Даниел Стийл
Съпруга на конци (8)

8.

На другата сутрин Фейт мислеше да се обади на Зоуи и да й разкаже за плановете на сестра й. Но размисли и реши да не го прави. Тази седмица Зоуи учеше за изпити и това можеше да я разсее, а и от най-егоистични подбуди не искаше да й подсказва каквито и да е идеи. Желанието й поне Зоуи да се прибере за Коледа у дома не подлежеше на съмнение. Не искаше дъщеря й да реши да отиде на ски във Върмонт или на плаж на Западния бряг — тъй като все още бе на осемнадесет, Фейт можеше да я контролира. Коледа си беше Коледа и тя искаше момичето си вкъщи. Реши да й каже за Ели по-късно, освен ако двете по някаква причина не се чуеха преди това по телефона. Но двете сестри рядко поддържаха връзка помежду си. Часовата разлика усложняваше нещата, освен това живееха в два различни свята. Фейт обаче все още бе силно разстроена, че Ели се бе обадила първо на баща си и че той бе одобрил плановете й без дори да ги обсъди с нея. Това я караше да се чувства отстранена, изолирана, безгласна буква. Като че се бяха съюзили против нея, което си бе точно така в известен смисъл. И двамата бяха потайни, тайнствени и доста необщителни, не споделяха много-много, а при тази мисъл Фейт се сети, че не съобщи на дъщеря си за двата курса в Нюйоркския университет. Но бе толкова разстроена от новината, че няма да бъдат заедно на празника, че всичко направо излетя от ума й. Може би Алекс й бе казал, но едва ли. Той не би обсъждал това като добра новина. Ако бе споменал нещо, Фейт беше сигурна, че Ели щеше да го коментира, дори и само за да изрази несъгласието и неодобрението си. Елоиз определено си бе момичето на татко и това бе поредното доказателство.

През остатъка от деня Фейт бе заета с дреболии и домашни задължения. Купи хартия за опаковане на подаръците, сладкиши и изпълни всички поръчки от списъка, който Зоуи й бе продиктувала. Около четири си бе у дома и лежеше във ваната, когато позвъни Брад. Тя се усмихна веднага щом чу гласа му. Всеки път, когато го чуеше, имаше чувството, че й се обажда Джак.

— Здрасти, Фред. Аз съм в хотела. Какво ще правим?

— Каквото кажеш. Аз съм изцяло на твое разположение. Алекс е в Ел Ей. Нещата се наредиха чудесно. Искаш ли да ти приготвя вечеря? — Беше купила допълнителни продукти, в случай че пожелае да вечерят у тях, но той се разсмя.

— Какъв батко ще бъда, ако не изведа сестричката си навън? Какво ще кажеш да вечеряме в „Со Хо“ или някъде другаде? Или предпочиташ да останем в твоя квартал?

— Както искаш. — Тя се усмихна доволно. Беше й приятно, че чува гласа му. — Единственото ми желание е да те видя.

— Добре, ще измисля нещо. Ще те взема в седем и половина. Знам едно италианско ресторантче в Ийст Вилидж, където обичам да ходя. Ще попитам портиера на хотела какво ще ми препоръча.

— Нямам търпение да те видя. — Тя се усмихваше, когато затвори, и осъзна, че перспективата да го види след малко намали и облекчи болката от предателството на Ели. Мисълта, че цялото семейство няма да бъде заедно на празника, я беше разстроила дълбоко. Но в този момент си даде сметка, че Брад щеше да преживее същото и дори още по-лошо, защото и двете му момчета бяха в Замбия. Беше депресиращо. Дните за поставяне на курабийки в чорапчетата и окачването им в комина бяха отминали безвъзвратно. Да празнува Коледа без едното или без двете си деца, беше тъжна и безрадостна перспектива.

Но тя изхвърли Ели от мислите си, когато Брад позвъни на външната врата в седем и половина. Беше се нагласила в черни панталони и черен кашмирен пуловер, червено кашмирено палто, високи ботуши от черна кожа. Блестящата й руса коса бе събрана на опашка, а от ушите й висяха златни обеци.

— Господи, Фред! Приличаш на една от помощничките на Дядо Коледа! — Той я прегърна през рамо и като я притисна силно към себе си, я вдигна във въздуха. Точно така правеше, когато бяха деца. После я пусна на земята, отстъпи крачка назад и й се усмихна със задоволство. — Изглеждаш страхотно. Всички момчета във факултета ще си загубят ума по теб и ще се влюбят от раз.

— Едва ли. Аз съм достатъчно стара, за да им бъда майка.

Той също изглеждаше страхотно. Беше леко загорял от играта на тенис под слънцето на Калифорния, което правеше очите му още по-зелени, а тъмната му коса беше гъста и добре подстригана. Беше щастливец, времето не бе докоснало косата му. Тялото му бе силно и мускулесто, което личеше дори под костюма и палтото, с които бе облечен.

— Не ми приличаш много на майка, Фред. Готова ли си да вечеряме? Направих резервация на едно място, което ми препоръча портиерът. Според него сигурно ще ти хареса.

— Готова съм да ядем и хотдог в метрото. По-важното е, че те виждам. Това ме прави щастлива — рече тя, докато заключваше входната врата.

Брад бе взел такси, което ги чакаше, и той я прегърна, докато вървяха към него по алеята. Беше в чудесно настроение, радваше се на срещата им.

Тя се настани до него в колата и през целия път до центъра на града двамата не спряха да говорят. Щяха да вечерят в „Со Хо“. Фейт му разказа за днешния си разговор с Ели и за огромното й разочарование.

— Гадно е, нали? — рече със съчувствие той. — Сигурно много те е заболяло. Мразя празниците без Джейсън и Дилън. Този Ден на благодарността беше първият без тях. А на Коледа ще бъде още по-тъпо. Пам е планирала някаква нова форма за мъчение. Обяд в деня на самата Коледа за сто души. Ако имам повече късмет, аз ще бъда в затвора на посещение при клиент. Не ме интересува къде ще са момчетата догодина, ще отида да ги видя дори на другия край на света. Бих могъл да го направя и тази година. Ти защо не отидеш до Сен Мориц да изненадаш Ели?

Фейт се разсмя само при мисълта за тази възможност.

— Обзалагам се, че много ще се зарадва, както и приятелят й. Но поне Зоуи ще бъде при мен. Не й казах за сестра й, за да не й хрумне някоя също толкова велика идея и да отпраши нанякъде. — Но Зоуи бе само на осемнадесет и Фейт можеше да настоява да се върне у дома. А на възрастта на Елоиз това бе доста по-трудно, особено след като вече бе получила одобрението на баща си. — Обадила се на баща си, преди да ми позвъни, и той й казал, че е съгласен. Не исках да ставам лоша, затова също се съгласих. Но Алекс дори не сподели тази информация с мен, нито го обсъди.

Оплакванията й от Алекс не бяха нещо ново за Брад. Тя му казваше всичко през последните два месеца. Според него положението й вкъщи бе наистина тежко и явно така е било винаги, но той внимаваше да не издаде мнението си. Не искаше да я обиди. Беше на мнението на Джак, а брат й винаги бе казвал, че не само не харесва, а не може да понася Алекс.

— Удивително е как децата ни въртят на пръста си, нали? И нашите половинки заедно с тях. Една година, бяха още в колежа, Пам им казала да не се притесняват, че няма да се върнат за Коледа, защото искала да отиде на пътуване по море без тях. Дори не ме уведоми, докато не купи билетите, а дотогава момчетата вече си бяха направили други планове. Бях болен две седмици по време на този круиз и я предупредих, че ако още веднъж постъпи така, ще се разведа с нея. — Но от онова, което Фейт виждаше, той все още й вървеше по гайдата. — Синовете ми бяха във възторг. Отидоха в къщата на свой приятел от Лас Вегас и прекарали ваканцията с две шоугърли. Все още говорят за тази Коледа като за най-хубавата в живота им. — Той се намръщи, а тя се разсмя.

Само да го вижда и да бъде с него й напомняше за брат й. Това бе най-прекрасният коледен подарък — да го види, а не само да изпраща имейли. Брад бе забележително настойчив през последните два месеца и този път никой от двамата нямаше намерение да изтърве връзката или да я прекъсне.

Говориха си по пътя към ресторанта. Той й разказа последните случаи, върху които работеше, а когато минаха покрай сградата на университета, й напомни, че скоро ще бъде студентка в него. Тя се усмихна. Колко лесно й изглеждаше всичко с него — да си говорят, да споделят. Призна му колко е била наранена, когато е разбрала, че Ели няма да се върне у дома.

— Така е, Фред. Знам, че много боли — съгласи се Брад, като я погледна нежно. — Но трябва да се научим да го приемаме, кожата ни трябва да загрубее. Не е лесно да гледаш как пиленцата ни растат и излитат от гнездото. Не мога да повярвам колко много ми липсват моите момчета. Но те трябва да се опитат да летят със собствените си криле, а наш дълг е да им позволим да го направят. Тежка задача, знам — потвърди той, като взе ръката й. Държа я, докато стигнаха до ресторанта.

Когато влязоха, тя бе удивена колко уютна и приятна бе обстановката. Това беше възхитително малко кътче от Италия. Сервитьорът ги заведе до една закътана маса в ъгъла и двамата се настаниха. Тя остави палтото си на облегалката на стола, в случай че й стане хладно. А Брад не можеше да не отбележи колко е красива.

— Понякога забравям как изглеждаш — пошегува се той. — Когато получа писмо от теб, в мисълта ми изплува образът на десетгодишното момиченце, с което се запознах. Сестрата на моя най-добър приятел. И след това, когато те видя, установявам, че неочаквано си пораснала.

— Смешно. Същото се случва и с мен. В очите на спомена ти винаги си на четиринайсет, а аз на дванадесет. Помниш ли, когато сложи жаба в леглото на Джак? — Тя се разсмя, той също.

— Да, разбира се. Едва не ме уби за този номер. Но пък следващия път той сложи змия в моето. За отмъщение. Мразех онези негови смоци.

— Аз също.

Те си поръчаха вечеря и половин бутилка вино. Мястото бе идеално, спокойно и красиво, съвсем тихо. И понеже Алекс не бе в града, имаха всичкото време на света само за себе си.

— И тъй, какво мислиш, че ще се случи сега, когато започнеш курсовете през януари? — И двамата не смятаха подготвителния курс за теста LSAT за нещо сериозно, макар че имаше много да се учи. След като приключиха със салатата и изчакаха основното блюдо, Брад попита от чисто любопитство: — Мислиш ли, че Алекс ще свикне с мисълта, или ще бъде неотстъпчив?

Той изобщо не знаеше за курса, на който тя ходеше в момента.

— Вероятно ще се оплаква. Но истината е, че ние рядко се виждаме. Почти не си говорим вкъщи. Влиза, яде и си ляга. А по няколко дни в седмицата винаги е в командировка. От мен се изискват много по-малко усилия и внимание, отколкото той се опитва да ми припише — че уж няма да ми стига времето и такива глупости — отвърна практично Фейт. Беше мислила дълго по този въпрос.

— А ти? — наблегна на въпроса си Брад. — Какво искаш ти от него, Фред? — Джак често я питаше същото, но тя рядко мислеше за това. Фейт беше жена, която имаше минимални изисквания и още по-малко потребности. Бе започнала да се грижи сама за себе си отдавна, още когато бе дете, като се изключи помощта, която получаваше от брат си.

— Аз не се нуждая от много — отвърна тихо тя, като наведе очи и погледна ръцете си. — Имам всичко, което искам. — Отново вдигна поглед към него.

— Нямам предвид материалното. Питам какво ти липсва от негова страна, за да си доволна, за да върви животът ти? — Този въпрос той самият си задаваше доста често напоследък.

— Моят живот върви. Освен това Алекс не е човек, който би задоволявал емоционалните потребности на други хора. — Съпругът й бе затворен и безчувствен, откакто го помнеше беше такъв. Но характерът и поведението му бяха неща, които бе приела и с които бе свикнала от дълго време.

— Колко добре за него, че е успял да те приучи на това. Кой е с теб, Фред? — Въпросът беше грубичък и прекалено прям, право в целта.

Тя сви рамене. Поради различни причини през последните години сама се бе изолирала. Първо се нуждаеше от време, за да свикне и оплаче смъртта на Джак. Сетне насочи цялата си емоционална енергия към момичетата през последната им година вкъщи. Алекс не се радваше често на компанията й в обществото. Пък и винаги бе погълнат от работата си. И практически след смъртта на Джак тя се отдалечи и откъсна от приятелите си. Потопи се в самотата, ето защо бе толкова благодарна за приятелството на Брад сега. Беше й по-лесно да го пусне в живота си, защото той бе част от детството й и бе близък с Джак. В известен смисъл тя все още не беше се възстановила от смъртта му.

— Всичко, от което наистина имам нужда, са децата ми. Те винаги са до мен. — Беше свела целия си живот до тях, единствени те имаха значение за нея.

— Наистина? Не ми се вярва Ели да е от този отбор, щом през празниците ще ходи в Сен Мориц. Тя също задоволява своите нужди, макар че това е стандартното поведение почти за всяко дете. — Той беше откровен до жестокост и бе възмутен силно, че Елоиз е била така внимателна към баща си и така груба към майка си.

— Тя още е много млада — защити я светкавично Фейт.

Винаги бе готова да защитава другите и го правеше, без да се замисли. Когато хората около нея бяха критично настроени, тя винаги правеше опит или усилие да ги извини и да прости. Беше щедра душа, непрекъснато прощаваше грешките на другите.

— Истината е, че през повечето време от сега нататък нашите деца няма да са около нас. Не им е работа. Те са прекалено заети със задачата да подредят собствения си живот — рече философски Брад. — Но това те кара понякога да се чудиш кой е останал при теб, ако изобщо има някой. Прекрасно е човек да има голямо семейство, много братя и сестри, съпруг или съпруга, който да го подкрепя. Но ако няма, кой остава тогава? Това не е някакъв подвеждащ въпрос, впрочем. Аз самият не знам отговора за себе си. Мислех за това, докато летях със самолета насам. Пам е твърде заета със себе си и своите интереси. А аз дори не съм сигурен, че имам нужда от нея. Много страшно и тъжно е да осъзнаеш това. Наскоро трябваше да отида в болницата на преглед, съвсем безобидна и рутинна процедура. Но там ме попитаха на кого да се обадят в случай на нужда. След като помислих, дадох името и телефона на секретарката си. Защото реших, че ако се обадят на Пам, тя няма да приеме съобщението. Това ми подейства като обаждане за събуждане, като звънеца на будилника. Разбираш ме, нали?

— Да. И какво смяташ да направиш по този въпрос? — попита го Фейт, докато сервитьорите поставяха пред него голяма сочна пържола, а пред нея писия на скара.

— Абсолютно нищо — отговори честно той. — Но понякога е добре да погледнем нещата право в очите. Имах много илюзии какъв трябва да бъде бракът. Истината е, че никоя от тях не се сбъдна. Нито в моя случай с Пам, нито с родителите ми. Те се мразеха години наред, докато накрая се разделиха. Направиха си един на друг много грозни неща и след това години наред не си говориха. Не исках да имам такъв брак и няма да го позволя. Слава богу, ние с Пам не се мразим, но всъщност не съм сигурен какви чувства изпитваме един към друг, ако изобщо между нас има някакви чувства. Дали сме приятели, или нещо такова? А може би сме просто двама непознати, които живеят на един и същи адрес, под един и същи покрив?

Беше болезнено да направи това признание, но бе стигнал до този извод преди години, точно както Фейт се бе примирила с начина, по който Алекс се отнасяше с нея, и с незначителното му участие в техния всекидневен семеен живот. Но поне се надяваше, че той ще бъде до нея, ако се разболее. Съпругът й предлагаше много малко във всекидневието като присъствие и поддръжка. Интересуваше се повече от собствения си живот. Тя дори не можеше да си спомни откога съществува това положение и дали изобщо някога е било по-различно. Вероятно не. Но тогава бе заета непрекъснато с децата и не бе имала време да забележи колко далече е той. Алекс отсъстваше. Дори когато телата им бяха заедно, сърцето и мисълта му не бяха там.

— Знаеш ли — замислено рече Фейт. — Това изявление е по-валидно за нас, отколкото за брачните ни половинки. Техните нужди са посрещнати и задоволени или живеят в своите илюзии за брак. Изглежда никой от тях няма особена нужда от нас, нито иска да бъде обвързан. Нашето виждане е различно и ние искаме повече, но сме готови да приемем и малкото, което ни дават. Е, какво ти говори това? Що за хора сме ние?

— Свикнал съм да мисля за себе си като за добър човек. Напоследък не съм толкова сигурен. Започвам да подозирам, че причината се крие в моята страхливост и в твърдата ми решимост да поддържам статуквото непроменено. Не искам да създавам вълни, противоречия, раздори. Не искам да се карам с нея. Не искам развод. Искам да доживея живота си така, както го започнах, по същия път, в същата къща, със същата жена и същата работа, които имам в момента. Сигурно не обичам промените заради начина, по който израснах. Моите родители постоянно се заплашваха, единият винаги казваше, че ще си отиде, ще се премести, ще ме изостави. Пораснах със страха какво ще се случи и накрая то се случи. Не искам да живея по този начин. Не искам никакви подобни сюрпризи.

— Нито пък аз — въздъхна Фейт.

Беше толкова хубаво и лесно да си говори с него. Обикновено го правеше с Джак, но откакто той умря, нямаше кой да го замести в тази роля.

— Обаче плащаме висока цена за това — продължи разсъжденията си Брад, като довърши пържолата и остави ножа и вилицата в чинията. Фейт едва бе докоснала своята риба, но нямаше апетит, което се бе отразило на и без това тънката й фигура. — Ти жертваш много, като правиш компромиси, особено когато позволяваш на някой друг да постави условията. Предполагам, съм си въобразявал, че това си заслужава, иначе не бих го направил. Цената е мирът вкъщи.

Беше абсолютно искрен и тя високо оценяваше това. Той откровено споделяше с нея и се чувстваше добре. Неговият живот обаче в известен смисъл не бе като нейния. Освен всичко друго, Алекс беше доста по-голям тиранин и диктатор в сравнение с Пам. В семейство на Брад противоречията бяха разрешени, като всеки бе избрал своя си път. А Фейт и Алекс все още споделяха един живот, поне през повечето време, дори когато не си говореха много и премълчаваха мислите си. Фейт не беше му се доверявала от години.

— Понякога съм много самотна — призна тихо тя, сякаш се страхуваше да произнесе думите. Това бе нещо, което рядко си позволяваше да изрече дори пред себе си. Но чувстваше, че на него може да го каже. С него беше спокойна и в безопасност.

— Да, така е — съгласи се Брад и отново взе ръката й. Беше чудесно, че са заедно. — Липсва ли ти Джак както на мен, Фред? — попита след доста дълга пауза.

Тя кимна и се взря в очите му. Нейните бяха препълнени със сълзи.

— Да, много. Особено по това време на годината. Не знам защо. Липсва ми през цялото време и Коледа не би трябвало да е по-различна от другите дни, но кой знае защо е.

— На мен обаче Деби хич не ми липсва — рече Брад и Фейт се засмя.

— Е, и на мен също. Голяма кучка беше. Казваш, че човек трябва да се жертва заради мира в семейството. Така и не знам защо Джак го правеше заради нея. Тя се държеше ужасно. Не съм броила колко пъти го напусна, а постоянно го заплашваше, че ще го направи. Направо ме подлудяваше. Алекс поне си гледа своята работа, има си своите интереси. Изглежда твоята Пам също. А Деби непрестанно се навираше в очите му и го дразнеше.

— Въпреки това той беше луд по нея — напомни й Брад. — И аз не можах да го проумея. Мисля, че това бе една от причините двамата с него да се виждаме все по-рядко. Тя ме мразеше, а и аз не я обичах особено. Ето как се развиха нещата между мен и Джак.

— Знаеш ли, тя си тръгна, без дори да се обърне — обясни Фейт, като се облегна на червеното си палто, което приличаше на гигантско цвете, което я е обгърнало. — Адвокатът й ни съобщи, че се е омъжила повторно и се е преместила. Никога не ни се обади. Никога не ни писа нито ред. Не съм чула една дума от нея.

— Ама че гадост — възмути се Брад и Фейт се съгласи.

— Но колкото и да не я харесвах, щеше ми се Джак да има деца от нея или от някоя друга. Щеше да бъде чудесно да виждам неговите деца. А по този начин не ми остана нищо… само спомените. И нищо друго. — Фейт едва преглътна сълзите си, а Брад стисна ръката й.

— Ние останахме, Фред. Ето какво ни остави той. Всички прекрасни моменти, които сме преживели заедно, всички сладки спомени, годините, когато бяхме деца.

Тя кимна в отговор и за миг не можеше да говори, защото гърлото й бе свито от ридания, които я задавяха.

След вечерята пиха капучино и решиха да пропуснат десерта. Когато Брад я погледна и зададе следващия си въпрос, Фейт силно се изненада.

— Смяташ ли, че съществуват идеални бракове, Фред? Чудя се понякога. Когато гледам моите познати, ми се струва, че на света няма нито един човек, който да има онова, което искам аз. Звучи цинично, но започвам да мисля, че ничии мечти не се сбъдват. В началото всички се заблуждаваме по отношение на онова, което ще получим, а после нещата така се обръщат, че накрая свършваме като теб и мен. Правим компромиси, които ни струват много, и сме благодарни, че имаме децата си и старите приятели, които са ни останали.

— Много е тъжно да гледаш на живота по този начин, Брад. Повече ми харесва да мисля, че някой някъде е щастлив. Имам приятели, които са. Или поне аз мисля, че са. Не мога да кажа, че съм от тях. Просто не получавам онова, което бих искала, от Алекс. Имам нещо различно и това е всичко.

Тя не му каза, че вярата й в Бога я поддържа и дава ново измерение на живота й. От дете бе много набожна, също като Джак. Брад им се възхищаваше и им завиждаше за тази вяра.

— Мисля, че се заблуждаваш, Фред. Нямаше да си пишем заради доброто старо време, ако всеки от нас в брака си имаше онова, което иска. Нашите деца не могат да заместят съпрузите ни. Може дори да сме щастливи, когато пораснат и се разлетят в различни посоки. Ти какво общо имаш с Алекс? Кажи ми честно! Аз мисля, че в лицето на Пам имам приятел и бизнес партньор, а сега, когато не работим заедно, само приятел, ако изобщо е така. Ние сме просто съквартиранти и нищо повече.

Стана й тъжно, докато го слушаше, но той като че ли се чувстваше добре. Беше забележително откровен, както към нея, така и към себе си. Бяха му останали малко илюзии и никакви мечти.

— Мисля, че Алекс и аз сме приятели — отвърна му замислено Фейт, макар че от всичко, което бе чул за мъжа й, Брад вече смяташе, че е прекалено великодушна в определението на отношенията им. Тя не се заблуждаваше, че с Алекс все още се обичат. Бяха влюбени, но това беше отдавна, някога. Или поне тя бе влюбена в него. Днес обаче не бе съвсем сигурна на какви емоции въобще е способен мъжът, когото бе избрала. Вероятно на много по-малко, отколкото тогава се бе надявала. — Ние се поддържаме. Не, не е така — поправи се тя. — Аз го поддържам, а той ме осигурява финансово. Добър баща е, отговорен е. Изобщо е почтен човек. — Мъчеше се да го похвали, но й беше трудно да намери думи, с които да опише какво представлява за нея Алекс. Беше солиден, можеше да разчита на него. Но не й даваше особено много в емоционално отношение и това беше факт от години.

— Ето на, виждаш ли какво имам предвид? Не е точно онова, което си си представяла за брака, нали? Когато се вгледам по-добре, виждам абсолютно същото. Но и аз като теб не мога да го променя. Не мисля, че ще има някакъв смисъл. Заключението, до което стигнах, е, че човек трябва да взема онова, което му се дава, и да се опита да извлече най-доброто от него. Но това поведение оставя много празноти в живота, които трябва да бъдат запълнени. Запълваш ги с децата си, с приятелите, с работата, с мечтите си, с фантазиите, съжаленията, с всичко, което върши работа. Но без значение с какво ги запълваш или колко упорито се опитваш да се заблуждаваш, дупките все още си стоят.

— Това е прекалено мрачен начин на виждане — рече Фейт, леко разтърсена от онова, което чу, макар че не можеше да не се съгласи.

— Предпочитам да бъда честен със себе си. Преди се самозалъгвах и бях отчаяно нещастен, постоянно се опитвах да поддържам връзката си с Пам и да превърна брака си в нещо, което не може да стане, а нея в човек, който никога не е била. След като веднъж завинаги си изясних нещата и ги приех такива, каквито са, коя е тя в моя живот и коя няма да бъде никога, мисля, че постигнах вътрешния си мир, равновесие и съгласие със себе си и всичко останало.

— Има ли друга жена в живота ти? — попита го Фейт.

Беше въпрос, който би могла да зададе на Джак, но така и не го стори. Той бе до такава степен обсебен от Деби, че никога не би му минало през ума да й изневери, макар че тя редовно го мамеше и, когато откриеше това, той бе дълбоко огорчен. Но каквото и да му стореше, Джак винаги я приемаше обратно. Фейт чувстваше, че брат й бе прекалено лоялен и че прощава до степен, която граничи с глупостта, особено що се отнася до жена му. Но това също бе една от чертите, които тя обичаше у него.

— Имаше една жена — отвърна открито Брад, също както щеше да направи и брат й. — Мисля, че Пам заподозря нещо, но никога не повдигна въпроса. Май че не искаше да научи. Но тези неща не водят до никъде. Те разочароват всеки, който иска да запази брака си, което направих и все още правя. Подобни авантюри само нараняват хората. Никога не съм се оправдавал за това и никога не съм го правил отново. Така е по-лесно. — Очевидно беше се примирил със ситуацията, в която живееше.

— Ще се разведеш ли с Пам, ако се влюбиш в друга? — продължи с въпросите Фейт. Беше изпълнена с любопитство. Онова, което каза по време на вечерята, я бе очаровало и заинтригувало, а и той се интересуваше от нея в същата степен. Искаше да научи какви компромиси прави сега, като възрастен, дали приличаха на нейните собствени?

— Никога — заяви Брад и изглеждаше напълно убеден. — Когато се ожених за Пам, знаех какво казвам и дълбоко в себе си вярвах в него. „В добро и зло, докато смъртта ни раздели.“ Нямам намерение да повтарям грешките на родителите си. Дължа го на децата си и дори сега, когато те пораснаха, не бих допуснал да преживеят онази безсмислена мъка, която ми донесе постоянната вражда между родителите ми — да не си говорят и да разрушат всичко, което бяха създали заедно. Просто няма да се разведа. Така или иначе няма да се влюбя в друга жена. Няма да позволя да се случи.

— Нито пък аз — обади се тихо Фейт, макар че всъщност пред нея не стояха никакви подобни възможности. Но искаше да каже, че не би се възползвала от тях, ако ги имаше. Ако не заради друго, то по религиозни причини. И най-вече от уважение към брака си. — Чувствам се по същия начин като теб — заяви. — Всичко, което правим, е да сменяме едни проблеми с други. Няма перфектни бракове, нито идеален живот.

— Май сме доста жалка двойка. Ние двамата — засмя се той и плати сметката, след което я погледна сериозно. — Щастлив съм, че отново те срещнах, Фред. Ти си истински подарък в живота ми. Благодарение на твоето неочаквано присъствие той придоби особена стойност… като златна монета, която мислиш, че си загубил преди години, но неочаквано намираш на дъното на някое чекмедже и се оказва, че тя не само е по-хубава, отколкото преди, но е станала и много по-ценна. Обичам да си говоря с теб, да ти пиша писма и да получавам отговорите ти. Наистина си като светлина в деня ми.

Тя му се усмихна. Беше благодарна за думите. Изпитваше същите чувства към него.

— Причината да се върна отново да уча си ти. Когато довършвам домакинската си работа в три посред нощ, обвинявам теб.

— Когато получиш адвокатските си права, може да напуснеш Алекс и да дойдеш да работиш при мен.

— Тогава всичките му кошмари ще се сбъднат! — Тя се разсмя и двамата напуснаха ресторанта ръка за ръка. Минаваше единадесет, а той трябваше да става рано на другия ден.

— Ще намериш ли време утре за мен? — попита Брад, докато вървяха по Принс стрийт и той махна на едно такси.

— Със сигурност. Алекс е в Ел Ей до края на седмицата. Зоуи няма да пристигне преди събота. Аз съм свободна жена и свърших с коледния пазар — рече гордо тя, докато той направи гримаса.

— А аз още не съм започнал. Ще трябва да свърша тази работа, преди да се прибера вкъщи. — За него коледното пазаруване бе бърз набег до „Тифани“, за да купи скъпо бижу на Пам. Тя обичаше бижутата и обикновено му казваше какво иска, или какво е видяла напоследък, за да го улесни. Много по-трудно бе да изпрати нещо на момчетата. Смяташе да им даде подаръците, когато ги посети през пролетта. Освен това искаше да купи часовник за секретарката си, но това също щеше да бъде свършено в „Тифани“. Неговото пазаруване бе от мъжки тип — в един-два магазина за по-малко от час в навечерието на Коледа. — Искаш ли да вечеряме отново утре вечер? Мисля, че след конференцията има официална вечеря, но мога да я пропусна. Защо да не те взема в шест? Ще говоря пак с портиера и ще видя какво ще ми препоръча. Мисля, че тази вечер беше приятна.

— Направо беше страхотна! Рибата бе великолепна и виното ми хареса.

Тя не изпи дори една чаша, затова Брад се засмя.

— Ти все още ядеш като врабче, Фред. Чудя се как не си умряла от глад. — Но винаги си бе такава, още когато бяха юноши. През цялото време гризеше някаква невидима храна и неочаквано изненадваше всички, като поглъщаше два хотдога и бананов десерт. Обичаше банановите десерти, когато беше дете.

Той я прегърна в таксито, а тя се сгуши удобно, докато пътуваха. Беше й приятно, уютно, чувстваше се в безопасност. Той удовлетворяваше една дълбока вътрешна потребност у нея, за която бе зажадняла, откакто умря Джак. Това бе онази част, която Алекс никога не запълваше.

Брад излезе от колата и каза на шофьора да го чака, докато я изпрати до къщата, изчака я да изключи алармата и да влезе вътре.

— Значи ще се видим утре вечер. Ще ти се обадя, преди да тръгна, и ще ти кажа какво ще правим. Искаш ли някое специално място? — Щеше да я заведе навсякъде, където поискаше, но тя поклати глава.

— Тази вечер ми хареса. Не ме интересува дали ще ядем пица, спагети или буритос. Просто искам да съм с теб — отвърна Фейт и той я прегърна отново. Тази вечер бе получила всичко, което искаше.

— До утре! — извика Брад от прозореца и тръгна с махване на ръка, а тя затвори външната врата и я заключи. И докато се качваше по стълбите към спалнята с червеното си палто, я обзе чувство за спокойствие и мир. Нещо, което не бе усещала от много години.