Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (30)

30.

Кевин повдигна очилата за нощно виждане. Вятърът духаше с неистова скорост, прехвърляйки с лекота стените на Сасинал, сякаш бе обладан от желание за лично възмездие. Филтрите на костюма вече се бяха задръстили със ситен прахоляк. Роулинс се бе проснал по корем върху стената и го държеше за глезените, за да може да стои изправен и да оглежда.

Благодарение на вятъра жегата бе далеч по-поносима, но въпреки това през очилата се виждаха обширни светли петна. Струпани в лагери битианци, със стотици и скоро — ако сведенията бяха верни — с хиляди.

Кевин почувства, че го изпълват колебания. Беше преценил погрешно много неща, преди да дойде на Бития. Сега вече знаеше, че не е трябвало да реагира с военни действия на опитите на местните да атакуват совалката. С нападението бе предизвикал глобален конфликт. Не беше оправдал очакванията на Пепус и, което бе още по-лошо, не бе спазил завещаните от брат му преди толкова много време принципи, които се бе опитвал да следва през целия си живот. Сега вече знаеше, че не е достатъчно да носиш боен костюм, нито да накараш и други да носят своите. Съжаляваше, че Джек Сторм не е с него. Нямаше с кого да обсъди грешките си, а бе сигурен, че Джек би го разбрал. Но Джек бе изчезнал преди ден и половина и вероятността да не се върне нарастваше с всяка минута.

Битианците искаха да умрат. Не се съмняваше в това. Религията им ги убеждаваше, че в отвъдното ги чака по-добър живот. Той им бе осигурил повода да започнат самоубийствен конфликт, който щеше да доведе до гибелта на цялата планета. Макар да не ги разбираше, длъжен бе да се примири с желанията им. Още един провал.

Кевин въздъхна и свали очилата. Без тях картината зад визьора бе напълно замъглена. Според метеорологичните прогнози вятърът щеше да утихне по някое време нощес.

На сутринта вместо стотици зад стените щеше да има хиляди битианци. Кевин вече не се съмняваше в това. От вътрешната страна на стената щяха да ги очакват само триста доминионски Рицари.

Освен ако не се случеше някое чудо.

Той се отпусна на коляно, неспособен да издържи на напора на вятъра. Роулинс се изправи и двамата се подпряха с рамене. Кевин подаде очилата на своя помощник.

Роулинс погледна през тях, но изуменото му възклицание бе заглушено от засиления вой на вятъра. Кевин го тупна по рамото и двамата се спуснаха от стената, където спряха за миг, за да си поемат дъх на завет.

— Какво ще правим сега, сър?

— Искам да подготвят совалката за евакуация. И съобщи на Рицарите да са готови за бой.

 

 

Амбър се олюля срещу вятъра. Почти не виждаше нищо, безброй песъчинки я жилеха едновременно по тялото и лицето. Не смееше да отвори очи, въпреки че бе завързала кърпа на лицето си. Следваше Хусиах така, както той я бе учил — ориентирайки се по миризмата и топлината на тялото му, макар да си даваше сметка, че все още не може да разчита напълно на тези нови сетива. Съвсем скоро щеше да настъпи мигът, за който я бяха подготвяли. Тя щеше да се изправи срещу смъртта в името на Хусиах и неговите последователи. Победата й щеше да означава, че вратите ще се разтворят пред него и неговия народ и Богът на всички ще ги призове при себе си. Щеше да се изправи срещу други двама противници, но само единият от тях имаше значение.

Той щеше да носи Сияещия костюм — в противовес на мрака, който съпровождаше смъртта. Той беше нейният враг. Измамникът.

… боен костюм от флексобрънки, носен от човек на честта, който я призовава…

Амбър премигна и се загърна по-плътно в дрехите си. Тази заблудена мисъл изплува в главата й, като погнато от вятъра листо. Изтърколи се през съзнанието й и изчезна, без да остави и следа, както камъните не оставяха следа върху пясъка след порива на вятъра. Но все пак, тя го познаваше…

 

 

Може би отново беше обезумял, но в такъв случай бе изминал доста дълъг път, за да открие себе си. Имаше усещането, че някой, не, че цяло множество го следва, пристъпвайки след него през тази пресечена местност, която с лекота би съсипала и най-издръжливата машина. Всеки път, когато спираше уморено, оглеждайки се за вода и храна, пред него се появяваше битианец и му предлагаше това, от което се нуждаеше. Един или двама от тях дори се опитваха да го заговорят на примитивен английски. Благодариха му, задето бе пречистил храма. Това бе разбираемо за Джек. Но не и останалото. Наричаха го техен Герой, назоваха го и с други имена, заради които му се искаше да извие врата на Колин, ако някога успееше да се прибере в града най-сетне. Мислеше си да ги попита за Амбър. Бяха му казали, че при Върховния жрец живеел „прероден“ човек, и той реши, че става дума за нея. Може би и тя щеше да излезе, за да го поздрави, и тогава Джек щеше да я вземе в обятията си и да я увери, че всичко ще бъде наред.

Но сред тази непрогледна завеса от пясък едва различаваше отделни форми. Сензорите му бяха повредени, екраните едва функционираха, широкодиапазонният монитор не работеше… но въпреки това усещаше по някакъв неуловим начин, че го следват, докато крачеше по криволичещия път за Сасинал. Веднъж спря, останал без сили, после се строполи върху пясъка и миг по-късно осъзна, че някой е свалил шлема му и му е положил влажна кърпа на челото, след това разпънаха над него шатра и му дадоха да яде пресни плодове. Имаше странното чувство, че битианците владеят силата да спират и пускат отново бурята.

Едно обаче не можеше да проумее — какво бе станало с фантом. Изглежда създанието, което обитаваше костюма, бе преминало през някакъв процес на пробуждане. Вече нямаше и следа от познатия му импулсивен, склонен към агресия характер. На негово място се бе появило мрачно и уравновесено същество, осъзнаващо трудностите на живота, готово да воюва, да трупа опит и да расте…

Сега вече фантом беше негов Спътник. Беше му по-близък дори от възлюбена. Фантом помнеше Милос и Пясъчните войни — макар и смътно. И беше готов да помогне на Джек да узнае истината за миналото.

Край на кошмарните сънища и мъчителните видения. Джек вече имаше Спътник, който щеше да го подкрепя всеки път, когато разсъдъкът му беше заплашен.

Освен, разбира се, ако вече не беше полудял.

В такъв случай вътрешният диалог бе само още един симптом.

 

 

Роулинс събуди Кевин на сутринта. Първото, което му направи впечатление, бе зловещата, абсолютна тишина. Секнал бе несекващият звън на камбанките от гоблените. Едни бяха изпопадали, други — разбити на парчета.

Той отиде до стената само за да открие, че там вече са се струпали мнозина. Повечето бяха битианци, но видя също Свети Колин с неговия военен помощник, Денаро, този арогантен кучи син.

Джонатан, телохранителят, застанал в подножието на стената, го погледна обезпокоено.

Роулинс му помогна да се покатери, а Колин се отдръпна и му стори място.

— Исусе!

Колин се закашля смутено и Кевин побърза да добави:

— Простете, ваше преподобие.

— Няма нищо.

Нямаше думи, с които да бъде описана гледката. Хиляди и хиляди битианци бяха насядали из равнината, която заобикаляше Сасинал. Вятърът бе оскубал тревите и храсталаците, но сега на тяхно място се ширеше това мистериозно море от татуирани лица и тела. Във въздуха бе увиснал загадъчен и възбуждащ мирис.

Не всички бяха войници. Застанал от другата страна на Свети Колин, доктор Куадах обясняваше на висок глас, че някои от тях са дошли от Северната полусфера, прекосили са океана, за да седнат пред вратите на Сасинал. Нямаше и следа от животните, които обитаваха пространството зад стените.

— Какво правят там? — попита Кевин.

Колин повдигна рамене. Куадах разтърка набръчканото си лице и отговори:

— Чакат.

— Какво чакат?

— Всичко и нищо.

Кевин сбърчи озадачено вежди. Колин го потупа по рамото.

— Къде е Джек?

— Така и не се върна от патрулната обиколка.

— Какво? — Колин втренчи в него изненадан поглед.

— Излезе на обиколка с един скутер. Смятаме, че се е изгубил в бурята.

— Какво, за Бога, е търсел там?

— Амбър, какво друго? — „И драките“ — добави наум Кевин. — Трябваше да изпратя друг патрул да го потърси, но…

— Но искаше първо да разбереш какво става тук — прекъсна го Колин и въздъхна, като поклати глава.

— А ти защо си тук? Снощи пратих вест посолството да се готви за евакуация.

— Имам и… други задължения. — Колин посочи расото си. Отново бе облякъл дрехите на Скиталец.

Кевин извърна очи към морето от битианци. Никой от тях не помръдваше. Той побутна Колин по лакътя.

— Да идем да пийнем и да обсъдим събитията.

— Добре ще ми дойде да сръбна нещо — кимна Колин.

Двамата напуснаха стената.

И тъй като бяха обърнати с гръб, пропуснаха да забележат последните две фигури, които се присъединиха към множеството отвън. Тълпата се разтвори пред Върховния жрец и той доближи безпрепятствено стената, следван от своя по-дребен спътник. Коридорът зад тях остана отворен, сякаш очакваха още някого.

Ако бяха на стената, без съмнение Кевин и Колин щяха да познаят Амбър.

 

 

— Искам да ме придружиш в дракското посолство — заяви Кевин, когато се отдалечиха достатъчно.

— Защо?

— Смятам, че е в задълженията ми да ги убедя, че трябва да се евакуират.

— Ще ти се изсмеят в лицето, ако въобще могат да се смеят — отвърна Колин. — Сигурно гледат на евакуацията ни като на доброволно преотстъпване на този свят.

— Ако въобще го доживеят.

— Въпреки това смятам, че е безсмислено.

— Но необходимо. Трябва да ги накарам да напуснат планетата, ако не за друго, то поне за да се погрижа Бития да остане неутрална територия. В противен случай ще проваля цялата операция и Пепус ще ми поиска главата.

Доминионското посолство се намираше по-близо и затова двамата решиха да се отбият там за уговорения разговор на чашка. Битианските прислужници сваляха гоблените, за да ги почистят от прахоляка. Двамата влязоха вътре, без никой да ги спре. Колин се намръщи озадачено.

— Това е странно. Полицията би трябвало да охранява входа.

— Излезли са да зяпат змийски кожи. Ще пратя неколцина от моите Рицари.

Във вътрешния коридор ги пресрещна Уинтън.

— Няма да е необходимо, командире. Държа нещата под контрол.

Уинтън беше едър, мускулест мъж, малко над средна възраст, но очевидно в прекрасна форма. Имаше следа от лазерно обгаряне от едната страна на темето, която продължаваше отпред, под линията на косата. Кевин никога не бе изпитвал симпатия към началника на Планетната полиция. Не го харесваше заради агресивното му поведение и най-вече защото усещаше, че по някакъв начин Пепус се бои от него.

— Все още ли се криеш по ъглите, Уинтън? — подметна той презрително, с цел да го подразни.

— Някои предпочитат ъглите — отвърна Уинтън. — Други, да се гушат зад бронята си. — Той кимна на Колин. — Посланик? Посланик Дурл ви праща почитанията си и ви кани на среща в дракското посолство. Иска спешно да разговаря с вас.

— Мога да го разбера — кимна Колин.

— Ще дойда с теб — предложи му Кевин.

— Няма да е необходимо — намеси се Уинтън. — Аз отговарям за безопасността на посланика.

Двамата мъже се измериха с поглед, сетне Кевин отстъпи. И без това скоро можеше да е в немилост пред Пепус, по-добре да не се заяжда с Уинтън. Сведе глава и си тръгна.

Уинтън го изпроводи с поглед. На устните му трептеше усмивка. Беше засякъл нискочестотно съобщение от Сторм и знаеше, че капитанът е само на няколко километра от Сасинал. Уинтън нямаше никакво намерение да го предупреждава какво го очаква.

Не беше необходимо да го убива собственоръчно. Отвън имаше десетки хиляди битианци, които жадуваха да го сторят.

Оставаше му само да се разправи с Дурл и Колин, когато са заедно.

Отгласът от действията му щеше да свали от трона Пепус и да разклати властта на Триадата.

А битианците щяха да се погрижат вместо него за изгубения Рицар — вербуван на времето от драките.