Робърт Джордан
Господарят на хаоса (38)

Глава 37
Когато почне битката

Тишината беше много странна и Егвийн не разбираше нищо. Елейн погледна Нинив и тя вдигна ръката си. Видя се тънка сребърна гривна и Егвийн потръпна.

— Трябва да ти призная нещо — каза Нинив шепнешком. — Аз плених Могедиен. Това е ай-дам, знаеш какво значи. Държим я пленничка и никой не знае. Освен Сюан, Леане и Биргит. А сега и ти.

— Трябваше да го направим — каза Елейн тревожно. — Те щяха да я екзекутират, Егвийн. Знам, че го заслужава, но главата й е пълна със знание, неща, за които дори не сме сънували. Оттам идват всичките ни така наречени открития. Освен Изцеряването на Сюан, Леане и Логаин и моя тер-ангреал. Те щяха да я убият и нямаше да научим нищо!

Пленили бяха една Отстъпница? Как? Елейн бе направила ай-дам? Егвийн потръпна и се насили да погледне гривната. По нищо не приличаше на ай-дама, какъвто си го спомняше много добре. Но дори с негова помощ, как бяха успели да скрият една Отстъпница между толкова много Айез Седай? Една от Отстъпниците — тяхна пленничка! Несъдена и неекзекутирана. Какъвто подозрителен беше станал Ранд напоследък, ако научеше за това, никога вече нямаше да се довери на Елейн.

— Доведи я тук — успя да каже тя кухо. Нинив скочи от стола си и хукна. Шумът от празненството — смях, музика и песни — набъбна за миг, преди вратата да се затръшне след нея. Егвийн разтри слепоочията си. Една Отстъпница! — Доста голяма тайна сте опазили.

Бузите на Елейн пламнаха. Защо, в името на Светлината…? Разбира се.

— Елейн, нямам никакво намерение да те питам… за никого, за когото не трябва да знам.

Златокосата жена направо подскочи.

— Аз… Ще мога да говоря. По-късно. Утре. Може би. Егвийн, трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш нищо — на никого! — освен ако аз не се съглася. Каквото и да… видиш.

— Щом така искаш. — Егвийн не можеше да разбере защо Елейн е толкова възбудена. Вярно, че си имаше тайна, само че Егвийн я беше научила случайно и оттогава и двете се преструваха, че си е тайна само на Елейн. Тя се беше срещала с Биргит, легендарната героиня, в Тел-айеран-риод и може би все още го правеше. Почакай, тъкмо това име бе споменала и Нинив. Биргит знаела за Могедиен. Нима имаше предвид жената, чакаща в Тел-айеран-риод Рога на Валийр да я призове? Значи Нинив знаеше тайната, която Елейн бе отказала да признае на Егвийн, дори и след като я бе засякла? Не. Тази среща нямаше да се превърне в кръг от обвинения и отричания.

— Елейн, аз съм Амирлин — истинска Амирлин — и вече си имам планове. Мъдрите, които преливат, боравят с повечето свои сплитове твърде различно от Айез Седай. — Елейн вече знаеше за Мъдрите, въпреки че като си помислеше, Егвийн не беше сигурна доколко Айез Седай знаеха за тях. — Понякога онова, което те правят, е по-сложно или по-грубо, но в немалко случаи е по-просто от онова, на което ни учеха в Кулата, и действа също толкова добре.

— Искаш Айез Седай да се учат при Мъдрите? — Устните на Елейн се изкривиха с насмешка. — Егвийн, те никога няма да се съгласят на това, дори да живееш хиляда години. Но сто на сто ще искат да изпитват айилските момичета за новачки, когато го разберат.

Егвийн се поколеба. Айез Седай да се учат при Мъдрите. Като чирачки? Това никога не можеше да стане, но специално на Романда и Лелейн можеше да се отрази добре малко джи-е-тох. А Шериам, Миреле и… Тя си намери малко по-удобна поза за седене и започна да описва хрумванията си.

— Съмнявам се, че Мъдрите ще се съгласят айилските момичета да стават новачки. — Сигурно бяха ставали някога, но определено не и сега. Сега най-многото, което Егвийн можеше да очаква от тях, бе да се стараят да говорят почтително с Айез Седай. — Мислех си за някакъв вид съюз. Елейн, Айез Седай са по-малко от хиляда. Ако добавим и онези, които останаха в Пустошта, мисля, че има повече Мъдри, които могат да преливат, отколкото са Айез Седай. Навярно много повече. Все едно, те не пропускат нито една, която носи искрата в себе си. — Колко ли жени бяха загинали от тази страна на Драконовата стена, защото са могли изведнъж да прелеят, може би без дори изобщо да разберат какво вършат и защото не бе имало кой да ги научи? — Искам да привлека повече жени, Елейн. Какво да кажем за онези, които могат да се научат, но нито една Айез Седай не ги е издирила, преди да ги сметнат за твърде остарели, за да бъдат новачки? Според мен, щом иска да се учи, нека да се опита, дори да е на четиридесет или на петдесет, или внуците й да си имат внуци.

Елейн се засмя.

— О, Егвийн, за Посветените ще бъде истинско удоволствие да преподават точно на такива класове на новачки!

— Ще трябва да се научат как — отговори твърдо Егвийн. Не виждаше проблем в това. Айез Седай винаги можеха да ти кажат, че си твърде остаряла за новачка, но ако искаш да се учиш… Те вече донякъде бяха променили възгледите си: сред тълпата тя сама бе видяла жени, доста по-възрастни от Нинив, облечени с новашките бели рокли. — Кулата винаги е проявявала суровост в изключването на хора, Елейн. Ако не си достатъчно силна, изхвърлят те. Откажеш ли да преминеш някое изпитание, и те отпращат. Провалиш ли се на изпитанието — вън. Би трябвало да им се разреши да остават, ако искат.

— Но изпитанията са за да се уверят, че си достатъчно силна — възрази Елейн. — Не само в Единствената сила, но и в самата себе си. Ти, разбира се, не искаш да имаш около себе си Айез Седай, които ще се прекършат още първия път, в който се окажат под натиск, нали? Или Айез Седай, които едва-едва преливат?

Егвийн изсумтя. Сорилея щяха да я изхвърлят от Кулата, без дори да я изпитат за Посветена.

— Може да не станат Айез Седай, но това не означава, че са безполезни. В края на краищата, на тях вече им е доверено да използват Силата, макар и дискретно, иначе нямаше да ги отпращат на воля по широкия свят. Мечтата ми е всяка жена, която може да прелива, да бъде свързана по някакъв начин с Кулата. До последната.

— И Ветроловките ли?

Егвийн кимна и Елейн присви очи.

— Ти не си ги предала, Елейн. Но просто не мога да повярвам, че са опазили тайната си толкова дълго.

Елейн тежко въздъхна.

— Е, стореното — сторено. Не можеш да върнеш меда обратно в питата. Но ако твоите айилки получат някаква специална закрила, Ветроловките би трябвало също да я получат. Нека Ветроловките сами да учат своите момичета. А не Морския народ да бъде овързан от Айез Седай, каквото и да им се иска.

— Готово. — Егвийн плювна в шепата си и протегна ръка, а след миг Елейн плювна в своята и се ухили, когато дланите им се плеснаха една в друга да подпечатат сделката.

Но широката й усмивка бавно помръкна.

— Това да не е заради Ранд и неговата амнистия, Егвийн?

— Отчасти. Елейн, как може този мъж да бъде толкова… — Не довърши въпроса си, нито получи отговор. Елейн кимна малко тъжно, с разбиране или в съгласие, или и двете.

Вратата се отвори и влезе едра жена в тъмна вълнена дреха. Носеше сребърен поднос с три сребърни чаши и сребърна кана за вино с дълга шийка. Лицето й беше грубовато, лице на селянка, но тъмните й очи блеснаха, докато оглеждаше Егвийн и Елейн. Само след миг Егвийн с изненада забеляза, че жената носи на шията си стегнат сребърен гердан въпреки грубата си рокля, а после Нинив влезе след нея и затръшна вратата. Трябваше да е тичала като вятъра, защото беше намерила време да смени роклята си на Посветена с тъмносиня коприна, извезана със златни спирали около деколтето. Не беше срязана толкова ниско, колкото носеше Берелайн, но все пак много по-ниско, отколкото Егвийн очакваше да види на Нинив.

— Това е „Мариган“ — каза Нинив и отметна по навик дебелата си плитка през рамо. Златният пръстен на Великата змия блесна на дясната й ръка.

Егвийн понечи да я попита защо така натъртва на името, но после внезапно осъзна, че среброто на шията на тази „Мариган“ подхожда на гривната на китката на Нинив, и се втренчи в жената. Тя определено нямаше нищо общо с представите й за една Отстъпница. Каза го и Нинив се засмя.

— Погледни, Егвийн.

Тя не само погледна — тя направо скочи от стола и прегърни сайдар не на шега. Още щом Нинив заговори, сиянието беше обкръжило „Мариган“. Само за миг, но преди да се стопи, жената в простото вълнено облекло се бе променила напълно. Всъщност промените бяха съвсем незначителни, но оформиха една съвсем различна жена — по-скоро чаровна, отколкото красива, но съвсем не така загрубяла, жена с горда и дори царствена осанка. Само очите си останаха същите — проблясващи. Сега вече Егвийн можеше да повярва, че тази жена е самата Могедиен.

— Как? — успя само да промълви тя. Заслуша се внимателно в обясненията на Нинив и Елейн за предрешването със сплитове и сплитането навътре, но не откъсваше поглед от Могедиен. Тя беше горда и преизпълнена със самоувереност, преизпълнена с това, че отново е самата себе си.

— Скрийте я пак — каза Егвийн, след като обясненията свършиха. Сиянието на сайдар отново продължи само няколко мига и след като заглъхна, нямаше никакви сплитове, доколкото можеше да види. Могедиен отново бе станала простовата, похабена от работа селска жена, преживяла труден живот и по-стара на вид, отколкото са й годините. Черните й очи обаче блестяха срещу Егвийн, изпълнени с омраза и навярно със самоотвращение.

Осъзнала, че все още удържа сайдар, Егвийн за миг се почувства глупаво. Нито Нинив, нито Егвийн бяха прегърнали Извора. Но пък Нинив си имаше гривната. Егвийн стана, без да сваля поглед от Могедиен, и протегна ръката си. Нинив във всеки случай, изглежда, гореше от нетърпение да се отърве от това нещо на китката си и за Егвийн не беше трудно да я разбере.

Нинив й връчи гривната и каза:

— Остави подноса на масата, Мариган. И гледай да се държиш прилично. Егвийн е живяла при айилците.

Егвийн завъртя сребърната гривна в ръцете си, стараейки се да не трепне. Майсторска изработка, така умело споена, че изглеждаше почти неразделима. Веднъж се бе озовала от другата страна на ай-дам. Сеанчанско изделие със сребърна каишка, свързваща нашийника и гривната, но пак същото. Прималя й дори повече, отколкото докато стоеше пред Съвета и пред множеството. Тя си пое дъх и закопча гривната на китката си. И въпреки че имаше представа какво може да очаква, почти подскочи. Всичките усещания на другата жена изглеждаха проснати пред очите й, всичко се появи в една добре оградена част от съзнанието на Егвийн. Преобладаваше пулсиращият страх, но самоотвращението, което си бе помислила, че почти съзира в очите й, напираше почти също толкова силно. Могедиен не харесваше сегашната си външност. И навярно още повече не я харесваше след краткото си връщане към истинския си вид.

Егвийн се замисли в кого всъщност се взира. Пред нея стоеше една Отстъпница, жена, чието име се използваше от векове, за да плашат с него децата, жена, чиито престъпления заслужаваха сто пъти смърт. Помисли си за знанията в главата й. Насили се да се усмихне. Усмивката й никак не беше мила — не искаше и да бъде, но не мислеше, че би могла да я направи мила, дори и да беше опитала.

— Те са прави. Живях с айилците. Така че ако очакваш, че ще бъда с теб толкова нежна, колкото Нинив и Елейн, избий си го от главата. Само една стъпка накриво да ми направиш, и ще те накарам да се молиш за смърт. Само че няма да те убия. Просто ще намеря начин да направя това лице да ти остане постоянно. От друга страна, ако направиш нещо повече от една погрешна стъпка… — Усмивката й се разшири и оголи зъбите й.

Страхът отскочи толкова нависоко, че погълна всичко останало и напъна да събори оградата. Могедиен се разтрепера. Нинив и Елейн гледаха Егвийн, сякаш я виждаха за пръв път. Светлина, да не би да очакваха, че ще се държи любезно с една Отстъпница? Сорилея щеше на кол да я набучи, за да я накара да си подвие опашката, стига преди това да не й прережеше гърлото, без да му мисли.

Егвийн пристъпи към Могедиен. Жената беше по-висока от нея, но се присви и изпусна подноса с чашите и каната.

— Денят, в който те хвана в една лъжа, ще бъде денят, в който лично ще те убия — студено каза Егвийн. — Сега. Мислила съм за пътуване от едно място на друго с пробиване на дупка, така да се каже. Дупка през Шарката, така че да няма разстояние между едното място и другото. Как би подействало това?

— Лошо, както за теб, така и за всяка жена — отвърна бързо Могедиен. Страхът ясно се четеше на лицето й. — Така Пътуват мъжете. — Главната буква се долови ясно — тя говореше за един от отдавна изгубените Таланти. — Ако ти се опиташ, ще бъдеш засмукана в… Не знам точно какво е. В пространството между нишките на Шарката навярно. Не мисля, че ще преживееш много дълго. Знам, че никога няма да се завърнеш.

— Пътуването — промърмори с отвращение Нинив. — Ние никога не сме се сещали за Пътуването!

— Да, не сме. — Елейн не изглеждаше да е много по-доволна от себе си. — Чудя се за какво ли още не сме се сетили.

Егвийн не им обърна внимание.

— Тогава как? — попита тя тихо. Тихият глас винаги беше по-добър от викането.

Могедиен трепна, сякаш й бяха креснали.

— Правиш двете места в Шарката да станат еднакви. Мога да ти покажа как. Иска се малко усилие, заради… гердана, но мога да…

— Така ли? — каза Егвийн и прегърна сайдар и запреде потоци на Дух. Този път не се опитваше да докосне Света на сънищата, но очакваше да се получи почти същото, стига да подейства. Това, което се получи, се оказа различно.

Тънката завеса, която изтъка, не заблещука и се задържа само за миг преди да се раздере на една права черта, която изведнъж се превърна в резка от сребристосиня светлина. Самата светлина бързо се ушири — или може би се извърна — на нея точно така й се стори — в… нещо. И там, в средата на пода, се появи… праг, който нямаше нищо общо с призрачната гледка, която тя бе получила към Тел-айеран-риод от шатрата си, вход, отварящ се към обгорена от слънцето земя, спрямо която и най-жестоката суша тук изглеждаше злачна. Стръмни канари се извисяваха над прашна низина, покрита с жълтеникава спечена глина, прорязана от цепнатини и осеяна нарядко с ниски криви храсталаци, които изглеждаха трънливи дори отдалече.

Егвийн едва не зяпна. Това беше самата Айилска пустош, по средата на пътя между твърдината Студени скали и долината на Руйдийн, място, където никак не беше вероятно да се намери някой, който да види — или да пострада; предпазните мерки на Ранд с неговата специална стая в Слънчевия палат я бяха подсетили и тя да приложи своите — но се беше надявала само да я зърне и очакваше да я види през блещукаща завеса.

— Светлина! — изпъшка Елейн. — Знаеш ли какво направи току-що, Егвийн? Знаеш ли? Мисля, че ще мога да го направя. Ако повториш вътъка още веднъж, сигурна съм, че ще го запомня.

— Какво да запомниш? — почти проплака Нинив. — Как го направи ли? О, проклета да е тази моя преграда! Елейн, сритай ме по глезена. Моля те!

Лицето на Могедиен се вкамени; несигурността протече през гривната също тъй силно като страха. Прочитането на чувствата съвсем не беше като четенето на думи, изписани на лист, но тези две бяха ясни.

— Кой… — Могедиен облиза устни. — Кой те е научил на това?

Егвийн се усмихна с усмивката, която толкова често беше виждала у Айез Седай; поне се надяваше, че ще изглежда загадъчна.

— Никога не бъди съвсем сигурна, че вече не знам отговора — каза тя хладно. — Не забравяй. Само веднъж да излъжеш… — Изведнъж й хрумна как би трябвало да звучи това в ушите на Нинив и Елейн. Те бяха пленили Отстъпницата, те я бяха държали като своя пленничка при най-невъзможни обстоятелства, измъкнали бяха от нея каква ли не информация. Извърна се към тях и се засмя съжалително. — Наистина съжалявам. Нямах намерение да се налагам.

— Че защо трябва да съжаляваш? — отвърна й Елейн с широка усмивка. — Ти би трябвало да се наложиш, Егвийн.

Нинив дръпна здраво плитката си, после я изгледа сърдито.

— Като че ли нищо не може да ми подейства! Защо не мога да се ядосам? О, можеш да я задържиш завинаги, Егвийн, ако питаш мен. Бездруго не можем да я водим със себе си в Ебу Дар. Защо не мога да се ядосам? О, кръв и проклета пепел! — Очите й се ококориха, когато се усети какво е казала, и тя запуши устата си с шепа.

Егвийн хвърли поглед към Могедиен. Жената старателно вдигаше чашите и каната… но нещо беше преминало през гривната, докато Нинив говореше. Потрес може би? Навярно предпочиташе господарките, с които вече бе свикнала, пред една нова, която я заплашваше със смърт при всяко нейно вдишване.

На вратата се почука силно и Егвийн припряно освободи сайдар; отворът към Пустошта изчезна.

— Влез.

Сюан пристъпи в кабинета и спря, обгръщайки с един поглед Могедиен, гривната на китката на Егвийн, Нинив и Елейн. Затвори вратата и приклекна в реверанс, не по-дълбок от тези на Романда и Лелейн.

— Майко, дойдох да ви обясня етикета, но ако предпочитате да се върна по-късно… — Веждите й се повдигнаха в мълчалив въпрос.

— Излез — каза Егвийн на Могедиен. Дори Нинив и Елейн да искаха да я освободят, ай-дамът трябваше да я ограничи, макар и не толкова, колкото с каишка. Тя опипа гривната — мразеше го това нещо, но смяташе да не си го сваля от ръката си ден и нощ — и добави: — Но да си ми подръка. При първия опит за бягство ще се отнеса с теб по същия начин, както ако излъжеш. — През ай-дам бликна страх и Могедиен изтича навън. Това можеше да се окаже проблем. Как бяха живели Нинив и Елейн с тези постоянни вълни на ужас? Все пак това можеше да го отложи за по-късно.

Тя се обърна към Сюан и каза:

— Това няма да стане, Сюан. Знам всичко. Дъще.

Сюан килна глава.

— Понякога знанието не ти дава никакви предимства. Понякога то означава само че ще споделиш опасността.

— Сюан! — викна Елейн, наполовина изумено, наполовина заканително, и за изненада на Егвийн Сюан направи нещо, което тя никога не бе очаквала от нея. Изчерви се. А после промърмори раздразнено:

— Не можете да очаквате от мен да стана съвсем друг човек за две нощи.

Егвийн си помисли, че Нинив и Елейн могат да й помогнат да реши какво трябва да направи, но ако наистина смяташе да става Амирлин, трябваше да го направи сама.

— Елейн, знам, че искаш да се отървеш от тази рокля на Посветена. Защо не го направиш? И след това виж какво можеш да разбереш за изгубените Таланти. Нинив, ти се заеми със същото.

Двете се спогледаха, после хвърлиха бърз поглед към Сюан, станаха и промърмориха почтително:

— Както наредите, майко. — По нищо не пролича, че това е впечатлило Сюан: тя продължи да гледа Егвийн кисело, докато двете си излизаха.

Егвийн прегърна сайдар съвсем за кратко, колкото да плъзне стола на мястото му зад масата, после намести шарфа си и седна. След което изгледа Сюан много продължително.

— Имам нужда от теб — отрони тя най-сетне. — Ти знаеш какво е да си Амирлин, какво Амирлин може и не може да си позволи. Познаваш Заседателките, как те мислят, какво искат. Имам нужда от теб и смятам да разполагам с теб. Шериам, Романда и Лелейн може и да си мислят, че все още нося бялото на новачката под този шарф — може би всички си го мислят, — но ти ще ми помогнеш да им покажа, че не е така. Не те моля, Сюан. Аз ще имам помощта ти. — Всичко, което й оставаше, бе да изчака.

Сюан поклати глава и тихо се засмя.

— Много лоша грешка са направили значи. Разбира се, аз първа я направих. Тлъстото шаранче за масата се оказа жива сребруша, дълга колкото крака ти. — Тя направи дълбок реверанс и сведе глава. — Майко, моля позволете ми да служа и да съветвам.

— Стига да си наясно, че ще е само съвет, Сюан. Вече има твърде много хора около мен, които смятат, че могат да ме овържат за ръцете и краката. Това от теб няма да го търпя.

— По-скоро бих се опитала да овържа себе си — отвърна сухо Сюан. — Знаеш ли, всъщност аз никога не съм те харесвала истински. Може би защото виждах в теб твърде много от себе си.

— В такъв случай — отвърна Егвийн със също толкова сух тон, — можеш да ме наричаш Егвийн. Когато сме сами. А сега седни и ми обясни защо Съветът все още мъдрува тук и как бих могла да ги поразмърдам.

Сюан понечи да придърпа един от столовете, но се сети, че вече може да си го придвижи със сайдар.

— Бавят се, защото размърдат ли се, Бялата кула наистина рухва. Колкото до това как да ги размърдаш, моят съвет е… — Съветът й отне доста време. Част от него съвпадаше с точките, които Егвийн вече бе намислила сама, и като цяло й се стори добър.

 

 

В стаята си в Малката кула Романда наля ментов чай на другите три Заседателки, от които само една беше Жълта. Стаята беше в дъното, но звуците на празника проникваха и тук. Романда се стараеше да не им обръща внимание. Тези трите бяха готови да я подкрепят за Амирлинския трон; гласуването за момиченцето беше преди всичко за да попречат да бъде издигната Лелейн. Лелейн щеше да пламне от яд, ако го научеше. Сега, след като Шериам беше наложила своето детенце за Амирлин, трите все още бяха готови да я слушат. Особено след онази работа с издигането на Посветени до шала с декрет. Това сигурно също беше ход на Шериам — тя и малката й клика бяха глезотили и четирите; тяхна идея беше Теодрин и Фаолайн да бъдат издигнати над останалите Посветени и по едно време бяха предложили същото за Елейн и Нинив. Намръщена, тя се зачуди какво ли задържа Делана, но въпреки това заговори, след като заслони стаята със сайдар срещу подслушване. Делана щеше да се включи бързо, след като пристигнеше. Важното бе Шериам да разбере, че не си е спечелила чак толкова власт с това, че бе грабнала длъжността на Пазителка.

 

 

В една къща от другата страна на Салидар Лелейн поднасяше охладено вино на четири Заседателки, от които само една беше от собствената й Синя Аджа. Звуците на веселбата отвън я караха да се усмихва. Четирите жени с нея й бяха предложили сама да се опита за Амирлинския трон и тя не бе проявила неохота, но един неуспех щеше да доведе до издигането на Романда, което щеше да нарани Лелейн не по-малко, отколкото ако я пратеха в изгнание. Как щеше да скърца със зъби Романда, ако разбереше, че всички те бяха гласували за детето само за да не сложат шарфа на нейните рамене. Поводът обаче, по който се бяха събрали сега, бе как да смалят влиянието на Шериам, след като бе успяла да грабне шарфа на Пазителката. Този фарс с издигането на Посветени в Айез Седай с декрета на момиченцето! Шериам, изглежда, се беше побъркала. Докато си говореха, Лелейн започна да се чуди къде се бави Делана. Досега трябваше да е дошла.

 

 

Делана седеше в стаята си, втренчена в Халима, която бе приседнала на крайчеца на леглото й. Името Аран-гар никога не биваше да се използва; понякога Делана се боеше, че Халима ще разбере дори ако си го помисли. Преградата срещу подслушване беше малка, ограничаваща само тях двете.

— Това е лудост — успя най-сетне да изрече тя. — Не разбираш ли? Ако продължа да се опитвам да поддържам всяка фракция, рано или късно ще ме хванат!

— Всеки трябва да поеме известни рискове. — Твърдият тон на Халима не съответстваше на усмивката на похотливите й устни. — И ти отново ще продължиш да настояваш Логаин да бъде опитомен. Или това, или трябва да бъде убит. — Леката гримаса, кой знае как, я направи дори още по-красива. — Ако изобщо го изведат от онази къща, аз лично ще се заема с това.

Делана не можеше да си представи как, но не можеше да се усъмни в думите й.

— Това, което не разбирам, е защо толкова се боиш от един мъж, когото цели шест сестри засланят от изгрев слънце до изгрев слънце.

Зелените очи на Халима светнаха и тя се изправи.

— Аз не се боя и не смей дори да си го помисляш! Искам Логаин да бъде отрязан или мъртъв, и това е всичко, което трябва да знаеш. Разбрахме ли се?

Не за първи път Делана си помисли дали просто да не я убие, но както винаги изпита смразяваща увереност, че тази, която щеше да умре, ще е самата тя. Незнайно как Халима винаги усещаше, когато прегърне сайдар, въпреки че самата Халима не можеше да прелива. Най-лошото беше, че тъй като Халима се нуждаеше от нея, нямаше да я убие; Делана не можеше да си представи какво друго би могла да й причини, но самата неяснота на заплахата я караше да тръпне. Трябваше да може да убие тази жена тук и веднага.

— Да, Халима — отрони тя плахо и изпита отвращение от себе си.

 

 

— Колко мило от твоя страна — промърмори Сюан и протегна чашката си към Лелейн, за да й налеят малко ракия в чая. Слънцето вече се снишаваше към хоризонта, придавайки на светлината червеникав оттенък, но улиците навън продължаваха да лудеят. — Нямаш представа колко изтощително е да се опитваш да учиш това момиченце на етикет. Тя, изглежда, си въобразява, че стига да се държи като Премъдра от родното си село, всичко ще бъде наред. И че съветът би трябвало да е като Женския им кръг или нещо такова.

Лелейн измрънка съчувствено над чашката си.

— И казваш, оплаквала се от Романда?

Сюан сви рамене.

— Нещо, че Романда настоявала да стоим на място, вместо да тръгнем в поход за Тар Валон, доколкото можах да разбера. Светлина, това момиченце има нрав като на женска птица рибар в разплодния си период. Почти ми се дощя да я хвана за раменете и хубаво да я поразтърся, но тя сега, разбира се, носи шарфа. Е, като си свърша уроците, няма повече да се занимавам с нея. Помниш ли…

Усмихвайки се вътрешно, Сюан изгледа как Лелейн изпи всичките й думи заедно с чая. Само първата фраза всъщност беше от значение. Другото, за нрава, сама го беше добавила, но то можеше да накара някои Заседателки да пристъпват малко по-внимателно около Егвийн. А освен това подозираше, че може и да е вярно. Самата тя никога нямаше да стане отново Амирлин и беше съвсем сигурна, че да се опитва да манипулира Егвийн ще е също толкова безплодно, колкото опитите тя самата да бъде манипулирана, и също толкова болезнено — и все пак да учи една Амирлин как да бъде Амирлин… Чакаше го с нетърпение така, както не беше чакала нищо друго от дълго време. Егвийн ал-Вийр щеше да стане такава Амирлин, че троновете да треперят пред нея.

 

 

— Но преградата ми? — каза Нинив и Романда я изгледа намръщено. Бяха в стаята на Романда в Малката кула — беше ред на Романда да разполага с нея според графика, съставен от Жълтите. Музиката и смехът отвън сякаш дразнеха Жълтата.

— По-рано не беше толкова нетърпелива. Чух, че си казала на Дагдара, че вече и ти си Айез Седай, и тя не може да си намери място от яд.

Лицето на Нинив пламна.

— Може би просто разбрах, че издигането ми за Айез Седай още не означава, че мога да преливам по-лесно отпреди.

Романда изсумтя.

— Айез Седай. Дълъг път имаш още дотам, каквото и да… Е, добре. Ще направим нещо, което не сме опитвали досега. Подскачай на един крак. И говори. — Тя седна на един стол до леглото, все още намръщена. — Клюки, да речем. Говори ми за дреболии. Например, за какво каза Амирлин, че е искала да й говори Лелейн?

За миг Нинив я изгледа възмутено. Да скача на един крак? Но това беше тъпо! От друга страна — не беше тук само заради преградата си. Така че надигна полите си и заподскача.

— Егвийн… Амирлин… не каза много. Нещо, че трябвало да си стоим тук, в Салидар… — Дано това най-после подействаше, иначе Егвийн щеше да си изпати, нищо че била Амирлин.

 

 

— Мисля, че този ще действа по-добре, Шериам — каза Елейн и й подаде усукания пръстен със синьо-червени пръски, изработен тази сутрин. Всъщност той не беше по-различен от всеки друг, който бе правила досега. Двете стояха настрани от тълпата в една тясна задънена уличка, осветена от почервенялото слънце.

— Благодаря ти, Елейн. — Шериам прибра тер-ангреала в кесийката на колана си, без дори да го погледне. Елейн я бе хванала в паузата между два танца, с леко грейнало лице под безизразната айезседайска маска, но ясният зелен поглед, от който коленцата на Елейн се разтреперваха като новачка, се беше приковал в лицето й. — Защо имам чувството, че не си дошла да ме видиш точно за това?

Елейн й отвърна с гримаса и опипа пръстена на Великата змия на дясната си ръка. Дясната ръка! Просто трябваше да запомни, че и тя вече е Айез Седай.

— Заради Егвийн. Амирлин — предполагам, че така трябваше да се изразя. Тя е загрижена, Шериам, и се надявам, че ще можеш да й помогнеш. Ти си Пазителката и просто не знаех при коя друга бих могла да ида. Не ми каза съвсем направо. Нали знаеш каква е Егвийн — тя не би се оплакала, дори крака й да отрежат. Мисля, че е Романда, въпреки че спомена и Лелейн. Едната или и двете са били при нея, струва ми се, да я уговарят да останем тук в Салидар, да не сме се раздвижвали все още, защото било опасно.

— Това е добър съвет — отвърна замислено Шериам. — Не знам дали е опасно, но точно този съвет бих й дала и аз.

Елейн разпери ръце и сви рамене безпомощно.

— Знам. Каза ми, че си го направила, но… Не че ми го каза направо, но си мисля, че малко се бои от онези двете. Знам, че сега тя е Амирлин, но ми се струва, че те я карат да се чувства като новачка. Мисля, че се бои, че ако започне да прави каквото те й казват — дори да е добър съвет, — ще очакват от нея да направи същото и следващия път. Мисля… Шериам, тя просто се бои, че няма да може да каже „не“ следващия път, ако сега каже „да“. И… и аз също се боя, че е така. Шериам, тя е Амирлинския трон. Не бива да й дърпат конците Романда или Лелейн. Ти си единствената, която може да й помогне. Не знам точно как, но наистина си единствената.

Шериам мълча толкова дълго, че Елейн започна да си мисли, че просто ще й каже, че всичко това е смешно.

— Ще направя каквото мога — най-сетне отрони Шериам. Елейн потисна въздишката си на облекчение.

 

 

Егвийн се хвана за медната вана, наведе се напред и остави Чеза да бърбори, докато изтриваше гърба й. Мечтала си беше за истинска баня, но да седи наистина в сапунената вода й се струваше твърде непривично след айилските потилни. Направила бе първата си стъпка като Амирлин, повела бе малобройната си армия и бе започнала атаката си. Спомни си как веднъж Руарк бе казал, че когато битката започне, пълководецът вече няма контрол над събитията. Сега единственото, което й оставаше, бе да чака.

— И все пак — тихо каза тя — мисля, че Мъдрите ще се гордеят.