Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (31)

31.

— Роулинс, искам да се явиш в дракското посолство. Кажи им, че си назначен за телохранител на Свети Колин.

— Какво?… — лицето на младия мъж пребледня.

— Чу ме добре. Дурл е поканил Колин на разговор. Имам обаче известни съмнения относно причината за тяхната среща. Не ми харесва идеята негово преподобие да се яви там без охрана.

— Ясно, сър. Разбрах ви.

— Как върви подготовката за евакуация?

— Прехвърлихме почти двеста души на стартовата площадка, сър.

Кевин кимна. Площадката бе достатъчно далече от града, така че щяха да излетят дори и битианците да го завладеят напълно. Въпросът бе как да прехвърлят там Колин и последователите му, а също и останалите рицари.

— Добра работа — не пропусна да отбележи той.

— Да, сър! — лицето на Роулинс грейна. — Свързахме се с капитан Сторм, сър! Каза, че идва насам.

— Какво?

— Да, сър.

Кевин също се засмя.

— Брей, това е нещо, което бих искал да видя с очите си. Още ли е на линия?

— Не, сър. Костюмът му не функционира с цялата си мощност. Предполагам, че е имал известни проблеми.

— В такъв случай задачата ти се променя. Няма да пазиш Колин, искам да идеш и да ми го доведеш. Ще ви чакам при градската порта. Ако имаме късмет, ще успеем да вкараме Сторм, а после всички да се измъкнем с ховъркрафта.

Роулинс отдаде чест и си тръгна. Кевин ги изпроводи с поглед до входната врата. След това си закопча куртката, постави колана с оръжията и за втори път тази сутрин се отправи към стената.

 

 

Когато стигна дракското посолство Роулинс се поколеба. Настръхна при мисълта, че ще види къде точно живеят онези… насекоми. Мисълта, че може да ги завари, докато се хранят, накара стомаха му да се свие. Но той имаше заповеди и трябваше да ги изпълни.

Само една от къщите в Сасинал бе оборудвана с врата. Когато обаче я приближи, за свой ужас Роулинс установи, че не се охранява и зее отворена. Побутна я с пръсти и тя поддаде без съпротивление.

Почти бе готов да се обърне и да си тръгне. Но си спомни за Кевин… и за Свети Колин, който може би беше вътре, без никакви приятели до себе си. Роулинс не беше Скиталец. Дори не им симпатизираше. Но знаеше, че както командирът, така и капитан Сторм са много близки с този човек.

Което означаваше, че Колин на всяка цена трябва да бъде спасен.

Преглътна мъчително и пристъпи прага, очаквайки всеки момент в гърдите му да се забие изстрелян от драките куршум или лазерен лъч да го покоси през краката.

И в двора нямаше следа от охрана. Сега вече Роулинс усети, че го обхваща ужас. Направи още няколко крачки и изведнъж замръзна. Започна да му се повдига. Насред двора бе проснато размазаното тяло на дракски пазач. Под него се виждаше локва засъхнала кръв.

— Божичко!

Той се задави. Къде ли беше Колин?

Роулинс заобиколи драка и се озова пред вратата на сградата. Тук спря и наостри слух.

Гласове… откъм десния коридор.

Вместо да влезе безшумно, той хукна право натам и когато стигна входа за приемната, не спря, а се хвърли през него.

Тъкмо по тази причина огънят от пушката на Уинтън попадна в него, вместо да покоси Свети Колин.

Роулинс извика от болка, блъсна се в Колин и го събори, закривайки го с тялото си, докато куршумите продължаваха да разкъсват гърдите му, превръщайки ги в кърваво месиво.

Уинтън бе застанал насред стаята. В краката му лежаха Дурл и неговия помощник. Подът бе залят с кръв, към която скоро се присъедини и тази, която бликаше от раните на Роулинс.

Уинтън се озърна. Колин забеляза, че погледът му се насочва към него и притисна по-плътно към себе си тялото на Роулинс. След това затвори очи и започна да се моли: „Не позволявай да иде напразно жертвата на това момче…“

Уинтън стисна оръжието, дишайки тежко. Знаеше, че куршумите най-вероятно са разкъсали и двете тела. В пълнителя бяха останали съвсем малко. Въпросът бе, че не разполагаше с резервни патрони. А искаше да запази няколко за Джек Сторм… за всеки случай.

Обърна се и напусна тичешком посолството.

Роулинс изстена. Опита се да се надигне, притиснал с длан разкъсаното си тяло.

— Сссвети…

Колин се измъкна изпод него. Ребрата го боляха и расото му беше скъсано, но вплетените норцитови нишки бяха поели по-голямата част от удара. Състоянието на Роулинс беше доста тежко. Колин положи ръка на челото му.

— Не плачи, синко. Лежи спокойно.

И отново започна да се моли. Обръщаше се към оногова, комуто вярваше безрезервно, и го призоваваше да направи още едно чудо… само едно…

Роулинс започна да трепери, неспособен да овладее тремора на ръцете и краката си. Дори петите му се блъскаха в земята, а зъбите му тракаха шумно. Единственото топло място в тялото му беше коремът, откъдето бавно се изсипваха червата му. Кръвта продължаваше да се стича между пръстите му…

Той спря да се движи.

Колин остана надвесен над него, макар да усещаше, как топлината под ръката му бързо се разсейва. Едва успяваше да сдържа сълзите си.

Изведнъж Роулинс се раздвижи отново. Отвори очи и погледна нагоре.

— Преподобни?

— Лежи мирно. Сигурно си много слаб. Но няма да умреш. Ще пратя да повикат помощ. — Колин се изправи и едва сега почувства бремето на годините.

Момчето остана да лежи на земята, изглеждаше сякаш спи.

В посолството не бяха останали живи драки, които да сторят нещо лошо на Роулинс, и затова Колин не се поколеба да го остави. Трябваше час по-скоро да се върне при стената до Източната порта, за да спре Уинтън, преди да е осъществил налудничавия си замисъл. Докато бързаше по улицата, наложи се да използва цялата си воля, за да накара треперещите си крака да го слушат.

Унесен в сън, Роулинс така и не чу потракването на прокрадващите се към него хитинови крака. Дурл измъкна оръжието от кобура на поваления Рицар. Едва след това го огледа през фасетните си очи. Не се съмняваше, че чуждоземецът е прострелян смъртоносно и скоро ще издъхне. Той също се отправи към изхода.

 

 

Джек се изкатери на билото. Чуваше тежкото си дишане и — което бе по-неприятно — усещаше, че е подгизнал от пот. Малко след зазоряване вятърът утихна напълно, отнемайки силата на пясъчната буря. Той си свали шлема и го закачи на колана.

Долината, която се ширна пред краката му, се бе превърнала в океан от битианци. Джек започна да се спуска надолу по склона, като се питаше дали вижда мъртви или живи същества. Разтърка очи. Задните камери не работеха. Нямаше никаква представа какво се случва зад гърба му. Спря и се обърна.

Керван от пясъчни платноходки — почти до хоризонта. И стотици, може би хиляди туземци, които го следваха пешком.

— По дяволите! Трябваше да се досетя — промърмори Джек.

„Колин те накисна.“

— Може би. А може да идват насам за вода и припаси.

Фантом се изсмя, с дълбок, отекващ смях. Джек поглади уморено челото си.

„Поне не се опитват да ни нападнат. Както виждам, най-добре ще е да се отправим към Източната порта. Виж, тълпата в тази посока се е разтворила. Накрая с два кратки тласъка на реактивните двигатели ще прехвърлим стената.“

„Не ми изнасяй лекции по стратегия и тактика, кръвожадно привидение.“

„Слушам.“

„Ако искаш да ми бъдеш полезен, намери Амбър. Предполагам, че е някъде в множеството.“

Настъпи пауза, после:

„Амбър е втората фигура при вратата.“

— Какво? — Джек подскочи и хукна натам.

Битианците се отдръпваха от пътя му и Джек се движеше като лодка, пореща водата с носа си. Дори забрави колко тежък и непохватен може да е костюмът. Извика: „Амбър!“ и чу гласът му да отеква в стената.

Тя се надигна.

Беше Амбър и същевременно не приличаше на нея — той заби пети в песъчливата почва, втренчил поглед в прегърбеното, загърнато в наметало същество, което пристъпваше към него.

Цялото беше покрито с прахоляк. На ръст беше колкото Амбър. Би могло да е Амбър.

Джек също направи крачка към нея, докато зад гърба му се надигаше ропот, а насядалите битианци се изправяха.

— Амбър?

Тя отдръпна ръце от наметалото. Виждаше само очите й, всичко останало бе покрито с прах, косата й бе скрита под качулката, а кожата й бе цялата в татуировки.

Татуировки!

Негодникът я бе изрисувал така, както туземците украсяваха телата си на тази планета.

— Амбър!

Тя премигна, но в златистите й очи нямаше и следа от топлина.

Джек спря пред нея, усещайки как сърцето му думка в гърдите.

— Джек! Джек!

Вдигна глава и забеляза, че Кевин го вика от стената. Отново извърна учуден поглед към Амбър.

Но преди да направи нещо, битианците нададоха оглушителен рев, защото Всемогъщия Хусиах се бе изправил на крака. Той произнесе нещо на местен език, пристъпи към Джек и го повтори:

— Време е.

 

 

Вратите се разтвориха и на полето излязоха триста облечени в бойни костюми Рицари. Битианците потънаха в мълчание.

Джек заобиколи Амбър.

— Накарай ги да свалят костюмите, Кевин! Те са заразени!

Кевин се спусна плавно от стената, използвайки реактивните двигатели.

— Какво има, Джек?

— Прекарах последните два дни в неведение дали ще успея да се върна в града. В костюмите има паразити… паразити от Милос. Тези гадинки се хранят с топлина и пот, развиват се, после се прикрепват към живото тяло. А след това… го изяждат. Наричат се милоски берсеркери — натъкнах се на шест такива, шестимата, които изгубихме при Черната пикоч. Не зная как и защо става, но съм сигурен, че опасността е реална — всяка минута, през която се носи костюма, е минута по-близо до смъртта. А краят наистина е ужасяващ, повярвай ми.

Рицарите спряха и се спогледаха. Ласадей пръв си разкопча костюма.

— Чувал съм за тях, кучите му синове — извика той. — Но мислех, че е поредната легенда, останала от Пясъчните войни.

— Не са легенди, сержант — увери го Джек.

— В такъв случай го попитайте откъде знае — отекна нечий странен глас.

Джек протегна ръка към Амбър, която стоеше между него и портала. Побутна я внимателно настрани, за да види кой бе произнесъл последните думи.

Отсреща се усмихваше мрачно Уинтън.

 

 

— Време е — произнесе тихо Хусиах. Джек усети, че сърцето му започва да бие бавно и равномерно. Пристъпи напред, крачка през пространството и времето — крачка срещу древния враг.

Но го спря Хусиах.

— Сега е нашето време — обяви битианският Върховен жрец. — А ти си Герой.

Последните думи изтръгнаха възторжен рев от хиляди битиански гърла.

Амбър изведнъж се пробуди и в очите й блесна искрата на осъзнаването. Тя свали наметалото и го пусна на земята.

Хусиах я улови за ръката.

— Това е нашият Герой.

Джек извърна поглед към Уинтън. Но между него и стария му враг имаше тълпа от битианци.

И тогава през портата се показа окървавеното тяло на тежко ранен драк.

 

 

Дурл бе изучавал внимателно битианската история. Докато пъплеше към Източната врата, той вече се досещаше какво предстои да се случи. Плочките на лицето му се бяха подредили в маска на мрачна решимост. Зад него по прашния път оставаше дълга, кървава диря.

Този свят принадлежеше на драките.

Според пророчеството един срещу друг щяха да се изправят трима герои.

Достатъчно бе единият от тях да бъде на страната на драките.

Най-сетне бе успял да се сдобие с доклада на разузнаването.

Дурл знаеше кой от Рицарите е вербуван от драките. Време беше да се възползва от скрития коз.

Той прекрачи портата.

 

 

— Спрете!

Морето от битианци се люшна и замря. Хусиах, вдигнал високо ръце, също се обърна.

Дори не направи опит да прикрие миризмата на недоволство и отвращение, когато забеляза изправения пред портата драк. Но не пропусна да отбележи със задоволство, че е ранен.

— Какво има?

— За Светото изпитание… — изграка Дурл. — Призовавам третия…

— Осквернител на храма! — провикна се някой от тълпата и последва нов рев.

Дракът изчака да се възцари тишина и продължи:

— Не искахме да оскверняваме свещените ви земи. Просто там отглеждаме нашите малки. Подготвяхме нашия Герой, който да участва в Светото изпитание, в сянката на храма.

Хусиах не повярва нито за миг на Дурл, но въпреки това преведе думите му. Чу се недоволен ропот, после от тълпата излезе друг жрец. Хусиах изгледа презрително Сух-хе-лан.

— Аз подкрепям искането му.

Хусиах смяташе, че от това няма да излезе нищо. Кого би могъл да избере дракът, че да може да премери сили с Амбър или рицаря в Сияеща броня? Повдигна рамене и се обърна.

— Избирай.

Дурл се изправи в цялото си посланическо великолепие. Огледа редицата от Рицари.

Уинтън стоеше в сянката на стената, с доволно изражение на лицето. Битианците не бяха разкъсали Джек Сторм. Още по-добре. Предстоеше да се случи онова, което подготвяше отдавна. Най-сетне щеше да се разкрие, че Джек е предател. С всички произтичащи от това последици. И тогава Уинтън собственоръчно щеше да го убие. Той зареди пушката.

 

 

Дурл откъсна синтезатора от хитиновата си обвивка. На мястото на присадките остана кървава рана, но той вече бе претръпнал и не почувства болката. Ако ще умира, по-добре да говори на родния си език.

Изтрака с челюсти. Звукът бе тих, дращещ, защото имплантантите на синтезатора бяха унищожили недоразвитите му гласни връзки. Но въпреки това щеше да стане. Той продължи да трака и подсвирква, преглъщайки болката, защото това бе начинът, по който можеше да пробуди програмата, заложена в съзнанието на Рицаря.

 

 

Кевин видя, че Уинтън се напряга. Знаеше, че началникът на Планетната полиция е замислил нещо. Мъжът бе втренчил трескав поглед в Джек. Дулото на пушката му сочеше напред. Кевин предположи, че е насочено към Джек.

Отново Джек.

И тогава Дурл заговори, и той осъзна.

Уинтън бе набедил Джек Сторм за изгубения Рицар. Готов бе да го убие, тук и сега, независимо от обстоятелствата, дори и ако това унищожи кариерата му.

Забеляза, че до Уинтън е застанал Колин. Светецът изглеждаше състарен и посивял. Той повдигна уморено брадичка и огледа събралото се битианско множество.

„Все още търсиш проклетото си доказателство“ — помисли си Кевин. Това бе религиозно сборище и Колин не биваше да се намесва.

Но не и Кевин. Почувства, че го изпълва странна топлина. Изведнъж осъзна, че неразбираемите думи на дракския посланик са предназначени за него…

— Аз чух словата на Дурл. Аз ще бъда дракският герой.

 

 

— Не! — изкрещя Уинтън. — Не може да си ти! Той е — зная, че е той! Джек Сторм!

Вдигна пушката и се прицели.

Кевин се обърна.

— Не, Уинтън.

Втренчи очи в него.

— Не, Уинтън. Аз съм човекът. Бях почти хлапе, когато ме плениха драките, а те бяха впечатлени, че едно дете може да управлява боен костюм. Държаха ме в продължение на… много години. После избягах. Едно от първите неща, които започнах да правя, бе да убивам драки, независимо от Примирието. Аз съм твоят проклет, изгубен Рицар.

— Скот Рандолф бе убит заради теб — заяви Джек.

— Вероятно. Драките не знаеха, че нещо в програмирането ми не е наред. Не искаха някой да разкрие плановете им. — Кевин пристъпи напред и застана пред пушката на Уинтън.

Началникът на Планетната полиция изглеждаше като полудял.

— Въпреки това ще го убия! — изкрещя с потъмняло от гняв лице и натисна спусъка.

Кевин се хвърли напред, покривайки последните сантиметри от разстоянието между Уинтън и Джек.

Джек протегна ръце и улови тялото на своя другар. Кевин увисна в обятията му. В същия миг Уинтън захвърли пушката и побягна. Джек втренчи объркан поглед в кървавите отвърстия на гърдите на Кевин. А след това и в собствената си броня, в която куршумите се бяха сплескали, без да му причинят вреда.

В бронята, подсилена с норцит.

Джек взе Кевин на ръце и го понесе. Очите на ранения го гледаха засмяно.

— Защо отвърна на призива?

— Защото Уинтън очакваше… да го сториш ти — закашля се Кевин. На устните му излезе кървава пяна. — Не можех да позволя… да обвинят вместо мен… моя приятел. Никога не съм ти казвал…

Джек вдигна глава и извика.

— Помогнете! Помогнете му! — Погледна към момичето, което стоеше до него. — Амбър!

Тя го гледаше, но в очите й нямаше нито жал, нито любов.

Кевин поклати глава.

— Пусни ме… — закашля се отново. — Има много неща, които трябва да знаеш…

Джек осъзна, че няма надежда. Притисна по-плътно своя приятел.

— Не е необходимо. Аз също бях Рицар.

— Знаех си! — въпреки болката в гласа на Кевин се долавяше триумф. — Познаваше ли брат ми?

— Не… но той е загинал на Дорман, защитавайки моите роднини.

— Добре — усмихна се Кевин.

Колин се свлече до портата. Подпря се на колене, усетил, че и последните му сили бързо го напускат. Беше видял смъртта, но не бе успял да я спре навреме. Притисна ръце към очите си. От другата страна на портала Дурл изхърка и рухна. Из въздуха се разнесе нетърпима воня.

Кевин се опита да каже нещо, но не успя и само стисна ръката на Джек.

Очите на Джек се напълниха със сълзи. Ласадей застана до него, със зачервено лице.

— Дайте аз да го държа, капитане.

— Не. — Потърси с поглед Уинтън. Но не се възпротиви, когато Ласадей и Травелини поеха тялото на Кевин от ръцете му.

 

 

Около него битианците бяха потънали в ужасено мълчание. Хусиах почувства, че стомахът му се свива. Пое си мъчително въздух. След това обясни на заобикалящите го какво се бе случило току-що.

Мнозина от тях нададоха възторжени викове.

Но Върховният жрец почувства, че на раменете му е легнала огромна тежест.

Третата епоха току-що бе започнала. Един от Героите бе дарил на света нещо, което битианците не бяха правили от хилядолетия — саможертвата, в името на друго същество.

— Убий го — нареди той на Амбър. — Покажи му, че е бил измамник.

 

 

Когато чу гласа на своя учител, Амбър се съвзе. Ударил бе и нейният час. Лъхна я топлината на заобикалящите я тела и долови миризмата им. Мирис на нетърпеливо очакване и победа.

Вече се готвеше да нанесе първия удар, когато нещо я спря. Нещо, което се намираше в ума й.

„Амбър — проговори един познат глас. — Ние те обичаме. Върни се.“

Гърлото й се сви. Не можеше да диша. Погледна към Измамника, който се извисяваше пред нея в Сияещия костюм, ярък като слънцето, което можеше да я заслепи.

И тогава си спомни.

— Джек…

Невъзможно. Джек е мъртъв.

„Амбър, чуй ме. Ние те обичаме. Имаме нужда от теб.“

Тя отметна глава назад и изкрещя:

— Джек!

 

 

Джек бе твърдо решен да открие Уинтън и да изтръгне още туптящото сърце от гърдите му. Щеше да забие металната си ръкавица в тялото му и да тършува вътре, докато напипа потръпващия орган…

Неочаквано един вик го накара да замръзне. Обърна се и видя, че Амбър се хвърля към него.

Джек разпери ръце и я улови.

Отново бе жив в очите й.

— О, божичко! — извика той и я притисна. Смъкна битианската кърпа от главата й и я целуна. Тя се вкопчи в него, обляна в сълзи. След това промълви задъхано: — Трябва да намеря Уинтън.

Хусиах подскачаше от възбуда. Трябваше да остане само един Герой. Един-единствен! И тогава прозря своята глупост. Беше чувал слухове… но не им бе обърнал внимание. Че хората се деляха на два пола. Че трябваше да се събират по двойки, за да се допълват. Без да предполага, той сам бе напъхал в ръцете на Джек отредената му половинка.

Преди Амбър да успее да отговори, земята около тях изригна в пламъци.

 

 

Битианците нададоха ужасени викове и паднаха по очи, осъзнали, че от дълбините блика Светият огън.

Амбър пусна Джек. Огънят я заобиколи. Усещаше как хладните му езици галят тялото й. Огънят обгръщаше Джек и само Джек.

Над главите им профуча скутер и Ласадей погледна след него.

— Залагам си топките, че този тип възнамерява да напусне планетата.

— Как?

— Снощи започнахме евакуацията. Транспортният кораб е натоварен до половина.

Джек присви очи. Огнените пламъци озаряваха русите му коси.

— Този път няма да го изпусна. Костюмът ще ме отведе при него! — Направи няколко крачки и се затича, поглъщайки разстоянието с огромни подскоци. Светият огън пламтеше зад него.

Амбър притисна устата си с ръка.

Вместо пепел огънят оставяше след себе си разцъфнали стръкове. Той засаждаше живот в изсъхналото поле около Сасинал.

Тя си помисли за Кларон. Да можеше само Джек да види какво прави!

Хусиах я улови за лакътя.

— Ела — рече й. — Трябва да присъстваме.

Тя погледна битианския върховен жрец.

— Не оправдах очакванията ти — смотолеви.

Той поклати глава.

— Не. Аз бях този, който се излъга. Не бях достатъчно мъдър, за да прозра последствията от собственото си пророчество. Но Третата епоха започна. Ела! Искам да видя Светия огън!

 

 

Мигащи червени светлини на всички индикатори. Джек ги видя, но въпреки това не забави скорост. Беше набрал достатъчно инерция. Само да се доближи до Уинтън!

Успя да го застигне при билото. Скутерът се залюля и двигателят му се закашля. Джек вдигна ръкавица и стреля. Лазерният лъч попадна в задния двигател и машината полетя надолу.

Блъсна се в песъчливото било и Уинтън мигновено скочи от седалката. Претърколи се и понечи да се изправи. Джек се приземи наблизо, остави го да се надигне и да се затича, после задейства отново двигателите, прелетя отгоре и се спусна на пътя му.

Разтвори усмихнато обятия и бягащият попадна право в прегръдките му.

Уинтън напъна мишци в напразни усилия да се отърве от металното менгеме, в което бе попаднал, и изграчи:

— Ти си предател! Ти си заразен. Ти знаеш…

— Точно така, Уинтън. Зная, че си наредил да умрем на Милос.

Мъжът спря да се бори за миг. Присви очи, споходен от спомени.

— Милос…

— Защо?…

Уинтън облиза устни, твърде сухи, за да ги раздвижи, но все пак опита:

— Ти бе определен да умреш на Милос. Трябваше да го направиш, щом си такъв куражлия! Никой не биваше да оцелее там. На Милос всички бяхте заразени. А Регис трябваше да падне от власт. Това бе единственият начин.

— С кого работеше тогава? Кой ти каза да пожертваш Рицарите? — увеличи малко силата на натиска Джек.

— А ти кой си мислеше? — захили се злобно Уинтън. — Пепус вече набираше сили, в очакване Регис да допусне някаква грешка.

— А Кларон?

Лицето на Уинтън бе позеленяло, но въпреки това той успя да изхъхри:

— Пак по твоя вина, Джек. Ако не беше там, щях да намеря друг начин да се справя с пясъчното убежище.

Металните ръкавици се стегнаха още малко и Уинтън издъхна, сплескан в тях.

 

 

Светият огън умря с него. Джек пусна тялото на земята и се огледа, за да открие, че пламъците са утихнали. Полето около него бе променено до неузнаваемост. Стройни дървета се издигаха високо в небето, а клоните им бяха отрупани с листа и плодове.

Джек затвори очи, завладян от мъка. За един кратък миг си помисли, че същата съдба би могла да споходи и Кларон, ако не трябваше там да го убият. Синият огън пропълзя нагоре по костюма му и затрептя в дланта на металната му ръкавица.

Хусиах изкатери билото, следван от Амбър. Пусна ръката й и я остави да се приближи към него. Светият огън прекоси разстоянието, което ги делеше, и изведнъж се озова в дланите на Върховния жрец. Той погледна към Джек.

— Ще го отнеса навсякъде из Бития — произнесе тържествено. — Ти свърши своето.

Той се обърна и заслиза надолу между дърветата и храстите, вдигнал ръката си, сякаш носеше факел.

 

 

Ласадей дъвчеше облекчено стимулиращата си дъвка, докато транспортният кораб вибрираше, набрал максимална скорост.

— Ще ми липсват тия змийски кожи.

— И защо, по дяволите?

— Защо ли, хлапе? Първо, защото правят ужасно добра бира — сержантът прокара длан през голото си теме. — И второ, понеже трябваше да оставим долу командира.

Колин се облегна на седалката. Още не бяха приготвили криогенните капсули и той чакаше тук с останалите.

— Аз пък мисля, сержант — обади се свещеникът, — че той умря така, както искаше.

— С чест и не защото драките го държаха в лапите си — добави Амбър.

— Единственият начин да се измъкнеш — кимна Ласадей.

Джек имаше замислен вид.

— Джек… — поде Амбър, но интеркомът я прекъсна.

— Господа… и дами… очакват ни неприятности по обратния път. Току-що получихме съобщение, че драките са ни обявили война.

Един тъничък мускул се сви на челюстта на Джек. Как би могъл да свали императора и командира на доминионската отбрана, когато им предстоеше война с драките?

— Какво мислиш? — попита го тя шепнешком.

Джек сведе поглед към нея. Усмихна се и я придърпа в обятията си.

— Мисля, че има и по-важни неща.