Робърт Джордан
Господарят на хаоса (28)

Глава 27
Дарове

На връщане към лагера Егвийн се постара да се овладее, но не беше съвсем сигурна дали краката й стъпват по земята. Е, знаеше, че стъпват, но въпреки това имаше чувството, че лети. Главата й беше замаяна, при това съвсем не от жегата.

Отначало си беше помислила, че Гавин няма да дойде, но после той изведнъж цъфна до нея, докато се провираше през тълпите. Целият предобед бяха прекарали в малката частна гостна на „Дългуча“, хванати за ръце. Тя се държа съвсем безсрамно, като го зацелува още щом вратата се затвори, преди още той да е понечил да я целуне; не стига това, ами дори седна на коляното му веднъж, макар и за малко. Това я накара да си помисли за сънищата му и дали да не се промъкне отново в тях, и за разни неща, които никоя жена с чувство за благоприличие изобщо не би си и помислила! Никоя неомъжена жена, във всеки случай. А после беше скочила и побягнала като подплашена кошута, с което съвсем го слиса.

Тя припряно се огледа. Палатките бяха все още на половин миля разстояние и наоколо нямаше жива душа. И нямаше как да види колко се е изчервила. Усети, че се хили идиотски под шала, и го свали. Светлина, трябваше да се стегне най-после. Да забрави прегръдките на Гавин и да си спомни защо бяха прекарали в хана толкова дълго.

 

 

Докато се провираше из навалицата, тя търсеше Гавин, като се мъчеше да изглежда безгрижна — в края на краищата не искаше той да си помисли, че изгаря от нетърпение да го види. Изведнъж към нея се наведе някакъв мъж и прошепни свирепо:

— Последвай ме до „Дългуча“.

Тя подскочи и след малко осъзна, че това е Гавин.

— Какво те кара да мислиш, че просто ей така ще вляза с теб в някой хан, Гавин Траканд? — запита тя с присвити очи. Ала сниши гласа си — нямаше нужда да привлича нечие внимание с този спор. — Просто исках да се разходим. Изглежда, твърде много си въобразяваш, ако си си помислил и за миг, че…

Той направи гримаса и бързо й прошепна:

— Жените, с които дойдох, търсят някоя. Някоя като теб. Пред мен не казват почти нищо, но успях да доловя някоя и друга дума. А сега ме последвай. — И без да я поглежда, закрачи по улицата.

 

 

Оказа се, че Гавин всъщност знае много. Твърдеше, че е възможно да не търсят точно нея, че просто трябва да внимава като прелива и да се пази да не я видят. И беше убеден, че тя трябва да се върне в Тар Валон.

Тя прехапа устни. Айез Седай от Кулата. Само да можеше да се насили да разпита Гавин… Нямаше да е предателство към него, ако му зададеше няколко въпросчета за техните Аджи, къде отиват или… Не! Беше дала този обет пред самата себе си, но нарушаването му щеше да обезчести него. Никакви въпроси. Само това, което сам реши да й каже.

Но от това, което й каза, нямаше основание да си мисли, че търсят Егвийн ал-Вийр. Също така нямаше сериозно основание да си мисли и че не търсят точно нея. Само догадки и надежди. Това, че някоя агентка на Кулата не можеше да познае Егвийн ал-Вийр в една айилка, още не означаваше, че агентката не е чула името й и че не е чула дори за Егвийн Седай от Зелената Аджа. Тя потръпна. Трябваше много да внимава в града. Страшно много.

Стигна първите шатри. Сред тях се движеха айилци, но не се мяркаха гай-шайн. Не се виждаше и нито една Мъдра. Пред тях беше нарушила едно обещание. Пред Амис поне.

— Ела при нас, Егвийн — извика женски глас. Беше Суранда, ученичката на Сорилея. — Всички Мъдри са се събрали да заседават и ни дадоха цял ден свободен. Цял ден! — Рядко се предлагаше такъв лукс и Егвийн не можеше да го пропусне.

Върху възглавничките се бяха изтегнали жени и четяха — или седяха и шиеха или плетяха. Не всички бяха чирачки или ученички на Мъдрите — на гости им бяха дошли две майки и няколко първосестри — по-възрастните жени носеха толкова накити, колкото Мъдрите.

Между тях шеташе един гай-шайн и им доливаше чашите. Носеше превръзка, обозначаваща го като сисвай-аман, но никоя от жените не обръщаше внимание на това, въпреки че гай-шайн трябваше да носят само бяло.

Егвийн завърза шала на кръста си и с благодарност прие водата, с която да измие лицето и ръцете си, после седна на една червена възглавничка с пискюли между Суранда и Естаир, червенокосата чирачка на Ейрон, и попита:

— За какво заседават Мъдрите?

— За сестрите ти, разбира се — засмя се Суранда. Беше чаровна жена с големи сини очи. Около пет години по-голяма от Егвийн, тя можеше да прелива не по-слабо от много Айез Седай и с нетърпение чакаше да получи своя твърдина. Междувременно, разбира се, скачаше не само когато Сорилея й кажеше да скача, но и когато Сорилея си го помислеше. — Че какво друго ще ги притесни толкова?

— Кар-а-карн — каза Естаир с гробовен тон.

— Защо? — попита разсеяно Егвийн. Трябваше просто да започне да избягва града. Да не беше Гавин, разбира се — колкото и да я смущаваше да си го признае, не можеше да се откаже от срещите си с него, освен ако не беше напълно сигурна, че самата Несюне я причаква пред входа на хана. А и не смяташе да дава на Мъдрите повод да отлагат, но след седем нощи и тя щеше да е с тях. — Сега пък какво има?

— Ама ти не си ли чула? — възкликна Суранда.

А след два-три дни щеше да се срещне с Нинив и Елейн или да им поговори в сънищата им. По този начин им беше говорила само веднъж. Така или иначе, мисълта, че ще се срещне с тях, все още я безпокоеше. За тази предстояща среща я бе спохождал все един и същ смътен почти кошмар — щом понечеше да им каже една дума, те се препъваха и падаха или изтърваваха било чаша, било блюдо, или ритваха, без да искат, някоя ваза, все неща, които се разбиваха с трясък, щом паднеха. След като успя да изтълкува съня как Гавин става неин Стражник, беше положила усилия да изтълкува и този. Без никакъв резултат досега, но беше сигурна, че това има някакво значение. Може би щеше да е най-добре да изчака следващата нарочена среща, за да поприказва с тях. Освен това винаги съществуваше вероятността пак да налети в сънищата на Гавин, да я засмучат. Само при мисълта за това на бузите й избиха червени петна.

— Кар-а-карн се е върнал — каза Естаир. — Днес следобед ще се срещне със сестрите ти.

Всички мисли за Гавин и за сънищата моментално напуснаха Егвийн и тя сведе намръщен поглед към чашата си. Два пъти за десет дни. Не беше обичайно за него да се връща толкова често. Защо го бе направил? Да не би да беше научил някак за Айез Седай от Кулата? Как? И както винаги, тези негови пътувания сами по себе си предизвикаха собствения й въпрос. Как го прави все пак?

— Какво как прави? — попита Естаир и Егвийн примигна, стресната, че го е изговорила на глас.

— Как успява да ме притеснява толкова.

Суранда поклати глава съчувствено.

— Той е мъж, Егвийн.

— Той е Кар-а-карн — натърти Естаир.

Суранда веднага започна да се заяжда с Естаир — как щяла да се справи с вожда на една твърдина, камо ли с вожд на клан, щом не разбирала, че мъжът не престава да бъде мъж само затова, че е водач, докато Естаир упорито настояваше, че Кар-а-карн е нещо по-различно.

Егвийн почти не им обръщаше внимание. Ранд, разбира се, не можеше да допусне глупост. Той съвсем основателно бе проявил съмнения към писмото на Елайда, но пък вярваше на това на Алвиарин, което беше не само по-сърдечно, но и откровено ласкателно. Въобразяваше си, че има приятелки и дори последователки в Кулата. Тя — не. С Трите клетви или без тях, беше убедена, че Елайда и Алвиарин са съчинили второто писмо заедно, с всичките му тъпотии за „коленичене в сиянието му“. Беше хитрина, за да го привлекат в Кулата.

— Трябва да тръгвам — каза тя и стана. Трябваше да намери Ранд.

 

 

— Скоро ще се срещнеш с Койрен и останалите. Не е нужно да те предупреждавам, че са опасни, нали? — каза Егвийн.

— Мисля, че току-що го направи. Не всички ще дойдат. Казах не повече от три и те ще пратят само толкова. С три мога да се справя, стига да не са твърде силни. Разбира се, ако едната от тях се окаже Могедиен, или Семирага, може да си имам неприятности.

— Ранд, говоря сериозно. Дори да си мислиш, че Алвиарин наистина ще коленичи в краката ти и всички нейни приятелки заедно с нея, тези тук ги е пратила Елайда. Нищо друго не може да се допусне, освен че ще се опитат да ти сложат нашийник. Най-краткото и просто нещо е веднага да ги отпратиш.

— И да се доверя на скритите ти приятелки? — попита той кротко. Прекалено кротко.

— Знаеш много добре, че не можеш да се довериш на Елайда. Знаеш го много добре.

— Не се доверявам на никоя Айез Седай. Те… — В гласа му се долови колебание, сякаш искаше да каже нещо друго, макар тя да не разбра какво точно. — Те ще се опитат да ме използват, а аз ще се опитам да използвам тях. Хубаво кръгче се получава, не мислиш ли? — Дори да беше обмисляла възможността да бъде допуснат да се приближи до Айез Седай в Салидар, очите му сега я отказаха — толкова твърди, толкова студени, че я накараха да потръпне.

Може би ако се ядосаше достатъчно, ако захвърчаха достатъчно искри с Койрен, така че пратеничеството им да се върне в Кулата с празни ръце…

— Щом мислиш, че е хубаво, може и да е — в края на краищата ти си Преродения Дракон. Но щом си си наумил да го правиш, поне го направи както трябва. Просто не забравяй, че са Айез Седай. Дори един крал изслушва Айез Седай с почит, дори когато не е съгласен, и отива в Тар Валон веднага, щом бъде повикан. Дори тайренските върховни лордове ще го направят, ако ги повикат, както и самият Педрон Ниал. — Глупакът му глупав пак й се ухили, или поне й показа зъбите си; останалата част от лицето му остана безизразна като камък. — Надявам се, че внимаваш какво ти говоря. Опитвам се да ти помогна. — Само че не както той си мислеше. — Щом си решил да ги използваш, не ги ядосвай. Преродения Дракон няма да ги впечатли повече, отколкото мен, с всичките ти префърцунени палта, тронове и глупавия ти скиптър. — Тя хвърли презрителен поглед към копието с пискюла. Светлина, от вида на това нещо кожицата й настръхваше! — Няма да ти паднат на колене, като те видят, и хич няма да те убие, ако не го направят. Няма да умреш и ако се опиташ да бъдеш малко по-вежлив. Наведи си малко упорития врат. Не е чак толкова унизително да им покажеш малко подобаващо почитание, малко покорство.

— Подобаващо почитание — повтори той замислено. — Да, не бива да говоря с Айез Седай като с някой лорд, който се опитва да заговорничи зад гърба ми. Даваш ми добър съвет, Егвийн. Ще се опитам. Ще бъда кротък като мишка.

Тя чак се стресна. През целия й живот, всеки път, когато му кажеше, че е по-добре да се тръгне надясно, той вирваше брадичка и настояваше, че не, трябвало да се тръгне наляво! Защо точно сега трябваше да реши да я послуша?

При това положение дали пък нямаше да е за добро? Поне нямаше да навреди, ако прояви малко уважение. Макар и тези Сестри да следваха Елайда, самата представа, че някой може да се държи безочливо пред Айез Седай, наистина я възмущаваше. Само дето всъщност й се искаше той да се държи безочливо и колкото може по-нахално. Но сега не можеше да си вземе съветите назад. Той не беше малоумен. Само дето я дразнеше.

— Ти само за това ли дойде? — попита я той.

Все още не можеше да си тръгне. Може би все още имаше възможност да се оправят нещата, или поне да се увери, че не е такъв тъпак, че да отиде в Тар Валон.

— Знаеш ли, че на един кораб в реката има Надзорница на вълните от Морския народ? — Добра тема, за да се смени посоката на разговора. — Дошла е да те види и доколкото разбрах, започва да губи търпение. — Това го беше разбрала от Гавин. Ериан лично отишла с една лодка да разбере какво търси кораб на Морския народ толкова навътре в сушата и не я пуснали на борда. Егвийн почти се досещаше за какво са дошли, но не мислеше да го казва на Ранд — нека веднъж поне да се срещне с някого, без да очаква, че ще му се кланят.

— Ата-ан Миере са навсякъде, както изглежда. — Ранд странно защо изглеждаше развеселен, но тя бе готова да се закълне, че това няма нищо общо с Морския народ. — Берелайн смята, че трябва да се срещна с тази Харайн дин Тогара Двата вятъра, но ако нравът й е като това, което Берелайн ми описва, може да почака. Засега ядосаните жени около мен са ми предостатъчно.

Малко като че ли се пооткрехна вратичката, но не достатъчно.

— Не мога да разбера защо. Ти все успяваш да покориш жените. — Веднага съжали, че го е казала и че не може да си вземе думите обратно; те само подсилваха онова, което тя не искаше той да направи.

Той обаче се намръщи, все едно че не я беше чул.

— Егвийн, знам, че не харесваш Берелайн, но по-далеч не си стигала, нали? Искам да кажа, че напоследък толкова добре си влязла в ролята на айилка, че не бих се учудил, ако си й предложила да поиграете танца на копието. Тя ми се стори притеснена от нещо, разтревожена, но не пожела да ми каже от какво.

Берелайн сигурно се бе натъкнала на някой мъж, който й е казал „не“ — това щеше да е достатъчно, за да разтърси света й до основи.

— Не съм говорила с нея от Тийрския камък насам. Ранд, нали не мислиш, че…

Вратата се отвори и се показа Сомара.

— Айез Седай са тук, Кар-а-карн.

Лицето на Ранд се вкамени.

— Не трябваше да идват преди… Решили са да ме спипат беззащитен, нали? Трябва да разберат кой налага правилата тук.

— Ранд, има ли някакъв друг изход оттук? — възкликна Егвийн. — Те не трябва да разберат, че съм тук. Ранд? Ранд! Чу ли ме?

Той заговори, но определено не на нея.

— Ти си тук — прошепна той дрезгаво. Взираше се в празното с гняв или може би със страх. — Отговори ми, да те изгори дано! Знам, че си тук!

Егвийн неволно облиза устни. Не беше възможно да полудее толкова внезапно. Не можеше да се е побъркал точно сега. Но като че ли се беше вслушал в някакъв скрит глас и може би също така му беше отвърнал.

Не усети как пристъпи към него, но дланта й изведнъж се озова начелото му. Нинив й казваше, че винаги най-напред трябва да се провери дали не гори, макар че каква полза имаше от това сега… Поне трошица да разбираше от Церителството. Но и то нямаше да помогне. Не и ако наистина беше…

— Ранд, ти… Ранд, добре ли си?

Той се съвзе, дръпна се и я изгледа подозрително. В следващия миг вече се бе изправил, стиснал я беше под мишницата и почти я влачеше през залата.

— Стой тук и не мърдай — нареди й той сухо, щом я довлече до подиума.

Тя заразтрива енергично ръката си — така, че той да не пропусне да го забележи. Мъжете никога не си даваха сметка за силата си; дори Гавин не винаги внимаваше, въпреки че с него тя нямаше нищо против.

— Откъде накъде ще ми…

— Мълчи и не мърдай! Не знам колко голямо мога да го направя, а и не е сега моментът да проверявам.

Какво да направи? За какво говореше той? Осени я така внезапно, че забрави да се учуди. Ранд беше запрел около нея сайдин. Очите й се разшириха. Колко близо беше сайдин до нея? Всяка трошица от разума й подсказваше, че покварата не може да се просмуче в това, което той е прелял — беше я докосвал със сайдин и преди, но все пак от самата мисъл за това й призля.

— Какво… Какво си направил?

— Погледни в онова огледало — изсмя се той. Изсмя се!

Тя се подчини с неохота… и ахна. В посребреното стъкло се виждаше позлатеният стол върху подиума. С част от стаята. Без нея.

— Аз съм… невидима — изрече тя смаяна. Веднъж Моарейн бе скрила всички тях зад параван от сайдар, но как той се бе научил да го прави?

— Много по-добре, отколкото да те крия под кревата си — каза той. — Искам сама да видиш колко вежлив ще съм. Освен това може би ще забележиш нещо, което на мен ще ми убегне. Може би дори ще пожелаеш да ми го кажеш. — Той се изсмя късо, скочи на подиума, вдигна върха на копието с пискюла и седна. — Доведи ги, Сомара. Пратеничеството на Бялата кула да заповяда на среща с Преродения Дракон. — Кривата му усмивка притесни Егвийн не по-малко от близостта на сайдин. Колко близо беше всъщност тази проклетия?

Сомара излезе и след няколко мига вратите се разтвориха широко.

Водеше ги пълна жена с царствена осанка, която можеше да е само Койрен. От двете й страни и на крачка по-назад бяха Несюне и една Айез Седай с гарвановочерна коса, облечена в зелена коприна — симпатична кръглолика жена с пълни устни. Егвийн съжали, че не всички Айез Седай винаги носят дрехи с цветовете на своята Аджа — Белите поне го правеха при всяка възможност, — защото от която и да беше тази жена, не можеше да повярва, че е Зелена, не и при този твърд поглед, с който удостои Ранд още щом пристъпи в залата. Хладната тържественост едва прикриваше презрението й и може би наистина го прикриваше пред всеки ненавикнал да си има работа с Айез Седай. Дали Ранд щеше да го забележи? Може би не той, изглежда, бе съсредоточил вниманието си върху Койрен.

Точно сега Егвийн много се зарадва на наметалото, което й беше изтъкал. Тя понечи да изтрие лицето си с кърпата и… замръзна. Чувстваше се все едно че е застанала тук гола-голеничка. Само дето втренченият поглед на Несюне се плъзна покрай нея, без да се спре. По лицето на Егвийн рукна пот. Да го изгори дано! Много по-добре щеше да си бъде, ако се беше свряла под леглото му.

След Айез Седай се изсипа още цяла дузина жени, превити под тежестта на два сандъка с лъскав месингов обков, които поставиха на пода.

Ранд стана. Сиянието на сайдар обкръжаваше трите Айез Седай — бяха се свързали. Егвийн се постара да запомни това, което бе видяла, и как го направиха. Ранд обаче не тръгна към тях, а към слугините. Взираше се в лицата им.

Какво… Ах, да, разбира се — искаше да се увери, че никоя от тях не е с лишеното от възраст айезседайско лице. Егвийн поклати глава, след което отново замръзна. Та той беше глупак, ако си мислеше, че това е достатъчно. Повечето от тези жени бяха доста възрастни — в никакъв случай не стари, но човек можеше да ги нарече възрастни — и все пак бяха твърде млади, за да могат да са наскоро издигнати Айез Седай. Не че бяха — Егвийн можеше да усети дарбата единствено в трите Айез Седай, а беше достатъчно близо — но все пак той не можеше да го разбере само от външния им вид.

Той повдигна с пръст брадичката на една яка, по-млада от останалите жена, и й се усмихна.

— Не бой се — рече й тихо. Тя залитна, сякаш готова да припадне. Ранд въздъхна и се обърна. Не погледна към Айез Седай, докато минаваше покрай тях. — Пуснете го. — Лицето на Несюне за миг стана умислено, но другите две го изгледаха с хладна суровост, докато той сядаше отново. Той почеса ръката си — Егвийн беше била до него, когато за първи път бе изпитал този сърбеж и разбрал какво означава — и каза по-твърдо: — Казах, че няма да преливате в мое присъствие. Няма дори да прегръщате сайдар.

Мигът се проточи и Егвийн се замоли наум. Какво щеше да направи той, ако решаха да задържат Извора? Да се опита да ги отреже? Не беше сигурна, че ще може да се справи с три жени наведнъж, при това свързани. Още по-лошото бе какво те щяха да направят, ако се опиташе. Сиянието изчезна и тя едва сдържа въздишката си на облекчение. Това, което й бе направил, я правеше невидима, но звука едва ли щеше да скрие.

— Така е много по-добре. — Усмивката на Ранд не засегна очите му. — Сега да започнем всичко отначало. Вие сте почитаемите ми гости и току-що сте влезли.

Те го разбраха много добре. Не им предлагаше, а им нареждаше.

— Имам честта — заговори Койрен с кънтящ глас — да бъда Койрен Седай, посланица от Бялата кула и лична пратеничка на Елайда до Аврини а-Ройхан, Пазителката на печатите, Пламък на Тар Валон, Амирлински трон. — После по-малко цветисто, но без да пропуска почетното „Айез Седай“, тя представи другите две; жената с твърдия поглед се оказа Галина Касбан.

— Аз съм Ранд ал-Тор. — Простотата на фразата прозвуча в ярък контраст с думите й. Тя не бе споменала Преродения Дракон, нито пък той, но от пропуска му титлата сякаш сама се прошепна из залата.

Койрен вдиша дълбоко, сякаш и тя бе чула този шепот.

— Идем с щедра покана при Преродения Дракон. Амирлинския трон е в пълно течение за дадените поличби и изпълнените пророчества, че… — Отне й известно време, докато стигне до същността — че Ранд трябвало да ги придружи „с цялата подобаваща му се почит“ до Бялата кула и че ако той приемел тази покана, Елайда му предлагала не само закрилата на Кулата, но цялата тежест на своя авторитет и влияние. Още няколко пищни цветисти слова, преди да завърши с: — …и като знак за това Амирлинския трон ви изпраща този скромен дар.

Тя се обърна към сандъците с вдигната ръка, след което се поколеба и сви устни. Наложи й се да повтори жеста, докато слугите я разберат и вдигнат обкованите с месинг капаци — явно се беше канила да ги отвори с помощта на сайдар. Сандъците бяха пълни с кожени торби. След още един рязък жест жените започнаха да ги развързват.

Егвийн едва преглътна ахването си. Нищо чудно, че тези жени ги бяха донесли с толкова мъка! От разтворените торби се заизсипваха жълтици, блестящи пръстени, пръскащи искри огърлици и скъпоценни камъни.

Ранд погледна сандъците почти с усмивка. На Егвийн й се стори, че улови намек на задоволство в очите на Койрен и леко презрение на пълните устни на Галина. Несюне. Да, Несюне беше опасната.

Изведнъж капаците се затръшнаха, без ничия ръка да ги е докоснала, и слугините се дръпнаха и изпискаха. Айез Седай се вкочаниха, Егвийн също. Вярно, искаше Ранд да е нахален и съвсем мъничко безцеремонен, само колкото да ги постресне, но не толкова, че да им се прище да го опитомят тутакси.

Изведнъж я осени, че поведението му досега няма нищо общо с „кроткия като мишка“. Изобщо не беше си го и помислял. Просто си беше играл с нея! Ако не беше толкова изплашена, щеше да иде при него и да му скъса ушите.

— Доста е златото — каза Ранд. Изглеждаше отпуснат, лицето му бе грейнало в усмивка. — Злато винаги може да ми потрябва. — Егвийн примигна. Прозвуча почти алчно!

Койрен му отговори също с усмивка, този път изпълнена с нескрито и самоуверено задоволство.

— Амирлинския трон е щедра. Когато дойдете в Бялата кула…

— Когато дойда в Кулата… — прекъсна я Ранд, сякаш разсъждаваше на глас. — Да, с нетърпение чакам деня, в който ще бъда в Кулата. — Той се наведе напред и разлюля скиптъра. — Но ще отнеме известно време, нали разбирате. Първо трябва да изпълня някои свои ангажименти тук… и на някои други места.

Устните на Койрен за миг се свиха. Гласът й обаче си остана спокоен както винаги.

— Ние, разбира се, нямаме нищо против да си отдъхнем няколко дни преди да поемем обратно за Тар Валон. Междувременно, бих ли могла да ви предложа една от нас да остане тук, за да ви предлага съветите си, ако пожелаете? Ние, разбира се, научихме за тъжната кончина на Моарейн. Себе си не мога да предложа, но Несюне или Галина ще приемат на драго сърце.

Ранд изгледа намръщено споменатите две и Егвийн затаи дъх. Като че ли отново слушаше нещо, или се вслушваше да го чуе. На свой ред, Несюне го изгледа също така открито, както той нея. Пръстите на Галина несъзнателно заприглаждаха полите й.

— Не — каза най-сетне той. — Може да не е безопасно. Не бих искал някоя от вас да я прониже случайно някое копие между ребрата. — Койрен отвори уста, но той продължи: — Заради собствената ви сигурност, никоя от вас не бива да се приближава на повече от една миля от мен без разрешение. И на същото разстояние от палата. Ще разберете, когато бъда готов да тръгна с вас. Обещавам ви. — И рязко се изправи. Върху подиума изглеждаше толкова висок, че Айез Седай трябваше да извият вратове, и беше повече от явно, че това не им се хареса, също както и забраните му. — Сега ви разрешавам да се върнете да си починете. Колкото по-бързо се погрижа за някои неща, толкова по-бързо ще мога да тръгна за Кулата. Ще ви известя кога ще мога да ви приема пак.

Никак не бяха доволни, че така внезапно ги подканиха да напуснат — Айез Седай бяха тези, които решаваха кога завършва една аудиенция — но нямаха избор.

Докато се обръщаха да си тръгват, Ранд отново заговори, някак небрежно.

— Забравих да попитам. Как е Алвиарин?

— Добре е. — Устата на Галина за миг увисна и очите й се разшириха. Изглеждаше смаяна, че е проговорила.

Койрен се поколеба дали да не каже нещо, но Ранд стоеше и ги гледаше, и само дето не потропваше от нетърпение.

Когато си излязоха, Егвийн закрача към него и почти викна:

— Що за игра играеш, Ранд ал-Тор? — Отражението й, мернало се в огледалата, я подсети, че е преминала през вътъка му на сайдин. Не бе усетила кога и как го е направила.

— Тя е с Алвиарин — каза той замислено. — Галина. Бас държа.

— И не само ще си загубиш петака, ами и ще сбъркаш — изсумтя тя. — Галина е толкова Червена, че няма накъде.

— Защото не ме харесва ли? — Сега гледаше в нея и тя почти съжали, че е така. — Защото я е страх от мен? — Нито гримасничеше, нито беше ядосан, нито дори я гледаше с кой знае каква твърдост, но сякаш знаеше неща, които тя не знаеше. Мразеше го това. Усмивката му се появи така бързо, че Егвийн примигна. — Егвийн, наистина ли очакваш да повярвам, че можеш да познаеш Аджата на една жена само по лицето й?

— Не, но…

— Както и да е, дори Червените може би най-накрая ще ме последват. Те знаят Пророчествата не по-зле от всички други. „Неопетнената кула се разбива и коленичи пред забравения знак.“ Написано преди да я е имало Кулата, но какво друго може да значи „неопетнената кула“? А забравеният знак? Моето знаме, Егвийн, с древния символ на Айез Седай.

— Да те изгори дано, Ранд ал-Тор! Светлината да те изгори дано! Не би могъл да се каниш да тръгнеш с тях. Не можеш да тръгнеш с тях. Не можеш!

Той й се ухили. Ухили й се!

— Не направих ли точно това, което искаше?

Тя сви възмутено устни. Не стига че се бе досетил, но да й го хвърли така в лицето… Чисто грубиянство.

— Ранд, моля те, чуй ме. Елайда…

— Въпросът сега е как да се върнеш при шатрите, без да разберат, че си била тук. Сигурно имат очи и уши в палата.

— Ранд, ти трябва да…

— Какво ще кажеш да се повозиш в някой кош с пране? Мога да накарам Девите да те отнесат.

Тя едва не вдигна ръце. Бързаше да се отърве от нея също както от Айез Седай.

— Имам си крака, благодаря. — Кош с пране, как ли не! — Нямаше да ми се налага да се тревожа толкова, ако ми беше казал как идваш от Кемлин тук, когато си поискаш. — Не разбираше защо питането я подразни толкова, но я подразни. — Знам, че не можеш да ме научиш, но ако ми кажеш как, може би ще се сетя как да го правя със сайдар.

Вместо да й се подиграе, нещо, което тя почти очакваше, той хвана краищата на шала й и каза:

— Шарката. Кемлин — един от пръстите на лявата му ръка надигна вълнената тъкан — и Кайриен. — Пръстът на другата му ръка боцна шала на още едно място и двете издутини се съединиха. — Закривявам Шарката и пробождам дупка от едното до другото. Не знам как точно я пробивам, но не остава пространство между едното място и другото. — Той пусна шала й. — Това ще помогне ли?

Тя прехапа устна и изгледа кисело шала. Изобщо не й вършеше работа. Само от мисълта за пробиване на дупка в Шарката й прилошаваше. Беше се надявала, че ще се окаже нещо, свързано с Тел-айеран-риод. Не че изобщо се канеше да го използва, разбира се, но през цялото време си го мислеше, а Мъдрите все недоволстваха от Айез Седай, когато ги питаха как да влязат в плът. Според нея начинът беше да се създаде подобие — да, подобие като че ли беше най-подходящата дума — подобие между реалния свят и неговото отражение в Света на сънищата. Така щеше да се направи място, където да е възможно просто да стъпиш от едното в другото. Ако начинът на Пътуване на Ранд се бе оказал нещо макар и смътно подобно, сигурно щеше да е готова да го опита, но това…

— Ранд, сигурен ли си, че не е по-благоразумно да правиш нещата също като… или… — Не знаеше как точно да го изрази, но тъй или иначе той поклати глава преди да е млъкнала.

— Прозвуча ти като че ли променям вътъка на Шарката, нали? Мисля, че тя ще ме разкъса, дори ако само опитам. Не, аз просто пробивам дупка. — Той боцна с пръст да й покаже.

Какво пък, нямаше смисъл да настоява повече. Тя раздразнено намести шала си.

— Ранд, за Морския народ. Не знам за тях повече, отколкото съм чела… — Знаеше тя, само че все още не искаше да му го казва. — Трябва да е нещо много важно, щом ги е докарало да дойдат чак тук.

— Светлина — измърмори той разсеяно. — Прескачаш от едно на друго като капка вода по горещ тиган. Ще ги видя, когато имам време. — Потърка чело и очите му за миг сякаш престанаха да виждат. После примигна и отново я виждаше. — Да не смяташ да останеш тук, докато се върнат? — Наистина искаше да се отърве от нея.

И тя нямаше какво друго да направи освен да излезе.

 

 

Никоя не обели и дума, когато каретата пое от Слънчевия палат, следвана от фургона, докарал сандъците със злато. Несюне замислено потупа с пръсти устните си. Възхитителен младеж. Възхитителен предмет за изследване. Петата й докосна една от кутиите за образци под седалката — никъде не тръгваше тя без кутиите си с образци. Човек можеше да си помисли, че всичко на този свят отдавна е описано и подредено в каталозите, но откакто бе тръгнала от Тар Валон, Несюне бе заделила петдесет вида растения, два пъти повече насекоми и кожите и костите на една лисица, на три вида чучулиги и на пет вида полски мишки, за които беше сигурна, че никога и никъде не са описвани.

— Не знаех, че си в приятелски отношения с Алвиарин — подхвърли Койрен.

— Имате ли някаква идея — смени темата Несюне — за Сестрата, която сподели тази наша беседа?

Възможно беше и да не е била Сестра, но спътничките й наистина бяха слепи. Само на няколко крачки от жена, която е способна да прелива, и не го бяха усетили, само защото не я виждаха.

— Не зная как се беше скрила — продължи Несюне, — но би било много интересно да се разбере. — Сто на сто беше негова работа — нали щяха да забележат всеки сплит на сайдар.

— Това е потвърждение, че Моарейн е жива — каза Галина с мрачна усмивка. — Предлагам да пратим Белдеин да я намери. После я хващаме и я откарваме в Тар Валон. Той изобщо няма да забележи, ако му хвърлим малко злато под носа.

Койрен поклати глава.

— Нямаме повече потвърждения отпреди. Не и за Моарейн. Може да се окаже онази загадъчна Зелена. Колкото до откриването коя е тя, съгласна съм, но всичко друго ще трябва да го обмислим грижливо. Няма да рискувам тепърва всичко, което беше планирано толкова грижливо. Трябва да имаме предвид, че ал-Тор е свързан с тази Сестра — която и да е тя — и че неговото искане за време може да е само стратегия. За щастие, разполагаме с време.

Галина кимна, макар и с неохота: по-скоро щеше да се омъжи и да се засели в някоя ферма, отколкото да подложи плановете им на риск.

Несюне си позволи да въздъхне леко. Койрен винаги изтъкваше очевидни неща. Разбира се, че разполагаха с време. От друга страна, както и да се извъртяха събитията, трудът, който се канеше да напише за ал-Тор, щеше да е върхът в живота й.