Робърт Джордан
Господарят на хаоса (5)

Глава 4
Чувство за хумор

В шатрата бе сумрачно и толкова горещо, че Кемлин, на около осемстотин мили северно, изглеждаше приятно прохладен. Ранд отметна процепа и примигна. Слънцето биеше като чук и го накара отново да изпита благодарност за шуфата. Над бяло-зелената шатра висеше копие на знамето на Дракона, редом до едно от пурпурните знамена, носещи древния символ на Айез Седай, безброй шатри се простираха по хълмистата равнина, из която всичко, с изключение на малко туфи жилава кафеникава трева, отдавна беше разровено от копита и ботуши — островърхи и плоски шатри, повечето бели, макар и в много случаи вече мръснобели, но и немалко цветни или на ивици. Шарки и пъстри знамена на дребни владетели. Цяла армия се беше събрала тук, на границата на Тийр, на края на равнините на Маредон, хиляди и хиляди войници от Тийр и Кайриен. Айилците бяха вдигнали своите станове на прилично разстояние от влагоземците, по петима айилци на всеки тайренец и кайриенец, и всеки ден пристигаха още. Беше армия, в състояние да накара Иллиан да се разтрепери в ботушите си, противник достатъчно мощен, за да смаже всичко по пътя си. Инайла и другите от авангарда вече бяха излезли навън, спуснали булата, заедно с около дузина айилци. Айилците постоянно охраняваха тази шатра. Облечени и въоръжени като Девите, те бяха високи колкото Ранд или по-високи, лъвове в сравнение с леопардите — Деви, мъже с потъмнели от слънцето корави лица, със студени сини, зелени или сиви очи. Днес те бяха от Ша-мад Конде, Ходещите по мълнии, водени лично от Ройдан, оглавяващ това бойно общество от тази страна на Драконовата стена. Девите носеха честта на Кар-а-карн, но всяко бойно общество поемаше своя дял от охраната.

Едно нещо от облеклото на част от мъжете ги отличаваше от Девите. Половината от тях носеха на челата си превръзки с древния символ на Айез Седай — черно-бял диск. Носителите на тази превръзка наричаха себе си сисвай-аман; на Древния език — Копия на Дракона. Оставаше да се нарекат и „Личните копия на Дракона“. Превръзките на челата и техният смисъл караха Ранд да се чувства неловко, но едва ли можеше да направи нещо, след като мъжете отказваха дори да признаят, че ги носят. Защо нито една от Девите не беше си надянала такова нещо — той поне не беше забелязал нито една, — Ранд нямаше никаква представа. Те говореха за това почти толкова неохотно, колкото и мъжете.

— Виждам те, Ранд ал-Тор — изрече с гробовен глас Ройдан. В косата му имаше значително повече сиво, отколкото жълто, но лицето му беше толкова кораво, че някой ковач можеше да го използва за наковалня или чук, и ако се съдеше по белезите по бузите и носа му, човек можеше да допусне, че не един го е правил. В сравнение с всичко това леденосините му очи изглеждаха направо меки. Той избегна да погледне към меча на Ранд. — Дано намериш сянка този ден. — Това пък нямаше нищо общо с разтопеното слънце, нито с безоблачното небе — Ройдан като че ли изобщо не се потеше, — а беше най-обикновен поздрав между хора от земя, в която слънцето винаги грееше изпепеляващо и дървета се срещаха рядко.

Също така официално Ранд отвърна:

— Виждам те, Ройдан. Дано намериш сянка този ден. Тук ли е върховният лорд Вейрамон?

Ройдан кимна към един просторен павилион на червени ивици и с ален покрив, обкръжен от тайренски Бранители на Камъка.

— Всички влагоземци са там. — И добави: — Бруан не е бил канен в тази шатра от три дни, Ранд ал-Тор. — Бруан беше вождът на клана Накаи Айил, клана на Ройдан; и двамата бяха от септата Солено плато. — Нито Хан от Томанеле или Деарик от Рейн, нито никой вожд на клан.

— Ще говоря с тях — каза Ранд. — Би ли съобщил на Бруан и останалите, че съм тук?

Ройдан кимна.

Инайла изгледа мъжете накриво, наведе се към Джалани и заговори шепнешком, но така, че да могат да я чуят и от десет крачки.

— Знаеш ли защо ги наричат Ходещи по мълниите? Защото дори когато стоят мирно, човек непрекъснато поглежда към небето да види мълнии. — Девите избухнаха в смях.

Един млад Ходещ по мълнии скочи във въздуха и ритна с обутия си до коляното в мека чизма крак по-високо от главата на Ранд. Беше красавец, ако се махнеше набръчканият бял белег, минаващ под превръзката от черен плат, криеща изваденото му око.

— Знаете ли защо Девите си говорят с ръце? — извика той още във въздуха и след като стъпи на земята, продължи: — Защото дори когато не говорят, не могат да престанат да дърдорят.

Ша-мад Конде се разсмяха не по-малко мощно от Девите.

— Само Ходещи по мълнии могат да видят чест в пазенето на празна шатра — каза тъжно Инайла на Джалани и поклати глава. — Следващия път, когато поискат вино, ако гай-шайн им поднесат празни чаши, несъмнено ще се напият повече, отколкото ние с уускай.

Щом видяха Ранд, Бранителите се вдървиха още повече, ако това изобщо беше възможно, и двамата пред входа дръпнаха платнището да влезе. Сякаш не забелязваха айилките.

Ранд беше предвождал Бранителите на Камъка в една отчаяна битка срещу мърдраали и тролоци по коридорите на самия Тийрски камък. В онази нощ те бяха готови да последват всеки, който ги поведе, но се оказа той.

— Камъкът стои — изрече той тихо. Това бе техният боен вик. По няколко лица пробягаха бързи усмивки, после лицата отново се вдървиха. В Тийр никой от простолюдието не можеше да си позволи да се усмихне на казаното от един господар, ако не е сигурен, че самият господар иска от него да се усмихне.

Повечето Деви приклекнаха край павилиона в поза, в която можеха да издържат с часове, без мускул да трепне по телата им, но Сюлин последва Ранд вътре заедно с Лия, Инайла и Джалани. Дори тези Бранители да бяха приятели на Ранд от ранно детство, Девите пак щяха да бъдат толкова бдителни, но мъжете вътре изобщо не можеха да се нарекат приятели.

Подът на павилиона беше покрит с пъстроцветни килими, а по средата бе поставена позлатена и инкрустирана със слонова кост и тюркоаз маса, толкова тежка, че сигурно беше нужен цял фургон, за да докарат само нея. Покритата с карта маса делеше една дузина тайренци с потни лица от два пъти по-малкото кайриенци, които страдаха още повече от горещината. Всички държаха златни бокали, които безлики слуги в черно-златисти ливреи неуморно доливаха с пунш. Всички благородници бяха облечени в коприна, но изрядно обръснатите кайриенци, ниски, тънки и бледи в сравнение с мъжете от другата страна на масата, носеха тъмни и строги палта, ако се изключеха ярките хоризонтални ивици с цветовете на техния Дом през гърдите, чийто брой показваше ранга на Дома, докато тайренците, повечето — с изрядно подрязани и пищно наклепани с благовонни мазила бради, носеха ватирани палта, същинска градина от червени, жълти, зелени и сини цветове, сатен и брокат, със сребърни и златни нишки. Кайриенците бяха със строги физиономии, макар и малко апатични, и отпред главите на всички бяха избръснати и напудрени. Тайренците се подсмихваха и подсмърчаха в обилно напоените с парфюми кърпи, изпълващи целия павилион с тежки аромати. Освен пунша единственото общо помежду им бяха хладните погледи, с които посрещнаха Девите.

Върховният лорд Вейрамон, с намазана брада и прошарена коса, удостои Ранд с дълбок поклон. Той беше единият от четиримата върховни лордове тук. Другите бяха мазният възпълен Сюнамон, Толмеран, чиято сивкава брада наподобяваше връх на копие върху дръжката на тънкото му тяло, и Ториан, с нос като картоф — той пък приличаше на фермер повече от самите фермери. Ранд бе поверил командването на Вейрамон. Засега. Останалите осем бяха по-дребни владетели, някои гладко избръснати, макар с не по-малко сиво в косите; те бяха тук поради клетвите си за вярност към един или друг от върховните лордове, но всички имаха опит в битките.

За тайренец Вейрамон не беше нисък, макар че Ранд стърчеше с една глава над него, но винаги напомняше на Ранд за надут петел.

— Слава на лорд Дракона — каза той и пак се поклони, — завоевателя на Иллиан. Слава на Властелина на утрото. — Другите се отзоваха почти мигновено, тайренците разперили широко ръце, а кайриенците — докосвайки сърцата си с длани.

Ранд отвърна с гримаса. Властелинът на утрото беше една от титлите на Луз Терин, или така поне се твърдеше във фрагментарно запазените хроники. Твърде много знание беше изгубено по време на Разрушението на света, още повече се бе превърнало в пепел по време на Тролокските войни и по-късно, през Стогодишната война, но понякога оцеляваха смайващи отломки. Той се изненада, че използваната от Вейрамон титла не събуди налудничавото дърдорене на Луз Терин, но пък не беше чувал повече онзи глас, откакто му беше креснал. Доколкото помнеше, това бе първият път, в който се бе обърнал към самия глас, вгнездил се в главата му. Другите възможни обяснения предизвикаха ледени тръпки по гърба му.

— Милорд Дракон… — захвана Сюнамон, триейки месестите си длани. Като че ли се стараеше да не вижда шуфата, увита около главата на Ранд. — Вие… — Той преглътна думите си и се усмихна угоднически: да пита един потенциален луд — потенциален в най-добрия случай — дали е добре вероятно не беше точно това, което му се искаше да каже. — Би ли пожелал лорд Дракона малко пунш? Лоданелска реколта, смесена с пъпеш „медена роса“. — Един длъгнест поземлен лорд, заклет във вярност към Сюнамон, махна рязко с ръка и някакъв слуга притича за златен бокал от страничната масичка до платнената стена. Друг се забърза да го напълни.

— Не — каза Ранд и повтори по-силно: — Не. — Дали Луз Терин наистина го беше чул? Това правеше цялата история да изглежда още по-зле. Не искаше сега да мисли за тази възможност. Изобщо не му се искаше да мисли за това. — Щом Еарн и Симаан пристигнат, почти всичко ще си дойде на мястото. — Тези двама върховни лордове щяха да пристигнат скоро; те водеха големи части тайренски войници, които трябваше да напуснат Кайриен преди месец. Разбира се, имаше и по-малки групи на път на юг, както и още кайриенци. И още айилци също така. — Искам да видя…

Изведнъж забеляза, че павилионът е съвсем притихнал. Само Ториан отметна глава, за да доизгълта остатъка от пунша си, отри уста с длан и протегна бокала си за още, но слугите сякаш се мъчеха да се скрият сред стените на червени ивици. Сюлин и другите три Деви изведнъж се напрегнаха, готови да се забулят.

— Какво има? — попита Ранд тихо.

Вейрамон се поколеба.

— Симаан и Еарн тръгнаха… тръгнаха към Хадънски мрак. Няма да дойдат. — Ториан дръпна една позлатена кана от един от слугите и сам си напълни бокала, разливайки пунш по чергите.

— И защо е трябвало да тръгнат натам вместо да дойдат тук? — Ранд не повиши глас. Беше сигурен, че знае отговора. Тия двамата — и още петима върховни лордове освен тях — бяха изпратени към Кайриен главно за да се създаде работа за мозъци, склонни да се увлекат в заговори срещу него.

Сред кайриенците пробягаха злобни усмивки, повечето полуприкрити зад набързо вдигнатите бокали. Семарадрид, лордът с най-висок ранг сред тях, не скри усмивката си. Мъж с издължено лице и с черни очи, които можеха да строшат камък, той се движеше вдървено заради раните, получени по време на гражданската война в страната му, но куцането му беше от боеве с Тийр. Главното му основание да сътрудничи с тайренците бе, че те поне не бяха айилци. Но пък и за тайренците главното оправдание да си сътрудничат с кайриенците бе, че последните също не са айилци.

Отговори един от сънародниците на Семарадрид, млад лорд на име Менерил, който се кичеше с половината от ивиците на Семарадрид по камизолата си, а на лицето му имаше белег от гражданската война, който издърпваше нагоре левия ъгъл на устата му в постоянна сардонична усмивка.

— Измяна, милорд Дракон. Измяна и бунт.

Колкото и да се колебаеше Вейрамон да изрече тези думи в лицето на Ранд, не можеше да позволи вместо него да отговаря един презрян чужденец.

— Да, бунт — побърза да поясни той, като изгледа с яд Менерил, но обичайната му надутост скоро се възвърна. — И не само те, милорд Дракон. Върховните лордове Дарлин и Тедосиан и върховната лейди Естанда също участват в него. Да ми изгори душата дано, но всички те са положили имената си в рапорт за неподчинение! Изглежда, че още двайсетина по-дребни владетели също са се включили. Заслепени от Светлината глупци!

Ранд почти се възхищаваше на Дарлин. Човекът му се беше противопоставил открито от самото начало, като избяга от Камъка, когато той падна, и се опита да вдигне съпротива сред благородниците из страната. Тедосиан и Естанда бяха нещо различно. Също като Еарн и Симаан, те му се бяха кланяли и усмихвали, наричали го бяха „Лорд Дракон“ — и заговорничеха зад гърба му. Сега предчувствията му се потвърждаваха. Нищо чудно, че Ториан бе разлял пунша — той също се беше забъркал здраво с Тедосиан, както и с Еарн и Симаан, впрочем.

— Това, което са написали, е повече от неподчинение — каза хладно Толмеран. — Пишат, че сте Лъжедракон и че падането на Камъка и това, че извадихте „Меча, който не е меч“, било някакъв айезседайски фокус. — В тона му се долавяше въпросителна нотка — той не беше в Тийрския камък в нощта, когато Ранд го завзе.

— Ти какво мислиш, Толмеран? — Подобно твърдение звучеше съблазнително в една земя, в която преливането беше поставено под строга възбрана преди Ранд да промени закона и където Тийрския камък беше стоял несъкрушим близо три хиляди години преди Ранд да го завземе. И твърде познато твърдение. Ранд се зачуди дали няма да се намерят и Бели плащове, когато тези бунтовници бъдат доведени и проснати в нозете му. Смяташе, че Педрон Ниал е твърде разумен, за да го допусне.

— Смятам, че вие сте извадили Каландор — каза след пауза слабият мъж. — Смятам, че сте Преродения Дракон. — И двата пъти се долови леко натъртване на „смятам“. Толмеран не беше страхливец. Естеан кимна; бавно, но кимна. Още един смелчага.

Дори те обаче не зададоха очевидния въпрос — дали Ранд иска бунтовниците да бъдат смазани. Ранд не беше изненадан. Първо, Хадънски мрак не беше най-удобното място за битки — огромен и гъст лес, в който нямаше нито села, нито пътища и пътечки дори. По начупения планински терен в северния му край човек трябваше да е щастлив, ако успее да измине някоя и друга миля, и то в дълъг ден, а войските можеха да си обикалят чак докато припасите им свършат, без да се срещнат. И може би по-важното беше, че всеки, който се осмелеше да зададе този въпрос, можеше да бъде заподозрян, че желае доброволно да поведе такава експедиция, доброволец, който по-скоро възнамерява да се присъедини към Дарлин, а не да го доведе пленник. Тайренците можеха и да не владеят Играта на Домове така добре като кайриенците — тази сган бе в състояние да чете томове с един бегъл поглед и да чуе в една фраза много повече, отколкото си вложил в нея — но и те крояха козни и се следяха, подозирайки се взаимно в заговори и убедени, че всички останали правят същото.

Все пак засега за Ранд беше по-изгодно да остави бунтовниците там, където са. Цялото му внимание трябваше да се насочи към Иллиан — така поне трябваше да изглежда в очите на всички. Но не можеше и да се покаже прекалено мек. Тези мъже не можеха да се обърнат срещу него, но с Последната битка или не, само две неща всъщност пречеха на тайренците и кайриенците да се хванат за гушите. Първо, еднакво ненавиждаха айилците, и второ, бояха се от мъстта на Преродения Дракон.

— Някой може ли да се изкаже в тяхна защита? — попита той. — Знае ли някой от вас някакви възможни оправдания за тях? — Дори и някой да знаеше, не се обади; ако се брояха и слугите, близо две дузини погледи се приковаха в него. Слугите може би най-напрегнато. Сюлин и Девите пък следяха всички останали освен него. — Титлите им се отнемат, всичките им владения се конфискуват. Да се подпишат и изпратят призовки за арест до всеки, чието име е известно. До всеки мъж и всяка жена. — Това можеше да създаде проблем; наказанието за измяна в Тийр беше смърт. Беше променил някои закони, но не и този, а сега беше твърде късно. — Да се огласи, че всеки, който убие някой от тях, ще бъде опростен за убийството и че всеки, който им помага, ще бъде обвинен в измяна. А животът на тези, които се предадат, ще бъде пощаден. — Което щеше да му спести проблема с Естанда — не можеше да заповяда да бъде екзекутирана жена, — стига да измислеше как да го уреди. — Но всеки, който упорства, ще увисне на бесилото.

Благородниците се размърдаха неловко. Със сигурност бяха очаквали смъртните присъди — по-малко за бунт не се полагаше, а в състояние на война — още повече, — но лишаването от титли направо ги порази. Въпреки всички закони, които Ранд беше променил в двете страни, въпреки че лордовете вече се изправяха пред съдиите и биваха бесени за убийство или глобявани солено за насилие, те все още си въобразяваха, че съществува някаква вродена разлика, някакъв естествен порядък, според който те са лъвове, а обикновената тълпа — овце. Един върховен лорд, отишъл на ешафода, умираше като върховен лорд, но Дарлин и другите щяха да умрат като селяци, нещо, което в очите на тези мъже изглеждаше по-жестоко дори от самата смърт. В очите на някои от слугите блесна задоволство.

— След като решихме и това — каза Ранд, смъкна шуфата и пристъпи към масата — да разгледаме картите. Самаил е по-важен от някаква шепа глупци, които са решили да изгният в Хадънски мрак. — Надяваше се наистина да изгният. Да ги изгори дано!

Устните на Вейрамон се свиха, а Толмеран побърза да изглади намръщената си физиономия. Лицето на Сюнамон беше така гладко, че можеше да мине за маска. Другите тайренци изглеждаха също толкова изпълнени с неверие, както и кайриенците, макар Семарадрид да го прикриваше добре. Някои от тях бяха видели мърдраали и тролоци по време на онази атака в Камъка, други бяха видели двубоя му със Самаил в Кайриен — и въпреки това си мислеха, че твърдението му за измъкналите се на свобода Отстъпници е проява на лудост. Чувал беше дори да шепнат, че сам е причинил всичките разрушения в Кайриен, нанасяйки побеснял удари както по врагове, така и по приятели. Ако се съдеше по вкамененото лице на Лия, някой от тях можеше и да получи някое копие в ребрата, ако не махнеха по-скоро недоверчивите изражения от лицата си.

Но все пак се струпаха около масата, след като той захвърли шуфата на пода и започна да оглежда картите. Башийр беше прав — хората бяха готови да следват безумци, стига да са победители. Докато са победители. Тъкмо когато намери картата, която му трябваше — подробна скица на източния край на Иллиан, — пристигнаха айилските вождове.

Пръв влезе Бруан на Накаи Айил, следван по петите от Джеран на Шаарад, Деарик на Рейн, Хан на Томанеле и Ерим на Чарийн, като всеки от тях отвърна на киманията на Сюлин и другите три Деви. Бруан, едър мъж с тъжни сиви очи, всъщност предвождаше петте клана, които Ранд бе изпратил до този момент на юг. Никой от останалите не бе възразил — странно кроткият характер на Бруан прикриваше уменията му на пълководец. Петимата не носеха никакво оръжие освен ножовете си, но пък айилците едва ли можеха да се вземат за невъоръжени дори да бяха с голи ръце и нозе.

Кайриенците просто се правеха, че за тях айилците не съществуват, но тайренците явно се заусмихваха и засмъркаха в кутийките си с благовония и напоените с парфюми копринени кърпи. Тийр беше изгубил Камъка от айилците и при това с помощта на Преродения Дракон, както вярваха — или на Айез Седай, — но Кайриен на два пъти беше опустошаван от тях, на два пъти превзет и унизен.

С изключение на Хан, айилците ги пренебрегнаха до един. Хан, белокос и с лице като намачкана ощавена кожа, ги изгледа убийствено. Бе доста сприхав; ако се сбиеха, това, че повечето тайренци бяха високи колкото него, едва ли щеше да им помогне особено. За айилец той беше нисък — което означаваше над средния ръст при влагоземците — и почти толкова докачлив, колкото Инайла. И, разбира се, като всеки айилец презираше „дървоубийците“ — едно от наименованията им за кайриенците — повече от всички други влагоземци. Другото име за тях беше „клетвопрестъпници“.

— Да видим сега иллианците — каза твърдо Ранд и затисна картата с Драконовия скиптър и една позлатена мастилница. Нямаше нужда тези мъже да започнат да се избиват. Не мислеше, че ще го направят — поне не в негово присъствие. В сказанията съюзниците обикновено си вярваха и дори се обикваха, но той се съмняваше, че тези мъже ще стигнат някога до това.

Хълмистите равнини на Маредон навлизаха малко в територията на Иллиан, отстъпвайки пред гористи хълмове недалече от Манедерендрелле и разклоняващата се от нея река Шал. Пет нанесени с мастило кръста на отстояние десетина мили един от друг бележеха източния край на тези хълмове. Хълмовете Дойрлон.

Ранд опря показалеца си в средния кръст.

— Сигурни ли сте, че Самаил не е вдигнал още станове? — Леката гримаса на лицето на Вейрамон го накара да повиши тон раздразнено. — Лорд Бренд, ако предпочитате тогава, или Съвета на Деветимата, или Матин Степанеос ден Балгар, ако искате самия крал. Все още ли са толкова?

— Нашите съгледвачи го потвърждават — отвърна спокойно Джеран. Тънък като острие на меч и със светлокафява коса, вече доста прошарена със сиво, сега той винаги беше спокоен, след като четиристотингодишната кръвна вражда между Шаарад и Гошиен Айил беше прекратена с идването на Ранд. — Совин Най и Дуаде Махди-ин ги следят отблизо. — Той кимна, доволен, както и Деарик. Джеран бе служил като Совин Най, Ръка-нож, преди да стане вожд на клан, а Деарик — като Дуаде Махди-ин, Водотърсач. — Научаваме за всяка промяна за пет дни от бегачите.

— Моите съгледвачи са убедени, че е така — заяви Вейрамон, все едно че Джеран не беше проговарял. — Изпращам нов отряд всяка седмица. Един месец отнема, докато отидат и се върнат, но ви уверявам, че съм в течение на позициите им, доколкото позволява разстоянието.

Лицата на айилците бяха като изсечени от канара.

Ранд пренебрегна поредното им надиграване. Беше се опитвал да затъква зевовете между тайренци, кайриенци и айилци, но те винаги пак се отваряха, още щом им обърнеше гръб. Безсмислено беше да се опитва пак.

Колкото до лагерите… Той сам знаеше, че все още са пет — беше ги посещавал, така да се каже. Съществуваше едно… място… в което знаеше как да влезе, някакво странно, необитавано отражение на реалния свят и той беше преброждал тамошните хълмове. Знаеше отговорите на почти всеки въпрос, който смяташе да им зададе, но жонглираше с най-различни планове като веселчун, жонглиращ със запалени факли.

— И Самаил продължава да изпраща в тях още хора? — Този път натърти на името. Физиономиите на айилците не се промениха — щом Отстъпниците бяха на свобода, значи бяха на свобода; светът трябваше да се приеме какъвто е, а не какъвто ти се иска да е — но другите отново го стрелнаха с тревожните си погледи. Трябваше да свикнат рано или късно. Рано или късно трябваше да го повярват.

— Всеки мъж в Иллиан, годен да носи копие, без да се спъва в него, поне така изглежда — каза навъсен Толмеран. Като всеки тайренец, и той гореше от нетърпение да се сражава с иллианците — двата народа се мразеха още от времето след откъсването си от империята на Артур Ястребовото крило, — но за разлика от повечето върховни лордове, не беше толкова уверен, че всяка битка може да се спечели само с една добра атака. — Всеки завърнал се отряд съгледвачи докладва, че лагерите се разрастват и са все по-добре укрепени.

— Трябва да тръгнем веднага, милорд Дракон — каза надуто Вейрамон. — Светлината да ми изгори душата дано, ако не мога да спипам иллианците по гащи. Сами са се вързали. Ами че те изобщо нямат конница! До един ще ги смажа и пътят към столицата ще е открит. — В Иллиан, както в Тийр и в Кайриен, „столицата“ беше градът, дал името на държавата. — Очите да ми изгори дано, ако не сложа знамето ви над Иллиан само за месец, милорд Дракон. Два, най-много. — Хвърли поглед към кайриенците и добави, сякаш някой теглеше думите му с ченгел. — Двамата със Семарадрид ще го направим. — Семарадрид кимна леко. Много леко.

— Не — отвърна отсечено Ранд. Планът на Вейрамон вещаеше пълен провал. Пътят бе цели двеста и петдесет мили, а Самаил също разполагаше със съгледвачи — всеки плъх или гарван можеше да е негов съгледвач. Двеста и петдесет мили. Дванадесет-тринадесет дни за тайренците и кайриенците. Айилците може би щяха да ги вземат за пет, ако се напрегнеха, но те не влизаха в сметките на Вейрамон. Дълго преди Вейрамон да достигне хълмовете Дойрлон, Самаил щеше да е готов да премаже тайренците, а не обратното. Глупав план. По-глупав дори от онзи, който Ранд им беше подхвърлил. — Дал съм ви заповеди. Ще стоите тук, докато Мат не се върне да поеме командването, и дори тогава никой няма да се придвижи и на една стъпка, докато не реша, че разполагам с достатъчно хора. Идват още мъже — тайренци, кайриенци и айилци. Смятам да премажа Самаил, Вейрамон. Да го премажа завинаги и да поставя Иллиан под знамето на Дракона. — Това поне беше вярно. — Жалко, че няма да съм с вас, но Андор все още задържа вниманието ми.

Лицето на Вейрамон заприлича на кисела буца, гримасата на Семарадрид можеше да превърне виното в пунша му на оцет, а Толмеран го гледаше толкова безизразно, че неодобрението му беше явно като юмрук, забит в носа. В случая със Семарадрид причината за тревогата беше в бавенето. Той неведнъж беше изтъквал, че ако всеки ден им носи още мъже в лагера тук, същото става и в укрепленията в Иллиан. Несъмнено планът на Вейрамон бе резултат от неговата настойчивост, въпреки че сам сигурно щеше да измисли нещо по-добро. Съмненията на Толмеран се въртяха около Мат. Въпреки това, което беше чул от кайриенците за военните умения на Мат, Толмеран го смяташе за чисто ласкателство от страна на глупци към един селянин, затова, че просто е приятел на Преродения Дракон. Възраженията им бяха откровени, а това на Семарадрид дори имаше стойност — стига планът, който им бе подхвърлен, да беше нещо повече от прикритие. Самаил едва ли разчиташе само на плъхове и гарвани за съгледвачи. Ранд допускаше, че в лагера има и хора шпиони — и за някой от другите Отстъпници, както и за Айез Седай навярно.

— Ще бъде както кажете, милорд Дракон — отрони тежко Вейрамон. Стигнеше ли се до битка, този мъж беше доста храбър, но иначе си бе пълен идиот, неспособен да помисли за нищо друго освен за омразата си към иллианците и презрението си към кайриенците и айилските „диваци“. Ранд беше сигурен, че точно Вейрамон е човекът, който му трябва. Толмеран и Семарадрид нямаше да избързат да тръгнат, докато Вейрамон командваше.

Още дълго си говореха, а Ранд ги слушаше и им подхвърляше несъществени въпроси. Нямаше повече възражения, нито настоявания да предприемат нападението още сега, изобщо никакви дискусии за нападение. Това, за което Ранд питаше Вейрамон и останалите, бяха фургоните и пак фургоните, и какво има в тях. В равнините на Маредон имаше малко села и нито един по-голям град, с изключение на Фар Маддинг на север, и недостатъчно годна за земеделие земя, която да изхрани дори обитателите им. Една огромна армия щеше да има нужда от постоянен приток на фургони от Тийр, които да й карат всичко, от брашно до подковите за конете. С изключение на Толмеран, върховните лордове смятаха, че армията ще може сама да си носи всичко нужно, докато прекосят равнината, а след това ще се изхранва от Иллиан; изглежда, изпитваха някаква наслада при мисълта, че ще опоскат земите на древния си враг като скакалци. Кайриенците споделяха друго мнение, особено Семарадрид и Менерил. Не само простите хора бяха страдали от глада по време на кайриенската гражданска война и обсадата на столицата от Шайдо — хлътналите страни на военачалниците го подсказваха достатъчно красноречиво. Почвата на Иллиан беше тлъста и ферми и лозя се срещаха дори из хълмовете Дойрлон, но Семарадрид и Менерил не искаха да доверяват коремите на войниците си на несигурното продоволствие, ако имаше друг начин. Колкото до Ранд, той не искаше Иллиан изобщо да бъде опустошаван, доколкото можеше да го избегне.

Всъщност той не притискаше никого. Сюнамон го увери, че са събрани достатъчно фургони, а той отдавна си беше получил урока затова, че казва на Ранд едно, а върши друго. Продоволствие се събираше из цял Тийр, въпреки гримасите на досада по лицето на Вейрамон от цялата тази тема и запотеното мърморене на Ториан за големите разходи. Най-важното обаче беше, че планът, който им беше дал, се придвижваше — и отстрани щеше да се вижда, че е в ход.

Сбогуването предизвика още по-помпозно дърдорене, усърдни поклони, не особено искрени покани да остане за някакъв пир и още по-неискрени предложения да го придружат в заминаването, след като не можел да остане за гощавката, която щели да приготвят. И тайренците, и кайриенците гледаха колкото се може повече да избягват компанията на Преродения Дракон, стига това да не ги лиши от благоволението му, като същевременно се преструваха, че изобщо не е така. Изпратиха го, разбира се, но Сюнамон въздъхна нескрито, когато той ги остави, и Ранд дори чу как Ториан се изкикоти облекчено.

Айилските вождове продължиха мълчаливо с Ранд, а Девите отвън се присъединиха към Сюлин и другите три, за да оформят пръстен около шестимата мъже, крачещи към шатрата със зелените ивици. Вождовете мълчаха. Почти нищо не бяха казали и в павилиона. Когато Ранд им го подхвърли, Деарик му отвърна:

— Тези влагоземци не искат и да ни чуят. — Сините му очи бяха пълни с презрение. — Те слушат само вятъра.

— Казаха ли ти за онези, които са въстанали срещу теб? — попита Ерим.

— Казаха ми — отвърна Ранд, а Хан го изгледа намръщено.

— Ако изпратиш тези тайренци срещу техни сънародници, ще допуснеш грешка. Дори да може да им се вярва, не мисля, че биха могли да го направят. Прати копията. Един клан ще е предостатъчен.

Ранд поклати глава.

— Дарлин и неговите бунтовници могат да почакат. Сега е важен Самаил.

— Тогава ни пусни да тръгнем към Иллиан — каза Джеран. — Остави ги тия влагоземци, Ранд ал-Тор. Тук вече има събрани близо двеста хиляди копия. Можем да унищожим иллианците преди Вейрамон Саняго и Семарадрид Маравин да са минали половината път.

За миг Ранд стисна очи. Всички ли днес смятаха да спорят с него? Но тези мъже нямаше да се стреснат от едно намръщване на Преродения Дракон. Преродения Дракон беше само влагоземско пророчество — те следваха Оня, що иде със Зората, Кар-а-карн, а както вече му беше омръзнало да го чува, дори Кар-а-карн не бе крал.

— Искам думата ви, че ще стоите тук, докато Мат не ви каже да тръгнете. Обещание от всеки поотделно.

— Но това е чисто губене на време — изкриви устни Хан. — Никога сянка да не видя, ако не е. — Джеран и Ерим кимнаха.

Ранд не беше и очаквал да отстъпят толкова бързо.

— От време на време се налага човек да губи време, за да си го спести — каза той.

В шатрата със зелените ивици Ранд свали шуфата си и седна на пода. Бруан и останалите вождове седнаха срещу него. Девите се присъединиха към Ходещите по мълнии около шатрата и между тях се понесоха отново закачки, прекъсвани от буен смях. Този път, изглежда, надделяваше Лейран, младежът с белега; във всеки случай Девите на два пъти заудряха с копията си по кожените щитове. Ранд не разбра почти никое от остроумията.

Той натъпка лулата си с табак и подаде кесията от козя кожа на вождовете да напълнят своите лули — в Кемлин беше намерил сандъче с хубав табак от Две реки, — след което преля да запали своята, докато те пратиха един Ходещ по мълнии да им донесе запалена клечка от един от готварските огньове. Когато всички лули най-сетне бяха запалени, се отдадоха на приказка.

Разговорът се проточи точно толкова дълго, колкото беседата му с лордовете, не защото имаше какво толкова да си говорят, но защото Ранд беше разговарял сам с влагоземците. Айилците бяха докачливи на чест; целият им живот се ръководеше от джи-е-тох, чест и дълг, с толкова сложни правила, колкото странен беше хуморът им. Говореха за айилците, все още на път от Кайриен, кога ще пристигне Мат и какво ще предприемат, ако изобщо предприемат нещо, по отношение на Шайдо, поговориха си също така за лов, за жени и за това дали ракията е толкова добро питие, колкото уускай, както и за хумора. Дори търпеливият иначе Бруан разпери отчаяно ръце, безпомощен да му обясни смисъла на айилските шеги. Какво толкова смешно, в името на Светлината, имаше в това, че жена намушкала, без да иска, мъжа си или че някой мъж най-накрая се оженва за сестрата на жената, за която е искал да се ожени? Хан сумтеше, пръхтеше и не можеше да повярва, че Ранд не разбира; виж, той се разсмя така здраво на разказчето за намушкания мъж, че за малко да се затъркаля по пода. Единственото, за което не говориха, беше предстоящата война с Иллиан.

Когато си тръгнаха, Ранд излезе с тях и се загледа с присвити очи към слънцето, наполовина смъкнало се към хоризонта. Хан преразказваше историйката с намушкването и другите вождове отново се кикотеха. Ранд изчука пепелта от лулата си и я зарови с крак в пръстта. Все още имаше време да се върне в Кемлин и да се срещне с Башийр, но той се върна в шатрата и седна, загледан в залязващото слънце. Когато дискът му докосна чертата на хоризонта и се окървави, Инайла и Сомара му донесоха блюдо с овнешка яхния, отрупано колкото за двама, комат хляб и кана ментов чай, охладен във ведро с вода.

— Не се храниш достатъчно — каза Сомара и посегна да приглади косата му, но той си дръпна главата.

Инайла го изгледа.

— Ако не отбягваше толкова Авиенда, тя щеше да се грижи да се храниш.

— Привлича интереса й, а после бяга от нея — промърмори Сомара. — Трябва отново да я привлечеш. Защо не й предложиш да й умиеш косата?

— Не бива да бъде чак толкова настоятелен — каза твърдо Инайла. — Да й предложи да й измие косата ще е прекалено. Той не иска тя да си помисли, че е чак толкова напорист.

Сомара изсумтя.

— Тя изобщо няма да помисли, че е напорист, след като бяга от нея. Ти май си твърде срамежлив, Ранд ал-Тор.

— Трябва да ви е ясно, че никоя от вас двете не ми е майка, нали?

Двете облечени в кадин-сор жени се спогледаха объркано.

— Смяташ ли, че това е поредната влагоземска шега? — попита Инайла, а Сомара сви рамене.

— Не знам. Не ми изглежда весел. — Тя потупа Ранд по гърба. — Сигурна съм, че е добра шега, но трябва да ни я обясниш.

Ранд застрада мълчаливо, докато те го гледаха как яде. Буквално следяха всяка гребната лъжица. Положението съвсем не се подобри, когато двете излязоха с опразненото блюдо и ги замести Сюлин. Сюлин му излезе с някакъв тъп и съвсем неподходящ съвет как можел да привлече отново вниманието на Авиенда — нещо, което сред айилците една първосестра можеше да си позволи към първобрат.

— Пред нея трябва да се държиш много скромно — започна да го поучава белокосата Дева, — но не чак толкова скромно, че да те сметне за досаден. Помоли я да й изтъркаш гърба в потилнята, но срамежливичко, ще си сведеш очите надолу. Когато се съблечеш за лягане, потанцувай малко, все едно че си много щастлив, а после изведнъж, като забележиш, че тя е там, веднага се загърни с одеяло. Можеш ли да се изчервяваш?

Последва голямо и много мълчаливо страдане. Девите знаеха твърде много, но недостатъчно.

Когато се върнаха в Кемлин, много след залез слънце, Ранд се промъкна в покоите си бос, с ботуши в ръце, опипвайки пътя си към спалнята в тъмното. Дори и да не знаеше, че Авиенда те е там, завила се вече върху постелката си на пода до стената, щеше да усети присъствието й. Сега поне беше успял да изчака достатъчно, докато заспи. Опитал се беше да сложи край на всичко това, но Авиенда изобщо не му обръщаше внимание, а Девите продължаваха да му се смеят за неговата „срамежливост“ и „скромност“. Добри качества за самотен мъж, съгласяваха се те, стига да не се прекалява с тях.

Той се качи на леглото си с чувство на облекчение, че Авиенда вече е заспала — и с известно раздразнение, че не бе посмял дори лампа да си запали, за да се измие — и изведнъж тя се извърна на постелката. Беше стояла будна.

— Лек сън и се събуди бодър — каза му само.

Замислен що за идиотизъм е това да изпита такова внезапно доволство, че една жена, която се опитва да отбягва, му е пожелала лека нощ, той напъха възглавницата с гъши пух под главата си. Авиенда сигурно смяташе това за някаква страхотна шега — дразненето при айилците беше сведено почти до изкуство и колкото повече доближаваше до пускане на кръв, толкова по-добре. Ранд се унесе. Последната му съзнателна мисъл беше, че той самият готви една страхотна шега, макар за нея все още да знаеха само Мат и Башийр. Самаил изобщо не притежаваше чувство за хумор, но огромният чук на армията, чакаща в Тийр, беше най-голямата шега, която светът щеше да види някога. С малко късмет, Самаил щеше да загине преди да е разбрал, че трябва да се засмее.