Робърт Джордан
Господарят на хаоса (2)

Глава 1
Лъв на хълма

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред посърналите кафяви горички по хълмовете на Кайриен се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

На запад задуха вятърът, над изоставени села и ферми, над опустошения Кайриен, и там където градчето Мероне гледаше към Арингил на другия бряг на река Еринин, се прехвърли в Андор. И двата града се печаха под неистовия зной и макар повече молитви за дъжд да се въздигаха в Арингил, където бежанците от Кайриен гъмжаха сред стените на крепостта като риба в кошница, дори войниците, скупчени в Мероне, отправяха молитви към Създателя, кога с пресипнали от пиянство гласове, кога в трескава надежда. Зимата отдавна трябваше да е дошла, но пекът и задухата не свършваха.

На запад задуха вятърът. В Андор опожарени руини нямаше, но селяните с тревога се взираха към жежкото издуто слънце и отбягваха да гледат безплодните си ниви. На запад, докато не се прехвърли в Кемлин, за да надигне две знамена над кралския палат, в сърцевината на съградения от огиери Вътрешен град. Едното знаме се развя червено като кръв, а на него — диск, разделен от извита линия, наполовина в бяло, наполовина в черно. Другият пряпорец заплющя снежнобял през небето. Фигурата на него — странна златогрива и четирикрака змия, слънцеока и с пурпурни и златни люспи — сякаш яхна вятъра. Загадка бе кое от двете знамена будеше повече страх. Понякога същата гръд, таяща страх, таеше и надежда. Надежда за спасение и страх от разруха, а изворът и на двете беше един.

Мнозина мълвяха, че Кемлин е вторият по хубост град в света, и не само андорци бяха тия, които често го поставяха на първо място, дори над самия Тар Валон. Градът се катереше по хълмове към своя център, древния Вътрешен град, обкръжен от блестяща бяла стена и гледащ надолу към Новия град, сам той на над две хиляди години.

Тъй както Вътрешният град беше сърцето на Кемлин и нещо много повече от неговия център, така и Кралският дворец беше сърцето на Вътрешния град — сърце, сега биещо в сянката на двете знамена.

Гол до кръста, в момента Ранд не обръщаше внимание на струпалите се във вътрешния двор на палата зяпачи. Потта бе прилепила косата му към черепа и се стичаше на вади по гърдите му. Полуизцерената рана на хълбока го болеше ужасно, но той отказваше да го признае. Фигури като тази на бялото знаме над главата му се виеха по ръцете му до лактите и блестяха металически в червено и златно. Усещаше и чаплите, жигосани в двете му длани, стиснали дългата дръжка на дървения учебен меч.

Беше се слял с меча и се носеше плавно от една стойка в друга, а ботушите му тихо скърцаха по белите плочи. „Лъв на хълма“ преля в „Лунна дъга“, после в „Кула призори“. Без да мисли. Петима запотени гологърди мъже кръжаха около него, пристъпваха предпазливо от поза в поза и налитаха, размахвайки учебните мечове. Бяха единственото, което виждаше. С корави лица и самоуверени, те бяха най-доброто, което бе намерил досега. Най-доброто след Лан. Без да мисли, както го беше учил Лан. Беше едно цяло с меча, едно цяло с петимата мъже.

Внезапно той се затича напред и мъжете го последваха светкавично, за да го задържат в средата. Точно в мига, в който това равновесие се люшна колебливо, той изведнъж се извъртя към първите двама, подхвана отдолу единия от учебните мечове със собственото си оръжие и ритна с десния си крак. Ударен малко над корема, противникът му изпъшка и се сгъна на две. Ранд натисна с меча и докато се завъртаха, отново го изрита. Противникът му — прошарен мъж — рухна на плочите. Вторият, мъж със счупен нос, отстъпи крачка назад, за да замахне с меча си, но това само позволи мечът на Ранд да се завърти в спирала около неговия — „Лозов сплит“, — да го удари здраво в гърдите и да го събори.

Само миг бе минал, но останалите трима вече връхлитаха. Първият, пъргав набит дребен мъж, изгуби равновесие и с рев прескочи падащия мъжага със счупения нос. Учебният меч на Ранд го перна в пищяла и после през гърба, с което го събори върху каменните плочи.

С това останаха двама, но това бяха двамата най-добри — тънък подвижен мъж, чийто меч се виеше като змийски език, и един едър тип с бръсната глава, при който нямаше грешка. Те моментално се разделиха, за да нападнат Ранд от двете страни, но той не изчака, а бързо влезе в близък бой с мършавия преди другият да заобиколи падналите.

Мършавият беше много добър и много бърз; на най-добрите Ранд предлагаше злато и те идваха. За андорец беше висок, въпреки че Ранд стърчеше с една педя над него, но умелото въртене на меча не зависеше много от ръста. Ранд му излезе с фронтална атака. Лицето на мъжа се изопна и той не отстъпи. „Глиганският устрем“ проби през „Разсичането на коприната“, скърши „Тризъбата мълния“ и вързаните в сноп пръчки шибнаха силно мъжа отстрани по врата. Той падна с приглушен вик.

Ранд моментално се хвърли долу и вдясно, скочи и замахна с „Реката, подкопаваща брега“. Мъжът с бръснатата глава не беше от най-бързите, но го беше усетил. Още докато мечът на Ранд изплющяваше през широкия му кръст, мечът на другия изтрещя в главата на Ранд.

За миг Ранд се олюля и пред замъгления му поглед заиграха черни снежинки. Той разтърси глава, подпря се на меча и се изправи. Мъжът с бръснатата глава пъхтеше и го гледаше предпазливо.

— Платете му — каза Ранд и тревогата на лицето на мъжа се стопи.

Неуместна тревога. Като че ли Ранд не беше обещал по една жълтица отгоре за този, който успее да го удари. И тройно повече за този, който успее да го надвие в бой един срещу един. Това му гарантираше, че никой няма да отстъпи нарочно, за да се подмаже на Преродения Дракон. Никога не питаше за имената им и ако го взимаха за пренебрежение, толкова по-добре, ако това ги правеше по-твърди. Искаше противниците му да го подлагат на изпитание, не да му стават приятели. Приятелите, които си имаше, един ден щяха да проклинат часа, в който са го срещнали, ако не го правеха вече. Останалите вече се размърдваха; „убитият“ трябваше да си остане на място, докато не свърши всичко, като препятствие, каквото можеше да бъде един истински труп, но трътлестият трябваше да помогне на мъжа с прошарената коса да се изправи, макар и на самия него да не му беше лесно да се задържи на крака. Пъргавият слабак въртеше глава и присвиваше очи от болка. Днес щеше да има още тренировки.

— Платете на всички.

Откъм зрителите се надигна вълна на ръкопляскания и възгласи. Ранд хвърли меча с гримаса. Тази пасмина до един бяха блюдолизците на лорд Гебрил, но той имаше нужда от тях. Засега. „Пипнеш ли къпинака, ще се убодеш.“ Надяваше се поне, че мисълта си е негова.

Сюлин, жилавата белокоса водачка на ескорта на Ранд от айилски Деви на копието, водачката на Девите от тази страна на Гръбнака на света, извади от кесията си златна тарвалонска марка и я подхвърли на мъжа с бръснатата глава с гримаса, която изопна грозния белег на едната й буза. Девите не харесваха това, че Ранд се занимава с меч, дори с учебен. Не понасяха никакви мечове. Никой айилец не ги понасяше.

Сюлин продължи да подхвърля презрително жълтици — на Ранд му беше забавно, че използва тарвалонски монети — още една за мъжа с бръснатия череп, по една за всеки от останалите. Неприязънта на айилците към влагоземците беше не по-слаба, отколкото към мечовете, а влагоземец бе всеки, който не се е родил и отраснал в Айил. За повечето айилци това щеше да важи и за Ранд, въпреки айилската му кръв, ако не бяха драконите по ръцете му. Един щеше да го бележи като вожд на клан; двата означаваха Кар-а-карн — вожд на вождовете, Оня, що иде със Зората. А Девите си имаха и други причини да го одобрят и последват.

Петимата мъже с поклони се заизмъкваха от двора.

— До утре — извика им Ранд. — Утре рано. — Приеха разпореждането му с още по-дълбоки поклони.

Преди още гологърдите мъже да са напуснали каменния двор, андорските благородници се втурнаха откъм колонадите като копринена дъга и обкръжиха плътно Ранд. Видът им само усили жлъчта в душата на Ранд. „Или ще използваш това, което трябва, или ще оставиш Сянката да покрие земята.“ Това му го беше казала Моарейн. Пред тази сган почти бе склонен да предпочете честната съпротива на кайриенската и тайренската знат. Това, че в ума си нарече ония „честни“, почти го разсмя.

— Бяхте великолепен — рече задъхано Аримилла. — Толкова бърз, толкова силен. — Големите й кафяви очи изглеждаха пълни с повече нега от обичайното. Явно беше достатъчно глупава, за да го смята за податлив на изкушения: ефирната й зелена рокля, обшита със сребърни лози, беше с твърде дълбоко деколте за андорската мода. Беше хубава, но достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Никой от тези мъже и жени около него не беше по-млад, а някои — и много по-възрастни, но се надпреварваха да му лижат ботушите.

— Беше направо величествено, милорд Дракон. — Еления почти избута Аримилла с лакът. Усмивката изглеждаше не на място върху лисичето й лице; тя имаше слава на много свадливо същество. Не и в присъствието на Ранд, разбира се. — В цялата история на Андор не е имало майстор на меча като вас. Дори Сураи Маравейл, най-великият пълководец в армията на Артур Ястребовото крило и съпругът на самата Ишара, първата, седнала на Лъвския трон — дори той е загинал в схватка с едва четирима мечоносци. Наемни убийци, през двадесет и третата година на Стогодишната война. Въпреки че преди да издъхне е убил и четиримата. — Еления не пропускаше и най-дребния повод да изтъкне познанията си по андорска история, особено в слабо известни области, като войната, разкъсала империята на Ястребовото крило след смъртта му. Добре поне че днес се въздържа да добави и основанията за претенциите си към Лъвския трон.

— Само малко лош късмет накрая — вметна весело мъжът на Еления, Джарид. Беше тантурест мъж, доста мургав за андорец. Бродирани спирални шевици и златни глигани, герб на Дома Саранд, красяха маншетите и дългата яка на червеното му палто, а по дългите ръкави и високия прорез на също тъй червената рокля на Еления се кипреха Бели лъвчета на Андор. Ранд се зачуди дали тя смята, че той няма да се досети за какво намекват тези лъвчета. Джарид заемаше Върховното седалище на своя Дом, но всички подтици и амбиции произтичаха от нея.

— Забележително се справихте, милорд Дракон — намеси се Каринд. Блестящосивата й рокля, скроена строго, като физиономията й, но отрупана със сребърен ширит по ръкавите, почти се съчетаваше с белите косми, прошарили тъмната й коса. — Вие несъмнено сте най-изкусният майстор на меча на света. — Въпреки ласкателните й думи погледът й удряше като чук. Ако имаше толкова ум, колкото непоклатима беше твърдостта й, можеше да се окаже опасна.

Наен беше стройна бледолика и красива жена с големи сини очи и спускаща се на щедри вълни блестяща черна коса, но презрението, с което отпрати петимата отдръпващи се мъже, беше убийствено.

— Подозирам, че са го замислили предварително, така че един от тях да може да ви удари. Сега ще си разделят допълнителната монета. — За разлика от Еления, облечената в синьо жена с трите ключа — знака на Дома Араун — по дългите ръкави никога не споменаваше за свои претенции към трона, поне пред Ранд. Преструваше се, че е удовлетворена от Върховното седалище на древната си фамилия, като лъвица, преструваща се на доволна в ролята си на домашна котка.

— Мога ли винаги да разчитам, че враговете ми няма да действат заедно? — попита той кротко.

Една от Девите, Инайла, без да обръща внимание на благородниците, пристъпи до Ранд и му подаде дълга бяла кърпа, за да изтрие потта си. С огненочервена коса, тя беше ниска за айилка и се вбесяваше, че някои от влагоземките са по-високи от нея. Повечето от Девите можеха да гледат повечето мъже наоколо право в очите. Андорците на свой ред също се стараеха да не я забелязват, но ги издаваха подчертано извърнатите им сърдити погледи. Инайла се отдалечи, все едно че бяха невидими.

Мълчанието продължи само няколко мига.

— Милорд Дракона е мъдър — вметна лорд Лир с лек поклон и леко намръщен. „Върховното седалище“ на Дома Аншар беше суров мъж, но се държеше някак твърде гладко, чак мазно, макар от време на време да поглеждаше Ранд някак странно. — Враговете ти винаги рано или късно се съюзяват. Човек трябва да ги отличи, преди да са успели.

По-дребните лордове и лейди замлъкнаха почтително, щом Еления отново отвори уста.

— Трудно е да разпознаеш враговете си преди сами да са се изявили. А тогава обикновено се оказва твърде късно.

Мъжът й кимна мъдро.

— Винаги съм твърдяла — обяви Наен, — че който не ме подкрепя, е срещу мен. Смятам го за добро правило. Тези, които стоят настрана, най-вероятно чакат да обърнеш гръб, за да ти забият кинжала.

Това не беше първият случай, в който се опитваха до осигурят собствените си позиции, подхвърляйки подозрения към всички, които не са на тяхна страна, но Ранд можеше само да съжалява, че не е в състояние наистина да ги спре, а не само да им казва да престанат. Усилията им да играят Играта на Домове изглеждаха хилави в сравнение с ловките маневри на кайриенците и дори на тайренците и освен това го дразнеха, но той все още предпочиташе да не мисли за някои неща. Изненадващо подкрепа дойде от страна на белокосия лорд Нейсин, Върховното седалище на Дома Керен.

— Новият Джеаром — каза мъжът с неприсъща за него раболепна усмивка. С което си спечели неприязнени погледи дори от страна на по-дребните благородници. Позициите на Нейсин бяха поразклатени след събитията, случили се около пристигането на Ранд в Кемлин. Наместо Звездата и Меча на своя дом, Нейсин носеше по сините си ревери бродирани цветенца — лунни капки и любовничета, и понякога закичваше зад ухото си цвете като селски момък, излязъл да задиря девойчета. Но Домът Керен беше твърде могъщ, за да могат дори Джарид или Наен да го изтласкат. Главата на Нейсин се заклати върху тънкия му врат. — Боравенето ви с меча е възхитително, милорд Дракон. Вие сте един нов Джеаром.

— Защо? — Думата отекна през двора и вгорчи благородните физиономии на андорците.

В Даврам Башийр със скосените му черни очи, клюнестия нос и дебелите прошарени мустаци, извити около широката уста, определено нямаше нищо андорско. Беше слаб и малко по-висок от Инайла, с късо сиво палто, обшито със сребърни нишки по реверите и маншетите, с торбести панталони, затъкнати в подгънатите на коленете ботуши. Докато всички андорци гледаха правостоящи, маршал-генералът на Салдеа разполагаше с позлатен стол, домъкнат на двора, и седеше небрежно, метнал крак през облегалката за ръце. Пот блестеше по мургавото му лице, но той й обръщаше внимание толкова, колкото и на андорците.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ранд.

— Всички тези упражнения с меча — отвърна небрежно Башийр. — Защо са с петима мъже? Никой не се упражнява срещу петима. Глупаво е. Рано или късно мозъкът ти ще се пръсне по камъка в някое меле като това, дори с учебни мечове. Съвсем безсмислено е.

Ранд стисна челюсти.

— Джеаром някога е надвил десет.

Башийр се намести в стола си и се изсмя.

— Смяташ ли, че ще доживееш да се изравниш с най-великия мечоносец в историята? — Андорците замърмориха гневно — с престорен гняв, Ранд беше сигурен — но Башийр ги пренебрегна. — В края на краищата, ти си само този, който си. — И изведнъж той замахна светкавично и камата му полетя право към сърцето на Ранд.

Без да трепне, Ранд сграбчи сайдин и преля един тънък впридък на Въздух, който се уви около камата и я спря на една ръка разстояние от гърдите му.

— Умри! — изрева Джарид, измъкна меча си и се затича към Башийр. Лир, Хенрен, Елегар — всички андорски лордове бяха наизвадили мечовете си. Девите вече се бяха забулили и бяха вдигнали копията си.

— Спрете! — извика Ранд и всички замръзнаха кой където беше; андорците — примигвайки от изненада, Девите — настръхнали. Башийр само се отпусна по-удобно в стола си.

Ранд хвана замръзналата във въздуха кама, освободи Извора и бавно закрачи към Башийр.

— С едно примигване да се бях забавил — каза Ранд, — щях да загина. Мога да те убия на място и никакъв андорски или чийто и да е закон не може да ме осъди. — Усети, че е готов да го направи. Хладен гняв бе заел мястото на сайдин. Неколкоседмичното им познанство не можеше да го потуши.

Башийр го изгледа така спокойно, сякаш се беше изтегнал в собствения си дом.

— На жена ми няма да й хареса. Нито на теб впрочем. Дейра най-вероятно ще поеме командването и ще тръгне отново да гони Таим. Тя не одобрява съгласието ми да те последвам.

Ранд поклати глава. Самообладанието на Башийр бе притъпило гнева му. Както и думите му. Беше се изненадал, когато разбра, че всички благородници сред деветте хиляди конници на Башийр са взели със себе си жените си. Не разбираше как е възможно един мъж да поведе жена си в опасности, но се оказа, че това е салдейска традиция, освен когато предприемат бойни кампании в Погибелта.

Постара се да не поглежда към Девите. Да, те бяха воини, но също така и жени. А той им беше обещал да не ги държи встрани от опасностите, дори от смъртта. Не беше обещал обаче, че няма да тръпне от това. Правеше каквото бе длъжен да прави, макар да се мразеше за това.

Ранд въздъхна и хвърли камата настрана.

— Та да се върнем на въпроса ти — каза той кротко. — Защо?

— Защото си този, който си — отвърна Башийр. — Защото ти — и тези хора, които събираш около себе си — сте тези, които сте. — Ранд долови нервните стъпки зад себе си. Колкото и да се стараеха, андорците не можеха да скрият потреса си от опрощението му. — Това, което направи преди малко с камата, можеш да го направиш винаги — продължи Башийр, — но за да се добере до теб някой наемен убиец, първо трябва да мине през айилците. И през моите конници впрочем. Ха! Ако изобщо нещо успее да се приближи до теб, то няма да е човешко същество. — Той разпери ръце. — Какво пък, щом държиш да тренираш с меча, твоя работа. Човек има нужда от тренировки и от отдих. Но се пази да не ти разцепят черепа. Твърде много неща зависят от теб, а не виждам наоколо да се мяркат Айез Седай, които да те Изцерят. — Мустаците му едва прикриха внезапната усмивка. — Освен това, ако загинеш, не мисля, че андорските ни приятели ще съхранят гостоприемството си към мен и хората ми.

Андорците бяха прибрали мечовете си, но продължаваха да гледат Башийр със злоба. Злоба, която нямаше нищо общо с това, че той за малко щеше да убие Ранд. Башийр все пак беше чужд пълководец, довел чужда армия на андорска земя. Преродения Дракон държеше Башийр да е тук, а тази паплач беше готова да се усмихне и на някой мърдраал, ако Преродения Дракон го пожелаеше. Но ако Ранд се обърнеше срещу него… Тогава нямаше да се налага да крият чувствата си. Като лешояди бяха, готови да изгризат Мургейз преди да е умряла, и щяха да изядат и Башийр, ако им се дадеше възможност. Както и него самия. Ранд едва се сдържаше да не ги изгони.

„Единственият начин да оживееш е да умреш.“ Мисълта се появи внезапно в главата му. Веднъж му го бяха казали, и то така, че да го повярва, но не беше негова мисъл. „Трябва да умра. Само това заслужавам.“ Той се извърна от Башийр и стисна с две ръце главата си.

Башийр мигом се изправи и го стисна за рамото.

— Какво има? Този удар да не ти е счупил главата?

— Добре съм.

Ранд свали ръцете си. Никога не беше имало болка, а само потрес от това, че в главата му витаят мисли на друг човек. Башийр не беше единственият, който го гледаше. Девите го следяха с очи също толкова бдително, колкото двора наоколо, особено Инайла и жълтокосата Сомара, най-високата от тях. Тия двете най-вероятно щяха да му донесат отвара от някоя билка, след като свършеше дежурството им, и щяха да останат до него, докато не я изпие до дъно. Еления, Наен и всички останали андорци дишаха тежко и се взираха в Ранд с широко отворени от страх очи като хора, очакващи всеки момент да видят първите признаци на лудост.

— Добре съм — повтори той високо и Девите се отпуснаха. Без Инайла и Сомара.

Айилците не се интересуваха от „Преродения Дракон“; за тях Ранд беше Кар-а-карн, предреченият да ги обедини и да ги пречупи. Приемаха тези неща, както приемаха преливането му и всичко друго, което го съпътстваше. Другите — „Влагоземците“ — помисли си той сухо, — го наричаха Преродения Дракон и не разсъждаваха какво означава това. Вярваха, че в него се е преродил Луз Терин Теламон, Дракона, мъжът, запечатал зева в затвора на Тъмния и сложил край на Войната на Сянката преди повече от три хиляди години. Мъжът, сложил също така край на Приказния век, когато последният противоудар на Тъмния бе покварил сайдин и всеки мъж, който можел да прелива, започнал да полудява, воглаве със самия Луз Терин и неговите Сто етаири. Наричаха Ранд Преродения Дракон, без да подозират, че някаква част от Луз Терин Теламон може да е обсебила главата му, точно толкова безумна, колкото в деня, в който е започнало Времето на лудостта и Разрушението на света. Бавно се беше появило това у него, но колкото повече научаваше Ранд за Единствената сила, колкото по-могъщ ставаше в боравенето със сайдин, толкова по-силен ставаше и гласът на Луз Терин и толкова по-трудно ставаше за Ранд да се бори, за да възпре мислите на мъртвия мъж да го обсебят напълно. Това бе една от причините, поради които обичаше упражненията с меч — липсата на мисъл беше преграда, с чиято помощ успяваше да опази себе си.

— Трябва да намерим някоя Айез Седай — измърмори Башийр. — Ако тези слухове се потвърдят… Светлината очите да ми изгори дано, изобщо не трябваше да пускаме онази да си иде.

Твърде много хора бяха избягали от Кемлин в първите дни, след като Ранд и айилците завзеха града; самият дворец за едно денонощие почти се бе опразнил. Имаше хора, които Ранд искаше да намери, хора, които му бяха помогнали, но всички те бяха изчезнали. Някои просто се измъкнаха. Една от избягалите в онези първи дни беше някаква млада Айез Седай — толкова млада, че лишената от възраст гладкост на лицето още не беше я белязала. Хората на Башийр я бяха намерили в един хан, но когато бе разбрала кой е Ранд, тя беше избягала с писъци. Буквално с писъци. Така и не научи нито името й, нито от коя Аджа е. Според мълвата в града се криеше още една, но сега из Кемлин пълзяха стотици слухове, ако не и хиляди, кой от кой по-неправдоподобен. Едва ли който и да е от тях щеше да ги заведе до някоя истинска Айез Седай. Айилски патрули бяха засекли няколко, минаващи покрай Кемлин, всяка от тях очевидно забързана в друга посока, и никоя нямаше намерение да посети град, завзет от Преродения Дракон.

— Бих ли могъл да се доверя на която и да било Айез Седай? — попита Ранд. — Беше само главоболие. Главата ми не е чак толкова твърда, че да не ме заболи след един удар.

Башийр изсумтя толкова силно, че мустаците му се размърдаха.

— Както и да те боли главата, рано или късно ще трябва да се довериш на Айез Седай. Без тях никога няма да обединиш държавите, освен ако не ги завладееш със сила. Хората се нуждаят от такива неща. Колкото и от Пророчествата да са чули, че си изпълнил, мнозина ще изчакат, докато Айез Седай не ударят печата си върху теб.

— Тъй или иначе, няма да избегна боя — каза Ранд. — Белите плащове едва ли ще ме приемат радушно в Амадиция, дори ако Ейлрон се съгласи, а Самаил със сигурност няма да предаде Иллиан без битка. — „Самаил, Рахвин, Могедиен и…“ Той грубо изтласка мисълта от съзнанието си. Не беше лесно. Мислите винаги идваха ненадейно и никак не беше лесно.

Но това бе истината. Всички Айез Седай се мъчеха да пазят в тайна, че Отстъпниците са на свобода. Бояха се, че ако хората научат, това само ще предизвика още повече хаос и паника. А Ранд се опитваше да разпространи истината. Хората можеше да изпаднат в паника, но щеше да им остане време и да се овладеят. По начина, избран от Айез Седай, разбирането и паниката можеха да настъпят твърде късно. Освен това хората имаха правото да знаят срещу какво се изправят.

— Иллиан няма да се удържи дълго — каза Башийр. Ранд рязко извърна глава, но Башийр беше твърде стар и опитен, за да изрече нещо, което други не биваше да чуват. Просто бе решил да отклони разговора от темата за Отстъпниците. Макар че Ранд все още не бе разбрал дали Отстъпниците, или каквото и да е друго е в състояние да изнерви Даврам Башийр. — Иллиан ще се счупи като орех под удара на чук.

— Двамата с Мат съставихте добър план. — Основната идея принадлежеше на Ранд, но Мат и Башийр бяха добавили хилядата подробности, които го правеха осъществим, Мат повече от Башийр.

— Интересен момък е този Мат Каутон — каза замислено Башийр. — Очаквам с нетърпение отново да побеседвам с него. Така и не пожела да ми каже при кого е учил. Да не е Агелмар Джагад? Чух, че двамата с него сте били в Шиенар. — Ранд не каза нищо. Тайните на Мат си бяха негови, а и Ранд не беше съвсем сигурен какви са те. Башийр килна глава и почеса мустака си. — Твърде млад е, за да е учил при когото и да било. Не е по-стар от теб. Да не е намерил някаква библиотека? Бих искал да видя книгите, които е чел.

— Ще трябва да попиташ него — отвърна Ранд. — Аз не знам.

Допускаше, че Мат би трябвало да е прочел някоя книга някога, някъде, въпреки че Мат не проявяваше особен интерес към книгите.

Башийр само кимна. Когато Ранд не желаеше да говори за нещо, Башийр обикновено не настояваше. Обикновено.

— Следващия път, когато прескочиш до Кайриен, защо не доведеш Зелената сестра, която е там? Егвийн Седай? Чух айилците да споменават за нея. Казват, че била от твоето село при това. На нея поне можеш да се довериш, нали?

— Егвийн си има други задължения — отвърна със смях Ранд. Зелена сестра! Ако Башийр знаеше истината…

— Кар-а-карн ще настине — промърмори зад рамото му Сомара. Беше му донесла ризата и палтото.

Ще настине, как не! Потта се стичаше по него почти толкова обилно, колкото докато тренираше с меча. Въпреки това нахлузи ризата и я затъкна в панталоните, макар да остави връзките незавързани, а после се напъха в палтото. Не допускаше, че Сомара ще посегне и да го облече, не и пред толкова погледи, но така щеше да избегне нравоученията й и тези на Инайла, както и на някои други — придружени от поредния билков чай.

За повечето айилци той беше Кар-а-карн. За Девите също. Пред публика. Насаме с тези жени, предпочели да отхвърлят брака и да заглушат порива на сърцето си в полза на копието, нещата ставаха по-сложни. Допускаше, че би могъл да сложи край на това — може би, — но им дължеше да не го направи. Някои от тях вече бяха загинали заради него и още щяха да загинат — беше обещал, Светлината да го изгори дано! — а щом можеше това да им позволи, можеше да им позволи и всичко друго. Потта веднага се просмука през ризата и изби на тъмни петна по палтото.

— Имаш нужда от Айез Седай, ал-Тор. — Ранд се надяваше Башийр да се окаже поне наполовина толкова настървен в битка; тъкмо с това се славеше този мъж, но досега налице бе само славата му и няколкото седмици познанство. — Не можеш да си позволиш да се опълчат срещу теб. Помни, че Айез Седай са коварни. Никой не може да предвиди какво ще направят и защо.

— А ако ти кажа, че има стотици Айез Седай, готови да ме подкрепят? — Ранд си даваше сметка, че андорците слушат, и внимаваше да не казва много. Не че знаеше много. Това, което наистина знаеше, вероятно беше преувеличение и сляпа надежда. Той самият определено се съмняваше за „стотиците“, каквото и да намекваше Егвийн.

Башийр присви очи.

— Ако беше дошло някое пратеничество от Кулата, щях да знам, тъй че… — Гласът му се сниши почти до шепот. — Разцеплението? Нима Кулата наистина се е разцепила? — Изрече го така, сякаш не можеше да повярва, че думите излизат от собствената му уста. Всеки знаеше, че Сюан Санче е свалена и усмирена — и екзекутирана, според повечето слухове — но за повечето хора едно разцепление на Кулата беше само предположение, в което малцина вярваха. Бялата кула се бе съхранила цяла, като монолит, извисяващ се над всички тронове, в продължение на три хиляди години. Но салдеецът беше мъж, склонен да преценява всички възможности. Той продължи шепнешком, като се приближи до него така, че андорците да не могат да подслушат. — Бунтовничките би трябвало да те подкрепят. С тях можеш да удариш по-добра сделка — те ще имат нужда от теб точно толкова, колкото и ти от тях, ако не и повече — но едни бунтовнички, дори да са Айез Седай, няма да могат да се изправят срещу Бялата кула и едва ли ще получат подкрепата на някоя корона. За простите хора може и да е все едно, но за кралете и кралиците няма да е така.

— Те все пак са Айез Седай — отвърна му също така тихо Ранд. — Които и да са. — „И където и да са — помисли си той сухо. — Айез Седай… Слуги на всички… Съветът на слугите разцепен… разцепен завинаги… рухнал… Илиена, обич моя…“ Той смаза безмилостно мислите на Луз Терин. Понякога те всъщност му помагаха, подавайки му знания, от които имаше нужда, но често ставаха твърде силни. Ако наистина имаше някоя Айез Седай… Жълта, те знаеха много за Церителството… може би тя… Беше имало една Айез Седай, на която можеше да се довери, макар едва преди смъртта й, и тя — Моарейн — му бе оставила един съвет за Айез Седай, за всяка друга жена, носеща шала и пръстена. — Никога не ще се доверя на никоя Айез Седай — изхриптя той тихо. — Ще ги използвам, защото имам нужда от тях, но все едно дали ще са от Кулата, или бунтовнички, знам, че ще се опитат да ме използват, защото Айез Седай знаят да правят само това. Никога няма да им се доверя, Башийр.

Салдеецът кимна умислено.

— Тогава използвай ги, ако можеш. Но не забравяй едно. Никой не може да се съпротивлява дълго, преди да тръгне натам, накъдето поискат Айез Седай. — И се изсмя, рязко и късо. — Доколкото знам, Артур Ястребовото крило е бил последният. Светлината очите ми да изгори дано, може би ти ще си вторият.

Скърцането на ботуши въвзвести нечия поява в двора. Беше един от хората на Башийр — младеж с яки рамене, с една глава по-висок от пълководеца си, с пищна черна брада и мустаци. Крачеше като човек, привикнал повече да язди, отколкото да върви пеш. Поклони се повече на Башийр, отколкото на Ранд. Башийр можеше и да следва Ранд, но Тумад — доколкото Ранд си спомняше, това беше името му: Тумад Азкан — следваше Башийр. Инайла и още три от Девите приковаха очи в новодошлия — те не вярваха на никой влагоземец, озовал се в близост до Кар-а-карн.

— Един мъж чака пред портите — каза притеснено Тумад. — Твърди, че е… самият Мазрим Таим, милорд Башийр.