Робърт Джордан
Господарят на хаоса (21)

Глава 20
От стеддинг

Лия надникна през открехнатата врата, но преди да успее да отвори уста, един задъхан кръглолик мъж в червено-бяла ливрея се шмугна покрай нея, коленичи пред Ранд и викна:

— Милорд Дракон! В палата са дошли огиери. Трима наведнъж! Даде им се вино и им предложиха още, но те настояват само да видят лорд Дракона!

Ранд беше посещавал два пъти огиерски стеддинг, но не беше сигурен какъв е правилният етикет за такива срещи. Огиерите бяха построили повечето големи градове, поне най-старите им части, и все още излизаха от своите стеддинги от време на време, за да правят ремонт, но въпреки това се съмняваше, че този мъж би се възбудил чак толкова от нещо по-малко от крал или Айез Седай.

— Заведи ме при тях. Как се казваш?

— Бари, милорд Дракон.

Бари бързо се изправи и едва не заподскача от нетърпение. Ранд предположи, че е направил правилния избор — мъжът не изглеждаше изненадан от това, че лорд Дракона ще иде при огиерите, вместо те да бъдат доведени при него. Меча и скиптъра си остави: огиерите нямаше да се впечатлят нито от едното, нито от другото. Лия и Касин също тръгнаха с него, разбира се.

Огиерите чакаха в един вътрешен двор с фонтан, пълен с лилии и червени и златни рибки. Белокос мъж с дълго палто, отворено над високите му ботуши с подвити горници, И две жени, едната от които забележимо по-млада от другата, с поли, извезани с лозници и листа. Златните бокали, предназначени за човеци, изглеждаха мънички в ръцете им. Няколкото дървета наоколо бяха запазили част от листата си, а и дворецът също хвърляше сянка. Огиерите не бяха сами — Сюлин и поне трийсетина Деви се бяха струпали около тях, както и Юриен, плюс поне петдесетина айилци. Когато видяха Ранд, айилците благоволиха да млъкнат.

Огиерът каза:

— Името ти пее в ушите ми, Ранд ал-Тор. — Гласът му отекни като далечен тътен и той се зае с представянията. Беше Хаман, син на Дал, син на Морел. По-старата жена се казваше Коврил, дъщеря на Елла, дъщеря на Соонг, а по-младата беше Ерит, дъщеря на Айва, дъщеря на Алар. Ранд си спомни, че е срещал Ерит в стеддинг Цофу, на два дни път усилна езда от Кайриен. Представа си нямаше какво може да търси в Кемлин.

Пред огиерите дори айилците изглеждаха ниски. Хаман стърчеше с близо половин ръст над Ранд и бе пропорционално широк, Коврил беше с една глава — огиерска глава — по-ниска и дори Ерит надвишаваше Ранд с близо стъпка и половина. Но това бяха най-незначителните отлики между огиерите и човеците. Очите на Хаман бяха големи като чаши за чай, широкият му нос заемаше почти цялото му лице, а ушите му стърчаха от косата като две бели туфи. Имаше дълги провиснали бели мустаци и тясна брада под брадичката, а веждите му висяха надолу по бузите. Ранд трудно можеше да определи с какво точно се различаваха лицата на Коврил и Ерит от неговото — освен че те нямаха бради и мустаци, разбира се, и че веждите им не бяха толкова дълги и дебели — но изглеждаха някак си по-нежни. Макар Коврил сега да изглеждаше доста тържествена — тя също по някаква причина му се стори позната, — а Ерит като че ли бе разтревожена и ушите й бяха клепнали унило.

— Ако ме извините за момент… — почна Ранд.

Сюлин не го остави да продължи.

— Дойдохме да поговорим с Дървобратята, Ранд ал-Тор — каза тя решително. — Трябва да знаеш, че айилците отдавна са водобратя с Дървобратята. Често посещаваме техните стеддинг и търгуваме.

— Това е точно така — измърмори Хаман. За огиер си беше мърморене. Като тътен на далечна лавина.

— Сигурен съм, че някои наистина са дошли да поговорят — каза Ранд на Сюлин и хвърли поглед към охраната си, избрана тази заран — всички бяха тук до последния човек. — Желая обаче да поговоря с тях насаме. Насаме — подчерта той и изгледа Лия и Касин. — Освен ако не смятате, че имам нужда от защита от тях?

Когато айилците си отидоха, Хаман поглади дългата си брада.

— Човеците не винаги са ни смятали за толкова безопасни. Хм. Хмм. — Умислената му реч прозвуча като бръмчене на гигантски бръмбар. — Има го в старите записки. Много стари. Само фрагменти, наистина, но датират чак от…

— Старей Хаман — учтиво се намеси Коврил, — бихме ли могли да поговорим по същество? — Този бръмбар избръмча с няколко тона по-високо.

Старей Хаман. Къде го беше чувал? Всеки стеддинг си имаше Съвет на старейте.

Хаман въздъхна дълбоко.

— Добре, Коврил, но ми се струва, че проявяваш невиждана припряност. Почти не ни остави време да се срешим, преди да дойдем тук. Кълна се, че подскачаш като… — Огромните му очи примигнаха към Ранд и той сподави кашлицата си с длан, голяма колкото волски бут. — Това пътуване Навън бе доста изтощително — продължи Хаман, обяснявайки на Ранд, — не на последно място след като разбрахме, че Шайдо Айил са обсадили Ал’ка-ир’рахиеналлен и че ти всъщност си тук, но после ти си отиде преди да можем да поговорим с теб и… Не мога да се отърва от чувството, че сме станали твърде необуздани. Не. Не, по-добре ти говори, Коврил. Заради теб си оставих науката и преподаването, за да хукна по света. Учениците ми сигурно вече са се разбунтували. — Ранд едва се сдържа да не се ухили; ако се съдеше по това как ставаха нещата обикновено при огиерите, на учениците на Хаман щеше да им трябва половин година, докато решат, че наистина е заминал, и още една година, докато решат какво да правят по въпроса.

— Една майка има право да се безпокои — каза Коврил и туфестите й уши помръднаха. После брадичката и се вирна. — Какво си направил със сина ми?

Ранд зяпна.

— Със сина ви?

— С Лоиал! — Тя го изгледа, все едно че се е побъркал. Ерит се взираше в него с тревога. — Моят Лоиал е твърде млад, за да бъде Навън, твърде млад е, за да обикаля по света и да върши неща, които ти несъмнено си го карал да върши. Стареят Алар ми разказа за теб. Какво общо може да има моят Лоиал с Пътища, тролоци и Рога на Валийр? Сега ще ми го върнеш, за да си го оженя, както си му е редът, за Ерит. Тя ще го научи на ред.

— Много е хубав — промърмори свенливо Ерит и ушите й потръпнаха от смущение. — И мисля, че е и много смел.

Според огиерските схващания Лоиал бе твърде млад, за да напуска стеддинг сам — беше малко над деветдесетгодишен. Огиерите живееха много дълго. От първия ден, в който Ранд го беше срещнал, Лоиал се тревожеше какво ще стане, когато старейте разберат, че е избягал. Най-много се тревожеше да не тръгне да го търси майка му, мъкнейки му невеста. При тях беше напълно възможно един ден да разбереш, че са те сгодили за жена, която изобщо не си виждал.

Лоиал, изглежда, смяташе, че женитбата ще сложи край на всичките му мечти, със сигурност на всичките му копнежи да опознае света, и все едно дали беше прав, или не, Ранд не можеше да предаде един свой приятел на нещо, от което той така се боеше. Тъкмо се канеше да им каже, че не знае къде е Лоиал, и да им предложи да се върнат в своя стеддинг и да го почакат да си дойде — вече си беше отворил устата да го каже, но му хрумна един въпрос. Смути се, че е забравил нещо толкова важно; важно за Лоиал поне.

— Той откога е извън стеддинга?

— Много от отдавна — каза Хаман. — Момчето така и не пожела да се приспособи. Все говореше колко иска да поразгледа Навън, сякаш нещо кой знае колко се е променило от онова, което е в книгите, които трябваше да седне и да изучи. Хм. Каква толкова голяма промяна е, ако човеците са променили линиите по картата? Земята все пак си е…

— Той е Навън вече твърде дълго — намеси се твърдо майката на Лоиал.

— П-повече от пет години вече — каза Ерит. За миг ушите й клепнаха, но после пак упорито щръкнаха нагоре. — Искам да ми стане съпруг. Разбрах го още когато го видях за първи път. Няма да позволя да загине. Не и от глупост.

Ранд и Лоиал бяха говорили за много неща, и едно от тях беше Копнежът, въпреки че Лоиал не обичаше да засяга тази тема. Когато Разрушението на света подкарало хората да тичат по целия свят, търсейки спасение, то бе прогонило и огиерите от техните стеддинг. Дълги години след това хората се скитали сред един свят, който се менял почти ежедневно, търсейки това свое спасение, а огиерите също се скитали, търсейки своите стеддинг, изгубени сред променящата се земя. Точно тогава ги обхванал Копнежът. Всеки огиер, останал далеч от стеддинг, искаше да се върне. Всеки огиер, останал за дълго извън стеддинг, имаше нужда да се върне. Всеки огиер, останал твърде дълго извън стеддинг, загиваше.

— Той ми спомена за един огиер, който останал навън по-дълго — тихо каза Ранд. — Десет години, толкова мисля, че каза.

Хаман поклати глава.

— Няма да стане. Доколкото аз знам, петима са оставали Навън толкова дълго и са успели да се завърнат живи в стеддинг, а мисля, че ако са били повече, щях да го знам. Такава лудост се записва, за да се помни. Трима от тях са умрели година след завръщането си, четвъртият останал недъгав до края на живота си, а петата — на тояга, за да може да ходи. Въпреки че продължи да пише. Хм. Хмм. Далар имаше да каже доста интересни неща за… — Този път, когато Коврил отвори устата си, главата му бързо се извърна, той я изгледа с щръкнали вежди и тя яростно заоправя полите си. — Пет години са къс срок, знам това — обърна се Хаман към Ранд, без да изпуска Коврил от очи, — но сега сме привързани към стеддинг. В града не чухме нищо, което да показва, че Лоиал е тук — а ако се съди по възбудата, която предизвика нашата поява, мисля, че щяхме — но ако ни кажеш къде е той, ще му направиш голямо добро.

— Той е в Две реки — отвърна Ранд. Да спаси живота на приятеля си не беше предателство. — Когато го видях последния път, беше отседнал там в добра среда, с верни приятели. Две реки е спокойно място. Безопасно е. — Сега вече беше такова, благодарение на Перин. — И допреди няколко месеца е бил добре. — Това поне Боуд му го беше казала, когато момичетата му разправиха какво се е случило в Емондово поле.

— Две реки — измърмори Хаман. — Хм. Да, знам къде е. Още една дълга разходка. — Огиерите рядко яздеха, защото малко коне можеха да ги носят, и предпочитаха да разчитат на собствените си крака.

— Трябва да тръгнем незабавно — заяви Ерит решително. Коврил и Хаман я изгледаха изненадано и ушите й съвсем клепнаха. В края на краищата, тя беше една много млада жена, придружаваща един старей и жена, за която Ранд подозираше, че сама по себе си е важна особа, ако можеше да се съди по това как се опъваше на Хаман. Ерит пък вероятно не беше на повече от осемдесет години.

Усмихвайки се на тази мисъл — момиченце малко над седемдесетте, — Ранд каза:

— Моля, приемете гостоприемството на двореца. Няколко дни отдих навярно ще направят пътуването ви по-бързо. А и вие бихте могли да ми помогнете, старей Хаман. — Да, сети се той, Лоиал често му беше говорил за своя учител. Стареят Хаман знаеше всичко, пак според Лоиал. — Трябва да издиря Порталите. Всички.

— Порталите? — възкликна Хаман. — Порталите са много опасни. Твърде опасни.

— Няколко дни? — бурно възрази Ерит. — Моят Лоиал може да умира…

— Няколко дни? — надвика я Коврил. — Моят Лоиал може да е… — И млъкна и изгледа сърдито младата огиерка.

— Не знам защо се съгласих да ме уговорят — изсумтя Хаман. — Трябваше да си уча учениците и да говоря на Дънера. Ако не беше толкова уважавана Говореща, Коврил…

— Искаш да кажеш, ако не беше женен за сестра ми — отвърна му тя с глас, нетърпящ възражение. — Вониел ти каза да си изпълниш дълга, Хаман. — Веждите му се смъкнаха, а нейните уши омекнаха. — Исках да кажа, че те помоли — продължи тя. — В името на Дървото и на покоя, не исках да те обидя, Хаман.

— Твари на Сянката използват Пътищата — каза Ранд, преди Хаман да е отворил уста. — Поставил съм стражи на няколкото, които успях да издиря. Но не знам къде се намират останалите.

Хаман и Коврил се спогледаха, дръпнаха се настрана и си заговориха шепнешком. Изглежда, беше прав, че тя е важна особа. Говореща — усетил бе добре главната буква. Помисли си дали да не сграбчи сайдин — тогава щеше да ги чуе, — но отхвърли тази мисъл с отвращение. Все още не беше паднал толкова ниско, че да подслушва.

Най-сетне Хаман пристъпи към него. Беше намръщен. Коврил също се мръщеше.

— Толкова е прибързано това, толкова е припряно — почна бавно Хаман. — Ще ми се да можех да го обсъдя с… Е, не мога. Твари на Сянката, казваш. Хм. Добре, щом трябва да се бърза, ще се бърза. Да не се каже нивга, че огиерите не могат да бързат, когато трябва да се побърза. Но трябва да разбереш, че Съветът на всеки стеддинг може да ти откаже и…

— Карти! — викна Ранд така силно, че тримата огиери подскочиха. — Трябват ми карти! — Сюлин си показа главата от една врата: след всичко, което й бе наговорил, пак се оказа наблизо. — Карти — джафна той. — Да ми се донесат всички карти, които могат да се намерят в палата. И перо и мастило. Веднага! — Тя го изгледа почти пренебрежително — айилците не използваха карти; дори твърдяха, че от тях изобщо нямало нужда — и се обърна. — Бегом, Фар Дарейз Май! — подвикна й той. Тя го изгледа през рамо… и се затича. Дощя му се да види лицето й, за да знае дали и друг път да приложи този номер.

Хаман изглеждаше почти готов да закърши ръце.

— Всъщност, едва ли можем да ти кажем нещо много повече от това, което вече знаеш. Край всеки стеддинг има по един Портал. — Портали не можеха да бъдат в стеддинг, тъй като преливането там не бе възможно. — И във всички ваши градове, конто си имат огиерски дъбрави, също има Портали. Макар че тук, както изглежда, градът е израснал върху собствената си дъбрава. А в Ал’каир’рахиеналлен…

Цялата беда можеше да се изрази с това име. Преди три хиляди години бе имало град на име Ал’каир’рахиеналлен, построен от огиерите. Днес това беше Кайриен и дъбравата, засадена от огиерските зидари, за да им напомня за техния стеддинг, се бе превърнала в част от имението, принадлежало на същия Бартанес, чийто дворец сега приютяваше школата на Ранд. Никой освен огиерите и може би някои Айез Седай не помнеше Ал’каир’рахиеналлен. Дори кайриенците.

Въпреки убежденията на Хаман, твърде много неща можеха да се променят за три хиляди години. Велики, построени от огиери градове бяха престанали да съществуват. И бяха израснали други велики градове, в чието издигане огиерите нямаха пръст. Амадор, наченат след Тролокските войни, беше един от тях, така му беше разправяла Моарейн, както и Качин в Кандор, и Шол Арбела в Арафел, и Фал Моран в Шиенар. В Арад Доман Бандар Еваан се беше издигнал върху руините на град, разрушен по време на Стогодишните войни, град, за който Моарейн знаеше три имена, едно от друго по-съмнителни, град, построен върху руините на безименен град, срутен по време на Тролокските войни. Ранд знаеше един Портал в Шиенар, в околностите на скромно градче, запазило отчасти името на огромен град, сринат от тролоците, и още един в самата Погибел, в сразения от Сянката Малкиер. По други места имаше само промени, или растеж, както бе подчертал самият Хаман. Тукашният Портал в Кемлин се намираше в едно мазе. Много добре пазено мазе. Ранд знаеше, че има един Портал в Тийр, извън града. Трябваше да има някакъв и в Мъгливите планини, при някогашния Манедерен, където и да се намираха останките му. Колкото до стеддингите, той знаеше къде да намери само стеддинг Цофу. Моарейн не беше сметнала стеддингите или огиерите за съществена част от образованието му.

— Не знаеш къде са стеддингите? — възкликна невярващо Хаман, след като Ранд приключи обяснението си. — Това да не е айилски хумор? Никога не съм разбирал айилския хумор.

— За огиерите — отвърна учтиво Ранд — е минало дълго време, откак са били направени Пътищата. За хората това време е твърде дълго.

— Искаш да кажеш, че дори не помниш Мафал Дадаренел или Анкочима, или Лондарен Кор, или…

Коврил сложи ръка на рамото на Хаман, но жалостта в очите й бе насочена само към Ранд.

— Той не помни — тихо отрони тя. — Техните спомени са си отишли. — Изрече го така, сякаш за нея това бе най-голямата въобразима загуба. Ерит, притиснала уста с длани, изглеждаше готова да заплаче.

Сюлин се върна, съвсем подчертано без да тича, следвана от тумба гай-шайн, с ръце, препълнени с навити на рула карти. Един носеше и инкрустирана със слонова кост дъска за писане.

— Пратих гай-шайн да търсят още — каза тя сърдито. — И някои от влагоземците.

— Благодаря — отвърна й той. Лицето й малко поомекна.

Той клекна и заразгъва картите. Много от тях бяха планове на града, имаше и на цял Андор. Намери една, която показваше цялото протежение на Граничните земи — Светлината знаеше само какво търси тя в Кемлин. Някои карти бяха стари и опърпани, показваха вече неприложими граници и упоменаваха държави, погинали преди стотици години.

Границите и имената бяха достатъчни, за да се подредят картите по време. На най-старите Хардан граничеше с Кайриен на север, после Хардан бе изчезнал и границите на Кайриен се бяха разширили на половината разстояние до Шиенар преди отново да се свият — тогава бе станало ясно, че Слънчевия трон просто не може да удържи толкова много земя. Маредон стоеше между Тийр и Иллиан, после Маредон беше изчезнал и границите на Тийр и Иллиан се бяха разширили по равнините на Маредон, бавно свивайки се след това назад по същите причини, както и границите на Кайриен. Каралайн бе изчезнал, както и Алмот, Мосара и Иренвел, и други, било поглъщани от други държави, или най-често — превърнали се в ничия, дива земя. Всички тези карти разказваха историята на упадък след рухването на империята на Артур Ястребовото крило, на бавното отстъпление на човешкото племе. Втора карта на Граничните земи показваше само Салдеа и част от Арафел, но по нея също така личеше, че Погибелта се е разширила с още петдесет мили. Човечеството отстъпваше, Сянката напредваше.

Някакъв гай-шайн донесе още карти. Ранд въздъхна и се зае да ги подбира и да отделя излишните.

Хаман извади перо и мастило и запълзя между подрежданите от Ранд карти, като от време на време отбелязваше по тях нещо с почерк, който изглеждаше твърде едър, докато човек не забележеше, че за него е твърде дребен. Коврил го последва, надничайки през рамото му, дори след като той я попита за втори път дали наистина смята, че ще допусне грешка.

За Ранд всичко това бе ново, като се почне със седемте стеддинг, пръснати из Граничните земи. Но пък тролоците се бояха да влизат в стеддинг и дори мърдраалите трябваше да имат много сериозна причина, за да ги подкарат да влязат. В гръбнака на света, или Драконовата стена, имаше тринадесет, в това число в един в Камата на Родоубиеца, от стеддинг Шангтай на юг до стеддинг Кичен и стеддинг Шангтен, едва на няколко мили един от друг.

— Земята наистина се е променила след Разрушението на света — каза Хаман. — Сушата е ставала море и морето — суша, и земята се е нагъвала. Понякога далечното е ставало близко, друг път близкото — далечно. Макар че, разбира се, никой не би могъл да каже със сигурност дали Кичен и Саншен изобщо някога са били раздалечени.

— Забрави Кантоин — обяви Коврил.

Хаман я изгледа, след което изписа името малко над река Иралел, не много северно от Хадънски мрак. В ивицата западно от Драконовата стена от южната граница на Шиенар до Морето на бурите имаше само четири, при това — все новооткрити, за каквито ги смятаха огиерите, което означаваше, че най-новият от тях, Цофу, е заселен отново от огиери едва преди шестстотин години, а от останалите никой нямаше повече от хиляда. Някои от местата се оказаха не по-малка изненада от Граничните земи, като Мъгливите планини, в които имаше цели шест, както и в Сенчестия бряг. Черните хълмове също се включваха, както и лесът над река Айво, и планините над река Дагон, северно от Арад Доман.

По-тъжен беше списъкът на изоставените стеддинг, заради това, че броят на обитателите им беше спаднал и не можеха да ги поддържат. Навярно най-тъжният беше отметнат на самия ръб на Погибелта в Арафел — мърдраалите можеха и да отбягват да влизат в стеддинг, но Погибелта напредваше с всяка година все по̀ на юг и поглъщаше всичко.

— Шеранду бе погълнат от Великата Погибел преди хиляда осемстотин четиридесет и три години, а Чандар — преди деветстотин шестдесет и една — тъжно каза Хаман.

— Дано избуи и разцъфти споменът за тях в Светлината — промърмориха в хор Коврил и Ерит.

— Не отбеляза един — каза Ранд. Перин му беше казвал, че се е приютил в него веднъж. Измъкна една карта на Андор източно от река Аринел и докосна едно място доста над пътя от Кемлин към Бели мост. Почти точно.

— Където е трябвало да бъде градът на Артур Ястребовото крило — изръмжа Хаман. — Този не сме си го връщали. Опитваме се да стоим настрана от земите на човеците, доколкото е възможно. — Всички отбелязани места бяха все сред планински ридове, по места, в които за хората бе трудно да проникнат. Стеддинг Цофу се намираше много по-близо до хорско обиталище от всеки друг, но дори и той се намираше на цял ден път от най-близкото село.

— Това би било чудесна тема за обсъждане, но е за друг път — каза Коврил. — Искам да стигна колкото се може повече на запад преди да падне нощта.

Хаман въздъхна тежко.

— Защо не поостанете малко? — каза Ранд. — Сигурно сте изморени след толкова път от Кайриен.

— Жените не се изморяват — каза Хаман. — Само изморяват другите. Така поне казва една древна поговорка. — Коврил и Ерит изсумтяха. Мърморейки под мустаци, Хаман продължи с описанията си, но този път на градове, строени от огиерите, градове, край които бе имало дъбрави, всяка с Портал, който да превежда огиерите до стеддинга, без да трябва да преминават през толкова често размирните хорски земи.

Разбира се, отбеляза Кемлин, както и Тар Валон, Тийр и Иллиан, Кайриен, Марадон и Ебу Дар. С това се изчерпаха все още съществуващите градове, а Ебу Дар той изписа като Бараната. Навярно Барашта принадлежеше към други — точици, нанесени по места, където на картите не се виждаше нищо освен някое селце. Мафал Дадаренел, Анкочима, и Лондарски рог, разбира се, както и Манедерен, Арен Мадор, Аридол, Шиймал, Деранбар, Брем, Кондарис, Хай Екоримон, Айман… Докато списъкът растеше, Ранд започна да забелязва влажни петънца по картите всеки път, когато Хаман свършеше с поредната. Едва след малко осъзна, че огиерският старей тихо плаче, докато бележи мъртви и забравени градове.

Едно от отбелязаните места притегли спомените на Ранд, както и местонахождението му — източно от Бейрлон, на няколко дни над Бели мост.

— Тук имаше ли дъбрава? — попита той и посочи точката.

— В Аридол ли? — каза Хаман. — Да. Да, имаше. Тъжна история е това.

Ранд не вдигна глава.

— В Шадар Логот — поправи го той. — Много тъжна история. Можете ли… Бихте ли ми показали Портала, ако ви заведа там?