Даниел Стийл
Съпруга на конци (2)

2.

Когато на другия ден Фейт се събуди от звъна на будилника в осем, Алекс вече бе тръгнал за Чикаго. Погребението беше в девет и тя бе обещала на своята доведена сестра да я вземе с наетата лимузина. Алисън бе с четиринадесет години по-голяма от Фейт — вече на шестдесет и една, но изглеждаше на хиляда. Имаше деца, които бяха почти на възрастта на Фейт. Най-големият й син бе на четиридесет, но Фейт ги познаваше съвсем бегло. Всички те живееха в Канада, на север от Квебек. Алисън никога не бе поддържала особено близка връзка с доведената си майка, нито с Фейт. Когато баща й се ожени за майката на Фейт, тя вече бе омъжена и имаше деца. А доведените й роднини — Джак и Фейт, не представляваха никакъв интерес за нея.

Алисън и баща й не бяха близки по същата причина, поради която той не бе близък и с Фейт. Чарлс Армстронг изобщо не знаеше как да се държи с момичетата. Бе завършил Уест Пойнт и бе направил кариера в армията. Когато се ожени за майката на Фейт, бе на четиридесет и девет и току-що се бе уволнил. И се отнасяше към своите доведени деца като към кадети от армията. Проверяваше стаите им, издаваше команди, разпореждания, налагаше наказания — дори остави една нощ Джак навън под дъжда заради това, че се бе провалил на един изпит в училище. Фейт тайно го пусна да влезе през нейния прозорец и го скри под леглото си, а на сутринта хвърли отгоре му кофа вода, така че дрехите му да бъдат мокри, и той се промъкна обратно навън, докато изгрее слънцето. Чарлс не ги хвана, но ако беше усетил измамата, сигурно щяха да си платят скъпо за номера.

Майка им никога не се месеше, нито ги защитаваше, така както не правеше това и в предния си брак. Избягваше противоречията и конфронтациите на всяка цена. Единственото, което искаше, беше спокоен живот. Първият й брак бе труден, лишен от емоции. Последваха две години на големи финансови проблеми, след като мъжът й умря и я остави затънала в дългове. Затова беше благодарна на Чарлс, който я бе измъкнал от бъркотията и бе поел ангажимент да се грижи за нея и децата й. Не я интересуваше, че той рядко говори с нея и издава заповеди с лаещ глас. Като че ли всичко, което новият й съпруг искаше от нея, бе да му бъде подръка и да чисти къщата му. А Джак и Фейт трябваше безпрекословно да изпълняват заповедите му, да получават добри оценки и да не му се пречкат пред очите. Точно това подготви почвата и двамата да се оженят за хора, които бяха също толкова равнодушни, студени и безчувствени, колкото Чарлс и майка им, а такъв бе и баща им.

Фейт и Джак дълго бяха обсъждали този въпрос в периода, когато за пореден път Деби го бе напуснала и се виждаха по-често. Двамата си даваха ясна сметка за приликата между родителите им и партньорите, които бяха избрали. Бяха се събрали със студени, безсърдечни хора, които не притежаваха топлота и не изпитваха привързаност. Въпреки че в началото Алекс й бе изглеждал доста по-емоционален. Но скоро след раждането на Елоиз той видимо охладня. А след това отчуждението се задълбочи и ускори. Просто такъв му беше характерът. Фейт престана да се възмущава или обижда от поведението му. Прие нещата такива, каквито бяха.

Освен това Алекс бе по-задълбочен и по-умен от Чарлс. Пастрокът й беше откровено груб, суров мъжкар, възпитаник на военната академия Уест Пойнт от глава до пети. Но с годините малко по малко и Алекс бе заприличал на Чарлс. Едва сега Фейт си даде сметка, че майка й сигурно бе страдала. Начинът, който бе избрала за защита, бе да стои на разстояние от него. Бе съумяла да скрие от децата си, че подобен живот я отвращава, разочарова и измъчва, и без да каже нито дума, бе правила всичко, което се очакваше от нея. Остана омъжена за Чарлс цели тридесет и четири години, до деня на смъртта си. Нямаше вид на щастлива, и децата й го виждаха. Това не бе бракът, който Фейт би искала за себе си, и все пак, по някакво странно стечение на обстоятелствата, беше точно бракът, който имаше сега. Чудеше се защо не бе прозряла това, когато се омъжи за Алекс. Деби, съпругата на Джак, беше също толкова студена и безчувствена като собствения й съпруг.

Всичко това накара Фейт да проявява открито привързаността си към Зоуи и Елоиз. Държеше се по същия начин и с Алекс. Но той бе дал ясно да се разбере, че проявата на чувства е нещо, което не само го кара да се чувства неудобно, но и не се нуждае от него. Той искаше обикновен живот, успешна кариера, хубава къща и жена, която да го чака в нея, да удовлетворява желанията му, докато той самият се бори в света на бизнеса. Но не изпитваше никаква необходимост от малките вълнения и топлината, които Фейт с удоволствие му предлагаше. Затова цялата любов, която напираше да излезе от нея, тя прехвърли върху брат си и момичетата.

Когато Фейт излезе в десет и петнадесет, лимузината чакаше пред къщата. Беше облечена с черна рокля и палто, черни чорапи и черни кожени обувки с високи токчета. Русата й коса бе събрана на тила в малък спретнат кок, също както и предишния ден, и единственото бижу, което носеше, бяха две перлени обици на майка й, които Чарлс й бе дал след смъртта й. Изглеждаше спокойна и смирена, притихнала и достойна, красива и въпреки строгото облекло, по-млада от годините си. В лицето й имаше нещо открито и мило, усмивката й бе приятна и нежна, излъчваща топлина. Когато носеше сини джинси и пуснеше косата си, изглеждаше почти колкото дъщерите си. Каквито страдания и скърби да бе преживяла, те очевидно не бяха се изписали върху лицето й. Когато се мушна на задната седалка на лимузината, тя мислеше за Джак. Беше сигурна, че ако брат й беше тук, щеше по някакъв начин да я ободри, дори и в ден като този. Щеше да направи нещата по-лесни, като измисли някаква детинщина, нещо лекомислено или абсурдно, което да прошепне в ухото й. Само мисълта за това я накара да се усмихне, докато пътуваше към хотела на Алисън. Джак винаги бе изпълнен с непокорство и игрива закачка до деня на неочакваната си и ненавременна смърт.

Брат й беше адвокат в една правна кантора на Уолстрийт и бе обичан от своите колеги и приятели. Единствено Алекс го намираше лекомислен, дързък и неуважителен и постоянно водеше спорове с него. Двамата бяха на противоположни мнения почти по всички въпроси, а Джак смяташе зет си за досаден и отегчителен човек, макар че рядко се изказваше по този въпрос от уважение към Фейт. Знаеше, че няма смисъл да споделя мнението си. Фейт също не харесваше неговата съпруга и ако си говореха за това, просто щяха да направят контакта между семействата си по-труден. През повечето време съпрузите им бяха забранена тема. Табу, което те пренебрегваха само в редки случаи и по взаимно съгласие. Но Джак бе достатъчно мъдър и не критикуваше Алекс, главно от любов към сестра си.

Алисън и съпругът й я чакаха пред хотела. Те изглеждаха солидна и почтена възрастна двойка. Имаха голяма и преуспяваща ферма в Канада от цели четиридесет години. Тримата им синове помагаха във фермата и не бяха дошли за погребението, а дъщеря им си бе останала вкъщи поради болест. Алисън и съпругът й Бертран явно се чувстваха неловко с Фейт. Тя беше елегантна и имаше лъскав градски вид. Макар че Алисън я познаваше още от дете, двете се виждаха много рядко като възрастни. Животът им течеше в различни измерения, в съвсем различни светове.

Когато попитаха за Алекс, Фейт обясни, че се налага да лети за Чикаго. Алисън кимна, беше го срещала само няколко пъти и за нея той бе като жител на друга планета. Никога не бяха проявявали интерес към него, нито пък той бе направил някакви усилия за сближаване по време на мимолетните им срещи, както когато се видяха на погребението на майката на Фейт. Алекс знаеше, че Алисън не означава нищо за съпругата му. Фактически двете жени бяха абсолютно непознати една за друга, макар че бяха свързани с роднински връзки цели три десетилетия. Докато пътуваха към църквата, Фейт не можеше да не си зададе въпроса дали след днешния ден някога изобщо щяха да се видят отново. В действителност не изпитваше никаква привързаност към доведената си сестра, макар да усещаше, че това увеличава още повече чувството й за загуба. Все пак тази жена беше още един човек, който щеше да изчезне от живота й. Сякаш цялото й съществуване представляваше някакъв процес на обелване и изхвърляне. В живота й вече никой не влизаше, всички излизаха. Джак, майка й, Чарлс, дъщерите й… а сега и Алисън… През последните месеци усещането, че непрекъснато губи, ставаше все по-натрапчиво. Смъртта на Чарлс, макар и не ненадейна, защото от дълго време беше болен, и съвсем навременна, защото бе на осемдесет и четири години, й изглеждаше като още един порив на вятъра. Още едно отбрулено листо. Още едно заминаване. Още едно сбогом. Още един човек се разделяше с нея.

По пътя към църквата говориха съвсем малко. Алисън изглеждаше спокойна и твърда. Двамата с баща й се виждаха рядко и не бяха близки. Тя уведоми Фейт, че иска да покани присъстващите на погребението да дойдат след церемонията в хотела, така че може да включи някой, когото би искала. Беше наела голяма трапезария и бе поръчала бюфет, което според Фейт бе много мил жест. Беше трогната, когато й предложи. Щеше да бъде хубаво по отношение на приятелите на родителите й.

— Не съм сигурна, че познавам много хора — отвърна искрено тя.

В некролога, който бяха дали за публикуване във вестника, бе оповестено кога и къде ще бъде погребението, а самата тя се бе обадила на някои приятели и познати на родителите й. Но повечето от старите им приятели бяха починали или бяха в старчески домове. Чарлс и майка й живееха в Кънектикът от дълги години и имаха много близки семейства, но след смъртта на майка си Фейт премести Чарлс в града, за да й бъде по-лесно да се грижи за него, тъй като през цялата последна година той боледуваше. Смъртта му не бе изненада за никого. Но беше трудно да се каже колко души щяха да дойдат на погребението. Фейт подозираше, че едва ли ще са много. Веднага след службата в църквата щяха да отидат на гробището. Двете с Алисън смятаха, че най-вероятно, когато се върнат в хотела, ще минава един и половина. Възнамеряваха да приемат хората през остатъка от следобеда, така че Алисън и Бертран да успеят да отлетят за Канада още същата вечер в осем. А Фейт и Алекс щяха да отидат на бизнес вечерята, която щеше да бъде полезно разнообразие след потискащия следобед.

И тримата бяха силно изненадани, когато влязоха през страничната врата в църквата и видяха колко много хора бяха дошли и вече седяха по пейките. Чарлс бе уважаван член на обществото в малкото градче в Кънектикът, където живееха. Макар и със суров нрав, хората го ценяха и го смятаха за почтен човек, забележителен и дори интересен. През младостта си той бе живял на няколко доста екзотични места по света и често разказваше забавни истории, макар да не бе споделял много от тях с жена си и доведените си деца. Но хората от неговия кръг го смятаха за интересен събеседник и имаха добро мнение за него. С тях той не бе толкова студен, колкото у дома си, и правеше значително повече усилия, което винаги бе изглеждало изключително странно в очите на Фейт. Особено след като рядко обменяше повече от няколко думи с майка й, нея и Джак. Фейт въобще не можеше да разбере, нито да проумее какво е харесала майка й в него, освен че бе солиден гражданин и някога е бил хубав мъж. Според нея вторият й баща беше напълно и безвъзвратно лишен от чар.

Службата започна точно в единадесет. Бяха избрали музиката един ден по-рано. Ковчегът стоеше на няколко крачки от тях, отрупан с цяла камара бели цветя. Фейт използва услугите на собствения си цветар, който достави и подреди цветята в църквата, а тя пое разноските, при което Алисън въздъхна с облекчение. Самата служба беше семпла и кратка. Чарлс принадлежеше към презвитерианската църква, макар че майка й бе католичка и се бе венчала за него в католическа черква. Но никой от тях не бе прекалено усърден във вярата си, макар че самата Фейт и брат й често ходеха заедно на литургии почти до деня на смъртта му.

Проповедта беше кратка и безпристрастна, изглеждаше съвсем подходяща за човек като Чарлс. Той не бе от хората, за които ще се пеят химни, ще се четат стихове или ще се разказват анекдоти. Свещеникът изброи качествата му, говори за образованието му в Уест Пойнт и за военната му кариера, като се обърна към Алисън и Фейт. Той доста се смути, понеже сбърка и обяви и двете за дъщери на Чарлс, но Алисън не обърна внимание. Накрая всички изпяха псалма „Удивителна милост“, а докато произнасяше думите, Фейт почувства как по бузите й се стичат сълзи. По неизвестна причина неочаквано си спомни Чарлс като млад, когато с Джак бяха още деца и той ги взе веднъж със себе си на езерото, за да научи брат й да лови риба. Джак имаше големи светли очи и гледаше Чарлс с любов, което се случваше изключително рядко — когато пастрокът им не го ругаеше или наказваше. Сега в спомена си виждаше как Чарлс се е навел над брат й и му показва как да държи въдицата, а Джак се е ухилил от ухо до ухо… Това я накара да страда още повече за брат си, затвори очи и почувства топлината на слънцето от онзи августовски ден да докосва лицето й. Сърцето я заболя, докато си спомняше онова време. Сега всичко си бе отишло, всичко бе свършило. Част от живота й представляваше само спомени.

Фейт не можеше да спре сълзите, които продължаваха да се стичат по лицето й, а в гърлото й заседна ридание, докато носачите от погребалния дом бавно изнесоха ковчега, точно както бяха направили и с Джак преди три години. Тогава приятелите му поеха ковчега, а той имаше много приятели. На неговото погребение дойдоха стотици хора, но за Фейт споменът беше замазан и неясен. Този ден тя бе толкова объркана и шокирана, че не можеше да си спомни почти нищо, което впоследствие се оказа истинска милост. Но докато наблюдаваше как ковчегът на Чарлс минава по средната алея, мъчителните спомени за погребението на Джак се събудиха. Последва Алисън и Бертран навън. Тримата застанаха във вестибюла, където носачите поставиха ковчега в катафалката, а те — живите роднини на починалия, изчакаха, за да стиснат ръцете на приятелите му.

Покрай тях бяха минали почти половината от присъстващите, когато Фейт дочу зад себе си един толкова познат глас, че единственото, което можеше да направи, бе да зяпне от изненада. Тъкмо стискаше ръката на една жена, приятелка на майка й, когато чу как мъжът произнесе една дума.

— Фред.

На лицето й цъфна широка усмивка въпреки тъжните обстоятелства и тя цялата засия, като се обърна. На света имаше само един човек, който я наричаше така, освен Джак. Всъщност той беше измислил това име, а брат й го бе възприел. Това беше нейният детски прякор. Той винаги казваше, че Фейт е глупаво име, име за момиче, и я нарече Фред.

Сега Фейт се обърна и го погледна. Не можеше да повярва, че е тук. Не беше се променил с годините, макар че бе на една и съща възраст с Джак. На четиридесет и девет Брад Патерсън все още изглеждаше като момче, когато се усмихнеше. Имаше зелени очи със същия цвят като нейните, върлинесто слабо тяло, което винаги е било прекалено мършаво, но сега изглеждаше малко по-приемливо. Когато бяха деца, тя винаги му се подиграваше, че има крака като на паяк. Усмивката на лицето му бе сияйна, имаше трапчинка на брадичката и цял облак тъмна коса, която все още не бе започнала да посивява. Брад бе най-добрият приятел на брат й още от времето, когато бяха на десет. Фейт бе на осем години, когато за пръв път го видя, тогава той боядиса косата й зелена за деня на Свети Патрик. Тя, Джак и Брад смятаха това за страхотна идея, но майка й никак, ама никак не бе въодушевена.

Брад винаги имаше милион и един планове и заговори в главата. Двамата с Джак бяха заедно във всичко и неразделни дванадесет години. Двамата учеха заедно в „Пен Стейт“ и се разделиха чак когато трябваше да продължат във факултетите по право. Брад отиде да учи в „Боалт“, Бъркли, а Джак — в „Дюк“. На Западния бряг Брад се влюби в едно момиче и остана там. Тогава срещите им се разредиха. Ожени се и имаше близнаци, които бяха на възрастта на Елоиз. Времето минаваше, а Джак летеше на всеки няколко години, за да се видят. Но Брад престана да идва в Източните щати. Минаха много години преди Фейт да го види отново — това стана на погребението на брат й. И двамата бяха неутешими и прекараха дълги часове да говорят за него, сякаш като си разказаха всичко, което си спомняха за Джак, щяха да го върнат обратно при живите. Брад гостува в къщата й и се запозна със Зоуи и Елоиз. Тогава момичетата бяха на петнадесет и двадесет и една. Алекс никак не бе впечатлен от него, държеше се пренебрежително и смяташе, че гостът им е придобил манталитета на жителите на Западния бряг, но Фейт подозираше, че отношението му се дължи главно на факта, че е приятел на Джак. Не обърна внимание на поведението на съпруга си, защото искаше да има Брад до себе си, да се облегне на него. Двамата си писаха около година, но после отново прекъснаха връзка. Явно нейният живот не го интересуваше. Не беше го виждала от погребението на Джак, не бяха се чували почти две години. Така че, когато го видя да стои пред нея, направо онемя и не можеше да проумее защо се е озовал тук.

— Какво правиш в Ню Йорк? — Усмивките им можеха да осветят цялата църква.

— Дошъл съм на една конференция и вчера случайно видях некролога във вестника. Помислих си, че трябва да дойда. — Усмихваше й се също както преди четиридесет години. Все още й приличаше на момчето, което беше някога, и в сърцето й винаги щеше да си остане такъв, без значение колко е остарял. Пред очите й оживяваше тяхната младост. Брад бе единият от тримата мускетари. Фейт му беше благодарна, че е дошъл. Неочаквано й стана по-леко, представи си, че Джак също е някъде тук, из тълпата от хора. — Пък и знаех, че ще те видя. Изглеждаш прекрасно, Фред.

Когато бяха деца той постоянно и безмилостно я дразнеше, а по-късно, след като навърши тринадесет, тя се влюби в него и страдаше силно от това, че не й обръща внимание и я подиграва. Три години по-късно, когато той отиде в колежа, Фейт вече бе преодоляла увлечението си и се срещаше с момчета на нейната възраст. Брад обаче си остана един от най-добрите й приятели. Съжаляваше, че са загубили връзка, но наистина бе трудно да се поддържат близки отношения от разстояние. Все пак бе запазила спомените и естественото емоционално привличане, което все още чувстваше към него. И двамата безкрайно ценяха годините от детството, които бяха прекарали заедно.

Фейт го покани след погребението в хотела и той охотно се съгласи. Очите му сякаш я изпиваха. Личеше колко е развълнуван да я види. Не по-малко бе и нейното вълнение.

— Ще дойда — увери я Брад. Беше я видял да плаче, докато пееше „Удивителна милост“. И той самият се разплака. Не можеше да чуе този химн, без да си спомни погребението на Джак преди три години. Това бе един от най-черните дни в живота му.

— Би било много мило от твоя страна — отвърна Фейт, усмихвайки му се, докато хората минаваха покрай нея, за да стиснат ръката на Алисън и Бертран.

— Чарли беше готин — каза мило Брад. Наистина той имаше по-хубави спомени за него, много по-приятни от тези на Фейт. Двете момчета бяха правили с Чарлс неща, на които Фейт изобщо не бе поканена, понеже беше момиче — като лов на сърни или риболов в езерото. Старецът беше много добър учител в подобни дейности, но никога не му мина през ума да вземе и Фейт.

— Освен това — добави Брад — исках да те видя. Как са момичетата? — попита и тя се усмихна отново.

— Страхотно. Но безвъзвратно отлетяха. Елоиз е в Лондон, а Зоуи е първа година в „Браун“. А твоите близнаци?

— Надявам се, добре. За една година са в Африка, преследват лъвовете. През юни завършиха университета в Лос Анджелис и заминаха веднага след това. Ще ми се да отида да ги видя, но нямам никакво време.

Фейт знаеше, че преди няколко години Брад създаде собствена фирма. Освен това се занимаваше с обществена дейност — защита на непълнолетни, обвинени в престъпления. Джак я бе осведомявал за живота на приятеля си, а и с Брад си бяха поговорили на неговото погребение. Но сега нямаше време да продължават разговора, Алисън й даваше знаци, че трябва да тръгват към гробището. Фейт кимна и го погледна отново.

— Трябва да вървя. Значи ще дойдеш след това в хотела, нали? „Уолдорф“.

Приличаше отново на момиченцето, което си спомняше, и той й се усмихна. Искаше да я прегърне през рамо и да я притисне към себе си. Нещо в очите й му подсказваше, че преживява тежки времена. Не беше сигурен дали е заради Джак, или причината е друга, но в дълбините им се спотайваше печал, която трогна сърцето му и то се сви, както когато бяха деца и тя страдаше за нещо. Винаги се бе смятал за неин покровител. И все още се чувстваше такъв.

— Ще бъда там.

Фейт кимна, в същия момент ги разделиха двама души, които изказаха съболезнованията си и стиснаха ръката й.

Брад й махна за довиждане и се отдалечи. Имаше да свърши някои неща, преди да отиде в хотела. Не идваше често в Ню Йорк и искаше да посети някои от любимите си места, а също и няколко магазина, които харесваше. Нямаше нищо против да отиде на гробището заедно с нея, но не искаше да се натрапва. Знаеше, че ще й бъде тежко, главно заради Джак. Гробищата и погребенията вече й бяха до болка познати. Докато я гледаше как се качва в лимузината, която пое след катафалката, той осъзна, че не видя съпруга й до нея. Зачуди се дали помежду им не се е случило нещо — може би са се разделили? И дали това не бе причината за тъгата в очите й? С Джак си бяха говорили след брака й с Алекс и никой от двамата не бе особено въодушевен. Още тогава Алекс им изглеждаше прекалено сериозен, студен и затворен човек, но Фейт с ентусиазма на влюбена настояваше пред брат си, че е чудесен, страхотен мъж и че е много по-мил, отколкото изглежда. А Брад не бе достатъчно близък с нея, за да я пита как вървят нещата. Все пак му се стори странно, че Алекс не присъства на погребението.

Краткото опело на гробищата бе повърхностно и мрачно. Свещеникът прочете няколко молитви, Алисън каза няколко думи, докато съпругът й стоеше мълчаливо до нея. Сетне всеки от тях остави по една роза върху ковчега и се отдалечиха мълчаливо. Бяха решили да не останат, когато полагат ковчега в земята. Гледката бе прекалено тежка и тъжна. На гроба бяха дошли само шепа хора, така че час и половина по-късно всички бяха на път към града. Октомврийският ден беше прекрасен и слънчев. Фейт бе благодарна, че поне времето бе на тяхна страна и не валеше. На погребението на Джак валеше като из ведро, което направи нещата още по-потискащи. Не че ако имаше слънце, щеше да бъде различно. Нищо не би могло да върне Джак. Това без съмнение бе най-ужасният ден в целия й живот.

Погребението на Чарлс беше различно. Наистина бе тихо и тъжно. Накара я да се замисли за майка си, за брака й с Чарлс, за годините, които двамата с Джак прекараха с тях. Попарена и ужасена от собствения си баща, първоначално Фейт се страхуваше от Чарлс. Не бе сигурна какво ще й се случи, не знаеше какво да очаква. Беше безкрайно облекчена да открие, че той не проявява никакъв сексуален интерес към нея. По нрав бе неотстъпчив и суров. Често викаше и се караше, наказваше ги сурово. Когато го направи за пръв път, тя се разплака, но само Джак хвана ръката й за утеха. Майка й замълча и не каза нищо в тяхна защита. Избягваше да възбужда спорове и не закриляше децата си, което в очите на Фейт бе истинско предателство. Майка й искаше нещата да вървят тихо и кротко, без значение какво щеше да струва това, дори бе готова да пожертва Фейт и Джак, ако трябва. Тя отстъпваше за всяко нещо на Чарлс и се съгласяваше безропотно с него, дори когато ставаше дума за собствените й деца. Единствено Джак защитаваше Фейт по всякакви начини. Той беше нейният герой през целия й живот до деня, в който загина. Това я накара да се сети за Брад и колко бе доволна, че е тук. Очакваше с нетърпение да го види в хотела. Опита се да пренастрои мислите си и да се откъсне от болезнените спомени. Бяха прекалено тежки и прекалено много.

Колата спря пред хотела и Фейт освободи шофьора на лимузината. Или щеше да се върне пеша, или да вземе такси, а Алисън и Бертран щяха да си поръчат такси до летището в шест часа. Оставаше им да прекарат няколко часа с приятелите на Чарлс. Когато влязоха вътре, Алисън все още държеше в ръце сгънатото знаме, което взе от ковчега на баща си. С него прилича на вдовица от войната, помисли си Фейт, докато прекосяваха фоайето и се качиха в асансьора.

Стаята, която Алисън бе наела за следобеда, беше елегантна и семпла. В единия ъгъл имаше голямо пиано и бюфет, покрит със сандвичи, сладкиши и кейкове. Имаше кафе, а сервитьорите предлагаха на хората напитки и вино. Яденето бе просто, но вкусно. Първите гости започнаха да пристигат почти веднага след като Фейт свали палтото си. Тя с облекчение видя, че третият човек, който влезе в стаята, беше Брад.

Гледаше го и му се усмихваше цяла минута, докато той прекосяваше помещението. Това я накара да си спомни как изглеждаше като дете. Винаги стърчеше над нея, а когато тя наистина бе съвсем малка, обикновено я хвърляше във въздуха или я люлееше на люлката. Винаги бе около нея през детството и юношеството.

— Как мина? — попита Брад, докато сервитьорът му поднесе чаша бяло вино и той отпи една глътка.

— Добре. Не искам повече да организирам погребения. Не искам да ходя на гробища. Мразя ги. Но нямаше как да избягам — рече тя, като се намръщи леко. И двамата знаеха причината.

— Да, аз също не ги обичам. Къде е Алекс, впрочем? — Очите им се срещнаха и неговите питаха повече от произнесените думи.

Фейт въздъхна и се усмихна.

— Трябваше да отиде в Чикаго, за да се срещне с клиенти. Ще се върне тази вечер. — В тона й нямаше укор, но Брад си помисли, че съпругът й би трябвало да е тук заради нея. Беше изненадан и дори малко раздразнен от отсъствието му, но едновременно беше и доволен. Това му даваше възможността да бъде само с Фейт, да говори с нея. Беше изминало твърде много време откакто говориха за последен път.

— Много лошо. Че е в Чикаго, искам да кажа. Как върви животът ти? — Той се настани на облегалката на един стол и сега бе почти на същата височина с Фейт, която стоеше права срещу него.

— Добре, предполагам. Не мога да свикна, че и двете ми момичета ги няма. Не знам какво да правя сама. Продължавам да си повтарям, че трябва да се хвана на работа, но нямам никакви специални таланти. Мислех да се върна в правния факултет, но Алекс ме смята за луда. Казва, че съм била прекалено стара да се връщам в училище или да се явявам на изпити.

— На твоята възраст стара? Много хора го правят. Защо не и ти?

— Алекс казва, че когато получа адвокатски права, ще съм на толкова години, че никой няма да пожелае да ме наеме.

Това вече го ядоса. Всъщност никога не бе харесвал съпруга й.

— Но това са пълни глупости! От теб ще излезе страхотен адвокат, Фред. Мисля, че трябва да го направиш. — Тя му се усмихна в отговор и не се опита да му обясни, че е невъзможно да убеди Алекс. Мъжът й бе упорит и неотстъпчив човек.

— Алекс смята, че трябва да си стоя вкъщи и да си почивам, да вземам уроци по бридж или да се отдам на други светски занимания за запълване на свободното време. — Звучеше й ужасно и Брад бе съгласен с нея. Докато я гледаше, си спомни как се стелеше дългата й руса коса, и му се прииска да извади фибите от кока й и да я разпусне, в името на старото време. Винаги бе харесвал косата й, имаше цвят на бял лен.

— Ще се отегчиш до смърт. Мисля, че правният факултет е добра идея. Трябва да опиташ поне. — Същото щеше да каже и брат й, ако беше жив. Това отново запали ентусиазма й, но в този момент в стаята влезе нова група хора и тя отиде да ги посрещне. Разпозна няколко лица и им благодари за посещението, а след малко се върна при Брад.

— А какво прави Пам напоследък? Заедно ли работите? — И двамата бяха адвокати. Пам беше момичето, което бе срещнал в колежа, макар че бе завършила една година преди него. Джак бе кумувал на сватбата им, но Фейт я бе срещала само веднъж. Тогава й се видя твърда като кремък и това малко я плашеше, но със сигурност беше много интелигентна. В нейно лице Брад определено бе срещнал своята половинка.

— Не, и слава богу — усмихна се той. — Тя все още работи във фирмата на баща си. Тъст ми продължава да заплашва, че ще се оттегли, но вече е на седемдесет и девет и все още не се е пенсионирал, което ме кара да мисля, че никога няма да го направи. Тя е литигатор^[1] и ме мисли за ненормален заради онова, което избрах да върша.

— Защо? — Според Фейт неговата работа беше интересна и благородна. Беше й разказал, когато се видяха за последен път, че защитава най-различни малолетни хлапета, обвинени в доста сериозни престъпления.

— Едната причина е, че не печеля много пари. В повечето случаи ме назначава съдът, а в други или изобщо не ми плащат, или хонорарът е недостатъчен според нея. Работя денем, нощем и през почивните дни. Пам смята, че съм изоставил добре платената и удобна работа в кантората на баща й, за да вися по разни щатски затвори заради купища бедни хлапета, които със сигурност са неспасяеми. Всъщност някои от тях действително успяват да преобразят живота си, ако успеят да получат помощ. Работата ми е интересна. И ми действа добре. Ще те взема да практикуваш едно лято при мен, ако започнеш да учиш право — пошегува се той. — Но ще трябва да работиш безплатно, дори можеш да ми плащаш. Нямам нищо против.

Двамата се разсмяха и се отправиха към бюфета, където Алисън ги запозна с една двойка, която Фейт не бе срещала. Тълпата започна да оредява, но Алисън смяташе, че трябва да останат поне до пет от учтивост, в случай че някои хора закъснеят. Това даваше на Фейт възможност да прекара повече време със стария си приятел.

— Тъй. Какво друго, Фред? — попита я, когато седнаха, за да изядат по един сандвич с яйчена салата и кресон, малко ягоди и петифури. — Имаш ли някакви простъпки? Провинения? Глоби за неправилно паркиране? Углавни престъпления? Кражби? Можеш да ми се довериш, аз съм напълно дискретен — продължи Брад, а тя се разсмя. Смехът й го накара да осъзнае колко много му е липсвала през последните няколко години. Беше лесно да се отдалечат един от друг заради разстоянието, времето и прекалената заетост, особено неговата. И все пак в момента в който отново бяха заедно, все едно нищо не беше се променило. Ако не друго, отсъствието на Джак ги бе сближило още повече и бе създало още по-здрава връзка помежду им.

— Е, какво става с теб? — настоя той.

— Нищо — отвърна Фейт, кръстосвайки крака, докато го гледаше право в лицето. Брад все още бе невероятно красив мъж, осъзна тя, докато го наблюдаваше. Всички момичета бяха луди по него, макар че Джак в крайна сметка сваляше най-готините мадами. Брат й имаше чар, на който никой не можеше да устои, и същевременно бе някак срамежлив, стеснителен и нежен. Фейт много го бе обичала заради тази негова черта. — Ще бъдеш силно разочарован. Нямам никакви простъпки, нарушения на закона или углавни престъпления. Водя абсолютно скучен живот. Точно затова искам да се върна в колежа. Нямам какво да правя откакто Зоуи отиде в „Браун“. Животът ми е скучен и празен — просто съм „аут“. Алекс през цялото време е зает. Ели е в Лондон. Това е. Как ти се струва? Ужасно, нали? От време на време се включвам в някоя и друга благотворителна дейност, организирам събиране на фондове за бедни или сираци. Но мога да правя това и докато спя.

— А любовта? Какво ще кажеш за любовта, Фред? Женена си от сто години. Не ми казвай, че през цялото време си се държала прилично! — Така правеше и когато бяха деца. Винаги успяваше да изтръгне всичките й тайни с поведението си на по-голям брат, а след това я дразнеше и закачаше заради тях. Но този път тя наистина нямаше какво да му каже.

— Казах ти, водя съвсем скучен живот. И щом толкова се интересуваш, ще ти се изповядам — не, нямам никакви любовни приключения. Не мисля, че ми стиска, нямам достатъчно кураж за това. Прекалено е сложно, пък и не съм срещнала принца, когото искам. Бях непрекъснато заета с момичетата. Звучи ужасяващо досадно, нали? — Тя се разсмя и той също се усмихна. Зелените му очи бяха приковани в нея.

— Сигурно си лудо влюбена в Алекс — рече, а тя погледна замислено настрани и после отново се взря в очите му. Беше странно. Старата интимност все още съществуваше помежду им под прахта на изминалите години. Фейт му вярваше. Вярваше на момчето, което бе някога, и на мъжа, който бе сега. Той в известен смисъл заместваше Джак. Понякога дори го чувстваше по-близък, отколкото брат си. Може би защото тя и Брад бяха еднакви. Приличаха си. Джак винаги ги бе превъзхождал и имаше моменти, когато бе по-жесток, по-безмилостен. Можеше да обижда. А Фейт и Брад имаха много общи черти. В миналото тя му бе разказвала неща, които не бе посмяла да сподели с брат си.

— Не — отвърна честно и този път. — Не съм влюбена в него. Не и „лудо“, както казваш. Обичам го, той е добър човек, добър баща, добър съпруг. Мисля, че сме приятели. Всъщност не съм сигурна какво сме. Работата е първата му любов и той не се нуждае от някого, който да му е близък. Никога не е имал нужда и не е искал такъв човек до себе си. Живеем в една и съща къща, имаме деца, излизаме заедно на бизнес вечери и от време на време се виждаме с приятели. През повечето време всеки живее своя собствен живот. Понякога нямаме какво да си кажем.

Брад внезапно осъзна, че това бе причината за тъгата в очите й.

— Значи си много самотна, Фред — рече тихо, макар че собственият му живот не бе нито по-добър, нито по-различен от нейния. Години наред той и Пам рядко бяха нещо повече от обикновени познати. Нещата помежду им не вървяха добре, откакто се отдели и започна самостоятелната си работа, и жена му все още не можеше да му прости, че е напуснал фирмата на баща й. Приемаше го като предателство, лична обида. Бе взела много присърце нещата и така и не успя да разбере, че той бе избрал тази работа за свое добро. Онова, което вършеше, според него бе по-пълноценно и стойностно. Но то бе диаметрално противоположно на всичко, което съпругата му искаше и в което вярваше. За нея правенето на пари, при това на много пари, бе далеч по-важно от някакви си малолетни престъпници, справедливи каузи или нещастни деца и сираци.

— Понякога наистина съм самотна. — Фейт не искаше да признае, че всъщност през цялото време е така. Не й изглеждаше особено почтено по отношение на Алекс, а би прозвучало някак си жалко, ако го признаеше пред Брад. Сякаш се оплакваше. — Той е много затворен човек, пък и имаме различни интереси. Аз обичам хората, обичам децата, приятно ми е да се виждам с приятели, да ходя на кино, да излизаме заедно през уикендите. Отдавна обаче не правим всичко това. Алекс не вижда никакъв смисъл да върши неща, които не са свързани с работата му. — Дори играта на голф с клиенти или познанствата с хора, с които искаше евентуално да прави бизнес, бяха подчинени на това негово виждане за живота.

— Господи! — промърмори Брад, като прокара ръка през косата си и седна на стола с объркан поглед. Никак не му харесваше, че тя живее по този начин. Фейт заслужаваше повече, много повече, както винаги казваше Джак, и Брад бе напълно съгласен с това. — Имам чувството, че ми говориш за Пам. Единственото, за което мисли тя, е как да спечели повече пари. А аз, честно казано, Скарлет — той се усмихна свенливо, — пет пари не давам за това^[2]. Разбира се, че не бих искал да стигнем дотам да умираме от глад, но не вярвам това някога да се случи. Тя печели цяло състояние във фирмата на баща си, клиентите й са много и наистина са важни. А баща й смята да остави всичко на нея, когато се оттегли или умре, или каквото там му се случи. Имаме повече от достатъчно. Къщата ни е огромна и много хубава. Двете ни деца са прекрасни. Какво, по дяволите, можем да искаме? Колко трябва да спечелим? Най-хубавото е, че мога да си позволя всичко, което искам, и няма нужда да мамя клиенти или да върша някаква досадна работа. Обичам това, което правя. То означава много за мен. Мисля, че Пам се дразни, защото не печеля парите, които според нея бих могъл. Но в края на краищата на кого му пука за това, освен на Чичо Сам на 15 април^[3]? Имаме повече от достатъчно, което да оставим на децата си и пак да живеем комфортно. Ето защо аз реших, че е дошло време да връщам. Все някой трябва да го направи.

— Струва ми се разумно — съгласи се замислено Фейт. Струваше й се, че той е взел правилното решение, поне за себе си. Но също така подозираше, че то е създало голямо напрежение и е издигнало бариера между него и жена му.

— За Пам положението в обществото и престижът са над всичко. А това, както знаеш, е какво мислят другите за теб, в кои клубове ходиш, на какви партита и вечери те канят. Не знам, може би съм остарял или полудявам, но предпочитам да остана в една тясна затворническа килия с някое уплашено хлапе, вместо да отида на отегчителна официална вечеря и да седя до някоя стара кранта, която цял живот не е работила и няма какво да ми каже. — Той доста се разпали, докато говореше, и Фейт му се усмихна.

— Имам чувството, че това са моите думи. Подсказа ми най-добрата причина да се върна във факултета по право.

— Може би е — заяви въодушевено Брад. — Знам ли. Знам само, че трябва да направя нещо по-добро с живота си, а не само да планирам инвестициите на богати клиенти — какво да се купи, къде е по-добре да се вложат парите, какво имущество да се придобие, или да слушам хленченето и оплакването на разни хора от данъците и да се опитвам да им помогна, за да запазят състоянието си за глезените си синчета, за които е по-добре да започнат да печелят сами, но това вероятно никога няма да стане. Струваше ми се, че ще убия някого, ако остана във фирмата на баща й. — От години мразеше и ненавиждаше работата си в нея и копнееше да избяга оттам.

— А аз съм доста отегчена, че нямам какво да правя по цял ден — призна Фейт. — Измъчва ме чувството, че пропилявам живота си. Момичетата вече си имат свой път, Алекс си има своята работа. Сега, когато няма нужда да се грижа за тях, не знам с какво да запълня времето си. Единственото ми задължение е да готвя вечеря. Мога да ходя по музеи и да обядвам с някоя от малобройните ми приятелки.

— Ти определено трябва да се върнеш в правния факултет — подчерта твърдо той. — Освен ако не предпочиташ да тръгнеш на работа.

— И на каква работа? Какво мога да правя? Не съм работила откакто се роди Ели, а и преди това само възхвалявах плисираните полички. Можеш да правиш това на двадесет и две, но не и на моята възраст. Няма смисъл. Бедата е там, че не съм сигурна какво въобще мога да върша. Но Алекс ще получи удар, ако се върна обратно да уча.

— Това може би го плаши — предположи Брад. Фейт мислеше същото. — Може би повече му харесва да нямаш професия и да зависиш от него. Знаеш ли, това май важи и за Пам. Допадаше й, че работя за тях. Винаги й бях пред очите, можеше да ме наглежда. Това ме караше да се чувствам под похлупак. Хиляда пъти повече предпочитам да се чупя и да пътувам с метрото със собствените си пари.

— Едва ли ще се случи — отвърна убедено Фейт. — Струва ми се, че се справяш добре, и със сигурност си се захванал с правилното нещо. Пък и парите наистина не са проблем за някой от вас. — В известен смисъл това бе успокоително. Нямаше да го мисли дали има какво да яде.

— Парите са основен проблем за жена ми. Тя се оценява по този начин, според успеха и парите, които може да спечели. Докато за мен нямат никакъв смисъл в крайна сметка. Когато дойде краят ми, искам да знам, че съм направил добро, че съм подал ръка на някого, че съм променил един или два живота, че съм спасил едно дете или съм помогнал на някого да не разбие бъдещето си. Няма да мога да кажа това, ако спестявам данъците на хора, които така или иначе имат прекалено много пари.

— Струва ми се, че Алекс и Пам са близнаци — усмихна се Фейт.

Високо ценеше неговото мнение, още откакто бяха деца. И изпита силно съжаление, когато Алисън й напомни, че в пет часа трябва да освободят стаята, за да може да тръгнат в шест за летището.

— Всичко мина много добре — сподели тя с Фейт. — Всички присъстващи изглеждаха изморени, но повечето от старите приятели на Чарлс дойдоха, за да засвидетелстват своето уважение и добри чувства.

— Ти свърши отлична работа — похвали я Фейт, чудейки се дали изобщо някога ще се видят отново, и въпреки че никога не станаха приятелки, беше изпълнена с тъга. — Чарлс щеше да бъде доволен.

— И аз така мисля — рече Алисън и двете жени си взеха палтата, а Бертран подписа чека. Той настоя те да платят сметката. Фейт беше купила цветята в църквата, които възлизаха на почти същата сума.

Брад отиде с тях до асансьора. Алисън и Бертран щяха да се качат нагоре, за да вземат багажа си, а Фейт щеше да слезе заедно с него долу, за да си поръча такси.

— Кога си тръгваш за Сан Франциско? — попита го тя, докато чакаха.

— Утре сутринта — отговори той.

Асансьорът дойде, Фейт и Алисън се прегърнаха, докато Бертран държеше вратата отворена.

— Пази се, Фейт — рече Алисън. Оценяваше високо всичко, което доведената й сестра бе направила през последните два дни. И тя имаше чувството, че пътищата им повече няма да се пресекат.

— Ти също. Обаждай ми се понякога. — Прощални думи на хора, които нямат какво да си кажат, но споделят частици обща история.

Влязоха в асансьора и Фейт маха с ръка, докато вратата му се затвори, сетне се обърна към Брад. В очите й имаше сълзи.

— Изморих се да губя близки хора… Да казвам сбогом… Изморих се любимите ми хора да напускат моя живот и никога повече да не се връщат.

Той кимна и взе ръката й в своята, а когато асансьорът спря, двамата излязоха мълчаливо.

— Бързаш ли да се прибираш? — попита Брад, докато прекосяваха фоайето към вратата на Парк авеню.

— Не особено. Ще излизаме тази вечер, но чак в осем. Имам време.

— Искаш ли да пийнем някъде по нещо? — попита, въпреки че бяха прекарали целия следобед в ядене и пиене.

— А какво ще кажеш да ме изпратиш до нас? — Беше на двадесет и четири преки оттук. Можеха да се разходят, искаше й се да подиша малко свеж въздух.

Брад хареса идеята и двамата тръгнаха по Парк авеню ръка за ръка.

Помълчаха известно време и изведнъж заговориха едновременно.

— Какво смяташ да правиш сега? Какво ще правиш, като се върнеш?

Разсмяха се и той отговори пръв.

— Опитвам се да измъкна едно хлапе, обвинено, че случайно е застреляло най-добрия си приятел. Вероятно не е толкова случайно, щом се е случило. И двамата били влюбени в едно и също момиче. Той е на шестнадесет и е обвинен в предумишлено убийство първа степен. Случаят е труден, заплетен, а момчето е добросърдечно и мило. — Подобни истории често се срещаха в практиката му.

— Не мога да си съпернича с теб, нито да се похваля с подобно предизвикателство — каза Фейт, докато вървяха в синхрон, въпреки дългите му крака. Брад просто си спомни, че трябва да нагоди широката си крачка към нейната. В миналото, в доброто старо време, често се бяха разхождали заедно. — Всъщност, нямам какво да правя.

— Напротив — отвърна той, а тя го погледна изненадано. — Имаш, и то много. Първо ще се обадиш в Колумбийския или Нюйоркския университет, или който друг си харесаш, и ще поискаш да ти пратят каталозите и молбите за кандидатстване в правния факултет. Трябва да проучиш какви изпити са необходими и да се подготвиш. Е, виждаш ли?

— Значи ми намери работа? — Изглеждаше развеселена, но трябваше да се съгласи, че идеята й харесва.

— Ще ти се обадя другата седмица, за да видя какво си свършила и докъде си стигнала. И ако изтървеш топката, ще ти дърпам ушите. Стегни се, Фред. Време е.

Бе се вързал отново в живота й като заместник на по-големия й брат. Баткото. Точно както някога. Тя бе съгласна с него, но все още нямаше представа как ще се справи с Алекс, как ще му каже и дали въобще ще може. И също така не знаеше дали ще бъде достатъчно смела, за да престане да му се подчинява. Идеята не й харесваше, а мисълта да го предизвика я плашеше до смърт. Спомените от детството, остатъците от страха, който изпитваше от баща си, предателствата, които бяха извършени спрямо нея, я бяха направили несигурна по отношение на мъжете. Тя се колебаеше и се страхуваше да се противопостави. Подозираше, че някъде дълбоко в главата й, на едно тайно и скрито място, се е загнездил този страх. Единствените мъже, от които не се плашеше, бяха Джак и, разбира се, Брад.

— Имаш ли електронна поща? — попита той, докато вървяха по Шестдесета улица. Притъмня и тротоарите се изпълниха с тълпи. Парк авеню бе ярко осветено, хората се прибираха от работа.

— Да, имам. Съвсем наскоро си купих портативен компютър, за да мога да си пиша със Зоуи. Вече съм много добра.

— Какъв е адресът ти?

— Фейтмама@aol.com.

— Трябва да го промениш на Фредмама — посъветва я усмихнат той. — Ще ти пиша веднага, като се върна в Сан Франциско.

— Ще се радвам, Брад — отвърна тя. Щеше да бъде чудесно да поддържа връзка с него. Надяваше се, че двамата могат да си кореспондират, стига той да намереше време. Неговият живот бе много по-натоварен от нейния, бе зает човек. — Благодаря ти, че дойде днес. Направи нещата по-лесни за мен.

— Имам някои хубави спомени с Чарлс от едно време. Реших, че му дължа уважение. — Фейт не мислеше за втория си баща по този начин, но й беше съвсем ясно, че той е бил много по-забавен и интересен за Джак и Брад, отколкото за нея самата или за Алисън. — Освен това исках да те видя. — Гласът му стана нежен. Бяха изминали почти половината път до дома й. — Как се справяш без него?

И двамата знаеха за кого говори. За брат й.

— Понякога не особено успешно — отвърна Фейт, като не откъсваше очи от паважа и мислеше за Джак. Той беше толкова необикновен човек! На света нямаше и никога не бе имало друг като него. И никога повече нямаше да има в живота й. — Друг път по-добре. А понякога е странно. Месеци наред се чувствам добре и посред нощ, изведнъж, най-неочаквано нещо ме удря. Може би винаги ще бъде така.

Откакто умря брат й, беше прекарала много време в уединение, борейки се със скръбта. Това бе една от причините да се изолира от приятелите си. Скръбта е най-самотното място на света. Фейт често ходеше в църквата сама, за да се помоли за душата му. Действаше й успокоително. Опитваше се да говори с Алекс, да сподели колко много й липсва брат й, но той винаги се дразнеше и явно не желаеше да обсъжда тази тема. Веднъж отиде при психоаналитик, но Алекс бе абсолютно против и й забрани да го посещава повече. Каза, че било пълна лудост, а психиатърът се бил възползвал от нея. Всъщност на Фейт сеансът й бе харесал. Тя дори още два пъти отиде при психоаналитика, без да каже на Алекс. А сега, докато вървяха, сподели с Брад. Той не бе напълно убеден в ползата от подобни сеанси, но не виждаше и никаква вреда, стига те да я караха да се чувства по-добре. За него нямаше нищо лошо или неправилно в психоанализата.

— Той ми липсва много, Фред — рече тихо Брад. — Не мога да повярвам, че си е отишъл. Странно е да мисля за това. Понякога отивам до телефона, за да му се обадя, вземам слушалката, когато се е случило нещо забавно или когато съм разстроен, или когато се нуждая от съвет… и изведнъж си спомням. Изглежда ми невъзможно. Как може някой като Джак да изчезне? Той е от онези момчета, които трябва да живеят вечно. Чувала ли си Деби?

Жената на Джак бе изчезнала поради причини, които бяха известни само на нея. Не поддържаше никакъв контакт със семейството му. Фейт дори не знаеше къде се намира, освен че е някъде в Палм Бийч. Поне това беше мястото, където бе отишла след смъртта на Джак, а после изчезна.

— Не съм чула нищо за нея. И не мисля, че някога ще чуя. Деби усещаше, че никога не съм я харесвала, макар че опитах, ей богу, заради Джак. Тя много го измъчваше. Редовно го заплашваше, че ще го напусне, двамата непрекъснато се разделяха и тя така и не оцени какъв човек е той. — Това много ядосваше Фейт, макар че Джак постоянно защитаваше жена си. — Винаги съм мислела, че връзката им не е здрава. Не знам защо той толкова държеше на нея. На погребението му Деби не ми каза дори две думи, а две седмици по-късно напусна града, без дори да се сбогува. Адвокатът на Джак ми съобщи, че се била омъжила повторно. Използвала парите от застраховката му, за да си купи къща, и сетне сключила брак. Мисля, че смъртта на Джак се оказа печеливша карта за нея.

— И аз си мисля същото. Жалко, че нямаха деца.

— Вероятно нямаше да ми позволи да ги виждам — каза нещастно Фейт и вдигна очи към Брад. Беше толкова хубаво, че можеше да си говори с него — за Джак, за живота, за миналото. — Ти наистина ли ще ми пишеш? — попита плахо.

Отново изглеждаше съвсем млада и му се прииска да я накара да пусне косата си, за да заприлича на Фейт, която познаваше и винаги бе обичал. Тя беше неговата малка сестричка, сестричката, която никога не бе имал. В известен смисъл наистина му напомняше на дете и той се чувстваше длъжен да я защитава и пази.

— Казах, че ще ти пиша. А щом кажа нещо, знаеш, че го изпълнявам. — Сложи ръката си на рамото й и я придърпа към себе си. Почти бяха стигнали до къщата й.

— Няма да изчезнеш отново, нали? Липсваш ми, когато не чувам нищо за теб. От детството не ми остана никой друг, само ти.

— Ще ти се обаждам, Фейт, обещавам. Но искам да направиш проучване и да потърсиш факултет. Светът се нуждае от повече адвокати като теб. — Двамата се разсмяха.

Няколко минути по-късно стояха пред дома й. Къщата изглеждаше елегантна и заможна, с наскоро боядисани прозорци, тухлени стени и скосен наклонен покрив с козирка отпред.

— Благодаря ти, че дойде днес, Брад. Странно е да го кажа, но това наистина ще завърши като един прекрасен ден за мен. Нелепо е да се говори така за погребение. — Но да прекара известно време с него, за нея означаваше много. Беше щастлива, отдавна не беше се чувствала така. Беше спокойна, в безопасност, обичана, почти както когато бе малко момиченце и скиташе с Джак и Брад. Те бяха единственото нещо от детството, което обичаше.

— Мисля, че Чарли щеше да бъде доволен, ако можеше да ни види отнякъде. Радвам се, че дойдох. Много време мина от последната ни среща. Пази се. Тревожа се за теб. — Погледна я загрижено, а тя му отвърна с храбра усмивка.

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред. Пожелавам ти лек полет до Калифорния и да не се напъваш много.

— Напъването особено ми харесва — призна й той. Освен синовете, това бе единственото нещо, което имаше значение за него в живота. Нямаше много общи допирни точки с Пам и вече не беше сигурен дали въобще някога бе имал.

Брад я прегърна силно, махна на едно такси и отпътува. Махаше й през прозореца, докато колата зави зад ъгъла. Фейт не бе сигурна, че отново ще го види. Беше изчезвал от живота й вече няколко пъти. След завършването на висшето си образование, после след погребението на Джак. Но поне бяха прекарали заедно този прекрасен ден. И по някакъв необясним начин й се струваше, че го е прекарала не само с Брад, но и с брат си. Все още се усмихваше, когато завъртя ключа в ключалката и влезе в къщата.

Чу, че Алекс се движи на горния етаж. Закачи палтото си и бавно се изкачи по стълбите, като не спираше да мисли за Брад.

— Е, как мина? — попита я мъжът й, когато влезе в спалнята.

Фейт го погледна с тъжна усмивка.

— Хубаво. Всичко беше чудесно. Алисън нае стая в „Уолдорф“ и след погребението дойдоха много хора. Много негови приятели, и на мама също. И Брад Патерсън. Не бях го виждала от… от дълго време.

— Кой беше пък този? — Алекс изглеждаше разсеян. Телевизорът беше включен и той гледаше новините. Стоеше прав, по боксерки и чорапи, и закопчаваше снежнобялата си риза. След това завърза и вратовръзката си.

— Приятел на Джак. Всъщност най-добрият му приятел. Израснахме заедно. Ти го видя на погребението. Живее в Сан Франциско. Сигурно не си го спомняш. — Имаше толкова много хора него ден, а Алекс не обръщаше внимание на никого, ако по негова преценка не може да му бъде полезен. Брад очевидно влизаше в тази категория.

— Наистина не си спомням. Ще успееш ли да се приготвиш навреме? — Изглеждаше угрижен. Предстоящата вечеря беше важна за него. Даваше се от един от старшите партньори във фирмата за нов клиент, с когото бяха сключили договор. Алекс не искаше да закъснява. Но Фейт така или иначе рядко закъсняваше.

— Ще бъда готова след половин час. Ще си взема един бърз душ и ще си направя косата. Как мина в Чикаго?

— Уморително. Досадно. Но необходимо. Мина добре. — Не я попита нищо повече за погребението, но тя не се изненада от неговата незаинтересованост. След като бе решил, че няма да присъства, беше изтрил събитието от паметта си.

Фейт отиде в банята и както обеща, се появи след половин час, облечена в черна вечерна рокля, с наниз перли, лек грим и коса, спусната по гърба й. Приличаше повече на една от дъщерите му, отколкото на съпруга. И двете момичета имаха нейната руса коса. Алекс я огледа преценяващо и кимна, но не каза нищо. Щеше да й бъде приятно да чуе от устата му комплимент, да й каже, че е хубава, но той не беше го правил от много дълго време.

Пет минути по-късно двамата напуснаха къщата и взеха такси на улицата. Вечерята бе на десет преки от тях на Парк авеню. Алекс не продума нито дума, докато пътуваха към центъра на града. Тя обаче дори не забеляза това. Умът й бе на хиляди мили разстояние оттук. Мислеше за Брад. Беше толкова хубаво, че си поговориха този следобед. Не беше се чувствала така уверена от много дълго време. От последния път, когато говори с него, от деня, в който умря Джак. Срещата им я накара да почувства, че на света все още има някой, който се интересува от живота й, от нея самата, от грижите и страховете й, от нещата, които имаха значение за нея. В Брад тя виждаше семейството, за което копнееше и което чувстваше, че е загубила през последните няколко години. Срещата с него й напомни за нещо, което бе забравила — че има на света някой, който все още я обича и се тревожи за нея. Че е обичана.