Даниел Стийл
Съпруга на конци (22)

22.

Всичко в живота на Фейт вървеше добре до май, когато Зоуи се върна за лятната ваканция вкъщи. Момичето си намери работа в една художествена галерия, а Фейт щеше да си почине преди започване на лекциите в правния факултет. Курсовете й свършиха почти едновременно с учебната година на Зоуи. Елоиз съобщи, че също смята да се прибере. Майка й и сестра й й липсваха, особено след последния уикенд. Отношенията на двете момичета с баща им не бяха се оправили.

Нещата се влошиха още повече, когато той им съобщи, че ще се жени за Лесли през октомври, веднага след като получи развод. Фейт прие това като поредния гаден удар. Когато научи новините, тя се затвори и плака в стаята си с часове. На следващия ден написа на Брад писмо, но бе прекалено разстроена и нямаше сили да му се обади по телефона. Алекс продължаваше да настоява да продаде къщата и причината вече й беше ясна. Той бе купил доста скъп апартамент на Пето авеню, където да се настани с Лесли и с дъщеря й. Момичетата направо побесняха.

Следващата седмица Фейт седеше в кабинета си и се опитваше да измисли къде да заведе дъщерите си през август. Колебаеше се между Код Кейп и вила в Хемптънс. Ели бе обещала да се върне за няколко седмици и Фейт искаше да прекара времето с тях, преди да започне да учи наесен. Тази сутрин бе свободна, размотаваше се, написа няколко домашни и се опита да вземе решение за ваканцията, когато се обади Брад. Досега не го бе чувала да говори така. Моментално осъзна, че той всъщност плаче.

— Добре ли си? Какво се е случило? — Не можеше да си представи ситуация, която би могла да го разтърси до такава степен. Беше напрегнат, разстроен и уплашен.

— Не става дума за мен, а за Джейсън. Все още не знам никакви подробности. Дилан ни изпрати съобщение преди час. Станало е нещастие. Работели в селото, когато скелето се срутило. Бил е затрупан цели седем часа. — Риданията отново го задушиха. — Фред, ти не знаеш колко лошо е медицинското обслужване там. Има само един доктор, който идва за няколко часа веднъж в месеца, а до болницата трябва да се пътува с часове. Дори не знам дали могат да го пренесат. Просто не знаем нищо повече. Изпратихме съобщение на Дилан да ни се обади. Но за да го стори, трябва да чака с часове в пощата, а може да не е в състояние да остави брат си. — Беше отчаян, сякаш бе настъпил краят на света. Докато го слушаше, очите на Фейт се насълзиха.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Отивам там. Тръгвам след час. Ще взема полет до Ню Йорк днес следобед. Ще направя връзка в Лондон. По дяволите! Ужасно трудно се стига дотам! Ще ми отнеме повече от двадесет и четири часа. Един бог знае дали все още ще бъде жив, когато пристигна. — Беше направо съсипан.

— Кога ще пристигнеш тук? — Можеше да мисли само за това. Искаше да го види. Дори жена му да беше с него.

— Ще кацна в Ню Йорк към осем вечерта. Полетът ми за Лондон е в десет. Имам два часа между полетите.

— Ще те посрещна на летището. Да ти донеса ли нещо?

— Не, всичко е готово. В момента Пам ми приготвя багажа. Тя не може да дойде. Трябва да бъде утре в съда. Ще пристигне след това — поясни той, като не спомена колко бе ядосан и бесен, че жена му не тръгваше с него.

Даде й номера на полета и затвори, а Фейт остана да седи, мислейки си за най-лошото, също като него. Много искаше да го придружи, да го подкрепя, но знаеше, че това е невъзможно. Особено след като Пам щеше да се присъедини към мъжа си.

В същото време в Сан Франциско се водеше разгорещен спор на същата тема.

— За бога! Обади се на съдията и му кажи какво се е случило! Той ще отложи делото, докато се върнеш. Това е много по-важно. — Беше ядосан и смъртно блед.

— Не мога да постъпя така с клиента си — отвърна тя, докато затваряше куфара му.

Изглеждаше притеснена, но клиентът й бе на първо място, което според Брад беше лудост. Поведението й бе напълно неприемливо. Дори ако се окажеше, че Джейсън е добре, Брад смяташе, че тя трябва да тръгне с него. За пръв път от много години я молеше за нещо, при това толкова важно и за двамата. Момчетата се нуждаеха от нейната поддръжка и присъствие, както и от неговата.

— Приоритетите ти са сбъркани — рече мрачно той. — Става дума за сина ти, не за клиента ти.

— Дилан не каза, че умира — извика в отговор тя.

И двамата бяха на ръба. Брад се обличаше, докато си крещяха един на друг.

— Трябва ли да умира, за да си вдигнеш задника и да отложиш проклетите си ангажименти в съда? За бога, не разбираш ли кое е по-важно?

— Ще пристигна след два дни. Това е най-доброто, което мога да направя.

— Не, не е! Върви по дяволите!

Когато дойде поръчаното за летището такси, те все още се караха. Но Брад знаеше, че никога няма да забрави отказа й да тръгне с него и няма да й прости, ако нещо се случеше с Джейсън. Разбираше също, че и тя няма да си прости, ако станеше най-лошото, но в момента очевидно не го проумяваше. Можеше само да отрича истината.

— Ще ти пратя съобщение веднага след като го видя — рече той и тръгна с куфара в ръка, без дори да се обърне. Нямаше представа какво му е сложила вътре.

Полетът беше истинско мъчение. На няколко пъти се опита да се свърже с Пам, но тя не отговаряше, а докато бе в самолета не можеше да бъде набиран.

Когато слезе в Ню Йорк, беше полудял от тревога. Прекарваше ръце през косата си с нервен жест и изглеждаше уплашен. Както бе обещала, Фейт го очакваше. Беше облякла джинси и бяла риза, носеше ниски обувки. Изглеждаше свежа, чиста и красива. Брад я притисна към себе си и двамата се разплакаха. Отидоха в близкия ресторант, за да изпият по чаша кафе. Брад отново й разказа всичко, което знаеше, все още нямаше други новини.

Двамата говориха тревожно и си държаха ръцете през масата, като обсъждаха безброй варианти. Но без допълнителна информация, тя не можеше да прави предположения, нито той да взема решения. Просто се надяваха Дилан да е постъпил правилно и да е успял да осигури самолет, за да транспортира брат си до болницата, ако се налага.

— Нямаш си представа колко примитивно е всичко, колко е отдалечено от цивилизацията, невъзможно е да се стигне бързо и лесно в големия град. Трябва да се пътува от два до четири часа с камион по път, който е целият в дупки. Това би могло да го убие. — Самолетът беше единствената надежда, ако бе на разположение.

Фейт се почувства безпомощна, докато го слушаше.

Тези два часа, докато чакаха самолета за Лондон, му се сториха безкрайни и й бе много благодарен, че е с него. Обади се отново на Пам, но тя също нямаше новини, а Брад напълно обезумя, когато му заяви, че излиза на вечеря.

— Ти луда ли си? Синът ти е претърпял злополука! Стой до проклетия телефон, ако някой се обади вкъщи.

Пам го успокои, че ще вземе със себе си мобилния телефон, а Дилан има номера й.

Брад затвори и погледна Фейт с отчаяние.

— Разбираш ли? В моменти като този човек осъзнава какво липсва и разбира колко глупав е бил да мисли, че би могло да бъде различно. Но сега е още по-зле, отколкото през последните двадесет години, прекарани с нея. — Пам не можеше да си остане у дома дори и заради синовете си. Фейт предпочете да не прави коментар. — Бих искал да дойдеш с мен — добави той. Нуждаеше се отчаяно от подкрепа. Брад се страхуваше, че момчето може да не оживее. Искаше да бъде там заради него и заради Дилан.

— Аз също бих искала, но не мога да дойда — отвърна тихо Фейт. И двамата знаеха, че е невъзможно. Всичко, което можеше да направи за него, бе да го поддържа мислено оттук, защото след пътуването му през март беше ясно, че няма начин да й се обади от Африка, а само да изпрати съобщение посредством сложни връзки. — Когато можеш, моля те, обади ми се. — Много се тревожеше за него и за сина му.

— Обещавам. — Обявиха номера на полета му и той извади паспорта и бордната си карта, а тя го изпрати до пункта за проверка, по-нататък не бе позволено, след като нямаше да пътува.

— Брад, пази се! Опитай да се отпуснеш. Успокой се! Не можеш да направиш нищо, докато не пристигнеш там. — Това беше най-лошото. И двамата знаеха, че в момента синът му може би умира или вече е мъртъв. Мисълта беше непоносима. — Веднага след като излетиш, ще отида в църквата и ще се моля за него.

— Запали свещ… моля те, Фред… — промълви със сълзи в очите Брад.

Цялото й сърце беше с него. Но нямаше никакво право да му го признае.

— Непременно. Ще ходя в църквата всеки ден. Просто повярвай, той ще бъде добре. Опитай се да повярваш.

— Бих искал да мога. О, господи… ако нещо се случи с него…

Без да се замисли, само за да го успокои и да му даде някаква утеха, тя разтвори ръцете си, а той направи същото едновременно с нея. И без колебание я взе в прегръдките си и я целуна по устните. За миг забравиха за целия свят. Фейт бе изненадана и стресната, когато той се отдръпна от нея, Брад също, но не й се извини. Тя бе убедена, че грешката е нейна. Неочаквано и без да каже нито дума, той я целуна отново.

— Обичам те.

Това бе признание, които бе таил в себе си четиридесет години, а през последните седем месеца чувствата му бяха станали още по-силни. Тя също го обичаше, но дори сега знаеше, че тази любов е нещо, което не биха могли да имат.

— Не говори… Аз също те обичам… Но не бива да го казваме и не можем да постъпваме така. Аз нямам право да… — Той затвори устата й с друга целувка. През затворените й клепачи се отрониха горчиви сълзи. — Ще съжаляваш. Ще ме намразиш, когато всичко отмине. Не можем да си го позволим. Не бива!

— Не ме интересува. Нуждая се от теб. Наистина се нуждая. И те обичам! Искам да бъда с теб. — Беше момчето, което някога, на дванадесет години си счупи ръката. Фейт я придържаше, докато майка й го закара в спешното отделение, тогава той я накара да се закълне, че няма да каже на никого, че го е видяла да плаче.

— Аз съм тук с теб… и винаги ще бъда… но не мога да те открадна от нея, Брад. Не е правилно.

— Ще говорим за това по-нататък. — Не искаше да изтърве самолета, нямаше право. Но неочаквано се оказа, че има много неща, които трябва да решат, трябва да обмислят, а никой нямаше представа кога ще се видят отново. Брад можеше да отсъства няколко месеца и един господ знаеше какво можеше да се случи дотогава.

— Просто искам да знаеш, че може да съм си изгубил половината ум, но не съм луд. Исках да ти го кажа от дълго време. Но се страхувах, че няма да бъде честно спрямо теб. — Наистина не беше, и за двамата. Любовта им беше забранен плод.

— А аз се молих това да не се случва. Вината е моя. Не трябваше да…

Но Брад отново я прегърна и целуна за последен път, след което затича. Погледна веднъж през рамото си и я видя, че плаче. Махна й с ръка и изчезна. Фейт плака в таксито през целия път до града. Бяха извършили нещо ужасно. Беше му позволила да премине границата на приятелството и не само го бе сторила, но и го беше предизвикала. Нямаше съмнение, че за случилото се бе виновна единствено тя. Обеща си, че когато той се върне, ще трябва да върнат думите си назад и да се закълнат никога да не го правят отново. Иначе не биваше повече да се виждат. Това беше още един проблем, добавен към безпокойството за Джейсън. Единственото, което й оставаше сега, бе да се моли.

Тя слезе от таксито пред „Свети Патрик“. Беше единадесет през нощта, но наоколо все още имаше хора, повечето туристи. Фейт влезе в църквата, отиде направо пред олтара на Свети Джуд и запали свещ, а после коленичи, наведе глава и заплака. Носеше броеницата със себе си. Сега й изглеждаше светотатство да я държи, след греха, който току-що бе извършила. Той беше женен мъж и двамата знаеха, че ще остане такъв до края на живота си.

Фейт стоя на колене цял час, молейки се за Джейсън. Молеше Бог да вдъхне кураж и мъдрост на Дилан и спокойствие на Брад, докато пътува към децата си. Напусна църквата в полунощ и се прибра с такси. Влезе в къщата и се качи по стълбите. Изглеждаше така, сякаш бе умрял някой близък. Беше напълно опустошена от ужасните новини, от тревогата, от шока и страха, които видя в очите на Брад, от глупавата постъпка, която извърши. Без значение колко го обичаше, тя трябваше да изчезне от живота му. Знаеше това след молитвите. Свети Джуд беше светецът закрилник на невъзможните каузи. Фейт нямаше друг избор. Представляваше опасност за Брад. Остана в тъмнината на стаята и запали лампата чак когато чу Зоуи да излиза от своята стая и да прекосява коридора. Момичето не бе виждало майка си да изглежда така от деня, в който Алекс я напусна преди месеци.

— Добре ли си, мамо? — попита уплашено тя.

— Не — отвърна тъжно Фейт, погледът й изразяваше пълно отчаяние.

И без повече думи затвори вратата.