Робърт Джордан
Господарят на хаоса (19)

Глава 18
Вкус на самота

Школата се разполагаше в един дворец на миля от Слънчевия палат, някога собственост на лорд Бартанес. Високите порти към главния вътрешен двор стояха разтворени и когато Ранд влезе, бе посрещнат с церемония.

Идриен Тарсин, която оглавяваше школата, стоеше на широките каменни стъпала на отсрещната страна на двора — едра жена в обикновена сива рокля. Не беше сама. Десетки други хора бяха изпълнили каменните стъпала, мъже и жени, предимно престарели хора, въпреки че тук-там се виждаха и млади лица. „Млади“ означаваше поне с десет-петнадесет години по-големи от Ранд.

В известен смисъл всички те бяха учители, въпреки че това не беше точно училище. Наистина, тук идваха ученици, но целта на Ранд преди всичко беше да се събере на едно място повече човешко знание. Неведнъж беше чувал колко много знание е било изгубено по време на Стогодишната война и Тролокските войни. Колко ли още щеше да изчезне в предстоящото Разрушение на света? И той държеше поне да създаде едно хранилище, в което знанието да се опази. Друга такава школа вече се създаваше и в Тийр, макар и едва в началото, и той търсеше подходящо място за такава и в Кемлин.

„Нищо никога не става така, както очакваш — промърмори Луз Терин. — Не очаквай нищо и няма да се изненадаш. Не чакай нищо. На нищо не се надявай. На нищо.“

Ранд потисна гласа и слезе от седлото.

— Добре дошъл в школата на Кайриен, милорд Дракон. — Гласът на Идриен беше смайващо мелодичен и младежки, в пълен контраст с грубоватото й лице. Чувал го беше обаче да звучи много по-твърдо пред ученици и учители — Идриен държеше здраво юздите на школата.

— Колко съгледвачи имаш в Слънчевия палат? — попита я той. Тя го погледна сепната, но не отговори на въпроса му, а каза:

— Подготвили сме малък показ. — Какво пък, той не беше и очаквал отговор. Тя измери с поглед двамата айилци като жена, видяла големи псета, за които не знае дали не са зли, но се задоволи само да изсумти. — Ще благоволи ли милорд Дракони да ме последва?

Той тръгна след нея намръщен. Показ на какво?

Преддверието на школата — просторна зала — беше запълнено с… измишльотини. Едва ли би могъл да ги нарече изобретения.

Устройство от гладки дъски, чепкала и големи глинени делви, пълни с късчета лен, произвеждаше според изобретателя му най-тънката хартия на света. Голямо тромаво съоръжение от лостове и плоски дървени платна представляваше преса за печат, много по-добра от съществуващите, според създателя й. Към това Дедрик прояви значителен интерес, но Джалани явно смяташе, че той трябва да се оглежда да не би някой да се опита да нападне Кар-а-карн; така че го настъпи здраво и Дедрик закуцука след Ранд. Имаше и някакъв плуг с колела, предназначени да орат по шест бразди наведнъж — това поне Ранд разпозна и реши, че би могло да работи — и друго нещо, което би трябвало да коси вместо косачите, както и някакъв нов вид стан, с който се работело много по-лесно, според създателя му. Имаше и боядисани дървени модели на акведукти, които да прекарват вода до места, където кладенците пресъхват, на нови отводнители и канали за Кайриен, дори една маса, отрупана с малки фигурки на хора и коли, на кранове и валяци, която трябваше да покаже как могат да се строят и настилат пътища толкова добре, колкото се е правело в минали времена.

Ранд не можеше да прецени доколко всяко от тези изобретения ще проработи, но за някои му се струваше, че заслужават вложените усилия. Плугът например можеше да помогне на Кайриен да започне сам да се изхранва. Трябваше да поръча на Идриен да го изработят. Не, щеше да каже на Берелайн да й поръча. „Винаги спазвай публично равнищата на власт — учеше го Моарейн — освен ако не искаш да унизиш някого.“

Сред учителите, които познаваше, беше и Кин Товийр, дебелият майстор на стъклени лещи, който сега предлагаше план за съоръжение за наблюдаване на звездите, представете си. Какво пък, Кин все го влечеше да наблюдава далечни неща.

Идриен държеше преди всичко на неща с практично приложение. По време на обсадата на Кайриен тя самата беше създала един огромен арбалет, сложна плетеница от лостове и скрипци, който мяташе късо копие на цяла миля и толкова силно, че можеше да прониже човек. Ако всичко беше оставено на нея, нямаше да се губи време за нищо, което не е практично и солидно.

— Направи го — каза Ранд на Кин. Изобретението му за гледане на звездите можеше и да не е толкова практично като плуга, но Товийр му харесваше. Идриен въздъхна и поклати глава. Товийр засия. — И ти давам награда от сто златни крони. Струва ми се интересно. — Думите му предизвикаха бръмчене и челюстите на Идриен и Товийр увиснаха почти еднакво.

Имаше и неща, в сравнение с които измишльотините на Товийр, а дори и на бъдещия строител на пътища изглеждаха твърде здравомислещи. Кръглоликият чудак, който правеше нещо с кравешка тор, при което накрая от една месингова тръба излизаше синкав пламък, сам не можеше да обясни за какво е всичко това. Длъгнестата жена, която показваше една коруба от тънка хартия, привързана с конци и висяща във въздуха, поддържана от горещината, издигаща се от малкия огън в един мангал, изломоти нещо за летене. Сигурен беше, че каза точно това. Освен корубата тя показа и скицирани птици, дървени при това, но езикът й беше толкова вързан от факта, че се среща на живо с Преродения Дракон, че не успя да каже нищо повече, а Идриен определено не можеше да обясни за какво точно става дума.

А после дойде ред и на един плешив мъж със странно съоръжение от медни тръби и цилиндри, пръчки и колелета, всичко това върху тежка дървена маса. По някаква причина половината му лице и ръцете му бяха овързани с бинтове. Още щом Ранд се появи в преддверието, човекът бе започнал припряно да тъкми огън под цилиндрите. Когато Ранд и Идриен се приближиха, той завъртя някакъв лост и се ухили гордо.

Измишльотината започна да се тресе и от две-три места засъска пара. Съсъкът се усили до писък и нещото започна силно да трепери. И застена злокобно. Тресеше се така здраво, че масата се заклати. Плешивецът дръпна някаква ръчка на най-големия цилиндър, от него изхвръкна валмо пара и нещото се укроти. Мъжът облиза опарените си пръсти и се ухили немощно.

— Много красива изработка — промълви Ранд, а после попита Идриен: — Какво е това?

Тя сви рамене.

— Мервин не ще да каже на никого. Понякога от стаите му така гърми, че вратите се тресат, но той твърди, че когато го направи да работи, то щяло да доведе до нов Век. — Тя изгледа Ранд притеснено.

— Да доведе, ако може — отвърна Ранд сухо. — Не виждам Херид. Да не би да не е дошъл?

Идриен отново въздъхна. Херид Фел беше андорец, заседнал тук да чете в Кралската библиотека — наричаше сам себе си „изследовател на история и философия“ — а такива нея не я занимаваха много.

— Милорд Дракон, той никога не излиза от кабинета си, освен когато ходи в библиотеката.

Кабинетът на Херид Фел се намираше на горния етаж, откъдето се виждаха само покривите и една квадратна кула, затулваща всичко останало. Херид бездруго твърдеше, че никога не поглежда през прозорците.

— Можете да ме изчакате тук — каза Ранд като стигна тясната врата — стаята зад нея също беше тясна — и се изненада, когато Джалани и Дедрик веднага се съгласиха.

Куп дреболии изведнъж си дойдоха на мястото. Джалани бе пропуснала да изгледа неодобрително меча му — нещо, което винаги правеше. Нито тя, нито Дедрик дори не погледнаха коня в конюшнята, нито си направиха труда с укор да отбележат, че краката са си му достатъчно добри — пак нещо, което иначе тя правеше редовно.

Като за потвърждение, когато Ранд се извърна към вратата, Джалани бързо изгледа Дедрик от главата до петите. Младежът толкова упорито се престори, че не й обръща внимание, че по-добре да си я беше зяпнал. И това бе според айилските нрави — да се правиш, че нищо не схващаш, докато тя не се изясни. И тя щеше да направи същото, ако той бе започнал пръв огледа.

— Позабавлявайте се — подхвърли Ранд през рамо и двамата го погледнаха стъписани, докато влизаше.

Стаичката бе претъпкана с книги, свитъци и купища листове. Книги и листа покриваха масата, дори се търкаляха разхвърляни по пода. Самият Херид Фел беше едър мъж, забравил сякаш тази заран да се среше. Лулата, стисната между зъбите му, беше изгаснала и по омачканото му кафяво палто се бе посипала пепел.

Той примигна за миг към Ранд и каза:

— Ах. Да. Разбира се. Тъкмо се канех да… — Изгледа намръщено книгата в ръцете си, после попита: — Ох, да. За какво искаше да поговорим?

Ранд разчисти един стол и седна. Опитвал се беше да побеседва и с други тук — философи и историци, учени жени и мъже, и беше все едно да се опита да разбере нещо от някоя Айез Седай. Сигурни бяха само в това, в което са сигурни, а останалото удавяха в думи, които можеха да значат всичко. Или се ядосваха, когато ги притиснеше — изглежда, смятаха, че се съмнява в знанията им, нещо, което явно представляваше голям грях — или усилваха словесния поток, докато той престанеше да разбира и половината, или ставаха раболепни, мъчейки се да напипат какво точно иска да чуе. Херид беше по-различен. Едно от нещата, които винаги като че ли му се изплъзваха от ума, бе, че Ранд е Преродения Дракон, а това напълно устройваше Ранд.

— Какво знаеш за Айез Седай и Стражниците, Херид? За връзката?

— Толкова, колкото всеки, който не е Айез Седай. Което ще рече не много. Какво по-точно искаш да разбереш?

— Може ли да се прекъсне?

— Да се прекъсне? О, не. Не мисля. Освен ако нямаш предвид когато Стражникът или Айез Седай умре. Това я прекъсва. Струва ми се. Помня, че слушах веднъж за тая връзка, но не помня… — Погледът му се спря на някакъв лист с бележки на масата и той го придърпа и го зачете намръщено.

Ранд въздъхна; имаше чувството, че ако извърне бързо глава, ще види ръката на Аланна да го сочи.

— Какво ще ми кажеш за въпроса, който ти поставих последния път? Херид? Херид?

Мъжът се сепна.

— Ох, да. Последния път. За Тармон Гай-дон. Ами, виж сега, не знам как ще е точно. Тролоци, сигурно. Властелини на ужаса. Да. Властелини на ужаса. Но се позамислих. Това не може да е Последната битка. Струва ми се, че не би могло. Може би всеки Век си има Последна битка. Или повечето.

— Какво искаш да кажеш, че не може да е Последната битка? — Ранд се помъчи да запази гласа си спокоен. Херид винаги стигаше до същността; трябваше само да го ръчка човек.

— Какво? Да, точно така. Не може да е Последната битка. Дори Преродения Дракон пак да запечата затвора на Тъмния. Нещо, в което се съмнявам. — Той се приведе над масата и заговорнически сниши глас. — Нали се сещаш, той все пак не е Създателя, каквото и да приказват невежите по улиците. Въпреки че някой все пак трябва да го запечата отново. Колелото, нали разбираш.

— Не разбирам… — промълви Ранд.

— Разбираш ти, и още как. Добър учен може да излезе от теб. — Херид размаха лулата в кръг. — Колелото на Времето. Вековете идват и си отиват, и пак идват с въртенето на Колелото. — Внезапно той заби точка във въображаемото колело. — Тук затворът на Тъмния е цял. Тук пробиват в него дупка, а ето тук отново е запечатан. — Той прокара върха на лулата си по дъгата, която бе начертал. — Ние сме тук. Печатите отслабват. Но това е без значение, разбира се. — Лулата завърши кръга. — Когато Колелото отново се завърти дотук, до мястото, където първоначално са изровили дупката, затворът на Тъмния пак трябва да е цял.

— Но защо? Може би следващия път ще я издълбаят през кръпката. Може би точно затова са могли да го направят последния път — да я изровят в това, което е направил Създателя, искам да кажа — може би са изровили Въртела през кръпка, за която просто не знаем.

— Някой все трябва да го е направил в един момент. Първия път де. Освен ако не смяташ, че Създателя е направил затвора на Тъмния с дупка и кръпка още в началото. — Веждите му се вдигнаха от това хрумване. — Не, в началото той си е бил цял и мисля, че отново ще е цял, когато Третия век настъпи отново. Хм. Чудя се дали те са го наричали Третия век? — Той припряно топна перо в мастилницата и надраска бележка на полето на една разтворена книга. — Офф. Това сега няма значение. Не твърдя, че Преродения Дракон ще бъде този, който отново ще го направи цял, не и непременно в този Век, но трябва да е цял преди отново да дойде Третия век и да измине достатъчно време, откакто е станал цял — един Век, най-малкото — така че никой да не помни нито Тъмния, нито затвора му. Никой няма да помни. Хм. А дали… — Той се почеса по темето и косата му се оклепа с мастило. — Всеки Век, в който печатите отслабват, в един момент би трябвало да си спомни за Тъмния, защото ще им се наложи да се изправят срещу него и отново да го затворят.

— Освен ако Тъмния не се измъкне на свобода — каза Ранд. — Да счупи Колелото на Времето и да пресътвори Времето и света по свой образ и подобие.

— Виж, това е друго нещо. — Херид изгледа навъсено перото. — Не мисля, че двамата с теб можем да направим кой знае какво по въпроса. Защо не дойдеш тук при мен да изследваш? Тармон Гай-дон едва ли ще настъпи утре, а да си използваш времето тук няма да е по-зле, отколкото…

— Има ли някакво основание според теб да се счупят печатите?

Веждите на Херид рязко скокнаха.

— Да се счупят печатите? Печатите да се счупят? Че то само един луд може да поиска да направи такова нещо. Може ли изобщо да бъдат счупени? Струва ми се четох някъде, че не можело, но сега не мога да си спомня дали се обясняваше защо. Какво те накара да си помислиш такова нещо?

— Не знам — въздъхна Ранд. А в тила му Луз Терин си тананикаше. „Печатите, печатите счупи. Печатите счупи, и точка. Да умра най-сетне.“

 

 

Честно казано, Егвийн беше раздразнена. Това, че видя Авиенда след толкова време, щеше да е чудесно, ако тя не й кимна хладно и не се шмугна за среща насаме в шатрата на Амис. Наистина насаме, увери се Егвийн, след като се опита да я последва.

„Не си канена — срязала я беше Амис. — Излез и се поразходи. И хапни нещо. Не е нужно една жена да прилича на тръстика.“

Баир и Мелайне бяха дошли бързо, повикани от гай-шайн, но Егвийн беше изключена. Облекчи я малко, като видя цял низ от Мъдри, които също бяха пропъдени, но само малко. В края на краищата все пак беше приятелка на Авиенда и ако тя си имаше някакви неприятности, Егвийн искаше да помогне.

— Защо си тук? — подвикна зад гърба й Сорилея.

— Дойдох да видя Ранд — отвърна Егвийн и чак се възгордя от това колко спокойно го каза.

Сорилея я изгледа така, сякаш беше измънкала нещо неразбрано, след което придърпа шала на тесните си рамене и каза:

— Не е тук. Отиде в школата си. Берелайн Пейерон намекна, че няма да е разумно да му се досажда, и аз съм съгласна с нея.

Егвийн едва успя да запази лицето си невъзмутимо. Това, че Мъдрите ще се съобразят с Берелайн, беше последното нещо, което бе очаквала. Смятаха я за разумна жена, заслужаваща уважение, което за Егвийн беше пълна безсмислица, и при това не защото Ранд й беше дал власт. Властта на една влагоземка не ги интересуваше кой знае колко. Майенката се фръцкаше в скандални облекла и флиртуваше безобразно — стига да не правеше и нещо повече от флиртове, нещо, за което Егвийн беше мрачно убедена. Изобщо не беше подходящият тип жена, на която Амис да се усмихва като на любимата си щерка. Нито Сорилея.

Несдържани мисли за Гавин се зареяха в главата й. Ама онова беше само сън, при това негов сън. Нищо общо нямаше с това, което правеше Берелайн.

— Когато бузите на една млада жена се изчервят без видима причина — каза Сорилея, — обикновено е намесен някой мъж. Кой мъж ти е привлякъл интереса? Можем ли да очакваме, че ще положиш скоро брачния венец в нозете му?

— Айез Седай рядко се омъжват — отвърна й хладно Егвийн.

Сорилея изсумтя. Девите и Мъдрите можеше да са решили, че тя не е Айез Седай, докато се учи при Амис и останалите, но Сорилея бе отишла още по-далече. Тя, изглежда, вече смяташе, че Егвийн е станала айилка. А и едва ли съществуваше нещо на този свят, в което Сорилея да не смяташе, че има право да си пъхне пръста.

— О, ти ще се омъжиш, момиченце. От тебе няма да стане Фар Дарейз Май, та да си въобразяваш, че мъжете не са нищо повече от забавление. Тези бедра са създадени да раждат бебенца и ти ще ги имаш.

— Би ли ми казала къде мога да намеря Ранд? — попита Егвийн по-плахо, отколкото й се искаше. Сорилея можеше и да не е сънебродница и със сигурност не притежаваше дарбата на Пророкуването, но можеше да бъде толкова категорична, че всичко, което казваше, изглеждаше неизбежно. Бебетата на Гавин. Светлина, как можеше да има тя бебета от Гавин?

— Ей натам — каза Сорилея. — Да не е Сандуин, оня левент от Верните в кръвта, дето го видях да се мотае край шатрата на Амис вчера? Белегът през лицето му много го краси…

Сорилея продължи да изрежда имена, докато водеше Егвийн из палата, като все я поглеждаше лукаво. Освен това най-старателно изреждаше качествата на всеки мъж, и тъй като това включваше описание как изглежда без дрехи — айилските мъже и жени използваха общи потилни, — Егвийн на няколко пъти се изчерви.

Най-сетне стигнаха до покоите, в които Ранд щеше да прекара нощта, и Егвийн влезе в гостната. За щастие Мъдрата, изглежда, си имаше друга работа и се махна.

Егвийн чу тихи стъпки в спалнята. Щом Ранд можеше да си прескача когато му хрумне от Кемлин до Кайриен, сигурно можеше да скочи и направо в спалнята си. А може би някой — или нещо — го чакаше! Тя обгърна сайдар и запреде няколко гаднички неща, готова да ги използва. Някаква гай-шайн излезе с ръце, отрупани с чаршафи, и се сепна, щом я видя.

Ниела стряскащо напомняше на Авиенда, докато не се сетиш, че трябва да добавиш още шест-седем години към това лице, може би не толкова мургаво и малко по-пълничко. Сестрата на Авиенда не беше Дева на копието; тъкачка беше и сега бе изслужила доста над половината от своята година и един ден.

— Очакваш ли Ранд да се върне скоро? — попита Егвийн.

— Кар-а-карн си идва, когато той реши — отвърна Ниела със сведени очи. Това наистина изглеждаше непривично; на това лице досущ като на Авиенда, макар и по-пълно, кротостта никак не подхождаше. — Ние трябва да сме готови, когато се върне.

— Ниела, имаш ли някаква представа защо Авиенда трябва да се затваря насаме с Амис, Баир и Мелайне? — Със сигурност нямаше нищо общо със сънебродството: в него способностите на Авиенда бяха толкова, колкото и на Сорилея.

— Тя тук ли е? Не, не знам да има причина. — Но синьозелените очи на Ниела за миг се присвиха.

— Знаеш нещо — настоя Егвийн. Защо всъщност да не се възползва малко от покорството на гай-шайн? — Кажи ми какво е, Ниела.

— Знам само, че Авиенда ще ми съдере кожата от бой, ако Кар-а-карн ме завари, че стоя така с мръсното бельо — отвърна мрачно Ниела. Егвийн не знаеше дали и в това е намесен техният джи-е-тох, но Авиенда се държеше със сестра си два пъти по-сурово, отколкото с който и да е друг гай-шайн.

Ниела тръгна към вратата, но Егвийн я хвана за ръкава.

— Когато срокът ти изтече, ще хвърлиш ли бялото?

Въпросът не беше учтив и кротостта на часа се замени гордост.

— Иначе би било подигравка с джи-е-тох — отвърна Ниела. После по устните й полази лека усмивка. — Освен това съпругът ми ще дойде да ме потърси и няма да остане доволен. — Маската на кротост се върна и очите й се сведоха. — Сега мога ли да изляза? Не бих искала да се срещна с Авиенда, ако мога да го избегна, а тя ще дойде в тези покои.

Егвийн я остави да си върви. Бездруго нямаше право да я разпитва — да обсъждаш живота на гай-шайн преди или след бялото беше срамно.

Останала сама, Егвийн се замисли. Какво ли имаше да обсъжда Авиенда с Амис и другите две? Ранд, почти сигурно. Мъдрите винаги се тревожеха за него. Влагоземските Пророчества за Дракона изобщо не ги интересуваха, но знаеха Пророчеството на Руйдийн наизуст. Когато той унищожеше Айил, както твърдеше това пророчество, „отломка от отломката“ щеше да бъде спасена и те смятаха да се погрижат тази „отломка“ да е колкото може по-значителна.

Тъкмо затова бяха накарали Авиенда да стои неотлъчно до него. Твърде близо, за да е прилично. Ако влезеше сега в спалнята, беше сигурна, че ще намери на пода постелка, приготвена за Авиенда. Все пак айилците гледаха на тези неща другояче. Мъдрите искаха Авиенда да го обучи на айилските порядки и обичан, да му напомня, че в жилите му тече айилска кръв, макар и да не е отрасъл сред тях. Въпреки това не беше прилично да се кара една жена да спи в една стая с един мъж.

Егвийн се замисли за какво точно да заговори Ранд, но така и не можа да се спре на нещо и когато той се появи на вратата, изтърси:

— Ранд, трябва да ми помогнеш с Мъдрите; теб ще те послушат. Трябва да подновя обучението си. — Защо лицето му бе така тъжно? Навярно защото не беше чувал нищо от Елейн от дълго време. — Знам, че би искал да чуеш вести от Елейн. Съмнявам се, че Шериам предава на Мъдрите много вести от нея за теб. — Никакви, доколкото знаеше. — Аз съм единствената, на която Елейн би се доверила да прати такова съобщение. Мога да ти ги донасям, стига да убедиш Амис, че съм вече достатъчно силна, за да… да се върна към обучението си.

Съжали, че се изтърва, но той вече знаеше достатъчно за сънебродството, макар и не за Тел-айеран-риод. Почти всичко за сънебродството, с изключение на името, се пазеше в строга тайна от Мъдрите. Тя нямаше право да издава тайни.

— Би ли ми казала къде е Елейн?

— Не мога да ти кажа, Ранд. Нямам право. Не зависи от мен. — И това също беше вярно. Не можеше да му каже дори къде се намира Салидар — отвъд Алтара, някъде по течението на Елдар.

Той се наведе към нея.

— Знам, че е с Айез Седай. Ти ми каза, че онези Айез Седай ще ме подкрепят, или поне че биха могли. Боят ли се от мен? Ще се закълна, че ще стоя настрана от тях, ако се боят. Егвийн, искам да предам на Елейн Лъвския трон и Слънчевия трон. Тя има права и над двата; Кайриен ще я приеме също тъй бързо, както и Андор. Тя ми е нужна, Егвийн.

Егвийн отвори уста… и осъзна, че се кани да му каже всичко, което знаеше за Салидар. Пое си дъх и се овладя. Едно беше да знае, че Ранд е най-силният тавирен след Артур Ястребовото крило, а съвсем друго — сама да попадне в това.

— Няма да ми кажеш. — Не беше въпрос.

— Ранд, съжалявам, че не мога да ти помогна, но наистина не мога. И въпреки това отново те моля ти да ми помогнеш. Знаеш, че и за самия теб ще е от полза.

Той не каза нищо и тя стана и си излезе.

Закрачи по коридора. Чудеше се какво да прави. Трябваше някак да убеди Мъдрите да й позволят отново да влиза в Тел-айеран-риод — законно, така да се каже. Рано или късно, на него щеше да му се наложи да се оправя с Айез Седай в Салидар и само щеше да му е от полза, ако тя успееше преди това да поговори с Елейн или Нинив. Малко я изненадваше, че Салидар все още не беше се свързал с него — какво толкова задържаше Шериам и останалите?

Но едно нещо гореше от нетърпение да съобщи на Елейн. Ранд имаше нужда от нея. Каза го така, сякаш бе най-важното нещо в живота му. Това трябваше да успокои тревогите й дали все още я обича. Никой мъж не би могъл да каже, че има нужда от теб, освен ако не те обича.

 

 

Ранд остана няколко мига взрян във вратата, затворила се след Егвийн. Толкова много се беше променила от момичето, с което бе отрасъл. В тези айилски дрехи съвсем приличаше на Мъдра — като се изключеше ръстът, разбира се; нисичка Мъдра с големи тъмни очи — но пък Егвийн винаги правеше всичките си неща с цяло сърце. Беше запазила хладнокръвие досущ като Айез Седай. Каквито и дрехи да носеше, искаше да стане Айез Седай и беше готова да пази айезседайските тайни дори след като той й обясни изрично, че Елейн му е нужна, за да съхрани мира между двете държави. За нея трябваше да мисли вече като за Айез Седай. Тъжно.

Той се изправи. Беше изморен, но тепърва трябваше да се среща с кайриенски благородници — Колавер и Марингил, Добрайн и останалите. Както и с тайренците — Мейлан, Араком и цялата им пасмина щяха да се обидят, ако отделеше на кайриенците дори един миг повече, отколкото на тях. А и Мъдрите щяха да чакат реда си за среща с него, също и Тимолан и останалите вождове на кланове тук, с които днес все още не беше се срещал. Защо изобщо му хрумна да напуска Кемлин? Е, беседата с Херид беше приятна; въпросите, които му постави, не бяха от най-приятните, но беше мило да си поговори с някой, който изобщо не помнеше, че е Преродения Дракон. И му бе останало малко време да е сам, без досадната неизменна айилска свита; трябваше да го прави по-често.

Той улови отражението си в едно огледало с позлатена рамка.

— Добре поне, че не й позволи да забележи колко си уморен — каза той на образа си. Един от по-кратките съвети на Моарейн: „Никога не им позволявай да те видят слаб.“ Да, бе започнал да свиква да мисли за Егвийн като за една от „тях“.