Даниел Стийл
Съпруга на конци (6)

6.

В Деня на благодарността Брад остана в офиса си до пет часа. Момчетата бяха в Африка, а Пам му каза, че ще играе голф с приятели. Гостите им щяха да пристигнат в шест. Нямаше да седнат на масата преди седем или осем. Жена му бе поканила четиридесет души, половината от които той не познаваше. Но хич не му пукаше, нито се притесняваше от това. Нямаше смисъл. Пам правеше винаги онова, което искаше. Единственото, което можеше да стане вследствие на неговите възражения, бе, че тя щеше да извади още по-силни аргументи, с които да го обори. Така че накрая, вероятно поради липса на енергия и желание от негова страна да се бори, Пам побеждаваше. Той предпочиташе да пести енергията си за по-важни неща, като например работата.

Този ден Брад прегледа изостаналата документация и навакса пропуснатото. А в един момент на разчувстване написа дълго писмо на синовете си, в което подчерта колко се гордее с тях и колко е благодарен на Бога, че ги има. И двамата бяха страхотни момчета. Работеха в резерват, грижеха се за ранени животни и помагаха на онези, които бяха пострадали извън резервата. А в свободното си време работеха доброволно по ремонта на църквата в селото. Дилан учеше децата и родителите им да четат, а Джейсън копаеше канали за нова отводнителна система. Писмата им бяха дълги, пълни с ентусиазъм и вълнение от всичко, което бяха видели или направили. За тях това бе незабравимо преживяване и опит. Щяха да останат в Африка до юли, а Брад им бе обещал, че заедно с Пам ще отделят време, за да ги посетят за няколко седмици. Но засега нямаше и минута свободна. Нито пък майка им. Тя не споделяше неговия ентусиазъм по повод пътуването до Африка. Страхуваше се ужасно от болести, инциденти и буболечки. Нейната представа за авантюра бе да отлети до Ел Ей и да отседне при приятели в Бел Еър.

Откакто бяха женени, бяха пътували няколко пъти заедно, но никога до по-екзотични места, обикновено отиваха в Европа или из Щатите. Отсядаха в луксозни хотели и се хранеха в три- или четиризвездни ресторанти. Пам обичаше да ходи на курорти, когато имаше време, играеше голф със своите бизнес партньори или с клиенти, които се опитваше да привлече за фирмата. Почти всичко, което правеше, бе насочено главно за да представи себе си в добра светлина, независимо дали социално, или професионално. Рядко вършеше нещо просто ей така, за удоволствие и забавление. Винаги имаше програма, при нея всичко се развиваше по план. По характер бе коренно различна от Брад. Той нямаше никакви социални амбиции, не желаеше да покорява и ръководи света, нямаше нужда от огромни количества пари и единствената истинска страст, която проявяваше, беше към работата му. Останалото нямаше особено значение за него, минаваше покрай ушите му, встрани. Пам понякога го заяждаше за това и се опитваше да му покаже примамливостта на алчността и успеха. Стараеше се да му преподава уроци, които той, за голямо нейно огорчение, отказваше да научи. А откакто започна собствения си бизнес и напусна фирмата на баща й, тя се предаде. През по-голяма част от времето всеки си вършеше работата за огромно облекчение на Брад. Усилията, които Пам полагаше за своя социален и бизнес живот, го изтощаваха. Той не даваше пукната пара за това дали ще бъде известен, дали ще го показват във вестниците, или ще впечатли хората от нейния свят.

Брад запечата писмото до синовете си, като написа, че им праща цялата си любов. През последните четири месеца младежите се бяха обадили едва няколко пъти. В резервата нямаше телефони, само радио, с което се свързваха със съседните ферми и близкото градче. За да се обадят вкъщи трябваше да отидат в града и да чакат часове наред в пощата за външна линия. Все едно бяха на друга планета. Но поне пишеха редовно. Пам им бе изпратила пакети с витамини, лосиони и мазила срещу насекоми, но и двата колета бяха откраднати, така и не стигнаха до децата. Някъде в Замбия някой пощенски служител или митничар пиеше нейните витамини и повече не страдаше от буболечките. Но Брад предполагаше, че момчетата са добре.

Помисли си да се обади на Фейт, преди да напусне офиса, но когато погледна часовника, осъзна, че е закъснял и вкъщи сигурно вече са седнали на масата. За него бе истински късмет, че отново я бе намерил. Тя беше част от детството му, от неговите спомени, от паметта за онова щастливо време. След колежа нещата се бяха усложнили. Родителите му се разведоха и той винаги бе имал чувството, че неприятностите около развода убиха и двамата. Майка му умря от рак на гърдата на четиридесет и три, защото бе дълбоко наранена, а баща му почина от инфаркт две години по-късно. Бяха се превърнали в сърдити, неприятни хора, чиято единствена цел бе да навредят на другия, и си останаха такива до смъртта си. Баща му отказа да присъства на погребението на бившата си жена, като последен израз на неприязънта си към нея, и единственият, който страдаше от това положение, беше Брад. Тогава се закле, че никога няма да се ожени. По-късно срещна Пам и започна да излиза с нея, но тя видя доста зор, докато го убеди да се оженят. Най-накрая се предаде и го направи, след като получи последен ултиматум от нейна страна, но този път реши никога да не се развежда. Не искаше синовете му да изпитат същото отвращение като него, наблюдавайки как родителите им водят битка на живот и смърт, за да се унищожат взаимно. Когато произнесе думите „в добро и зло“ по време на брачната церемония, той вярваше във всяка една от тях. Знаеше, че независимо какво щеше да се случи в бъдеще, той се свързва с тази жена за цял живот.

Започна да гледа философски на нещата, когато пътищата им бавно и постепенно започнаха да се разделят и тя все по-често започна да го разочарова. Знаеше, че за нея той също представлява голямо разочарование. Не бе достатъчно амбициозен в очите й, не се интересуваше от същите неща, които за нея бяха съществени. Имаха различни интереси и ценности. Докато дойде време момчетата да завършат колежа, Пам и Брад нямаха никакви допирни точки, никакви общи интереси, а и общите им приятели бяха съвсем малко. Стойностните неща за Брад бяха напълно различни от тези, които ценеше тя. Единствената радост, която продължиха да споделят, бяха децата.

Брад изгаси осветлението в офиса и се качи на джипа, с който ходеше на работа. Имаше и мерцедес, паркиран в гаража пред къщата, но рядко го караше. Такава кола не подхождаше на служебен адвокат, който защитава бедни хора в неравностойно положение и почти или съвсем безплатно бедни хлапета, обвинени в престъпления. Мерцедесът го притесняваше и той възнамеряваше да го продаде. Пам току-що си бе купила ролс-ройс. Разликата в колите им бе символична, поне в неговите очи, и отлично отразяваше противоположността в начина на мислене и ценностната им система.

Брад не се заблуждаваше, че е щастлив с нея. От дълго време не хранеше никакви илюзии относно брака им, но не смяташе да предприеме нещо по този въпрос, никога не би го направил. Положението бе удобно и за Пам. Брад подозираше, че от време на време тя има краткотрайни връзки, а и той самият се бе забъркал с една своя омъжена секретарка за две години. Но жената се разведе и поиска да се обвърже по-сериозно с него. Тъй като не я заблуди относно плановете си, те се разделиха. Тя напусна при изгодни за нея условия. Скоро след това се омъжи повторно. Тази история бе отпреди три години и оттогава Брад не беше завързвал връзки с никоя жена. Може би щеше да се чувства самотен, ако мислеше за тези неща, но той не си го позволяваше. Просто ги приемаше такива, каквито са, и се потапяше все по-дълбоко и по-дълбоко в работата си.

Но да контактува с Фейт беше чудесно. Това добави нови измерения към живота му през последните два месеца. Нямаше романтични аспирации към нея, напротив, за него тя бе свещена територия, и Брад ценеше и пазеше приятелството им. Фейт го разбираше отлично, споделяше много неща с него, имаха еднакво отношение към света и хората, а собствената й самота й позволяваше да стигне до него по начин, по какъвто малко други хора се осмеляваха. За него тя си оставаше малката сестричка, което го караше да действа абсолютно целомъдрено. Харесваше му близостта им, наслаждаваше се на разговорите им. Искаше да й помага и да й бъде опора. Беше готов да направи всичко, което може, за да я насърчи да учи, и се надяваше, че тя ще го направи. Чувстваше, че може да й бъде полезен, и това го изпълваше с удовлетворение. Тя беше в истинския смисъл на думата негов приятел.

Брад тръгна към къщи чак след шест. Имаше намерение да се прибере около пет и да се освежи, но закъсня. Не му трябваха повече от пет минути за душ и преобличане, но когато влезе в къщата, бе изненадан да открие, че гостите вече бяха пристигнали. Те стояха в предния салон в официално облекло и го изгледаха въпросително, когато го видяха да влиза облечен с джинси и пуловер.

Пам го запозна с цяла дузина напълно непознати хора, след което той се качи горе. Все още споделяха една и съща спалня и легло, макар че от пет години не правеха любов. Това не го притесняваше особено, бе насочил цялата си енергия към други неща. Малко се стресна от вида на гостите. Напълно бе забравил, че Пам иска да превърне този ден в официално събитие, това му изглеждаше смешно. Празникът означаваше нещо само когато го споделяш с хората, които обичаш, с най-добрите си приятели, а не с непознати във вечерни рокли и смокинги, стоящи прави и пиещи шампанско. Но беше обещал на жена си да се включи в играта. По принцип избягваше почти всички социални събития, които тя организираше, понякога нарочно, друг път просто защото нямаше време и не можеше да остави работата си. Но имаше моменти, когато се налагаше да присъства, като Деня на благодарността, коледното парти, откриването на сезона на операта и балета всяка година или някой симфоничен концерт, за който Пам не бе успяла да намери кой да я придружи. Брад винаги настояваше тя да излиза с придружител.

След половин час се появи в салона, също в смокинг. Изглеждаше красив, а за онези, които го познаваха по-добре — и отегчен до смърт. Говори с баща й за новите клиенти, които бяха привлекли. Бяха големи корпорации — истински успех за Пам, както отбеляза баща й с голяма гордост. Тя беше научила и наследила всичко от него — проницателност, правни умения, амбиции, ценностна система и способност да получава всичко, което иска, при каквито и да е обстоятелства — независимо добри или лоши.

Пам не бе жена, която би приела отказ или би допускала загубата като възможност. Беше най-амбициозната жена, която Брад някога бе срещал. Научи се да не влиза в противоречия с нея, когато това е възможно, и да избягва конфронтациите. Просто отстъпваше назад или встрани. Тази тактика го устройваше и вършеше работа, освен това бе позволила бракът им все още да съществува. Любовта му към нея бе отминала, но дори след като чувствата му умряха, той продължи да полага всякакви усилия, за да запази външната обвивка на брака им непокътната.

— Искаш ли да те запозная с хората, които не познаваш? — попита го мило Пам, когато застана до него и мушна ръка в ръката на баща си.

— Няма нужда. С баща ти пеем химни за теб. Успяла си да привлечеш някои наистина големи фирми. Справяш се страхотно и вършиш невероятна работа. — Тя изглеждаше поласкана от оценката му. Брад се опитваше да я насърчава, когато смяташе, че заслужава, макар че не уважаваше особено много полето на дейност, в което тя се изявяваше. Пам обаче рядко му връщаше жеста, почти никога не одобряваше работата му, колкото и важна да бе тя за него. Донякъде бе обезпокоена от влиянието на Брад върху синовете им. Мислеше, че техният алтруистичен уклон няма да продължи дълго, нито ще има някакви последици, и вече няколко години опитваше да ги убеди да учат право и да се присъединят към фирмата на дядо си. Това би било огромна победа за нея. Но досега нито едно от момчетата не беше се съгласило за голяма радост и облекчение на Брад.

Пам беше красива жена, макар и не в женствения смисъл на думата. Беше висока, атлетична, със силна мускулеста фигура. Играеше много тенис и голф и беше в страхотна форма. Имаше кафяви очи и косата й бе по-тъмна от тази на Брад. Приличаше повече на негова сестра, а не на съпруга. Хората често изтъкваха тази прилика.

Пам се отдалечи от тях, за да обърне внимание на гостите. А Брад положи минимални усилия в това отношение. Запозна се с няколко души и изпи две чаши вино, които направиха вечерта по-поносима. Заговори се с някаква жена, която бе партньорка на Пам по тенис. Тя имаше рекламна агенция, за която бе чувал, но докато я слушаше, главата му започна да се върти и накрая я остави, за да се присъедини към кръга адвокати, разположили се близо до бара. Познаваше почти всички, а с двама от тях бе работил във фирмата на баща й. Бяха симпатични момчета и разговорът с тях бе приятен, което не можеше да се каже за разговора, който трябваше да води с двете си съседки по маса. И двете водеха оживен обществен живот и бяха омъжени за мъже, за които Брад само бе чувал и никога не бе срещал. Беше му изключително трудно да поддържа разговора с тях, за него това бе истинско мъчение. След вечерята успя да се измъкне. Приемната бе претъпкана с преситени, щастливи хора, които пиеха бренди. Повечето сякаш имаха намерението да останат цяла нощ. Пам бе потънала в разгорещени дебати с някакъв известен адвокат по данъчно облагане, което не му бе интересно. А правото, което той практикуваше, не беше интересно на останалите гости.

Брад почувства как го залива вълна от изтощение, затова се скри в кабинета си, светна лампата и затвори вратата. Свали черната папийонка и я захвърли на масата, сетне седна на бюрото и въздъхна. Беше безкрайна вечер и той можеше да мисли единствено за това, колко много му липсват момчетата. Мечтаеше за онези празници, които организираха, когато децата бяха малки, когато Денят на благодарността все още означаваше нещо за него и не бе повод да се поканят четиридесет непознати души вкъщи. Пам използваше всяка възможност да напълни къщата с хора, които можеха да й бъдат полезни, но рядко се срещаше с онези, които наистина означаваха нещо в живота им. Макар че от тях бяха останали само неколцина и двамата с жена му вече нямаха общи приятели. Неговите бяха адвокати и обществени защитници, а нейните — политици и кариеристи, катерачи по социалната стълбица, шефове на корпорации, които тя искаше да примами като клиенти на фирмата. Брад знаеше, че дадена вечер не е успешна за нея, ако не е „отбелязала точка“, както казваше.

Той погледна компютъра и му се прииска да напише имейл на Джейсън и Дилан, за да им пожелае щастлив Ден на благодарността. Вместо това изписа адреса на Фейт в Ню Йорк. Там беше почти два сутринта.

Здрасти… будна ли си още? Как мина Денят на благодарността? Вероятно няма да го прочетеш, преди да се събудиш сутринта. Най-сетне успях да се измъкна. Напълно озверях. Четиридесет души за вечеря в официално облекло. Нищо не можех да направя, освен да се чудя на абсурдността и безсмислието да празнуваш Деня на благодарността с вратовръзка. Липсват ми момчетата. Празниците са за това да бъдеш с децата и близките си. А ти как прекара? Мирно и тихо? Сигурно си щастлива, че момичетата са си у дома. Завиждам ти. Утре ще работя. Има две нови хлапета в затвора и трето, на което ще ме назначат за защитник. Какво става с тези деца? Щеше да е хубаво, ако нямаха нужда от мен и живееха обикновен живот, каквото и да значи това. Чувствах се толкова глупаво тази вечер сред тълпа от непознати, всички облечени като сервитьори. Пам обича тези неща. Бих искал да мога да кажа същото, но… Извинявай, че ти се оплаквам. Просто съм изморен, затова. Скоро ще ти се обадя. Весел празник, между другото.

С обич, Брад

Той се зарови сред някакви документи, защото не му се връщаше обратно при гостите. Имаше намерение да се измъкне по задните стълби и да си легне. Утре го чакаше дълъг ден. И Пам често напускаше неговите партита по-рано. Той винаги го правеше дискретно, така че да не обиди гостите, нито да ги накара да си тръгнат. Беше сигурен, че тя и много от другите ще останат до късно след полунощ. Но той щеше да бъде много по-щастлив, ако не е сред тях.

Тъкмо загаси осветлението в кабинета си, когато компютърът му съобщи, че има поща. Кликна бутона и видя, че е от Фейт. Усмихна се и седна отново пред екрана.

Здрасти… приятна изненада. Все още съм будна. Твоят празник изглежда фантастичен. Ние бяхме само четиримата, но не ни беше весело. Започна добре, пуйката стана супер, всички харесаха вечерята. След което избухна страхотен скандал заради моето учене. Зоуи се скара с баща си, Алекс й отговори, момичетата се скараха помежду си. Всеки отиде в отделен ъгъл, след което момичетата излязоха с приятели, а Алекс си легна. Сега Зоуи е вкъщи, Ели още не се е прибрала. Двете са сърдити, а Алекс не ми говори. Грешката наистина е моя. Той бе категорично против връщането ми в университета, аз изгубих контрол и се развиках. Това го изкара извън нерви. Наговори някои грозни и наистина обидни неща, Зоуи скочи да ме защитава. Изобщо не трябваше да реагирам и всичко щеше да бъде наред. Би трябвало да знам тези неща по-добре. За бога, та аз съм възрастен човек! Той нарочно ме нервира и дразни така, предполагам. В края на краищата, ми каза да правя каквото си искам, но намекът бе, че ако се издъня, сама ще съм си виновна. Ще си сърбам попарата. Това е един вид победа за мен, но не и на тази цена — момичетата се изпокараха. Те имат толкова малко време да са заедно, а вечерята завърши с пълно фиаско. Надявам се, преди да си заминат, да се сдобрят. Защо нещата винаги са толкова сложни? Какво се случи с мирния прекрасен празник, споделян от хора, които се обичат, и защо не могат да бъдат добри един към друг и да си казват хубави неща? Поне момичетата са тук. Благодарна съм за това. Извинявай за оплакването. Опитвам се да остана будна, докато Ели се прибере, така че да й се извиня, но вече е два след полунощ и смятам да си лягам. Весел празник и на теб, батко.

С обич, Фред

Писмото й го зарадва, но същевременно му стана мъчно. Този следобед сигурно е бил много тежък за нея. Поне двамата с Пам вече не се караха. Той правеше всичко възможно да избягва сцените.

Много бързо написа отговор, в случай че все още не си е легнала. Но тя знаеше колко бързо й отговаря и реши да изчака няколко минути, за да види дали наистина няма да й пише. И, разбира се, получи ново писмо. Имейлите бяха като кутия с бонбони, която си подаваха, и никой не бе в състояние да откаже и да не отговори моментално, ако това бе възможно.

Скъпа Фред, имам усещането, че си изкарала тежък ден. Но също така си постигнала победа, щом Алекс ти е дал мълчаливото си „съгласие“ (мразя да приема, че той има някаква власт над теб) да се върнеш на училище. Това е наистина добра новина. Проблясък на лъч надежда. Съжалявам за момичетата. На тях сигурно също им е тежко, ако Алекс ги е поставил в това положение. Ти винаги си била миротворец и подозирам, че още си, ако не си се променила от времето, когато успокояваше Джак и мен по време на нашите редки спречквания. Но не можеш да оправиш всичко за всички, Фред. За тях понякога е полезно да не са съгласни с баща си или дори да те защитават пред него. Важното е, че все още сте заедно и ти си успяла да отстоиш правата си. За децата е хубаво да видят това, дори ако то ще предизвика известно несъгласие сред отборите. Ще се оправят. Най-важното е, че ти е дал зелена светлина за училище, защото сега ще се чувстваш по-малко виновна и наистина ще можеш да го направиш. Мисля, че догодина трябва да отидеш в Нюйоркския университет.

О, знаеш ли, забравих да ти кажа. Ще бъда в Ню Йорк след няколко седмици. Точно за Коледа. Има национална конференция на адвокатите по защитата и мисля, че може да науча някои интересни неща. Ще остана само два дни и ще бъда наистина много зает.

Надявам се, че ще отделиш една минута от времето си, за да вечеряш или обядваш с мен.

Беше изключително благодарен, че поддържаха контакт. Всъщност, дори бяха създали още по-здрава връзка, отколкото преди години. Този път беше твърдо решил да не я изпуска от очи в името на доброто старо време, заради Джак и заради себе си.

Ще ти съобщя датите и програмата, когато отида в офиса си — продължи писмото Брад. — Ще бъде хубаво да те видя. Надявам се, че времето няма да бъде прекалено лошо. Нямам търпение да видя как вали сняг. Трудно ми е да изчакам до настъпването на този ден. Лека нощ, Фред, време е да се връщаш на училище!

Фейт се усмихна, докато четеше, и набързо написа няколко думи.

Благодаря за подкрепата. Благодарение на теб денят вече не ми изглежда като пълно фиаско. Бях разстроена цялата вечер. Нямам търпение да те видя. Ще се опитам да подредя програмата си — пошегува се тя. — Ще наредя на секретарката да провери ангажиментите ми и да ти съобщи кой ден ще бъде удобен за мен. А сега сериозно, напълно съм на твое разположение. Просто ми кажи кога пристигаш. Лека нощ, пожелавам ти хубав ден утре.

С обич, Фред

Брад се засмя и изключи компютъра. Денят беше дълъг, вечерта досадна и отегчителна, а за нея и тъжна. Но поне поддържаха връзка. И това беше нещо. Прекрасният дар на приятелството и братската любов между двама стари приятели. Така Брад разбираше нещата. Денят на благодарността беше точно за това и той бе благодарен, че Фейт съществува в живота му.