Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (3)

3.

Докато Амбър се възстановяваше от преживяното, Джек добави:

— Но съм наясно какво няма да направя. Няма да седя тук и да чакам да дойде още някой. И после…

— И после?

— После смятам да посетя нашия приятел Болард и да проверя дали не му липсват някои части.

— И ако е така?

— В такъв случай ще се лиши и от други. Но не мога да предприема нищо, докато не отмине церемонията.

На лицето на Амбър се появи хищна усмивка.

— Това е моят бял рицар — рече тя и закрачи пред него към външната врата.

Междувременно пратеникът се бе върнал при своя поръчител, за да му докладва за изпълнението на задачата. Не може да се каже, че не изпитваше известен страх, когато влизаше в стаята, защото знаеше, че човекът, който го бе наел, е далеч по-опасен от самия него. Поръчителят отдавна бе спечелил уважението му. Той бе човек на средна възраст, плещест, макар и леко прегърбен, натежал за годините и възрастта си, с прошарена, но не съвсем посивяла коса. Над едната му вежда имаше белег от лазерно изгаряне, спомен от отминали бурни времена и несъмнено свидетелство за късмет.

Уинтън вдигна поглед от гърчещия се едноок мъж пред него. Зеещата орбита на изтръгнатото око бе закрита с пластотъкан.

— Свършихте ли?

— Както наредихте.

— А момичето?

Пратеникът се засмя. Бяха го предупредили за способностите на момичето и наистина бе изпитал известно безпокойство в близост до нея.

— Прав бяхте. Това, което й казах, я обезоръжи напълно. Приемете моите благодарности. — Сведе глава.

— А другият?

— Почти не реагира. Но изслуша всичко внимателно. Повече не можах да направя — сви рамене водачът.

Уинтън се озъби.

— А ако ти бях платил?

— Той осакати един от хората ми. Дори и да удвоите заплащането, не мога да гарантирам успеха. Пък и… нали ви казах, че съм опитвал и преди.

— Ще видим — Уинтън насочи вниманието си към своята жертва. — Свободен си.

— Командире — поклони се мъжът и излезе.

Уинтън прехапа замислено устни. Погледна към едноокия, който се гърчеше от болка срещу него.

— Жертвата ти не беше напразна, Болард — побутна един чип по масата. — Тук ще намериш достатъчно кредити да си купиш ново око. Може би този път ще е платинено.

— Никога няма да виждам пак с това око.

— Възможно е. Микрохирургията е опасна и несигурна специалност. — Уинтън се изправи. — Но аз, на твое място, щях да опитам. Кой знае какво ти е писано?

Болард протегна разтреперана ръка и се вкопчи в чипа.

— Каквото и да ми е писано, надявам се Джек Сторм никога да не ме открие.

Уинтън не отговори. Не се и налагаше.

Болард продължаваше да го гледа, сякаш се изкушавате да го попита защо се бе случило всичко това, но после се сети, че Уинтън няма да му каже. Дори да умира. Уинтън изчака вратата да се затвори и се надвеси над компютъра. Отвори комуникационната линия.

— Свършено е.

— Това ще го прати ли по следата? — попита отсреща трепкащото изображение.

— Да се надяваме.

— Човекът, който заплашва нас и Джек Сторм, един и същ ли е?

— Ако планът ми успее, скоро ще узнаем. И ако е така…

— Веднъж вече не сполучихме да се отървем от него — прекъсна го мъжът отсреща. — Може би трябва да опитаме друга тактика, инак всичко, което постигнахме, ще бъде изложено на опасност.

Уинтън не отговори. За разлика от своя съмишленик той имаше съвсем други идеи, но нямаше намерение да ги разкрива пред него. Вместо това го наблюдаваше безстрастно.

— Сигурен съм, че ще го последва.

— Да — кимна Уинтън и това изглежда бе достатъчно. Уинтън бе човек, на чиято дума можеше да се разчита. Само три пъти досега се бе провалял. Двата пъти беше с един неизвестен войник. Третият — с Джек Сторм.

— Много добре — кимна изображението и му даде знак да прекъсне връзката.

Уинтън посегна към компютъра. Екранът угасна. Облегна се в креслото. След това протегна ръка и изписа друг номер. Екранът отново светна, но сега оттам го гледаше различно лице.

— Да, сър?

— Искам да преровиш едни файлове. Знаеш за какво става въпрос. Съсредоточи се върху последните шест месеца от управлението на Регис.

— Да, сър — отговорът бе лишен от чувства, защото съществото, с което разговаряше Уинтън, не беше човек. То не се вълнуваше от желанията, важното беше да ги задоволи.

— Интересувам се от едни замразени проби. Но едва ли ще са в биогенетичния раздел. Скрил съм ги с този код — той предаде кода на машината. — Съобщи ми, когато ги откриеш.

— Слушам, сър. — Екранът угасна отново и Уинтън пак се облегна. Този път лицето му придоби хищно изражение.