Даниел Стийл
Съпруга на конци (19)

19.

Тревогите на Фейт относно къщата бяха напълно основателни, въпреки че адвокатът донякъде я окуражи по този въпрос. Тя се чу с него на другия ден, когато се върна след лекциите. Трябваше да полага усилия, за да се концентрира. Беше толкова разстроена, че темите, които пишеше, не бяха така добри, както би й се искало, и оценките й леко се понижиха. Но все пак се справяше.

Обади се по телефона веднага щом влезе. Новините не бяха хубави.

— Бяхте права. Той иска да се изнесете. Дава ви деветдесет дни. — Това означаваше края на май.

— Господи! Може ли да го направи? — пребледня Фейт.

— Само ако и вие сте съгласна. Мисля, че не бива да се съгласявате. — Въздъхна с облекчение, когато чу това. Изведнъж пред очите си видя следната картина — как всичките й вещи са изнесени на улицата. — Съпругът ви дължи половината от общата собственост и ако вие я искате под формата на пари, тогава ще трябва да продадете къщата. Ако той иска своята половина, може да ви принуди да излезете и да изиска да я продадете. Но ще трябва да сключи някои споразумения с вас и в такъв случай можете да поискате неговата част от къщата като част от споразумението. Точно това ще направим. Мисля, че бих могъл да го уредя. Ако откаже обаче, не мога да го принудя да ви позволи да останете и до безкрайност да задържате неговата половина.

— Искам да запазя къщата — рече с глас, който сама не можеше да познае, Фейт. Не желаеше да се мести никъде, да променя нищо. Искаше да остане там, където всичко й бе познато, където бе преминал животът й през двадесет и шестте години брак.

— Ще се наложи да отидем в съда. Все още не съм получил никакъв официален документ от него и адвоката му. Ще почакаме и ще видим как ще действат. Той така или иначе ще трябва да ви даде време. Не може да настоява да излезете, докато въпросът не се разреши.

Но не чакаха много дълго. В края на седмицата тя получи писмо от адвоката на Алекс. Беше адресирано до нейния адвокат и в него се казваше, че Алекс настоява тя да се изнесе и да обяви къщата за продажба възможно най-бързо.

Даваха й пет дни за отговор и срок да се изнесе до първи юни. Беше най-жестоката постъпка, която можеше да си представи — да я изхвърли от собствената й къща като ненужна вещ. Единственото по-лошо нещо бе довеждането на онази жена в леглото й и лъжата спрямо децата.

Брад често я успокояваше, а тя самата бе оставила около десетина съобщения на Ели, която обаче не й отговаряше. Когато Зоуи й се обади през първата седмица на март, за да й съобщи, че Ели се връща вкъщи, Фейт почувства огромно облекчение.

— Защо тя не ми каза? Отказва да отговоря на обажданията ми.

Това не бе изненада за Зоуи. Двете сестри бяха водили ожесточен спор по телефона, в който Зоуи бе защитавала майка им, а Елоиз, както винаги, баща им. Всяка настояваше, че другият е виновен и че лъже.

— Не знаеш какво говориш! — крещеше Зоуи посред нощ на сестра си. При Елоиз беше сутрин. — Той се изнесе от къщата! Видях я същата седмица. Беше в ужасно състояние!

— Така й се пада! Напълно си го е заслужила. Тя е поискала развод зад гърба ни още преди една година. А сега настоява той да продаде къщата!

— Всичко това са лъжи, не разбираш ли, глупачке? Как може да си толкова сляпа? Той иска да продаде къщата. Той изрита мама! Той настоява тя да излезе на първи юни.

— Ами като няма друг избор! Каза ми, че искала много пари от него. Това също е много подло! Мама е истинска кучка и всичко е по нейна вина. Ти просто не искаш да видиш колко е лоша и зла.

— Ти си идиотка! Сляпа идиотка! — обвини Зоуи сестра си. — Той ти е промил мозъка! — Накрая двете затвориха, а на Зоуи се падна неприятната и тежка задача да уведоми майка си, че Елоиз смята да остане при Алекс цялата седмица, през която ще бъде в града. Щеше да живее в апартамента, който той бе взел под наем. Отказваше да се прибере вкъщи. Щяла само да мине, за да си вземе някои неща.

Елоиз пристигна в Ню Йорк в деня на Свети Патрик и остана цяла седмица. Минаха два дни, преди да се обади на майка си, която стоеше по цял ден вкъщи в очакване да я чуе и направо се бе поболяла. Когато се обадеше в апартамента на Алекс, чийто номер й даде Зоуи, попадаше само на телефонен секретар. Ели не отговаряше на обажданията и съобщенията й. Фейт бе толкова отчаяна, че дори не ходеше на лекции, но стоеше у дома и учеше за изпитите.

Тя почти се разплака, когато Елоиз най-накрая й се обади. Но разговорът беше кратък. Дъщеря й сухо съобщи, че ще намине да си вземе някои дрехи и че се надява Фейт да не си бъде вкъщи. На нейните двадесет и пет години гласът й звучеше невероятно детски и безсмислено жестоко. Но нали имаше добър учител!

Фейт беше в спалнята си, когато дъщеря й пристигна. Трябваше да минат месеци, за да се върне в тази стая. Не беше удобно и практично да живее в стаята на Зоуи и Фейт най-накрая реши да преглътне гордостта и погнусата и да спи отново в своето легло.

Тя лежеше на него, когато видя Ели да минава по коридора. Ели също видя майка си, но не спря, нито поздрави.

Фейт отиде до вратата на нейната спалня и застана там.

— Елоиз, няма ли да ми кажеш здравей? — попита меко тя с неописуема и неизмерима болка в очите.

Зоуи щеше да убие сестра си, ако можеше да види как изглежда майка им. Елоиз обаче беше направена от по-суров материал и имаше по-студено и издръжливо сърце.

— Помолих те да не си тук — отвърна тя, като погледна майка си.

Изглеждаше невероятно, че не бе в състояние да се разграничи от развода на родителите си и че се чувства принудена да вземе страна. Но баща й очевидно я бе подковал добре.

— Това е моят дом — отвърна спокойно Фейт, — и освен това исках да те видя. Опитвах се да те предпазя от тази каша. Въпреки че баща ти на всяка цена иска да се разделим, ние трябва да оцелеем, всички ние. Все още сме семейство, независимо дали той и аз ще бъдем заедно.

— Теб какво те е грижа? Нали ти разби семейството ни и го прати по дяволите. Дори продаваш къщата, така че не ми говори, че този дом бил твой!

— Ели, мога да ти покажа писмата от неговия адвокат, в които ми нарежда да напусна. Той се опитва да ме изгони, Ел. Аз искам да остана.

— Прави го, защото е принуден — отвърна дъщеря й. Звучеше като някое сприхаво дете. — Ти искаш прекалено много пари от него.

— Дори не сме говорили за пари. Това са измислици! Не знам какво ти е казал, какви пари? Искам само да остана в тази къща. Кълна ти се, кълна се в живота на всички — това е истината.

— Ти си долна лъжкиня! — извика Елоиз, тръшна вратата зад себе си, а Фейт остана, чудейки се как е възможно собственото й дете да я мрази толкова много, да бъде така недоверчиво, объркано и грубо. Това не говореше много добре за начина, по който я бе възпитала, нито за чувствата, които Елоиз изпитваше към нея. Вече не беше дете, а възрастен човек, но явно би използвала и ядрено оръжие, за да унищожи майка си. Наистина, оръжието бе сложено в ръцете й от Алекс, но тя не се бе поколебала да го използва. Това разби напълно сърцето на Фейт при мисълта какви поражения бе нанесъл Алекс на дъщеря им и колко страшни щяха да бъдат последствията. Семейството им никога вече нямаше да бъде същото. Това бе последният страшен подарък на Алекс за всички.

След половин час Елоиз излезе от стаята си, натоварена с дрехи и две малки чанти, а Фейт я наблюдаваше с кървящо сърце.

— Защо ме мразиш толкова много, Ели? — попита тихо тя. Наистина искаше да знае. Не можеше да си представи, че някога е направила нещо лошо, с което да причини реакция като тази.

— Мразя те заради онова, което стори на татко.

За миг Фейт бе изкушена да й разкаже какво точно бе извършил баща й, за жената, която бе довел в къщата им, за прашките в леглото. Но вкорененото й чувство за почтеност не й позволи да унижи Алекс пред децата му, макар че желанието да го направи ставаше все по-силно с всеки изминал ден, особено след обвиненията на Ели. Но тя не искаше да въвлича дъщерите си в семейна война. Моралът за Фейт бе над всичко, макар че от време на време се чувстваше безкрайно глупава и наивна.

— Не съм му направила нищо, Ел. Не знам как е успял да те убеди в обратното. Но ми е много мъчно, че не ми вярваш.

— Не трябваше да се връщаш в университета. Това разби сърцето на татко. — Дори не й минаваше през ума колко нелогична и несъстоятелна е тази негова позиция. Беше като омагьосана, повтаряше като латерна всичко, казано от него, напълно подчинена на чара и лъжите му.

— Бих искала да те видя, докато си тук — рече Фейт, опитвайки се да остане спокойна и да не звучи толкова отчаяно, колкото се чувстваше.

— Нямам време — отвърна заядливо Ели. — И предпочитам да прекарам времето си с татко.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— Ще ти се обадя — промърмори Елоиз и заслиза бързо по стълбите.

Веднага след като тръшна вратата зад себе си, Фейт седна на стълбите и избухна в сълзи. Тези сълзи бяха различни от сълзите, които проля, когато Алекс се изнесе от къщи, различни от сълзите, когато умря Джак. Това беше най-страшният ден в живота й. Сякаш бе загубила завинаги детето си. Нямаше сили да се обади на Зоуи или Брад. Нямаше сили да светне лампите вечерта и когато стана тъмно, тя просто си легна в леглото.

Фейт не знаеше, че Зоуи също бе долетяла до Ню Йорк и се бе срещнала с Елоиз. Двете бяха имали ожесточена и бурна кавга. Истински сблъсък. Според Зоуи поведението на сестра й беше подло. Тя нямаше право да предаде така майка си и да заеме страната на баща им. Двете се караха часове наред, след което Зоуи отлетя обратно за Провидънс. Дори не искаше майка й да узнае, че е била в града и че двете с Елоиз почти се бяха хванали за гушите. Беше сигурна, че това още повече ще я разстрои.

През следващите дни Фейт имаше чувството, че плува под вода. Опитваше се да запази оценките си високи и да се сдобри с Елоиз, макар че усилията й нямаха никакъв резултат. Ели си замина за Лондон, без да се срещне с нея. Два дни след това Фейт легна болна от грип. Все още лежеше в леглото, когато получи документите за развода. Адвокатът й водеше преговори за къщата с Алекс. Съпругът й се държеше като истински мръсник и настояваше жена му да напусне. Насред всички тези нещастия тя дори нямаше желание да пише на Брад. Той й се обаждаше всеки ден, за да провери как е, но понякога Фейт дори не отговаряше на позвъняването му. Просто лежеше и гледаше в пространството, слушайки гласа му по секретаря.

— Притеснявам се за теб — каза той, след като тя не бе вдигала телефона четири дни. Беше й позвънил посред нощ и тя бе отговорила.

— Добре съм. — Гласът й беше слаб. Все още кашляше, но поне можеше да ходи на лекции.

— Не ти вярвам. Приличаш на туберкулозно болна и си очевидно нещастна. — Знаеше, че Елоиз се е върнала в Лондон, без дори да й се обади, и това силно го огорчаваше. Беше ясно, че момичето е напълно манипулирано от Алекс, а той не обичаше такива неща и мразеше този мъж заради онова, което причиняваше на Фейт. — Трябва ти ваканция. Почивка. Ще те взема в Африка с мен.

— Сигурна съм, че Пам ще припадне от радост.

— В действителност, да, особено ако заемеш нейното място. Тя не обича страните от третия свят и се страхува от пътуването. Не съм виждал толкова много лекарства и мазила срещу насекоми в живота си. Помъкнала е цял куфар, пълен с подобни боклуци, а също и пакетирана храна. Пам не разчита на случайността.

— Дали няма да те накара да пътуваш с официален костюм и папийонка? — попита Фейт, и се засмя, като си го представи облечен така в Африка. Брад винаги успяваше да я ободри.

— Нищо чудно. Всъщност искам да ти кажа, че ще летя през Ню Йорк. И ще се срещна с нея в Лондон. Тя отива направо там. Ще бъда в града един ден и една нощ. — Този път наистина имаше среща с адвокат по повод последното му дело. Беше изплашен, че ще изтърве хлапето и съдът може да издаде смъртна присъда, ако го признаят за виновно. Затова искаше да получи съвет от един известен адвокат, когото уважаваше. Трябваше да говори няколко часа с него. — Може ли да вечеряме заедно, ако все още си жива дотогава? Какво пиеш за кашлицата?

— Нищо. Хапчетата за кашлица ме приспиват, а аз имам три теми за развиване.

— Аз пък имам новини за теб. Умрелите нямат нужда от високи оценки.

— Точно от това се страхувам я — разсмя се тя. — Кога ще пристигнеш?

— В четвъртък. Измисли къде можем да вечеряме и направи резервация, освен ако не искаш ти да ми сготвиш. — Беше готов на всичко само да прекара няколко часа с нея и бе много доволен, когато Пам отказа да пътува с него през Ню Йорк. — Нямам търпение да видя момчетата. — Но веднага се сети, че с тези думи й напомни за Елоиз, и съжали, че така несръчно се изтърва.

— Аз пък нямам търпение да видя теб — отвърна Фейт. Беше минал почти месец от последното му посещение в Ню Йорк.

— Аз също, Фейт. Пази се. — Според него гласът й звучеше ужасно зле. Брад искрено й съчувстваше и беше притеснен. Много горчивини й се събраха напоследък. Той знаеше, че към домашните неприятности се прибавяше и стресът от изпитите за правния факултет. Но това бе най-малкият от проблемите, а и дотогава имаше още един месец.

Когато Брад пристигна в града, Фейт вече се чувстваше малко по-добре и грипът й почти бе преминал. Изглеждаше тънка, бледа и напрегната. Той знаеше колко е разстроена от поведението на Елоиз и че се притеснява заради къщата.

Тя все пак бе решила да приготви вечеря вкъщи и каза, че не й се излиза никъде. Това също го разтревожи. Успя да я уговори да отидат в „Серендипити“, за да ядат бананов десерт след вечеря. Тъй като тя не хапна почти нищо от ястието, което бе сготвила, той се зарадва, че се съгласи. Беше го посрещнала като отдавна загубилия се брат и буквално се хвърли в прегръдките му, а когато я вдигна във въздуха, установи, че е отслабнала още повече.

— Колко време ще останеш в Африка? — попита Фейт, като напълни устата си с шоколадов сладолед, а той й се усмихна и избърса малка точка крем от носа й.

— Как успяваш винаги да се омацаш като хлапе? За това трябват специални умения — подкачи я и й каза, че ще остане две седмици.

Беше разстроен, че през това време няма да може да говори с нея. Искаше да знае как е всяка минута от денонощието, за да й се притече на помощ. Когато бе разстроена от развитието на процеса по развода или от поредната подлост, която бе извършил Алекс, те говореха с часове или си пишеха имейли всеки ден, и това продължаваше вече пет месеца. Да контактува с нея, се превърна в част от живота му. Не само че изслушваше проблемите й, но участваше в решаването им. Не му харесваше, че от Африка няма да може да се свързва с нея.

Беше й дал списък с няколко номера. Но те бяха номера за оставяне на съобщения и нищо повече. Точно както сам не можеше да се свързва със синовете си в резервата, където живееха, така и Фейт нямаше да може да го намери, докато той е с тях.

— Това ще бъдат най-дългите две седмици, защото няма да мога да говоря с теб — каза със скръбно изражение Брад. Можеше да чака в пощата с часове, както правеха синовете му, надявайки се да получи свободна линия. Но както най-често се случваше чакането беше безполезно. А и нямаше начин да обясни на Пам защо виси в пощата.

— Знам. Мислих за това — отвърна тя.

Наистина беше тъжна. Винаги бе имала приятели — майки на децата, които израснаха с нейните, или жени от комитетите и благотворителните организации, в който бе работила. Но след смъртта на Джак се затвори в себе си. Алекс не харесваше нейните приятелки и на нея й ставаше все по-трудно да им обясни защо не се среща с тях. Накрая просто се отдели от всички. Единственият човек, на когото вярваше сега, беше Брад. А след като осъществи намерението си да учи и Алекс започна развода, тя се отдръпна от всички, с изключение на Брад. Без съмнение той остана нейният най-добър приятел.

— Да се държиш прилично, докато ме няма — предупреди я той, като отново раздели банановия десерт с нея. — Мога ли да разчитам на теб? Нали ще се пазиш? — Наистина се тревожеше.

— Вероятно не можеш да разчиташ, но не се тревожи. Сигурно ще разбера резултатите за правния факултет, преди да се върнеш. Но може и да не е толкова скоро.

— Просто бъди добра. Яж. Спи. Ходи на училище. Говори повече със Зоуи. — Не беше виждал момичето, но от онова, което Фейт му бе разказала за нея, той й се възхищаваше и смяташе, че дава на майка си добри съвети.

На Фейт й изглеждаше странно, че той ще бъде в Лондон, където е Елоиз, но няма да я посети или да й остави съобщение от майка й. Самата тя се опитваше по няколко пъти в седмицата да говори с дъщеря си, но Ели се държеше студено. Разговорите им бяха кратки и безсъдържателни. Повечето пъти прослушваше обажданията и отказваше да говори с майка си. Много рядко разменяха по няколко думи.

Двамата се върнаха пеша и той влезе за кратко. Този път седнаха в нейната спалня и запалиха огъня. Брад се настани в същото удобно кресло, което използваше Алекс, тя седна в краката му, а той погали косата й. Имаше нещо безкрайно успокояващо и невероятно приятно да бъде с него. Не можеше да престане да завижда на Пам. Но след това осъзна, че всъщност Пам вече не вижда тази страна от него, нито я желае. Тя го държеше на разстояние от себе си вече доста години. И ако се нуждаеше от някакъв вид комфорт, го получаваше от приятелите си. Докато Фейт направо разцъфтяваше като цвете на слънце под влиянието, който Брад имаше върху нея, и вниманието, което й засвидетелстваше.

— Ще ми липсваш — рече тихо той и посегна да хване ръката й.

Седяха в мълчание доста дълго, загледани в огъня. За пръв път Фейт усещаше към него нещо, което не бе чувствала преди. Сякаш се бе отворила някаква клапа и я заливаше огромна вълна от чувства. Нямаше идея какво да прави, нито какво да му каже. И дали изобщо трябваше да му казва нещо. Когато го погледна, изглеждаше разстроена.

— Добре ли си? — Той зърна промяна в очите й, но не разбра от какво е предизвикана. — Какво не е наред?

Има нещо, което изобщо не е наред, каза си наум Фейт. Нямаше право да изпитва подобни чувства към него, не биваше. Затова само поклати глава.

— Ти неочаквано се уплаши от нещо. За къщата ли мислеше?

Тъй като не знаеше какво да отговори, кимна. Разбира се, че не беше заради къщата, беше заради него. Фейт неочаквано и с ужас бе осъзнала, че Зоуи може би щеше да се окаже права. Не за Брад, а за нея. Тя бе толкова щастлива с него, че изведнъж бе поискала и нещо повече. Беше влюбена. Знаеше, че той ще бъде потресен да открие това, както бе потресена и тя. Последното нещо, което искаше, бе да наруши спокойния му живот, да го разбие така, както бе съсипан нейният. Каквито и да бяха чувствата й към него, знаеше, че трябва да ги потъпче и отхвърли. Той не биваше да разбере.

Тази вечер Фейт беше странно мълчалива и Брад го забеляза. Опитваше се да я разсее и същевременно да не й досажда. Искаше да й бъде приятно и да се чувства спокойна.

Тръгна си почти в полунощ. На другия ден трябваше да става рано. След срещата с колегата си щеше да отиде направо на летището. През това време тя щеше все още да бъде на лекции. Фейт предложи да избяга от час и да го изпрати, но той не сметна това за блестяща идея. Не искаше да нарушава програмата й.

— Ще ти се обадя веднага щом кацна в Лондон. А след това ще трябва да бъдем послушни деца цели две седмици. Ще можеш ли?

Нямаше друг начин. Но и двамата бяха изнервени от перспективата да не поддържат връзка цели две седмици. За Фейт връзката помежду им не бе обикновена. Освен че бе жизненоважна, тя се бе превърнала в привичка. В нещо като наркотик. Да свикнат да живеят без това, щеше да бъде нещо като тест за самоконтрол.

— Ще полудея, ако не говоря с теб — призна й той.

— Аз също. — Но не можеше да се направи нищо.

Преди да тръгне, той я държа дълго в прегръдката си. Притисна я силно към себе си, така че тя едва можеше да си поеме дъх.

— Обичам те, Фред — каза Брад точно както би го казал Джак, но тя чувстваше много повече от братска любов. Не бе забелязала как той се бе промъкнал в една друга част от сърцето й и сега трябваше да го извади оттам. Щеше да й бъде много трудно да го направи и тя го знаеше, но не каза нищо, само го целуна по бузата и му маха дълго за сбогом от прага.

На другия ден Фейт стана рано и излезе в седем и половина. Измина пеша двата квартала до църквата „Свети Йоан Кръстител“ на Лексингтън авеню под студения дъжд, от който направо замръзна. Изглеждаше й като съвсем подходящо наказание за нечистите й помисли и желания. Точно това заслужаваше. Отиде да се изповяда, преди да започне литургията и говори шепнешком със свещеника. Знаеше, че може да му се довери. Трябваше да каже на някого, да сподели. Беше влюбена в Брад с цялото си сърце и душа, а той бе женен за друга жена и възнамеряваше да остане с нея. Нямаше право да обърква живота му, брака му, да наруши спокойствието, в което живееше, и мира в душата му. Призна пред себе си и пред изповедника, че е предала братското приятелство, което той е очаквал от нея, и сега трябва да намери начин да си го върне.

Свещеникът й даде опрощение, посъветва я да каже десет пъти „Аве Мария“, което й изглеждаше прекалено малко наказание. Смяташе, че заслужава далеч по-голямо заради чувствата си към него и заради болката и объркването, които щеше да предизвика, ако той ги откриеше.

Каза десет пъти „Аве Мария“ и прехвърли зърната на цялата броеница, която той й бе подарил, но докато я държеше в ръцете си, мислеше единствено и само за него. Когато се върна в дъжда, все още бе дълбоко объркана. Включи телефонния секретар и откри две съобщения от него. Беше й се обадил, преди да напусне хотела за срещата, и й благодареше за вечерта. Гласът му бе нежен както винаги, думите любезни и мили. Докато го слушаше със затворени очи, тя почувства невероятно силна вълна от любов към него. Сега беше щастлива, че заминава за Африка и няма да могат да говорят, докато е там. Трябваше й време, за да осъзнае и преосмисли чувствата си или поне да ги потисне, за да се върне към предишното им приятелство. Имаше две седмици да го извади от сърцето си и да излекува раната.