Даниел Стийл
Съпруга на конци (4)

4.

Алекс се върна от Маями в ужасно лошо настроение. Фейт го познаваше отлично, затова не си позволи да попита защо. Очевидно срещата бе минала зле. Приготви вечерята в пълно мълчание, но веднага след като приключи с последната хапка, той стана, качи се горе, взе си душ и си легна. Докато вечеряха, не й каза нито дума. Чак на другата сутрин на закуска се сети да я попита как е.

— Добре — отвърна тя, като му напълни чашата с кафе. Беше приготвила омлет, плодове и понички и той като че ли беше в малко по-добро настроение. — Тежко ли беше пътуването?

Алекс кимна, но не я удостои с повече подробности. Такъв беше винаги. Когато нещата не вървяха добре, тоест по начина, който бе планирал, не говореше много. Ако пък се развиваха добре, което тя можеше да види по настроението му, пак запазваше новините за себе си.

— Говорих с Елоиз в Лондон — рече Фейт, докато Алекс взе „Уолстрийт Джърнъл“. Сякаш не чу какво му каза и проговори след цели пет минути иззад вестника.

— И как е тя?

— Добре. — Фейт беше свикнала с този начин на общуване и знаеше какво се съдържа във въпроса му. — Ще се върне за Деня на благодарността и ще остане през целия уикенд.

— Добре. — Той остави вестника и стана, като погледна първо часовника, а сетне и жена си. — Нямам време да обсъждам с теб оня въпрос, Фейт. Но искам да знаеш, че много мислих по него.

— За какво?

— За онази твоя приумица да учиш право. Трябва да ти заявя съвсем ясно, че няма да се съглася. Налага се да си намериш някакво друго занимание. — Дори не изчака отговор, а се обърна рязко и излезе от стаята.

Поведението му силно я ядоса. В миналото щеше да бъде съкрушена. Но този път по някаква неизвестна причина беше по-скоро вбесена, затова го последва в коридора. Той обличаше шлифера си, защото навън валеше.

— Не може така да ми заповядваш, нито да пренебрегваш желанията ми, Алекс! Това не е приумица, а нещо съвсем разумно, което искам да направя. Искам да си намеря работа и да я върша. Като всеки човек.

Алекс я изгледа ледено, нещо, което години наред я бе натирвало в ъгъла като наказано малко момиченце.

— А аз не искам. Нямам намерение да живея със студентка, заета по цял ден с лекции и уроци, и с всички глупости и неприятности, произтичащи от това. Ти си моя жена. Имаш задължения, които трябва да изпълняваш.

— И ти също — отвърна смело тя. — Това не е честно. Защо не ме уважаваш като човек и не проумееш, че и аз може да имам нужда от нещо в този живот? Нещо интелигентно, нещо смислено, което да върша сега, когато момичетата ги няма?

— Иди на психиатър, ако имаш проблеми с това, че момичетата напуснаха дома ни. Не ставай смешна, опитвайки да си върнеш младостта. Истината е, че не можеш.

— Отнасяш се с мен, все едно че съм на сто години. Не съм!

— Отлично знам на колко си, Фейт. Не си дете, така че не се дръж като такова. Това, което си намислила, е детинско и инфантилно. Мисли и се дръж като възрастен човек. Дъщерите ти ги няма. Ти си омъжена. Имаш отговорности към мен. Не можеш да ги изпълняваш, ако започнеш да учиш.

Всичко бе заради него. Всичко винаги бе заради него.

— Ти за какво се притесняваш по-точно? Че няма да мога да организирам обикновено вечерно парти, защото ще уча ли? За бога, няма да ходя на Луната! Ще си бъда тук. Казах ти, мога да се справя. — Звучеше отчаяно и почти щеше да се разплаче. Никога преди той не е бил толкова неотстъпчив и упорит. Но пък тя също никога досега не беше го предизвиквала до такава степен.

— Дори нямаш представа за какво говориш, Фейт. Когато учиш право, цялото ти време ще бъде заето. Няма да имаш време за нищо друго. И аз също имам право на глас.

— А аз?

— Не и в този случай. Това е. Точка по въпроса. Намери си някакво друго занимание. — С тези думи, преди тя да успее да каже каквото и да е, той отвори предната врата и излезе навън в дъжда, като остави Фейт онемяла на мястото й.

Човекът с леденото сърце. Да, Зоуи беше права.

Алекс затръшна вратата зад себе си, а Фейт се върна в своята уютна, прекрасно обзаведена кухня и седна. Чиниите от закуската все още стояха на масата, но тя можеше само да плаче. Това бяха неутешими, горчиви, сърцераздирателни сълзи. Чувстваше се сякаш я бяха хвърлили в затвора. Съпругът й се държеше така, все едно тя беше негова собственост. Сякаш беше робиня и нейните желания и чувства нямат абсолютно никакво значение. Никога в живота си не беше се чувствала по-безсилна. Все още плачеше, когато най-сетне стана, сложи чиниите в съдомиялната машина, а после се качи горе в спалнята.

Стоя дълго време, загледана в дъжда през прозореца. Беше страхотно потисната и нямаше желание за нищо. Когато Брад й написа писмо следобед, тя не му отговори. Чувстваше се така, сякаш бе предала и него. Той очакваше повече от нея, но не познаваше Алекс. Никой не го познаваше така, както тя. Другите хора си мислеха, че е разумен и интелигентен, умен и грижовен. Никой, освен Фейт и децата, не знаеше, че е студен като леден блок. Той настояваше да има всичко, и то по начина, който той диктуваше. Зоуи бе водила безкрайни спорове и кавги с баща си и накрая се бе отказала да обсъжда каквото и да е с него. Просто го изключи. Само Елоиз все още сякаш бе в състояние да говори с него. Алекс гледаше на техния свят като на своя собственост и Фейт се чувстваше робиня в него. Брад беше прав.

През следващите два дни тя бе тъжна и депресирана, почти не си говореха с Алекс на вечеря и закуска. Накрая, два дни след като мъжът й постави своя ултиматум, Брад й изпрати още един имейл.

Хей, добре ли си? Нещо съвсем изчезна от хоризонта. Да не се е случило нещо лошо? Тревожа се за теб. Обади се, че си жива.

С обич, Брад

С дълга въздишка, Фейт започна да трака по клавиатурата, но нямаше какво толкова да му каже.

Загубих войната. Алекс заяви, че отиването ми да уча не подлежи на обсъждане. Според него то ще влезе в конфликт със задълженията ми вкъщи. Не ми говори вече цяла седмица. Просто произнесе присъдата и това беше. Нямам право на обжалване. Сега съм отчаяна. Освен това тук вали през цялото време. Чувствам се нещастна и унижена. Предполагам, че ще трябва да преглътна оскърблението. И сега? Какво ще правя през остатъка от живота си?

С обич, Фред

Отговорът дойде почти мигновено, защото той бе на бюрото си, когато пристигна нейното писмо. След като го прочете, беше толкова разстроен, че си помисли да й позвъни, но после реши, че може би е по-добре да й пише.

Лошо, много лошо. Но я горе главата, Фред! Депресирана си, защото ти се струва, че си загубила контрола върху живота си. Имаш причини да се чувстваш така. Но трябва да се пребориш. Не ти казвам какво да правиш. Ти сама ще решиш. Но ако му позволиш да ти се качи на главата, да ти заповядва и поставя ултиматуми, наистина ще бъдеш депресирана. И то много. Имаш ли чувството, че можеш да направиш нещо, за да си възвърнеш част от предишната сила? Нещо, с което да се почувстваш по-добре? Ти ще решиш какво и как. Но трябва да направиш нещо. Не може да се отнасят с теб като с дете. Още по-лошо, като с вещ. Той трябва да уважава твоите желания и нужди. А ако не може, ще трябва да го накараш. Ще платиш много висока цена, ако не го направиш. Знам, че рискът да предизвикваш по този начин някои хора, особено като него и Пам, е голям. Но ако не го направиш, ще загубиш себе си. А това е много лошо.

Помисли си от какво имаш нужда, за да се чувстваш по-добре и по-уверена, или какво предпочиташ да правиш най-много. Сетне стисни очи и зъби и скачай. Струва си. Аз ще ти държа ръката. А сега вземи чадъра и излез на разходка. Мисля, че се нуждаеш от чист въздух. Аз съм насреща, ако имаш нужда от мен. И искам да те уверя, че ако го убиеш, ще те защитавам. Ще пледирам за убийство при самозащита. Дори няма да има дело.

С обич, Брад

Тя се усмихна, докато четеше писмото му и го изтри веднага, така че никой да не види какво й е написал. Частта за убийството на Алекс можеше да разстрои момичетата, най-меко казано. Сетне реши да послуша съвета му. Обу ботуши, облече дъждобран и излезе от къщи. Брад беше прав, нуждаеше се от въздух. А и разходката й даде време да помисли. Слезе по Лексингтън авеню и се върна по Пето, покрай парка. Докато вървеше, нямаше представа за времето, но се оказа, че е вървяла два часа и това й бе помогнало. Брад беше абсолютно прав. Трябваше да възвърне част от самоконтрола си. Алекс се отнасяше с нея сякаш я притежава, сякаш бе негова собственост или предмет, който си е купил. Но тя вече не желаеше и нямаше да му позволи да се държи така. Трябваше да направи голямата промяна. Беше се надявала да бъде разумен и да се съгласи, но след като той не го направи, Фейт бе сигурна, че тя трябва да го стори. Щеше да изпрати молбите си в колежа за продължаване на образованието и в подготвителния курс за LSAT. Това беше за начало. По-късно щеше да реши какво иска да прави и как да постъпи във факултета по право. Така щеше да има избор. Курсът за LSAT започваше другата седмица и нямаше нужда Алекс да знае. Имаше цели три месеца да го убеди, да вземе изпита, да попълни молбата си за приемане и да реши дали ще учи, или не. Кандидатстването за правния факултет щеше да й даде избор, а решението да отиде в колежа за продължаване на образованието й даваше чувството, че контролира нещата.

Същия следобед Фейт изпрати по пощата формулярите. Смееше се, когато пликовете паднаха в кутията, а тя остана под дъжда. В стомаха й бе завързан стегнат възел, но в същото време на сърцето й бе по-леко, а главата й бе по-ясна. Знаеше, че е постъпила правилно. Върна се вкъщи на бегом и се обади на Брад. Той отговори на вътрешната линия.

— Направих го! — извика възторжено тя и той знаеше точно за какво говори.

Фейт се чувстваше като дете, което току-що е спечелило първата си награда в училище.

— И какво си направила? — попита с усмивка Брад, като се облегна на стола и сложи краката си на масата.

— Ти беше прав, Брад. Излязох да се разходя под дъжда. Направих си една дълга разходка. А когато се прибрах вкъщи, грабнах формулярите и ги изпратих по пощата. Току-що ги пуснах в кутията на ъгъла и сега се чувствам великолепно. Курсът за LSAT започва другата седмица. Няма да казвам нищо на Алекс, просто ще отида.

Чувстваше, че постъпва малко нечестно към него, но беше доволна. Усещаше се по-силна и по-уверена в себе си.

— Поне направих нещо, с което да възвърна самоуважението си. Сега отново се чувствам човек. — Дори беше удивена колко бързо действията й подобриха настроението й и й донесоха облекчение след опустошителната депресия, в която бе изпаднала.

— Радвам се, Фейт. Наистина се тревожех за теб. Звучеше направо ужасно. — Всъщност звучеше много по-зле. — Знаеш ли колко съм горд с теб?

— Чувствах се като лайно през цялото време. Ти как си? Съжалявам, че говоря само за себе си. Прости ми. Но цялата седмица беше непоносима.

— Не се изненадвам. Неговата малка реч тъкмо това е целяла. Това го знам, преживял съм го с Пам, когато изоставих бащината й фирма. Заплахи, ултиматуми, вина, самообвинения — мислех, че ще ме изостави, ако напусна. Но накрая се убедих, че трябва да поема риска. Ако не го направех, щях да загубя самоуважението си и целият ми живот щеше да изтече като мръсна вода през канализацията.

— Ти си по-смел от мен — рече тя, впечатлена от онова, което бе направил. Пам очевидно беше костелив орех.

— Ти също ще се справиш. Пиши си оценка шест за днес. Наистина съм много горд с теб, Фред.

— Благодаря. Аз също се гордея със себе си. Ако не ми беше казал какво да направя, щях все още да седя тук, обляна в сълзи. — Той не искаше да чува подобни неща и да си представя колко е отчаяна. Беше щастлив, че е успял да й помогне. — Благодаря ти, Брад. — Не бе направила нищо по-решително, че да се опълчи срещу Алекс, но поне бе разперила крилете си, макар и мъничко. Все пак достатъчно, за да възвърне самочувствието си.

— Няма защо — отвърна той. Почувства се полезен и важен. Чувството беше хубаво и го накара да я усети още по-близка.

— Как е работата? — Гласът й наистина звучеше бодро, отново изпълнен с живот и заинтересованост. Жив.

— Пълна лудница както винаги. Другата седмица отиваме на дело за момчето с обвинение в убийство първа степен. Имам много материал да подготвя.

— Мислиш ли, че ще спечелиш?

— Надявам се. Хлапето разчита на мен. Ще бъде трудно. Той е добро дете, заслужава да му бъде дадена възможност. Не е било предумишлено убийство, но в мига, в който сложиш оръжие в ръцете на едно дете, всъщност в ръцете на който и да е човек, стават грешки и някой може да пострада. Просто така се случва. Както и да е, не ме карай да ти разказвам. По-добре ми кажи какво ще правиш сега, Фред? Надявам се, че нямаш намерение да признаеш на Алекс, че си изпратила формулярите.

— Все още не — отвърна честно тя. Не й харесваше, че ще го лъже за курса LSAT, но нямаше друг избор. Просто щеше да изчезва всяка сутрин за три часа, а той нямаше да знае. Алекс рядко й се обаждаше денем, освен ако се налагаше да я предупреди за някаква промяна в плановете си. А около обед тя щеше да си бъде вкъщи. — Няма смисъл да се карам и бия с него. Така само се подлудяваме един друг. Може би курсът ще се окаже толкова труден за мен, че сама ще се откажа. Ще видя какво ще бъде усещането ми, след като започна да уча.

— Ще се справиш отлично — увери я той и наистина го мислеше. Фейт беше една от най-умните жени, които познаваше, и винаги е била отличничка в училище, както и във факултета по право по времето, когато учеше там.

Но и двамата знаеха, че ще има големи неприятности с Алекс, а за Брад нямаше съмнение, че ще бъде приета да следва. И тогава щеше да се наложи да вземе решението. Сама не можеше да повярва колко добре се почувства, след като изпрати молбите за курсовете. Това изцяло преобърна и изтри депресията, която я бе налегнала. Повече не се чувстваше безсилна и беззащитна.

— Ти постъпи правилно, Фред — похвали я с уважение Брад. — Трябва да се връщам на работа. — Произнесе го със съжаление. — Предпочитам да си говоря с теб, но дългът ме зове.

— Благодаря ти, Брад. Ще ти се обадя скоро — обеща Фейт.

През остатъка от следобеда се помота из къщата и бе в изненадващо добро настроение, дори и Алекс забеляза това, когато се върна от работа. Пееше си, докато приготвяше вечерята.

Той не пропусна да го отбележи веднага след като влезе в кухнята.

— Защо си в толкова добро настроение? Какво си правила днес? — попита уж безразлично, а тя му се усмихна. Беше очаквал още по-голямо напрежение от онова, което тежеше помежду им тази сутрин. А вместо това я намираше спокойна и слънчева.

— Нищо особено. Излязох на дълга разходка и свърших няколко дреболии — отвърна разсеяно и неясно тя. Не обичаше да го лъже, но в момента нямаше друг избор.

— Цял ден валя — отвърна подозрително той, сякаш не й вярваше.

— Знам, разходих се под дъжда — обясни Фейт, докато сервираше вечерята на масата. Не му каза нищо за разговора си с Брад. Нямаше смисъл. Той се бе превърнал в нейния таен приятел и защитник на каузата й, точно както когато бяха деца. Беше безвредно, безобидно. А и Алекс едва ли щеше да се заинтересува от това. Той никога не проявяваше интерес към нейните приятелки, освен ако съпрузите им не бяха важни за него. Близките й не го интересуваха. Нито пък Брад, който бе единственият приятел от детството на Джак.

Алекс не я разпитва повече относно причината за доброто й настроение. Вместо това вечеря мълчаливо, а тя го попита как вървят работите с „Унипам“. Той сякаш бе доволен от въпроса й и разказа накратко за развитието на проекта. Беше един от редките случаи, когато си говореха като близки хора. В края на вечерта тя дори му прости за отношението към желанието й да учи. Все още хранеше надежди, че ще успее да го убеди през следващите няколко месеца. Тази нощ двамата си легнаха рано и след като той се държа така открито и мило с нея, Фейт се сгуши в него. Любиха се и любовта им, както винаги, бе предсказуема и без каквито и да е прояви на изобретателност, но успокояваща, позната и задоволителна. Това би трябвало да му подскаже, ако се замислеше, че когато се държи по-мило и топло с нея, тя ще му отвърне с радост. А с малко повече усилия двамата действително можеха да се наслаждават един на друг. Но тяхната връзка не бе нещо, за което Алекс мислеше или отделяше време, всъщност никога не беше го правил. Бракът им просто бе нещо, което той приемаше като сигурно и гарантирано, също както приемаше и Фейт.

Фейт започна подготвителния клас по LSAT в понеделник. Беше вълнуващо и същевременно успокояващо. Изобщо не се чувстваше нервна. Имаше невероятен по обем материал, който трябваше да усвои. Не си представяше как ще успее да се справи за тези осем седмици. Всеки ден след училище тя се връщаше вкъщи преди един часа.

Седмиците преди Деня на благодарността преминаха без каквито и да е инциденти между нея и Алекс. Заслугата беше нейна. Тя наистина внимаваше да не го дразни или ядосва, а той бе доволен и убеден, че най-сетне е поумняла и помъдряла. Наистина беше така, но не точно в насоката, в която Алекс си въобразяваше. А и той беше много зает. Летеше до Бостън и Атланта и пътува още веднъж до Чикаго. Фейт си учеше уроците. Другите два курса, за които се записа, нямаше да започнат преди януари. Освен това бе заета с организацията на празненството за Деня на благодарността и очакваше с нетърпение да види Зоуи и Елоиз. Говори с Брад веднъж или два пъти, иначе непрекъснато си разменяха имейли. Беше затънал до уши и тя рядко го чуваше по телефона, докато делото не приключи два дни преди Деня на благодарността. За голямо нейно удоволствие и негово облекчение клиентът му бе оправдан по обвинението в убийство първа степен. Беше признат за виновен в непредумишлено убийство и присъдата бе три години, като се приспаднат седемте месеца, които бе излежал в щатския затвор преди делото. Това бе истинска победа за Брад.

— Беше много труден процес — призна й той, когато се обади за пръв път след присъдата. — Съдебните заседатели умуваха цели шест дни. Майка му бе изпаднала в истерия, а момчето бе изплашено до смърт. Също и аз. Трудно бе да се предвиди какво ще решат. Имаше много аргументи в защита и на двете страни. Но всичко е добре, когато завършва добре. Те ще празнуват и ще прекарат един много хубав Ден на благодарността. — Беше наистина облекчен и доволен. — А ти? Как е при теб?

— Момичетата си идват утре. Нямам търпение да ги видя. Ще обядваме вкъщи, само четиримата. — Те нямаха голямо семейство. Родителите на Алекс бяха починали преди години, а сега и от нейните роднини не бе останал никой.

— А ти какво правиш, Брад? — попита Фейт, беше щастлива да го чуе. Не бяха говорили от няколко дни. През последния месец разговорите им й бяха станали навик, който ценеше високо. Беше й трудно да повярва, че бе изчезнал от живота й толкова много години. Сега й се струваше, че е открила своя отдавна загубен брат. Споделяше всичко с него, а той й даваше съвети и й вдъхваше усещането, че е жива, че съществува и животът й има смисъл. Той, заедно с децата й, стоеше на едно от първите места в списъка й от неща, за които щеше да благодари на този Ден на благодарността.

— Пам дава пищен обяд — отговори на въпроса й Брад. Сякаш беше изморен. Бе преживял две изтощителни седмици по време на процеса и в очакване на присъдата, без да се споменават часовете, прекарани в подготовка на защитата. — Мисля, че е поканила тридесет или четиридесет души, загубих им бройката. Поканила е куп хора от нейния офис. Баща й, разбира се, също ще присъства, втората й майка, техните деца, някои стари приятели. И още една тумба хора, които никога не съм виждал, вероятно от бордовете и комитетите, в които участва. Пам обича да се заобикаля с много хора около себе си.

— А ти? — попита меко и със съчувствие Фейт.

Гласът й винаги го бе успокоявал. Тя бе от онези, които даваха на другите успокоение, мир и предлагаха комфорт. Имаше нещо майчинско в нея, което винаги го бе трогвало дълбоко, но в същото време и една детинска женственост, която я правеше да изглежда по-млада, отколкото бе.

— Честно ли? Предпочитам да прекарам празника на спокойствие с няколко души, които истински обичам. Но Пам ще се чувства едва ли не ограбена или измамена, ако не може да го превърне в голямо събитие. Тя просто си е такава. Аз обаче ще отида още сутринта в офиса си. Имам много да наваксвам, след като се зарових в процеса и нещата изостанаха.

— На празника? Не можеш ли да си вземеш почивка? Струваш ми се изтощен.

Той се усмихна.

— Наистина съм изтощен, Фред. Изморен съм толкова много, че чак костите ме болят. Но има други деца, които разчитат на мен и ме очакват. Не мога да оставя техните случаи заради моята почивка. Ще използвам времето, за да наваксам.

— А как са момчетата? Ще се върнат ли у дома?

— Прекалено са далеч, за да се връщат. Джейсън и Дилан ще останат в Замбия. Не ги обвинявам. Смятам да отида да ги видя след първи януари, ако нещата се наредят подходящо. Ще бъде страхотно. Те ще бъдат наистина доволни. Ходила ли си в Африка?

— Не. Алекс е ходил. Отиде на сафари с цяла тумба приятели преди няколко години и аз исках да го придружа. Щеше да ми бъде интересно. Но никоя от жените на приятелите му не пътуваше. Така че в замяна на това направих едно пътуване до Бермудските острови с приятелки.

— Е, там е доста по-цивилизовано — усмихна се Брад. — По кое време ще празнувате Деня на благодарността? — попита той, прозявайки се. Не защото тя го отегчаваше, а защото бе изморен и направо заспиваше след процеса. Очакването винаги бе страшно изморително, а натоварването — огромно. Единственото, което желаеше, бе да се прибере вкъщи, да си вземе душ и да се мушне в леглото. Но първо искаше да говори с Фейт и да отпразнува своята победа с нея. Много странно, напоследък се хващаше, че се тревожи, ако не говорят или не си пишат няколко дни.

— Ние обикновено сядаме в ранния следобед, около три. Това е доста странен час, но на момичетата им харесва. Така след пет или шест имаме време да отидем на кино или те да излязат с приятели. А вие?

— Ние вечеряме в седем. Ядем до осем. Ще ти се обадя, преди да напусна офиса. Вие вероятно вече ще сте приключили, преди да се прибера у дома, да се заредя с търпение и да посрещна онези досадници — приятелите на Пам. — Каза го така, сякаш беше гост или чужденец в собствения си дом, но напоследък се чувстваше точно така. — Как върви училището, впрочем? — Тя му бе писала няколко пъти и от писмата й личеше, че е въодушевена и прекарва чудесно.

— Супер. Но да си призная, доста е страшничко. Не съм се концентрирала така от години. Трябва много да внимавам.

Когато Алекс не беше вкъщи, тя учеше и у дома.

— Гордея се с теб, Фред — повтори той, както често правеше напоследък.

Наистина го мислеше.

Те затвориха след няколко минути. Фейт оправи стаите на момичетата и сложи във вази свежи цветя. Искаше всичко да бъде перфектно за тяхното пристигане и се чувстваше щастлива и спокойна, когато се върна в собствената си стая. Започна да говори нещо на Алекс, когато забеляза, че е заспал с книга в ръце. Остави я внимателно на нощното шкафче до леглото и изключи светлината. Той изглеждаше спокоен и хубав и тя не успя да потисне въпроса защо понякога бе толкова груб с нея и толкова суров с момичетата. Тогава неочаквано си спомни за Чарлс Армстронг. В известен смисъл Алекс виждаше света като него. Той също очакваше много от децата си, искаше от тях да работят упорито, да имат хубави оценки и да преуспяват. Точно това изискваше и Чарлс от Джак, въпреки че от нея очакваше доста по-малко, просто защото тя бе само момиче. Алекс имаше същите старомодни идеи, макар че ги бе модифицирал леко, тъй като имаше дъщери, а не синове, но въпреки това амбициите му за тях бяха такива, каквито би имал и за синовете си. Третираше Фейт до голяма степен по същия начин, по който Чарлс се отнасяше с майка й. Сякаш тя не съществуваше през част от времето и нямаше да разбере какво е правил през деня, сякаш бе по-малко компетентна и не толкова умна като него. Това бе една невидима форма на пренебрежение, което силно я възмущаваше, когато бе дете. Ядосваше се и на майка си, че позволява на Чарлс да се държи по този начин с нея. А сега осъзнаваше, че тя самата постъпва така. Допускаше Алекс да я унижава, да я критикува, да я подценява и пренебрегва. Ако му позволеше да й забрани да учи, щеше да бъде същата като майка си. Когато си легна до него, докато той тихо похъркваше, тя се закле да не допусне това. Време беше приливът да започне да се обръща.

Не можеше да не си зададе въпроса дали се бе омъжила за Алекс, защото той приличаше на Чарлс. Мълчанието и отчуждението й бяха добре познати от детството, въпреки че не бяха така забележими в началото. Но нещо в него трябва да е задействало механизма, да е опънало струната. Онова, което я плашеше, бе, че тя самата започваше да прилича на майка си, нещо, което не искаше. Наистина майка й хленчеше и постоянно се оплакваше, а накрая се превърна в една тъжна и многострадална бабичка. Това бе последното, което Фейт искаше да се случи с нея. Майка й изглеждаше безпомощна пред доминиращия Чарлс и неговите похвати, а този пример Фейт не искаше да дава на своите дъщери. Тя смяташе, че трябва да моделира и да възпита у тях сила, общителност и достойнство. Но за това трябваше да води истинска битка. Битка, която Алекс трудно би позволил да бъде спечелена от жена му. Помежду им от години се водеше мълчалива война. Човекът с леденото сърце, както го нарече Зоуи. Тъжното бе, че той не бе изцяло такъв. Дълбоко вътре в него, неизвестно къде, имаше едно топло зрънце. Сърцевината, която Фейт знаеше, че съществува, и която обичаше в началото на брака им. Но това горещо зрънце бе покрито с пластове лед и с годините той ставаше все по-дебел. Беше трудно да се стигне до него и само от време на време можеше да зърне част от него.

Докато потъваше тази нощ в сън, Фейт се надяваше да прекарат хубав празник. Нямаше причини да не е така, особено след като и децата щяха да си бъдат вкъщи. Тя неочаквано се почувства отново полезна. Дъщерите й се нуждаеха от нея, макар и само за няколко дни. Мисълта, че ще си бъдат у дома, я правеше щастлива и спокойна. Обичана. Фактът, че присъствието на Алекс вече не я караше да се чувства така, я натъжи. Единствената радост, която й бе останала на този свят, бяха нейните момичета.