан с кошмарите на хибернационния сън, където едни и същи картини се бяха повтаряли отново и отново до безкрайност. Последствията от този дълъг период бяха почти напълно унищожените спомени от ранното му детство и постоянно глождещото го съмнение в собствения му здрав разсъдък.

Вината за всичко това бе стоварил върху драките. Беше оцелял в лагера за подготовка и дори бе получил свой отряд доминионски Рицари, въпреки че сержантът, който ги бе командвал преди него, имаше по-голям опит. Но Джек бе приел бойния костюм за своя втора кожа и скоро след това бе извоювал първото си повишение. Беше се гордял, когато го бяха произвели в лейтенант и най-вече когато получи рицарското звание. Но никога нямаше да забрави първата гледка от Милос.

 

 

Тя бе увиснала насред небосвода, още една водна планета, гъмжаща от стаени възможности. Докато совалката се приближаваше, носейки се високо над континентите, Джек почувства, че гърдите му се изпълват с вълнение и надежда. Дори безжизнените скалисти полуострови не го обезкуражаваха — той беше произлязъл от семейство на фермери. Знаеше как да превръща пустинята в плодородна земя. Само пясъкът можеше да го победи. Виждаше го като едри жълти петна по краищата на континента и го посочи на сержанта.

— Ето къде ще спрем насекомите. Няма да им позволим да стигнат по-нататък.

Сержантът се извърна и плю в пепелника. След това огледа с обезверени очи щетите, нанесени от драките.

— Не храни илюзии, хлапе. Казват, че милосите са по-лоши, дори от драките.

— Нали те ни повикаха тук!

— Да, така е, обаче… — сержантът отново примижа към прозореца. Млъкна и продължи да дъвче стимулиращата дъвка. Джек бе пропуснал да го предупреди, че не е позволено по време на транспортиране.

Сержантът изведнъж престана да движи челюсти. Вдигна ръце, промърмори нещо нечленоразделно и впи върховете на пръстите в очите си. Джек започна да крещи, когато ветеранът изтръгна очите от очниците им и ги подаде на Джек, настоявайки „да види нещо“.

Совалката се разлюля. Отекна вой на сирени. Чу се механичният глас на системния компютър:

— Аварийно кацане. Аварийно кацане.

Джек започна трескаво да си проправя път към костюма, повтаряйки си, че това не е наистина, не може да бъде наистина и че нищо подобно не му се е случвало по-рано. Совалката се наклони на една страна, прозорците й изригнаха в реки от ситни стъкълца и един по един членовете на отряда бяха всмуквани през зейналите отвори и се губеха отвън.

Костюмът висеше в дъното на помещението и се полюшваше, сякаш го приканваше да дойде и да го облече. Джек се провираше между седалките към него. Най-сетне го стигна. Ръкавите се повдигнаха и го уловиха, като че действаха по своя воля. Шлемът се клатеше на закачалката.

— Фантом! Аз съм! Пусни ме! — извика Джек, опитвайки се да надвие воя на вятъра от прозорците и сигнала на сирената.

Белият костюм продължаваше да се бори несръчно с него. Изведнъж през отвора на врата се подаде нещо. Джек заотстъпва назад, вцепенен от ужас. Беше глава на гущер, която се извърна към него, докато тялото изпълваше постепенно костюма отвътре. Милоски берсеркер!

Гущерът войн се олюля и посегна да го сграбчи. Джек усети, че дъхът застива в гърлото му. Ръкавиците го стиснаха за лактите, трошейки с лекота костите му, от зейналата паст на чудовището се подаде дълъг и влажен език. И се стрелна към него…

 

 

Джек се пробуди с вик от кошмара. Вдигна ръка и изтри изпотеното си чело, сетне втренчи поглед в сивия таван на стаята. Не беше го забравил. Никога нямаше да забрави ужасната гледка на настъпващия към него, въоръжен до зъби и облечен в боен костюм берсеркер. Никой, който е бил свидетел на подобна сцена, не би могъл да я забрави.

Но дори това не би било достатъчно оправдание да изоставиш войниците си на милостта на драките.

Мисълта за предателството му помогна да се събуди напълно.

Беше забравил колко зелен беше Милос, когато се приземиха за първи път. Не култивирана, разчертана земя като тази на родния му Дорман, а истинска, кипяща от живот примитивна планета. Различна от Кларон, където го бяха пратили да се възстановява, макар и по някакъв начин много подобна на нея.

Джек въздъхна. Сержантът беше прав. Милосите бяха по-лоши дори и от драките, вмирисани, крадливи, незнаещи що е доблест диваци… които лишаваха доминионските полкове от гориво и амуниции, и най-страшното, от костюми.

Дори това обаче не можеше да накара Джек да заяви, че са получили, каквото са заслужили. Никой не заслужаваше планетата му да бъде превърната в пясъчна пустиня, заразена от микробите на драките, за да може да изхранва зловещите им гнезда. Всъщност малцина милоси бяха оцелели, за да бъдат завладени.

Милос не беше нито първата, нито последната планета, паднала в лапите на драките. Неудържимата Лига продължи и след това да сее хаос из покрайнините на Доминиона, докато накрая спря — също така внезапно и необяснимо, както бе поела на своя кръстоносен поход. А след това сключи с Доминиона мирен договор.

Коя бе причината, накарала ги да започнат войната? Пренаселение? Неконтролируемо желание за тераформиране и възпроизводство? Джек смяташе така допреди години, но сега бе на друго мнение. Доминионът се бе срещнал с драките преди близо стотина години. Мирът между двете цивилизации винаги е бил крехък и несигурен, но никога преди Пясъчните войни не се бе стигало до мащабни военни действия.

Кой знае защо се сети за К’рок. Странният милосец, с чувство за собствено достойнство, макар и на служба при драките, който изпитваше интерес към находището на Лазертаун. Джек си припомни отново онези кратки мигове, в които покривът на находището бе взривен и отдолу се бе показала сцената на катастрофирал космически кораб и огромно мумифицирано тяло. Повече от това не можа да види. К’рок бе споменал за някакъв древен враг на драките — толкова страховит, че дори насекомоподобните безжалостни бойци не могли да издържат на натиска му и потърсили нови територии в пределите на Доминиона.

По гърба на Джек пробягаха ледени тръпки. Какъв ли ще е този враг, че да изплаши дори непобедимите драки, същите, които прегазваха с еднаква лекота доминионските Рицари и милоските берсеркери? Не можеше да си представи, а и бе сигурен, че никога не би искал да се изправи срещу подобно чудовище. Но виж, човека, заради когото бяха загинали всички негови другари на Милос, Джек искаше да срещне при първа възможност. Търсеше го, жадуваше за стълкновение. Човекът на име Уинтън, който се криеше някъде из чиновническия апарат на императора. Някога Уинтън бе командир на отряда, пратен на Милос, и бе дал заповед да бъдат изоставени на повърхността, когато драките започнаха да надделяват, а орбитата около планетата бе блокирана от корабите им. Тогава само шепа войници бяха успели да се измъкнат, но Джек бе единственият, добрал се до хибернационния кораб, и единственият жив, преминал блокадата.

Но не и без да пострада. Повечето от системите на кораба бяха отказали да функционират след дракския обстрел, а криогенните капсули бяха преминали на аварийно захранване, което бе независимо от това на кораба и се зареждаше от слънчеви колектори.

Следващите седемнайсет години Джек бе прекарал в хладните обятия на хибернационния сън. Бяха го открили, но за да го спасят, се наложи да му ампутират няколко пръста на краката и един на ръката.

И да лекуват разклатения му разсъдък.

Малка цена срещу живота?

Джек не беше сигурен.

Надигна се и приседна на края на леглото. Болард бе от първите ранени на Милос и бе успял да дезертира. Беше си купил изкуствено златно око, за да замени изгубеното след немарливото лекуване. Амбър ги бе запознала и Болард веднага се бе досетил за истинската същност на Джек. Доминионски Рицар, а не член на набързо сформирания нов отряд телохранители.

Лицето на Болард изплува пред погледа на Джек, закривайки стените на стаята, дупка зееше там, където трябваше да бъде златното око.

Джек разтърси глава, за да прогони кошмарните спомени, и се пресегна към дрехите. Нямаше за кога да заспива отново. Чакаше го напрегнат ден. Този път бе решил да научи дали Болард сам бе извадил окото си — или някой друг.