Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (26)

26.

Беше почти най-старият номер на света — да размахваш окървавена риза. Но той привлече вниманието на всички в сенчестата, вмирисана дупка с гръмкото название „Раздвоен език“.

Някой сложи ръка на рамото му и нечий глас прошепна:

— Защо не си сложиш ризата, приятелче, и не дойдеш да пийнем по едно?

— Джек се извърна рязко и непознатият се озова на пода, притиснат от крака му. Джек изви ръката му и лицето на мъжа посивя. По челото му избиха едри капки пот.

— Какво беше това? — попита Джек.

— Ами… аз съм този, който прати да те повикат. Само не ми чупи ръката, приятелче. Трябва ми, за да пилотирам.

Джек го пусна и мъжът се изправи. Пилотът го огледа и потърка замислено брадичка.

— Просто исках да ти привлека вниманието — рече той.

— Смятай, че си успял.

— Добре тогава. Ела с мен в ъгъла да си поговорим. Уоли — провикна се пилотът към бара, — две бири!

Шумът в заведението се върна на обичайното си равнище. Джек забеляза, че новият му познат видимо накуцва.

— Казвам се Тед — представи се той. Дръпна с крак един свободен стол и се подпря на него.

— Моето име го знаеш. Какво общо имаш с онзи търговец?

— Хм? А, понякога летя за него. Имаме много общи черти — и двамата искаме да си спасим кожата, а това не е лесно на този свят. — Тед млъкна, забелязал, че барманът се приближава към тях с бутилките. По запотената им повърхност се стичаха капчици. Тед и барманът погледнаха с очакване към Джек.

Той бръкна в джоба и извади няколко сребърни монети. Барманът се ухили широко, прибра една монета и побутна останалите към Тед. После се отдалечи.

Джек все още носеше окървавеното късче. Сега го извади на масата.

— Някаква представа откъде се е взело това?

— От едно страхотно момиче. Жива е, но няма други вести от нея.

Джек отвори бирата и надигна шишето, наслаждавайки се на студената напитка. Пилотът го изгледа внимателно, преди да го последва.

Джек прибра късчето плат обратно в куртката си.

— Колко ще искаш за останалата част от сведенията?

Тед се засмя и се облегна назад. Комбинезонът му бе в неопределен сив цвят, целият покрит с кръпки и разтворен отпред. Косата му бе разчорлена и явно отдавна не бе виждала ножица.

— Не, приятелче — промърмори той. — Не е толкова лесно. Не става въпрос за „дай ми и ще ти дам“.

— Само не ми губи времето — понечи да се изправи Джек.

Тед протегна ръка.

— Не ти го губя. Да си чувал за Зелените ризи?

Джек се отпусна на стола.

Пилотът се захили доволно.

— Така и смятах, че това ще ти привлече вниманието. Случаят е малко сложен, но по същество представлявам група от загрижени бизнесмени, които биха искали да напуснат тази проклета планета.

— Сега ли?

— Не, но в скоро време. Мога да те уверя, че въпросът почти не търпи отлагане.

Джек надигна бутилката, но отпи бързо. Не искаше да предоставя оголената си шия на другия.

— Но сигурно тези… бизнесмени, биха могли да се обърнат направо към посланика.

Тед се разсмя гръмко. Млъкна едва когато лицето му се зачерви.

— Сигурно — повтори и изтри една сълза в крайчеца на окото си. — Но новият посланик е твърде отдаден на вярата си, за да се занимава с подобни неща.

Колин, разбира се. Ала какво общо имаше това с Амбър?

— И защо трябва да ви помагам?

— Защото имам сведения за момичето. А също и защото… зная някои неща за Кларон.

Джек неволно стисна зъби. Пилотът забеляза, че е напрегнат, и отново се ухили.

— Виждаш ли, аз управлявам скутер. Занимавам се с картографиране на неизследваните местности за големите миньорски компании. Освен това правя снимки на различни интересни местенца. Върша това отдавна и на най-различни места. Ето как накрая се озовах тук. Истината е, че въобще не трябваше да съм жив. Но се справих. Имам връзки тук и там и така научих, че ще идваш насам. И че ако ти разкажа каквото знам за Кларон, можеш да ми помогнеш да се махна от тук.

— Видял си пясъчни убежища на Кларон.

Пилотът кимна.

— Именно. Разбира се, това едва ли беше причина да се изпепели цялата планета, но все пак, предполагам, е по-добре, отколкото да не се предприема нищо.

— Кой знае? — подметна Джек. — И каква е цената за Амбър?

— О, тя е част от пакета. Мога да ти кажа къде се намира още сега — и без това няма да ти е от полза.

Джек се усмихна заплашително и Тед изведнъж настръхна.

— Но затова пък ще е от полза за теб.

— Момичето беше намерено от Върховния жрец Хусиах. Той през цялото време се навърта из хълмовете. По тези места го имат за гадател и ясновидец. Няма да я предаде, докато не приключи онова, което е започнал. Дотогава, ако питаш мен, тя е в добри ръце.

— Откъде знаеш?

— Скутерът ми попадна в пясъчна буря недалеч оттук. Видях я, докато той я отвеждаше. После се прибрах в града и узнах, че я смятат за мъртва, разкъсана от дивите животни. Намерих едно парче край стената и го взех. Реших, че сигурно ще ти привлече вниманието.

— Има ли работа за такива като теб тук?

— Намира се. — Мъжът присви очи и погледна хитро Джек. — Но няма да ти кажа нищо повече, докато не ме качиш на кораба в компанията на доминионски Рицари и с билет за дома в ръка.

Джек побутна бутилката настрани и се изправи.

— Как да те намеря?

— Не се тревожи. Аз ще те държа под око. — Тед му отдаде чест с нова бутилка бира. — Тост за Доминиона!

— Ясно. — Джек го загледа, докато пресушаваше бутилката на едри глътки. „Тост за Доминиона, който изпепелява колонизирани планети, без да помисли за двайсетте хиляди заселници, само за да се справи с един-единствен Рицар и едно пясъчно убежище.“ Напусна „Раздвоен език“ с неприятно усещане в стомаха.

 

 

— Остави ме да спя.

— Не — рече Хусиах. Побутна преродената. За миг долови полъха на обърканите й мисли. Беше изплашена, но вече нямаше и следа от изтощението. Очевидно се възстановяваше бързо. Подаде й една глинена купичка с приготвена от него отвара. — Изпий това.

Вън от пещерата отново задуха вятър. Подземната кухина изведнъж се изпълни с прахоляк. Хусиах само спусна втория си чифт клепачи, но момичето замижа слепешката. Хвана ръката й и я накара да изпие отварата. Твърде много пръсти имаше на тази ръка. Неудобно.

— Пий!

Тя преглъщаше мъчително.

Хусиах се усмихна. Единствената гримаса, която бе научил от пришълците. Знаеше, че е външна проява на задоволство и радост. Харесваше му да го прави, почти колкото и да изпитва чувствата.

Наблюдаваше я внимателно. Боеше се, че отварата може да не й подейства така, както бе подействала на други хора. Но въпреки това нищо не би му попречило да я използва.

Тя премигна и се олюля, сетне лицето й застина в неподвижна маска.

— Сега ще ме слушаш внимателно и ще запомняш — заговори Върховния жрец. — Ще те науча колко е суров животът и възнаграждаваща смъртта. Ще те науча да не се боиш от нея и да не се страхуваш да убиваш. И когато преодолееш този страх, умът ти ще се разтвори за мен. Ще те науча да приемаш убийството със сках, което означава чест и почитание, и когато успееш, ще бъдеш свободна.

— Свободна — повтори Амбър.

— Точно така, дете мое. Но първо ще те пречистя. Както слънцето изгаря очите ни, ако се взираме твърде дълго, така животът изгаря душите ни. Ти трябва да забравиш всичко.

— Да забравя — повтори тихо тя.

А след това жрецът й причини онова, което тя веднъж вече се бе уплашила, че може да й стори. Пресегна се и изтръгна душата от тялото й.

Усмивката на Хусиах стана още по-широка.