Даниел Стийл
Съпруга на конци (18)

18.

В девет часа Брад пристигна в дома й с багажа си, точно когато Фейт излизаше от банята. Тя отвори вратата, облечена в кашмирена роба, а той й подаде неделния вестник и влезе.

— Извинявай. Подранил ли съм? Събудих се още в ранни зори.

— Не се безпокой. Ще се приготвя за пет минути — отвърна тя.

— Аз пък ще направя закуската, докато се облечеш — предложи Брад и влезе в кухнята, а тя изтича с боси крака и мокра коса по стълбите.

Когато се върна след петнадесет минути, облечена с джинси и поло, той тракаше с чинии и съдове и във въздуха се носеше аромат на кафе.

— О, виж ти! Мирише на хубаво — въздъхна тя, а Брад се обърна с усмивка.

— На очи ли ги искаш, или бъркани? — Изглеждаше отпочинал и се държеше като у дома си.

— На очи. Искаш ли аз да ги направя? — Тя приближи към печката.

— Аз приготвям закуската, не ти — възпря я, като й сипа чаша кафе. Искаше да я поглези преди да си тръгне, нали затова бе дошъл. — Имаш ли бекон?

— Май нямам, ще минем и без него. — Тя провери в хладилника и наистина не откри нищо. Вместо това предложи да нареже плодове и направи чудесна салата от няколко портокала и праскови. Яйцата бяха готови. Брад ги постави в две чинии, сложи понички и масло, и двамата седнаха на масата.

Яйцата бяха вкусни. Той хрупаше поничка, а тя му се усмихваше.

— Ти си бил отличен готвач! Не знаех, че имаш такива умения.

— Направо съм царят на бързите поръчки. Хамбургери, чили, палачинки. Винаги ще си намеря място в някоя закусвалня, ако остана без работа.

— Ще го имам предвид. — Толкова й беше приятно да бъде с него. Напомняше й времената, когато Джак я посещаваше в колежа, или многобройните случаи, когато с Деби бяха разделени. Тогава той идваше и оставаше при нея, макар че в отношенията му с Алекс съществуваше постоянно напрежение. Фейт не можеше да престане да се чуди къде ли е мъжът й сега. Дали беше с онази жена?! Лесли Джеймс — името се бе врязало в мозъка й.

— Какво си се замислила? Настроението ти неочаквано падна — установи Брад, като отдели спортната страница от неделния вестник и й подаде останалите.

— Мислех за Алекс. И за онова момиче. Чудех се дали не са заедно.

— Опитай се да не мислиш за тях — посъветва я той, взе кафето си и я загледа замислено. — Странно как се променя животът, нали? Преди шест месеца кой би си помислил, че с теб ще седим и ще закусваме заедно! — Бяха загубили почти напълно връзката помежду си.

— Да. Нито пък, че Алекс ще ме напусне. Преди да се сетя за тях, си мислех колко е хубаво, че си тук. Често ли идваш в Ню Йорк? — Това беше третото му пътуване през последните четири месеца. Но сега си бе измислил причина, за да дойде. И беше щастлив, че го направи. Тя очевидно се чувстваше по-добре, отколкото предишния ден, и много по-спокойна. Пътуването му дотук имаше смисъл.

— Зависи. Идвам от време на време, в зависимост от конференциите, за които съм се записал, и колко работа имам. През повечето време не мога да отсъствам. — Работата му бе прекалено напрегната и кризисна, имаше много клиенти и наистина не можеше да си позволи чести пътувания. — Вероятно ще остана в Ню Йорк един ден, преди да отлетя за Африка, за да видя момчетата следващия месец. Пам ще дойде с мен — каза, сякаш да я предупреди.

— Защо не вечеряме тримата заедно? — предложи Фейт, а Брад се разсмя от сърце.

— Е, наистина ще бъде забавно! Тя подозира, че съм влюбен в теб. Ако те види, никога няма да ме остави на мира.

— Това ме ласкае. Но аз не представлявам никаква заплаха за нея. Нали съм твоята малка сестричка. Сигурно ще проумее какви са отношенията ни — отвърна убедено Фейт.

— А може би няма — възрази той и се зачете във вестника.

Остана потънал в него през следващия половин час, през който тя наля по още една чаша кафе и почисти кухнята. Беше десет и половина, когато приключи, и той вдигна очи.

— Все още ли искаш да ходиш на църква? — Фейт не желаеше да го насилва. На нея би й харесало, но това не бе въпрос на живот и смърт, особено ако той не искаше. Винаги можеше да отиде сама по-късно.

— Наистина искам.

Брад стана и се протегна, обгърна я с едната си ръка и тя бе удивена колко приятно се чувства с него. Колко леко си говорят и как компанията му я успокоява. Направо не можеше да повярва, че Пам не се разбира с него. Та той бе най-добрият човек, когото познаваше!

— Ще си взема чантата. — Изтича по стълбите за чантата си и да се среше, а след пет минути бе в коридора и извади палтото си от гардероба. Беше облякла дебел вълнен жакет и червен вълнен шал. Брад носеше джинси, дебел пуловер и топло палто. Навън бе доста студено и всеки момент щеше да завали сняг.

Взеха такси до „Свети Патрик“ и пристигнаха точно навреме за литургията в единадесет. Фейт се мушна между редовете от пейки, Брад я последва и седна до нея. Двамата останаха смълчани един до друг през цялата меса. Тя взе причастие, а докато я чакаше, Брад забеляза, че държи броеницата, която й бе изпратил за Коледа. Това го накара да се усмихне. Запалиха свещ за Джак пред олтара на Свети Джуд. Беше преживяване, изпълнено с мир и покой, а когато излязоха навън, и двамата изглеждаха одухотворени. По време на литургията наистина бе започнало да вали сняг.

— Искаш ли да се разходим? — попита Фейт. Обичаше да върви в снега.

— Да — съгласи се той. — Защо не? — В Сан Франциско никога не валеше сняг, а това бе част от атмосферата на Ню Йорк, която обичаше.

Те тръгнаха по Пето авеню, после прекосиха Шестдесета улица и влязоха в Сентръл Парк. Минаха покрай зоологическата градина, сетне се отправиха на север покрай игрищата. Косите им се покриха със сняг, лицата им се зачервиха от студа. Снегът се сипеше тихо и покриваше всичко в мълчание и покой. Разходката им бе обгърната от вълшебство. Ръката й се гушеше в неговата ръка.

— Ще ми липсваш — промълви тъжно тя. — Подейства ми като истинско лекарство. А сега ще трябва да се върна в реалния живот, да ходя на училище и да се занимавам с развода. Аз изобщо не бързам, но Алекс много припира. — Започваше да се чуди защо, до каква степен се бе обвързал с Лесли Джеймс и дали нямаше намерение да се ожени за нея.

— Какво смяташ да правиш с къщата? — попита Брад, макар да не бе сигурен дали не е прекалено рано за решаване на този въпрос.

— Не съм мислила. Алекс не каза нищо. Не знам дали ще ми позволи да остана в нея, или ще иска да се изнеса и да я продаде. Той я купи, затова предполагам, че ще се опита да докаже, че е негова. Не разбирам нищо от тези неща. — Цялото им имущество бе купено с парите на Алекс. И сега той се опитваше да докаже, че всичко е негово. Обясняваше, че нейният дял е минимален, била прекалено млада, за да ходи на работа. Фейт вече бе започнала да вярва, че наистина няма никакви права над общото им имущество.

— Ако настоява да напуснеш, ще трябва да ти осигури подходящо жилище — опита се да успокои страховете й Брад. — Не може просто така да те изхвърли на улицата.

— Да знаеш как се надявам да си прав! — Но нищо вече не й изглеждаше сигурно. Кой знае на какви фокуси и коварни номера бе способен Алекс и какво щеше да измисли. — Мисля, че бих се задоволила с по-малко жилище, след като момичетата ги няма. Но се чувствам странно. Как ще се преместя? Живяхме тук цели осемнадесет години, откакто се роди Зоуи.

— Може би ще ти позволи да останеш и няма да продаде къщата — предположи Брад. Не искаше да я разстройва. Знаеше, че адвокатът й ще уточни детайлите по най-изгоден за нея начин.

Двамата направиха малък тур из парка до изкуственото езеро и се загледаха как снегът пада върху статуята на Алиса в Страната на чудесата. Няколко деца играеха в снега, който не беше много, но достатъчно, за да се пързалят по полегатите хълмчета върху капаци от кофи за боклук и пластмасови подложки. Брад и Фейт ги гледаха и им беше забавно.

— Бих искала децата да са все още малки — рече замислено тя. — Всичко това ще ми липсва.

Беше най-щастливото време от живота й. Всеки ден носеше нещо интересно, толкова много радост. Не мислеше за друго, освен какво да направи за децата си, да бъде с Алекс. Не се притесняваше за бъдещето, нямаше време да мисли за него. Чувстваше се щастлива и нужна на някого всеки ден. А сега никому не беше потребна. Всеки имаше своя собствен живот, а нейният изглеждаше празен и лишен от смисъл. Като капак на всичко Алекс си бе отишъл. Бе загубила целия си свят, а може би предстоеше да загуби и дома си. Трудно беше да се преглътне. Загубите бяха прекалено големи.

— И на мен ми липсват онези дни — призна искрено Брад. — Времето лети толкова бързо, нали? Наистина е глупаво, чувстваме се стари, а не сме. Има хора, които раждат деца на нашата възраст.

— О, господи! Откъде ти дойде тази мисъл! — разсмя се Фейт.

— Би ли го направила отново? — Виждаше се, че е сериозен.

Фейт замълча за миг, замислена какво да отговори.

— Ама че въпрос. Ако ме бе попитал преди месец, щях да кажа: „Не, за бога, Алекс ще ме убие!“. Според него две деца са достатъчни. От друга страна, аз бих родила още едно или две. Тогава. А сега? Не знам. Изглежда ми напълно налудничаво на четиридесет и седем. Момичетата вероятно ще получат удар, ще бъдат напълно шокирани. Не, не мисля, че бих имала дете. Освен това след няколко месеца дори няма да бъда омъжена. За какви деца говорим тогава? Не мога да си го представя.

— Точно това имам предвид, Фред. Ти отново ще бъдеш неомъжена. Свободна жена. — Само като чу думата, и щеше да припадне. Все още трябваше да си напомня, че онова, което бе станало, не е само лош сън. Беше самата истина. — Какво ще стане, ако срещнеш някой мъж, който иска повече деца? Какво би направила?

— Ще го запозная с Елоиз — разсмя се тя, но отново стана сериозна. — Виж какво, Брад, не знам. Обичам децата, но не съм в разцвета на младостта. На моите години дори не съм сигурна дали това е възможно. Знам, че има хора, които го правят. Но аз не знам… ами, да… може би би било хубаво… всъщност би било чудесно отново да имам бебе! Това ще ме накара да се чувствам полезна, жива и млада. Единственият проблем е — тя го погледна много тъжно, — че не съм. Всъщност съм изморена и стара. И което е най-лошото — самотна.

— Няма винаги да бъде така. Ще си намериш някого. Някой по-добър от Алекс. Вероятно до една година ще се омъжиш. — Изглеждаше необичайно потиснат като го каза, и Фейт се усмихна.

— Добре, вече съм спокойна за бъдещето си, защото ти със сигурност подреди живота ми. Но я да видим какво ще кажеш за твоя? — Знаеше колко е нещастен с Пам, но знаеше също, че е решил да остане с нея до края, на каквато и да е цена. — Не искаш ли повече, отколкото имаш?

Бракът му с Пам очевидно го караше да се чувства много самотен. Нейният живот с Алекс не бе по-различен, но тя също никога нямаше да го прекъсне, ако мъжът й не я бе напуснал.

— Със сигурност — отвърна най-искрено Брад. — Но само това имам. Примирих се и не мисля повече по въпроса. — Това обаче не бе цялата истина.

— Може би ще трябва да се замислиш, докато все още си млад. Какво ще стане, ако тя постъпи като Алекс, обаче след десет години? Няма ли да имаш чувството, че си пропилял целия си живот напразно, след като е можело да имаш до себе си жена, с която да бъдеш щастлив? Може би си заслужава да помислиш върху този въпрос.

— Съществува прекалено голям риск — отвърна, гледайки я право в очите. — Знам какво имам, колкото и незадоволително да е то. Няма да го захвърля само заради една мечта, която може никога да не се сбъдне. Такива неща рядко се случват в живота. Стават само на кино. Но не в реалния живот. Повечето хора постъпват като мен и теб. Примиряват се с онова, което имат, и се опитват да го подобрят, ако могат. Знаеш го от личен опит.

— Да, така е. Просто се чудя. Може би Алекс е постъпил правилно. Това, че на мен не ми харесва, е отделен въпрос. Ала той се оказа по-смел от нас и реши да осъществи нещо, което и аз, и ти трябваше да направим преди години. Наистина, извърши го по много болезнен и обиден начин, но поне скочи и се пребори за наградата си.

— Аз пък мисля, че ще падне и здравата ще си удари муцуната, защото го направи за сметка на другите. Сигурен съм, че няма да спечели много по този начин. Ще загуби. Той преследва някакво момиче с прашки — добре. Но защо трябваше да удря теб в зъбите? Вярвам, че всичко лошо се връща, вероятно и на него ще му бъде върнато. Ако остане с нея, може би тя ще направи същото някой ден.

— Звучи доста ободряващо — отвърна с лека усмивка Фейт и въздъхна, докато снежинките кацаха по клепачите и косата й.

Не бе виждал по-красиво създание от нея, а когато очите им се срещнаха, сърцето му подскочи и го заболя. Щеше му се да може да върне часовника с тридесет години назад. Но знаеше с безпощадна яснота, че не е възможно. Никога нямаше да я има. А тя дори не подозираше какви мисли кръстосват из главата му. Ако научеше, щеше да бъде шокирана. Фейт се изненада от погледа му, беше някак странен. Не беше я поглеждал така отдавна, откакто бяха деца. Но ето че сега го направи. Просто стоеше до нея в Сентръл Парк, с ръка около раменете й и мечтаеше за повече. Но знаеше по-добре от който и да е друг, че това е само мечта.

— Изглеждаш много сериозен — прошепна Фейт и се притисна към него. Ставаше студено, излезе вятър. — Добре ли си?

Той кимна и се усмихна. Правеше му удоволствие да я глези. Да й приготви закуска, да говори с нея с часове, да я придружи в църквата, да излезе на разходка, дори да яде бананов сладолед. Тя бе прекрасното дете със златно сърце и сега бе дори още по-сияйна.

— Мислех си, че трябва да те заведа у вас и да запаля камината. И, разбира се, мислех за обяд.

— Когато съм с теб, непрекъснато ям — оплака се тя. Но й харесваше. Пък и беше огладняла след дългата разходка. — Трябва да отидем до магазина. Нямам много продукти вкъщи. Откакто Алекс се изнесе не съм пазарувала.

— Да не ядеш, не е решение и няма да ти помогне — каза той, като я хвана за ръката.

На път за вкъщи двамата спряха в магазина и той я накара да вземе достатъчно храна, че да й стигне за цяла седмица, след което настоя да я плати, което според нея не беше честно.

— Ти нямаш намерение да останеш и да я изядеш, нали? Защо трябва да я плащаш?

— Тогава ще се върна утре вечер за вечеря — рече той, докато му подаваха рестото.

— Бях искала да можеше. Жалко, че не живеем в един и същи град.

Брад си мислеше същото, но знаеше, че това би създало неудържимо привличане за него, на което не би устоял. Започваше да чувства неща, които не бе изпитвал преди. А колкото по-дълго време тя бе в неведение за това и ги разделяха три хиляди мили, двамата бяха в безопасност.

Брад занесе покупките в кухнята и след половин час обядът вече бе готов. Огънят в камината бумтеше. Навън снегът продължаваше да вали.

Фейт бе приготвила супа и сандвичи, а понеже бе настояла да купят бисквити „Грахам“ и шоколадови пръчици, направи и есморс^[1] — десерт, който двамата много обичаха като деца. В негово присъствие имаше чувството, че пътува в миналото. Искаше й се да не бяха пораствали никога. Ако би могло да стане, животът щеше да бъде толкова лесен и Джак все още щеше да бъде жив.

Беше почти четири часът, когато свършиха с обяда, и Брад се разсмя, като я погледна. Седяха пред огъня и печаха есморс.

— Защо се смееш? — попита го Фейт.

— Цялата си се омазала с шоколад. Приличаш на циганче.

Тя се избърса с кърпичката си, но така само размаза шоколада. Наложи се Брад да вземе кърпичката от нея и да я почисти, докато Фейт го гледаше с невинни очи. Нужна му бе цялата сила на волята, за да не разкрие какво чувства към нея.

— Ето, сега вече си чиста.

Нищо в поведението му, дори най-бегло, не загатна мислите, които го вълнуваха.

— Искаш ли още? — попита тя, а той изръмжа и се опъна на пода пред камината. Краката му бяха дълги, раменете широки и силни, каквито й изглеждаха и когато бяха деца.

— Не, не искам. Чудя се дали самолетът ми няма да закъснее заради снега. — Искаше му се да бъде така, макар че трябваше да се прибира. Но каква радост би му доставило да остане при нея в Ню Йорк, докато градът е засипан със сняг. Изпълваха го чувства, с които не знаеше как да се справи. Трябваше да се отдръпне, докато все още бе възможно. Тежко му бе да осъзнава, че моментът е труден за нея, а той не може да остане. Можеше да й предложи само гласа си по телефона, имейлите, приятелско рамо. Но това не му изглеждаше достатъчно. Искаше да я подкрепя, да я предпази от атаките, които инстинктивно знаеше, че Алекс ще започне срещу нея.

— Ще се обадя да проверя — рече тя, обнадеждена, и отиде при телефона в коридора. Върна се след пет минути. — Няма закъснение.

— Жалко — отвърна със сънлива усмивка Брад.

След час стана. Беше време да тръгва.

Взе багажа си, а Фейт облече палтото си.

— Няма нужда да излизаш — рече, като я гледаше. Тя дори нямаше представа колко е хубава, това винаги бе част от чара й.

— Знам, че няма. Обаче искам така или иначе. Нищо друго не мога да направя за теб.

Искаше да прекара още малко време с него.

Брад махна на едно такси, сложи чантата си в багажника и седна до нея на седалката. Валеше още по-силно, отколкото когато бяха в парка. Бе станало тъмно. Но в неделя нямаше голямо движение, така че стигнаха до летище „Кенеди“ за рекордно късо време, въпреки снеговалежа. Министерството на транспорта поддържаше пътищата чисти и всичко на летището изглеждаше нормално. Полетите бяха по график.

Фейт го придружи, когато той си купи няколко списания, и му взе една книга, която знаеше, че ще хареса.

— Благодаря, че ме нахрани и ме изведе от къщи. — Усмивката й бе изпълнена с благодарност. — Прекарах чудесно. Ще ми липсваш много.

— Ще ти се обадя. За да съм сигурен, че си добре. Моля те, яж, ходи на училище, не се натоварвай много. Не позволявай на Алекс да те подлудява. Прави каквото ти каже адвокатът… мий си зъбите преди лягане, мий си лицето, не цапай с шоколад навсякъде… бъди добро момиче, Фред.

— Ти също — отвърна тя.

Приличаше на малко дете, изгубено в гората, когато той я прегърна за довиждане и целуна косата й.

— Ще ти се обадя утре. Тази вечер ще пристигна много късно вкъщи.

Щеше да си бъде у дома чак в два след полунощ нюйоркско време и се надяваше, че дотогава тя вече ще е заспала.

— Благодаря ти за всичко — повтори Фейт и се притисна към него. Имаше чувството, че Джак отново си тръгва. Завладя я моментна паника, след което я обля вълна от тъга и отчаяние. Чувстваше, че е глупаво да се привързва към него. Накрая го пусна да върви.

Брад я прегърна за последен път и последва останалите пасажери по ръкава към самолета, а когато стигна до ъгъла, се обърна усмихнат и й махна с ръка. Тя стоеше на терминала, наблюдавайки го как се отдалечава, после излезе навън с наведена глава и взе такси.

 

 

Пътуването до вкъщи й се стори безкрайно, а къщата беше тиха и празна като гробница. Все още валеше. Тази вечер дори не яде, толкова много й липсваше Брад. Просто се качи горе и си легна. Беше заспала, когато чу телефонът да звъни в два през нощта. За миг не знаеше къде се намира.

Обаждаше се Елоиз от Лондон. Там беше сутрин, точно преди да тръгне за работа. Беше развълнувана, а Фейт все още бе сънена, когато отговори.

— Ало… какво? О… Елоиз… здравей, скъпа… не, не, будна бях… — Сама не знаеше защо винаги лъжеше, когато някой я събуждаше, но го правеше открай време. Отне й една минута, за да събере мислите си, след което осъзна, че и за Елоиз е рано. Там беше седем часа. — Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна троснато дъщеря й.

Веднага след като се разсъни достатъчно, Фейт осъзна, че е сърдита.

— Говорих вчера с татко — продължи момичето. — Той ми каза какво си направила.

— Какво съм направила ли? — попита недоумяващо Фейт, след което по тялото й премина леден трепет, като студена ръка. Зачуди се какво ли е наговорил Алекс. — И какво съм направила?

— Каза ми, че не искаш повече да живееш с него, защото ще учиш.

— Той ли ти каза това? — Фейт беше ужасена. Как можеше да лъже децата си по този начин? Добре поне че Зоуи знаеше истината.

— Да, мамо, той. Как можеш да разбиеш семейството ни заради някаква си глупава адвокатска титла? Защо не помисли за нас? Не ти ли пука за нищо? Нито за нас, нито за него, след всички изминали години? Как можеш да бъдеш такава егоистка, нелоялна и гадна? — На средата на думите дъщеря й избухна в сълзи, а на другия край на линията Фейт също се разплака.

— Ели, не е така… нито… О, боже, толкова е сложно! Това са неща между мен и баща ти. — Чувстваше, че не бива да вади мръсното бельо на показ пред момичетата. Няма значение колко гаден бе Алекс и как се държеше сега, тя не искаше да се унижава и да се включи в неговите гнусни игрички. Вярваше, че най-накрая дъщерите й ще видят истината. Фейт се придържаше към почтеността, като че ли беше нещо, което щеше да опази живота й по време на бурята.

— Не си ли помисли как ще се отрази и на нас? Не помисли ли, че за нас също има значение? Няма да имаме дори къде да се съберем, когато се върнем вкъщи. Татко ми съобщи, че искаш да продадеш къщата.

Е, това вече беше върхът! Ето го и отговора за къщата. Както обикновено Алекс прехвърляше всичко на нейния гръб.

— Та ние дори не сме говорили за къщата! И освен това аз не искам да я продавам. Но може би той иска. Никога не съм искала развод. Той го иска.

— Това е лъжа! Татко каза, че не желаеш повече да живееш с него! И че си изнасилила нещата, като си тръгнала на училище.

— Нищо не съм изнасилвала! Дори му предложих да напусна курсовете. Готова съм да се откажа!

— Не вярвам на нито една твоя дума! Татко твърди, че си го планирала от дълго време и още преди година си му казала, че искаш да се разведете.

Докато я слушаше, Фейт се почувства много зле, краката й се подкосиха и сърцето я заболя. Но вече можеше да види какво бе замислил Алекс. Ако можеше да убеди момичетата, че още преди година е заговорила за развод, това щеше да оправдае и връзката му с Лесли Джеймс, когато тя излезеше на бял свят. Беше много хитър и дяволски подъл план. И очевидно успешен. Поне при Елоиз действаше безотказно. А двете абсолютно различни истории със сигурност щяха да накарат момичетата да се хванат за гушите.

— Елоиз — каза Фейт, борейки се с все сили да остане спокойна. — Не искам да обвинявам баща ти в лъжа, но истината е различна. Заклевам ти се, никога не съм искала развод. Никога не съм искала да сложа край на нашия брак. Това беше негово желание, не мое. Изобщо не желая да продавам къщата. Не ми е казал нито дума по този въпрос. — Чувстваше, че ако се придържа към истината, без да го обвинява, Ели може би ще разбере. Но Ели бе като кон с капаци. Не желаеше да погледне нещата от различен ъгъл, упорстваше като магаре в заблуждението си и настояваше на своето.

— Отгоре на всичко си и лъжкиня, мамо! Много е гадно да обвиняваш татко! Отвращавам се от теб! И се надявам, че ще те скъсат на изпитите, ще те изгонят от факултета, защото разби и моя живот! — С тези думи тя тресна телефона, а Фейт седна в леглото, объркана, съсипана, обидена, с лице, обляно в сълзи.

Това бе най-гадното нещо, което Алекс можеше да направи — да настрои Елоиз срещу нея. Това щеше да причини и страшни търкания между момичетата. Защото Зоуи знаеше истината. Не цялата, но поне тази част, че Алекс я е напуснал, макар че не й беше известно точно защо. Фейт искаше да ги предпази от мръсотията на цялата история. Бе наясно, че истината ще разбие напълно авторитета на Алекс в очите на момичетата. А тя чувстваше, че така не е редно, че не бива да го прави. Но Алекс не мислеше за честността и почтеността, той бе далеч от тези понятия. Беше й нанесъл най-жестокия удар — да насъска Елоиз и да я отдели от нея. А след разкритието за къщата Фейт вече се тревожеше и за дома си.

Тя лежа будна в леглото около час, след което, макар и разкъсвана от противоречиви мисли, позвъни на Зоуи. Знаеше, че момичето стои до късно, за да учи, и затова отговори още при първото позвъняване.

— Здрасти, мамо. — Зоуи беше доволна, когато чу гласа й.

— Събудих ли те? — попита нервно Фейт.

— Ни най-малко. Не съм си легнала. Добре ли си?

— Не — отвърна нещастно Фейт. — Ели току-що се обади.

— Ти каза ли й? — попита Зоуи. Беше потисната и разстроена от промяната в живота на родителите си, затова бе провела кратък разговор с баща си. Но той не й каза много, особено след като Зоуи му призна, че е прекарала уикенда с майка си. Без много думи бързо бе затворил телефона.

— Не. Татко ти й е казал — обясни Фейт. Беше сериозно притеснена, че заради собственото й становище и честна игра работата вървеше към пълно разрушаване на връзката й с Ели. Завинаги.

— Как го прие тя?

— Сякаш е полудяла. Мрази ме. Той я излъгал, че аз не искам да живея с него заради следването ми и съм поискала развод. Дори е заявил, че това е станало преди една година. — Фейт издуха носа си.

— Какво? Защо е трябвало да говори тези неща? Това истина ли е? — Зоуи беше изненадана. Но тя бе на страната на майка си, както винаги.

— Разбира се, че не. Мисля, че знам защо го е направил, но това няма значение. Важното е, че Ели му е повярвала и е приела всичко за чиста монета. Смята, че аз съм го изгонила. Нарича ме лъжкиня. Това не е честно!

Честност и почтеност вече не бяха думи от речника на Алекс, а вероятно никога не са били, осъзна Фейт.

— Че какво ново ми казваш? Татко никога не е играл честно!

Зоуи отдавна знаеше, че баща й лъже. Беше я лъгал за много дребни неща. Това обаче за нея имаше значение и точно то бе причината, поради която тя не му вярваше.

— Ели ще разбере. Ти не би била толкова разстроена, ако казаното от него бе истина. Ако ти искаш този развод, защо ще си тъжна и ще страдаш? Това е естествено, въпрос на здрав разум и лесно може да се види. — Но Фейт не беше убедена. Ели от дете бе манипулирана от баща си.

— Тя дори не знае колко съм разстроена. Тя не ми даде възможност да говоря. Просто ме обвини, че съм чудовище, че съм разбила живота й, и затвори. — Не каза на Зоуи за лъжата за къщата. Искаше първо да говори с Алекс. Трябваше да научи какво е неговото становище, защото, ако той настояваше да продаде къщата, това щеше да разстрои всички, не само нея.

— Нека да я оставим да се успокои. Аз ще й се обадя. А и ти ще говориш с нея, когато се върне. — Елоиз планираше пътуване до Щатите през март, но Фейт вече се чудеше дали изобщо щеше да го направи.

— Може би трябва да отида в Лондон — предложи разтревожена тя.

— Остави я първо да се успокои. Напиши й писмо, мамо, тя ще разбере истината. Очевидно е, че ти не искаш развод.

Единственото, което Зоуи не знаеше, а и Фейт не й бе казала, бе причината, поради която баща й искаше този развод. Но за нея беше ясно, че на този етап Фейт предпочита да премълчи. Имаше чувството, че тук се крие нещо гнило, и както обикновено беше права.

— Много съм зле — призна Фейт, но все пак бе облекчена, че говори с дъщеря си. Зоуи й бе повече като приятелка, отколкото дъщеря. Беше чувствителна и много мъдра за годините си.

— Ели винаги първо реагира, а после размисля. Според мен татко е бил абсолютно неправ, като й е казал тези неща, но не съм изненадана.

Нито пък Фейт можеше да се изненада от нещо от сега нататък. За Алекс вече не съществуваха ограничения докъде да стигне, за да разбие връзката й с дъщеря й.

— Ще му се обадя утре — каза тя. Все още мислеше, че може да го вразуми, което, меко казано, беше наивно.

— Опитай се да поспиш, мамо. Опитай се да забравиш. Поне тази нощ. Какво прави през уикенда? — Имаше намерение да й се обади и сега се чувстваше виновна, че не го бе направила. Просто нямаше време, имаше много за учене.

— Моят приятел от Западния бряг беше тук — отвърна разсеяно Фейт. Мислеше само как се чувства Ели сега. Посещението на Брад бе избледняло като сън.

— Нима дойде да те види? — попита впечатлена Зоуи.

— Не, не, беше тук по работа. Но ми бе много приятно, че се видяхме.

Зоуи се замисли, но реши, че не е време да разпитва майка си на тази тема. Имаше си достатъчно грижи на главата. И независимо дали този мъж имаше или нямаше чувства към майка й, усещаше, че за Фейт това няма значение. Той беше неин приятел. Но поне я бе разсеял за два дни. И това беше нещо много полезно за момента.

— Върви да спиш, мамо. Ще ти се обадя утре. Обичам те.

Те затвориха. Фейт се върна в леглото, но остана будна цялата нощ. Мислеше само за обвиненията на Елоиз. Искаше да се обади на Алекс, но трябваше да изчака до сутринта, за да го открие в офиса му. Не знаеше къде е отседнал и нямаше друг телефон. Най-сетне не издържа, стана в шест сутринта и написа писмо на Брад. Знаеше, че вече си е вкъщи, не можеше повече да чака. Трябваше да излее всичко, да го сподели, иначе щеше да се пръсне. Разказа му за разговора си с Ели. Докато пишеше, плачеше. Написано изглеждаше дори още по-зле.

… и знаеш ли какво мисли той по въпроса за къщата? Изглежда иска да я продаде. Защо не каза първо на мен? Както и да е, много съм объркана. Страдам, защото Ели вярва на онова, което той й е наговорил. Как изобщо ще мога да я накарам да види истината? Нямам намерение да казвам и на двете за връзката му. Струва ми се, че ще стана като него, ако им разкажа. Те никога няма да простят на баща си. Не искам да ги отчуждавам от него. Но защо той не може да се бори почтено? Казал на Ели, че съм поискала развод още преди година! Вероятно смята, че това ще обясни и извини постъпката му. Кара ме обаче да си мисля, че има сериозни намерения по отношение на тази жена.

Тя продължи да пише, продължавайки да бъде почтена с мъжа си, придържайки се към някакво остаряло чувство за съпружеска вярност и лоялност, без да го хули или да се оплаква от несправедливостта. Понякога се чудеше дали дълбокото й религиозно чувство не беше я направило прекалено честна. А Алекс я познаваше отлично и знаеше много добре къде да нанесе удара, на какво да заложи и как да спечели.

Съжалявам. Сигурно ти изглеждам като луда. Изтощена съм, изморена съм. А прекарахме толкова хубав уикенд. Съжалявам, че съм такава напаст, все ти се оплаквам. Не мога да повярвам, но Алекс се оказа голям мръсник. Ти нищо не можеш да направиш, исках просто да поговоря с теб. Благодаря ти, че беше с мен, че ме глези, че ме нахрани. Беше ми толкова приятно! Винаги ни е хубаво заедно. Ще те държа в течение какво става. Приятен ден.

С обич, Фред

В девет часа тя се обади на Алекс. Той тъкмо влизаше в офиса си и когато вдигна телефона, личеше, че е ядосан.

— Какво има?

— Много неща — отвърна Фейт. — Разбрах, че си говорил с Ели. Това бе най-гадното нещо, което можеше да направиш.

— Нямам намерение да слушам обвинения от теб — рече той, заплашвайки да затвори. — Имам право да кажа на дъщеря си всичко, което искам. — Отново я нападаше. Сам знаеше колко подло бе постъпил.

— Би било по-добре, ако се бе придържал към истината. Излъгал си я, че разводът е по мое желание.

— Че не е ли? Ти захвърли брака ни на бунището, когато се записа в университета.

— А ти доведе чужда жена в моето легло. Каза ли й за това?

— А ти каза ли й?

С него не можеше да се говори. Нападаше я безцеремонно и грубо, но нападението винаги е било най-добрата защита.

— Не, защото искам да бъда почтена към теб. Алекс, защо тровиш детето? Защо го насъскваш срещу мен? — Плачеше, докато говореше.

— Защото ти направи същото със Зоуи — обвини я той.

— Не съм! Ти си излъгал Ели и си я накарал да мисли, че аз съм виновна за всичко. Дори си й казал, че съм поискала развод преди година, а това е абсолютна лъжа. — Той не каза нито дума. По линията цареше тишина. Беше постигнал целта си по гнусен и непочтен начин. — Накарал си я да мисли, че искам да продам къщата. Защо правиш всичко това? — Сърцето й сякаш спря, докато задаваше въпроса.

— Нямам друг избор. Искам моята част от парите. Ти ще получиш половината.

— Но аз не искам пари! Искам къщата, за да живея в нея. Къде ще отида да живея? — Вече съвсем открито плачеше по телефона.

— Може да си вземеш квартира в университета — подхвърли ехидно той, а Фейт бе ужасена. Това беше най-отмъстителният човек, когото бе срещала. Никога не бе предполагала, че е способен на подобна низост и вероломство. Думите му я накараха да си помисли, че може би никога не го е познавала. Кой беше този човек, такъв ли е бил винаги? Под ледената му обвивка дали изобщо имаше сърце?

— Гониш ли ме? — попита тя, едва потискайки паниката, която я обзе.

— Адвокатът ми ще обсъди нещата с твоя адвокат. — Начинът, по който го каза, й разкри, че вече го е направил. Алекс й отнемаше дома, брака и едно от децата с лъжи. Беше разбил тотално живота й, точно както Ели бе обвинила нея, че го е направила. Но Алекс наистина го бе извършил. Фейт се страхуваше, че понеже той бе платил за къщата, тя няма да има никакви права върху нея и няма да може да я запази. В този брак беше инвестирала само живота, времето и сърцето си, парите принадлежаха на него.

— Защо правиш всичко това? Как може да ме мразиш толкова много? Само защото реших отново да уча ли? Толкова много ли те заболя от това?

— Заболя ме, защото не ме послуша и се правиш на дете.

Причината не беше тази. Фейт го знаеше. Беше заради връзката му с другата жена. Момичето с прашките бе в основата на проблема. Той се опитваше да си върне младостта, като разруши всичко, което имаха, и нея също.

— Не, правиш го заради нея! — обвини го Фейт и се почувства по-добре. — Опитваш се да го скриеш. Постъпката ти показа, че въобще не ме уважаваш. Искаш да се изкараш света вода ненапита пред децата ни, но не си. Алекс, какво правиш, по дяволите? Ще се жениш ли за нея?

— Нямам какво повече да ти кажа — отвърна студено той и без да дочака отговор, затвори.

Фейт остана загледана в празното пространство. След което се обади на адвоката си, за да разбере как стоят нещата с къщата, и той обеща да се погрижи.

Едва тогава забеляза, че има имейл от Брад. Може би й бе отговорил, докато бе разговаряла с Алекс.

Бедната Фред… Какъв гъсок е той! Не се тревожи за Ели. Тя ще се оправи. Децата винаги се оправят. Моите родители направиха същото с мен. Отне ми известно време, но все пак се съвзех. Те бяха решили да се унищожат взаимно, като и двете страни ме използваха за заложник. Гадна работа. Ти не правиш така. Ели ще разбере коя си. Почакай. Бъди търпелива. Бъди разумна и спокойна. Защитавай се от него! Говори с адвоката си. Не се давай, не се съгласявай! Той ти дължи много повече. Бъди твърда. Трябва да отивам на работа и да видя какви катастрофи са се случили, докато ме нямаше. Прекарах чудесно с теб. Ти си едно малко чудо в живота ми. Иди и си вземи един бананов десерт. Само внимавай да не изцапаш брадичката си. Ще се чуем по-късно.

С обич, Брад

Винаги я разсмиваше. Винаги я успокояваше. Фейт седна и прочете отново писмото му, благодарение на него се почувства малко по-спокойна. Трябваше да благодари на Бога, че имаше Брад.