Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (4)

4.

Джек усещаше палещите лъчи на слънцето върху гърба си. Зад него гвардейците пристъпваха в пълния си блясък. Само той не носеше костюм и се чувстваше гол и беззащитен.

Беше се съсредоточил изцяло в маршировката, осъзнавайки, че това, което човешкото тяло може да извърши по един или друг начин, костюмът ще направи неизмеримо по-бързо. Една погрешна стъпка и гвардейците, които вървяха след него, можеха да го смачкат в прахта.

Тълпата долови надвисналата заплаха. Още в началото на демонстрацията той ги бе изправил на крака, беше ги принудил да не свалят занемели погледи от мониторите. Джек знаеше, че някъде на трибуната е и Амбър, но избягваше да мисли за нея. Събитията от изминалата нощ я бяха разтърсили повече, отколкото тя показваше. Ако го гледаше сега, вероятно бе само за да разсее тревогата си, а той самият в този момент не можеше да си позволи да изпита страх. Не и сега.

Редиците застинаха на място по заповед на командира. Пурпурния се бе изправил на трибуната непосредствено до император Пепус. Джек забеляза, че командирът го гледа.

Бяха подготвили тази малка демонстрация за публиката и императора, който отдавна искаше да направи преглед на своя елитен отряд. Не беше само демонстрация, а и урок за това колко уязвим може да бъде беззащитният човек.

Джек отдаде чест, завъртя се наляво и се приближи към мястото, където костюмът му висеше на закачалката. Усещаше, че камерите следят всяко негово движение. Без да им обръща внимание, откачи костюма и се зае да го облича.

Моментът бе рискован и непредсказуем — предстоеше да изложи на показ някои слаби места на костюма, като например неговите закопчалки. Но Джек и Пурпурния бяха обмислили всеки ход и стигнаха до извода, че нищо особено важно не може да бъде разкрито за ограниченото време. Само минутка по-късно той се изправи, стиснал под мишница шлема.

Тълпата ахна, изумена колко бързо се е облякъл. След това избухна в аплодисменти.

Щеше да стане още по-бързо, помисли си Джек, ако костюмът беше жив.

На времето в същия този боен костюм се бе заселило едно странно същество, войн берсеркер, който се пробуждаше всеки път, когато Джек доближаваше костюма. Двамата поддържаха телепатичен контакт и за Джек неговото присъствие бе колкото постоянно изтезание, толкова и благословия. Постепенно беше привикнал с него… както с раните от Пясъчните войни.

Но сега фантом бе мъртъв.

Амбър не го вярваше. Тя настояваше, че е потънал в дълбока летаргия, че се крие, потресен от събитията в Лазертаун.

Джек не беше уверен. Знаеше само, че сега бойният му костюм не е нищо повече, от онова, което е бил, когато са го изработили, напълно лишен от присъствието на амбициозния, жесток, войнолюбив и привързан към Джек берсеркер. „Здрасти, господарю, ще убиваме ли днес?“

Въпреки че Джек бе обмислял възможността някой ден берсеркерът да се пробуди отново, да се нахвърли върху своя гостоприемник и да го изяде, той бе привикнал с тази опасност. И преди бе успявал да го постави под свой контрол, да го подчини на волята си. От друга страна, нуждаеше се от жаждата му да убива, тъй като самият Джек по природа не беше убиец. Беше наредил да му изработят нов костюм, без да го казва на Амбър. Изглеждаше напълно разумно като решение, но кой знае защо то будеше у него безпокойство. Дали фантом е бил милоски берсеркер? Джек не знаеше отговора на този въпрос. Спомни си онзи миг от атаката на Лазертаун, когато бе успял да надзърне в древното находище малко преди да го унищожат, и бе зърнал мумифицираните останки на неописуемото чудовище… и фантом го бе видял през неговите очи. Дали съществото се бе свило в черупката си, поразено от мисълта, че може би има родствена връзка с онова чудовище? С онова незнайно същество, заради което драките бяха пратили боен кораб на мъртвата луна, рискувайки да нарушат крехкото примирие с Доминиона. Представител на раса, която някога ги бе прогонила от техните собствени територии. Джек си помисли, че може би съществото, спотайвало се в костюма му, е било неизмеримо по-страшно от берсеркер.

Въздъхна и се съсредоточи върху предстоящото.

— Включи целевата мрежа — нареди той на компютъра. Беше обсъдил накратко с Амбър онова, което щеше да последва. Той отново отдаде чест.

— Дами и господа, зрители — заговори Пурпурния и високоговорителите отнесоха гласа му надалеч из тълпата. Джек се намръщи и намали леко силата на външните микрофони. — Наблюдавахте демонстрация как всяко движение на човешкото тяло се предава чрез холограма на костюма. Сега ще имате възможността да се убедите в скритата мощ на доминионския Рицар.

Джек си пое дъх. Усещаше, че тялото му леко трепери. Адреналин, помисли си. Ръкавиците пулсираха на китките му. Усещаше едва доловимо жужене в мислите си. Дали не се пробужда фантом? Потърси съществото вътре в себе си. „Излез, излез, където и да си.“ Но вече беше време да действа.

Следващият му ход бе да се извърне срещу всички останали войници, построени зад него на площада.

Бяха премислили внимателно тази маневра, но не с всички подробности, защото Пурпурния настояваше за известна доза спонтанност при демонстрацията на бойни умения и тактика. Джек, естествено, бе скрил няколко коза в ръкава си за предстоящото меле. Предната вечер в работилницата бяха настроили оръжията на костюма за демонстрацията. Мощността на лазерните лъчи бе намалена до минимално ниво. Никой нямаше да умре днес, но сигурно някои от участниците щяха да получат леки травми.

В мига, когато Пурпурния даде сигнал, Джек изпълни първото от предварително замислените движения. От него се очакваше да се издигне нагоре, да се завърти във въздуха, обсипвайки всичко наоколо с огън и да покоси първата редица от настъпващи Рицари.

Той задейства реактивните двигатели, отскочи встрани и покоси първите четири редици с оръдието в дясната си ръкавица, сеейки хаос и объркване. Всеки от поразените лягаше на земята веднага щом костюмът му регистрираше попадението.

Джек почувства лек гъдел в лявата си китка. Приключи с претърколването и откри огън по следващите две редици, пак с дясната си ръка. Костюмът реагираше с известно забавяне, като човек, прекарал мозъчен удар. Лявата страна не му се подчиняваше. Дали фантом не се опитваше да си възвърне контрола, както бе правил някога? Само че сега отказваше да приеме присъствието на Джек? Кожата му настръхна. Меката подплата, чиято цел бе да го предпази от натиска на флексобрънките и да попие потта, погали голите му рамене. Фантом можеше да бъде смъртоносно опасен. Или ставаше нещо друго?

Джек вече бе повалил повече от половината имперски телохранители. Вината не беше тяхна. Те се бяха подготвяли за съвсем различно представление. Заради объркването им Джек бе успял да порази повече, отколкото изглеждаше допустимо. Но това бе напълно според неговия план.

Страничният екран показваше, че един от фланговете възнамеряваше да му отнеме инициативата. Той се извърна рефлекторно в тази посока и изстреля една лека ракета, заредена с толкова експлозив, колкото да вдигне малко искри. Веднага щом ракетата се взриви, войниците побързаха да налягат на земята, но Джек нямаше време да им обърне внимание.

Продължи да стреля, използвайки за преграда купчината налягали Рицари. Все още действаше само с дясната ръка.

Когато коленичи за миг, за да си поеме дъх, изведнъж осъзна какво не му дава покой.

Лявата ръкавица му подаваше сигнал, че е заредена напълно.

А не би трябвало. Не получаваше такъв сигнал от дясната. Някой не беше пренастроил оръжията в лявата ръкавица.

Войниците, които го заобикаляха, щяха да умрат в мига, когато реши да превключи на оръжията в лявата ръкавица. Подсъзнателно бе разбрал, че нещо не е наред, и бе ограничил стрелбата само до дясната ръкавица.

„Божичко, императоре, вашият герой е чудесно момче, но можете ли да обясните защо изби стотици невъоръжени мъже по време на малката демонстрация?“

„Ух. Фантом, пусни ме!“

Джек задейства отново реактивния двигател и се издигна нагоре, оставяйки на двете срещуположни редици да се сблъскат една с друга. Ударът си е удар и повечето от участниците изпопадаха прилежно на земята.

Чуваше рева на тълпата над собственото си запъхтяно дишане. Знаеше, че са поразени, шокирани от неспособността на войниците да го приклещят.

Освен това сигурно бяха изплашени от възможностите, които демонстрираше един-единствен Рицар.

Колкото и неуязвими да изглеждаха войниците, те едва ли биха могли да се окажат сериозна пречка на пътя му, ако сега реши да се приближи към императора и да го убие.

Джек се спусна надолу, затича се, прескочи налягалите Рицари сякаш не съществуваха и се отправи към трибуната на императора. Отзад го преследваха последните двеста войници.

Когато прескачаше купчината от налягали войници, която бе използвал за стена, той задейства въздушните мини, които бе разхвърлял зад себе си. Още четирийсетина войници изпопадаха. Сега вече усещаше, че цялото му тяло трепери неудържимо. Нямаше никакво съмнение, че съществото вътре се бори за контрол над него. Фантом се опитваше да го прогони от костюма, който смяташе за свое притежание. Джек осъзна, че му остават броени секунди. Реши да промени предварително уговорения план и да се насочи право към императора. Едва ли щеше да успее да се справи и с останалите войници. Пък и не беше необходимо. Един истински убиец не би постъпил по този начин.

В мига, когато се издигаше право нагоре, срещу него се спусна друг войн в боен костюм, опитвайки се да му препречи пътя.

Беше красив, грациозен, акробатичен скок. Джек не познаваше войника, но забеляза изрисувания на гърдите му крилат кръст и си отбеляза мислено по-късно да го потърси. Подобна комбинация от храброст и умение бе рядка и ценна за тяхната професия.

За съжаление Джек го порази още насред въздуха. След това се изравни с трибуната, с готови за стрелба ръкавици. Вдигна спокойно ръце и си свали шлема. Трябваха му няколко секунди да си поеме дъх, сетне коленичи пред императора. Едва сега чу с пълна сила възторжените викове и възклицанията на тълпата.

Пепус, блед, с обсипано с лунички лице и развети от вятъра червеникави коси, сведе поглед към него. Джек надзърна в изумруденозелените му очи и за миг се изплаши от онова, което видя там. И тогава непредсказуемият император с дребно, но енергично тяло се усмихна и каза:

— Поздравявам те за проявените умения. Искай каквото пожелаеш.

— Моля за аудиенция, ваше величество. Нищо повече не искам.

Устните на Пепус пребледняха. Усмивката му стана пресилена.

— Ще я имаш — той повиши глас. — Дами и господа. Представям ви Рицаря, който защити колонията Лазертаун в името на Триадския трон и Доминиона. Стани и приеми поздравленията.

Джек се изправи и се обърна. Тълпата изригна във възторжени аплодисменти. Пурпуния застана до него и склони глава.

— Какво, по дяволите, стана одеве? — попита той шепнешком. — Не съм ти казвал да го правиш с една ръка, завързана на гърба.

— Някой — отвърна Джек, като продължаваше да се усмихна на камерите — е забравил да обезвреди оръжията в лявата ми ръкавица. Имаш късмет, че не изпържих петстотин от най-добрите войници на императора. — Не каза нищо за фантом. За него знаеше само Амбър.

— Божичко! — възкликна Пурпурния. — Добре, че се е случило на теб.

Двамата продължаваха да се усмихват и да махат с ръце на тълпата, но мургавото лице на командира изглеждаше по-бледо от обикновено.

 

 

— И така, Джек — поде императорът, след като се бяха прибрали в прохладната зала за аудиенции. — Получи каквото искаш, макар че може и да съжаляваш за него.

Джек все още беше облечен с костюма и носеше шлема под мишница. Амбър, облечена в строга синя рокля, се бе присъединила към тях след края на представлението. Пурпурния ги бе напуснал с обяснението, че трябва да даде разпореждания на войниците.

— Императоре? — погледна го учудено Джек.

Типично за слабите, жилести мъже, Пепус изглеждаше по-млад, отколкото бе в действителност.

— Не сме имали време да разговаряме, откакто се завърна. Бих искал да ти напомня, че макар за пред обществеността да бе представена друга версия, в действителност ти си бил отвлечен. Наложи се да прикрия действията ти, като кажа, че всичко свършено от теб е станало по моя заповед, но държа да ти напомня, че стореното от теб не ми донесе никаква полза. Всичко, което си направил, е само и единствено заради теб самия.

Погледите им се срещнаха.

Императорът се усмихна едва забележимо.

— Следващия път обаче няма да приема така безгрижно действията ти. Съществуват последствия, с които трябва да се съобразявам. Извиках те тук, за да можеш да се запознаеш с някои от тях. А след това искам да си вземеш кратка отпуска и да уредиш личните си проблеми. Защото след като се върнеш, ще ми принадлежиш изцяло. Ясен ли съм?

— Да, ваше величество — кимна Джек. Амбър пристъпи от крак на крак неспокойно. За разлика от императора тя познаваше Джек достатъчно добре, за да определи по тона му, че лъже.

Притисна тънката си ръка към ръкавицата му. Джек се извърна и я погледна, но очите й бяха втренчени в изхода, сякаш мислите й витаеха другаде.

Но той също я познаваше достатъчно добре. И двамата знаеха, че макар императорът да не му бе дал отпуска, за да преследва своя похитител, Джек щеше да се заеме точно с това. За Джек императорът бе само една възможност да постигне набелязаната цел. Жестът на Амбър не целеше нищо повече, освен да прикрие Джек, който не бе най-добрият лъжец.

Пепус продължаваше да го гледа внимателно.

— Ваше величество — заговори Джек. — Струва ми се, че не са ви съобщили всички факти, що се отнася до моите действия.

— Запознах се с докладите, освен това разговарях и със Свети Колин от Синьото колело. Нима си позволяваш да обвиниш един предан на вярата човек в измама?

— Не, господарю. Ценя високо Свети Колин…

— Но какво?

— Но вярвам и на очите си.

— Аха. — Императорът затропа с пръсти по облегалката. — Не се и съмнявам. Кажи ми тогава какво си видял.

— Тук? Сега?

— Ти поиска аудиенция и аз ти я дадох.

Императорът го бе изиграл и го знаеше. Джек не би посмял да разговаря открито въпреки електронните завеси, които прикриваха залата за аудиенции, тъй като точно днес императорът бе позволил на Рандолф да заснеме всичко, което става там. По някаква причина императорът не желаеше да чуе истината от устата на Джек. „А може би вече я знае“ — помисли си Джек и кръвта в жилите му се вледени.

— Видях, че драките заплашват купола, и предприех необходимите действия — рече той, придържайки се към предварително уговорената версия. „Да върви по дяволите — рече си. — Нека Пепус рухне като баща си. Както щеше да стане и с мен, ако Амбър не ме бе спасила…“

Сякаш разбрала, че мисли за нея, тя попита тихо:

— Кой идва?

Чуваше се шум откъм входа на залата, която се охраняваше строго. Джек си помисли за миг, че е зърнал синьото расо на Свети Колин, приятел от детинство на Пепус, а сега негов съперник в борбата за власт, но в този момент прага прекрачи охраната на посланиците.

— Това са споменатите последствия — обясни императорът и миг по-късно по високоговорителите обявиха:

— Посланик Дурл от Дракската лига.

Амбър възкликна тихо и изплашено.

Джек бе длъжен да признае, че издокаран в целия блясък на своите одежди, дракският посланик бе внушителна гледка. Макар че, погледнато от друга страна, посланикът не изглеждаше толкова застрашително, колкото въоръжен с лазерна пушка дракски войн. Двамата се измериха с погледи.

В известен смисъл тялото на драка наподобяваше причудлива смесица от хиена и дървеница. Джек си припомни с какво удоволствие бе мачкал труповете на убитите насекоми по време на Пясъчните войни… ако въобще спомените от Пясъчните войни можеха да носят някакво удоволствие. Дрехите на този дипломат бяха ушити по земна мода, с очевидно познаване на човешките разбирания и представи. Така не само в общия му вид имаше нещо човешко, но и хитиновата му обвивка бе напълно скрита. Нищо обаче не можеше да прикрие яките му издължени челюсти и зловещата маска на лицето.

Джек не усещаше натиска на ръката на Амбър, но когато за миг сведе поглед надолу, забеляза, че кокалчетата й са побелели. Стисна ръката й внимателно и окуражаващо.

Камерата на Рандолф не изпускаше приближаващия се посланик. Съветникът по протокола се надвеси към ухото на Пепус и му зашепна. Беше толкова развълнуван, че едва сдържаше гласа си и Джек можеше да го чува.

— Имаме проблеми. Този израз означава наранена чест и желание за възмездие.

— С други думи — уточни Пепус, втренчил поглед в Джек, — искат Джек Сторм да бъде наказан.

— Нещо подобно, предполагам. Но… — съветникът отново направи пауза. — Не са сигурни, че ще го получат. В противен случай щяха да помолят за частна аудиенция.

— Аха — поклати глава Пепус.

Посланикът на Дракската лига спря на подобаващо разстояние от трона. Поклони се леко и Джек си даде сметка, че посланикът се смята за равен, ако не и за по-висшестоящ от императора. Съдейки по израза на лицето му, Пепус бе стигнал до същия извод.

Джек почувства, че му става горещо. По гърба му се изтърколи бавно капка пот.

— Ваше величество — заговори Дурл и имплантираният синтезатор предаде думите му малко по-силно, отколкото бе прието. — Помолих за аудиенция във връзка с крайно печални събития, за които, както ми докладваха, вече сте известен, но все още не сте предприели никакви постъпки за удовлетворение на накърнената ни чест. Става дума, разбира се, за злощастния инцидент в миньорската колония Лазертаун.

Лицето на императора се изопна. Амбър наклони глава към рамото на Джек.

— Няма да може да говори свободно заради камерите.

Пепус не сваляше поглед от Дурл.

— Истината е, че пратих да ви повикат, посланик. Но на два пъти ми отвръщаха, че сте зает.

Изражението на посланика се промени едва забележимо. Той раздвижи челюсти. Тъй като синтезаторът подхващаше превода с няколко секунди закъснение, гледката бе зловеща и странна. Дурл бе накарал да му имплантират синтезатора, тъй като не разполагаше с говорен апарат, подобен на този при хората.

— За щастие сега и двамата сме свободни.

— Така е — кимна императорът. — Не бива с лека ръка да бъде пренебрегван мирен договор, който продължава вече двайсет години.

— Договорът ни е по-стабилен отвсякога — махна с ръка Дурл. — Бих искал само да използвам дадената ми тук възможност и да изразя нашето недоволство заради унищожаването — напълно случайно, сигурен съм — на един наш кораб, пратен на споменатата колония, след като оттам е бил прехванат сигнал за помощ. Командирът на кораба научил, че куполът е под заплахата да бъде разрушен, и след като се посъветвал с висшестоящите си началници, решил да се притече на помощ.

— Нищо общо с действителността — прошепна Амбър.

Джек се усмихна мрачно. Версията на посланика, макар и неотговаряща на истината, му се стори забавна.

— Успокоително е — заговори императорът, — че нашите съюзници са загрижени за далечните ни колонии. За съжаление не мога да потвърдя изпращането на подобен сигнал, тъй като центърът за комуникация е бил разрушен от вдигнали се на бунт миньори. Въпреки това, посланик, позволете да ви поднеса искрените си извинения за случилото се и съболезнования за изгубените ви сънародници, както и за разрушения кораб. По всичко изглежда, бунтовниците са сметнали, че корабът ви се готви да нападне колонията, и затова са открили огън по него. Както е известно, анархията винаги поражда хаос. Силни съюзи, като нашия, не бива да се влияят от подобни дребни инциденти.

Дурл помълча известно време, преди да отговори.

— Въпросът е дали смятате за виновни онези, които са извършили подобен акт?

— Действали са съобразно обстоятелствата.

— Но са унищожили нашия кораб и целия екипаж.

Лицето на императора стана мрачно.

— Следващия път, скъпи ми посланико, когато засечете подобен сигнал, съветвам ви да пратите транспортен кораб, вместо тежковъоръжен крайцер. Тогава намеренията ви няма да бъдат подлагани на съмнение.

Посланикът се изправи в цял ръст.

— Следващият път, императоре — отвърна той, — действията ни ще бъдат далеч по-целенасочени.

— Хубаво — Пепус се усмихна пресилено. — Имате ли и други въпроси, които да обсъдим, докато не е приключила срещата?

— Бих искал да поставя въпроса за Бития, ваше величество. Моите началници помолиха да обсъдите възможността за предаването й на Лигата.

Джек забеляза как аленото петно обхваща първо шията на императора, а сетне си проправя път и нагоре. Пепус се надигна.

— Ще обсъдим това насаме, посланик, в някоя от следващите ни срещи.

— Щом настоявате — посланикът се поклони лекичко и излезе, без да чака разрешение.

— Какво всъщност беше това? — наведе се Амбър към Джек, който все още обмисляше чутото.

— Не съм сигурен — отвърна бавно Джек. — Но струва ми се, че драките подготвят следващия си ход. — Никак не му се нравеше чутото. Дали, след двайсетгодишно примирие, Дракската лига не се опитваше отново да откъсне солидно парче от територията на Доминиона? Да нахлуе в следващата слънчева система и да превърне планетите в пясъчни пустини? Дали не бяха присъствали на зараждането на следващите Пясъчни войни?

Пепус се надигна с видимо усилие и повика Джек да се приближи. Имаше мрачен и замислен вид.

— Направих всичко каквото можах за теб — рече той тихо.

— Ваше величество… а какво ще стане с Кларон?

— Кларон? — императорът смръщи вежди.

— Наредили сте да бъде създадена комисия, която да обсъди възможността за тераформиране на планетата.

— Да, запознат съм със случая. Просто не обичам да вземам прибързани решения.

Сърцето на Джек се сви. Очевидно днес нямаше да постигне нищо.

— Благодаря ви, ваше величество.

— Вземи си почивка и после те искам обратно на служба. Драките току-що ни обещаха повече неприятности, отколкото са ни нужни в момента, и ще ми трябва всеки човек, на когото мога да разчитам. Ясен ли съм?

— Съвършено ясен, ваше величество — отвърна Джек, докато си мислеше, че от всички присъстващи в залата той единствен бе разбрал какви може да са последствията от претенциите на дракския посланик. Но той бе и единственият ветеран от Пясъчните войни.