Нийл Стивънсън
Снежен крах (7)

7

Черното слънце е голямо колкото две футболни игрища. Декорът се състои от черни квадратни маси, реещи се във въздуха (няма смисъл да им рисуваш крака), равномерно разположени в решетка в пространството. Като пиксели. Единственото изключение е в средата, където се събират четирите квадранта на заведението (4=2 на втора). Там се намира кръгъл бар с диаметър шестнайсет метра. Всичко е матовочерно, което улеснява много компютърната система при рисуването отгоре — няма грижите да запълва сложен фон. По този начин цялото внимание се фокусира върху аватарите, а на хората точно така им харесва.

Не си струва да се разкарваш с хубав аватар по улицата, където цари такова гъмжило и всички аватари се сливат и преминават един през друг. Черното слънце е софтуер от къде-къде по-висока класа. Сблъсъци между аватарите не се позволяват в заведението. Тук броят на посетителите във всеки един момент е ограничен и те не могат да преминават един през друг. Всичко е плътно, непрозрачно и реалистично. А и клиентелата е от доста по-висока класа — вътре няма говорящи пениси. Аватарите изглеждат досущ като истински хора. Демоните в по-голямата си част — също.

„Демон“ е старо жаргонно название, останало от операционната система UNIX, където означава стандартна програма от ниско ниво, фундаментална част от операционната система. В „Черното слънце“ демоните наподобяват аватари, ала не представляват човешки същества. Те са роботи, живеещи в Метавселената. Програма — нещо като дух, който живее в машината и обикновено изпълнява дадена роля. В „Черното слънце“ има няколко демона, които сервират въображаеми напитки на редовните клиенти и вършат на хората дребни услуги.

Тук има дори демони-биячи, които разкарват нежеланите елементи — сграбчват аватарите им и ги изхвърлят навън, като прилагат определени основни принципи от физиката на аватарите. Дей5ид дори е подчертал физиката на „Черното слънце“ така, че да изглежда малко гротескно — особено противните люде, преди да бъдат изритани, могат да бъдат цапардосани по главата с гигантски чукове или смачкани от падащи огнеупорни каси. Това се случва на особи с разрушително поведение, които досаждат на някоя известна личност или я записват на магнетофон и на всеки, който прилича на зараза. Което ще рече, ако персоналният ви компютър е заразен с вируси и се опитва да ги пръсне из „Черното слънце“, по-добре понаглеждайте тавана с едно око.

Хиро измърморва думата „Бигборд“. Това е името на създадена от него програма, мощно оръдие на нещатния сътрудник на ЦРК. Тя прониква в операционната система на „Черното слънце“, преравя я за информация и изплюва право пред лицето му плоска квадратна карта, по която той набързо разбира кой е тук и с кого си говори. Това са неоторизирани данни, с които Хиро не е редно да разполага. Но Хиро не е някой тъп красавец-актьор, който идва тук, за да се перчи в мрежата. Той е хакер. Ако му трябва някаква информация, той си я краде направо от вътрешността на системата — клюка екс махина.

„Бигборд“ му показва, че Дей5ид се е настанил на обичайното си място, една маса в Хакерския квадрант близо до бара. В Квадранта на кинозвездите, както обикновено, са насядали Суверени и подражатели. В Квадранта на рокзвездите днес цари оживление: Хиро забелязва, че нипонската рап звезда Суши Кей се е отбил тук. А в Нипонския квадрант висят много типове от звукозаписната индустрия. Този квадрант изглежда горе-долу като другите, ала е по-тих, масите се реят по-ниско над пода и гъмжи от кланящи се и пърхащи демони-гейши. Голяма част от тези хора вероятно принадлежат на свитата от мениджъри, пресаташета и адвокати на Суши Кей.

Хиро прекосява Хакерския квадрант, устремен към масата на Дей5ид. Разпознава много от хората тук, но, както обикновено, е изненадан и разтревожен от броя на онези, които не познава — всичките тези умни и схватливи двайсет и една годишни лица. Разработката на софтуер, също като професионалния спорт, кара трийсетгодишните мъже да се чувстват грохнали старци.

Той поглежда нагоре по пътеката към масата на Дей5ид и вижда, че приятелят му разговаря с някаква черно-бяла личност. Въпреки липсата на цветове и кофти качеството на образа Хиро я разпознава по начина, по който скръства ръце, докато говори, по който отмята косата си, докато слуша Дей5ид. Аватарът на Хиро застива на място и я съзерцава със същото онова изражение, с което съзерцаваше тази жена преди години. В Реалността той протяга ръка, взема си бирата, отпива яка глътка от шишето и я оставя да се търкаля из устата му — снопче вълни, които се блъскат една в друга в тясно пространство.

Тя се казва Хуанита Маркес. Хиро я познава от времето, когато бяха първокурсници в Бъркли и се засичаха на лабораторните занятия по физика. Когато я видя за първи път, остана с впечатление, което не се промени дълги години — че тя е от намусените недодялани читанки, които се обличат като за интервю за длъжността счетоводителка в погребално бюро. В същото време това момиче имаше език като огнепръскачка и се нахвърляше на хората в най-странни моменти. Обикновено това беше грандиозно и изпепеляващо отмъщение за някое леко нарушение на етикета, което никой друг първокурсник не би и забелязал.

Чак години по-късно, когато и двамата постъпиха на работа в Корпорация „Системи Черно слънце“, той реши уравнението докрай. По това време и той, и тя работеха над аватарите. Той работеше по телата, тя — по лицата. Тя — това беше отделът по лицата, защото никой не смяташе лицата за чак толкова важни. Те бяха само петна с телесен цвят отгоре върху аватарите. Тъкмо се беше захванала да докаже на всички, че отчаяно бъркат. Но на този етап изцяло мъжкото общество от компютърни маниаци, съставляващо властовата структура на „Системи Черно слънце“ твърдеше, че проблемът с лицата бил тривиален и повърхностен. Разбира се, това си беше чист сексизъм — от особено вирулентния тип, характерен за техничарите-мъже, които се мислят за твърде умни, че да бъдат сексисти.

Това първо впечатление от времето, когато беше на седемнайсет, не беше нищо повече от съкровената реакция на току-що излязъл от пубертета хъшлак от Армията, заживял самостоятелно преди няма и месец. Умът му си беше на място, ала той разбираше само от две неща на света — самурайските филми и „Макинтош“. От тях разбираше прекалено добре. В мирогледа му нямаше място за такива като Хуанита.

Има един особен вид малки градчета, които никнат като циреи на гъза на всяка военна база в света. В дългата поредица от подобни градчета Хиро Протагонист бе израснал скоростно като оранжерийна орхидея-мутант, разцъфнала под сиянието на хиляди охранителни прожектори на „Купи и отлети“. Баща му бе постъпил в армията през 1944 г. на шестнайсетгодишна възраст и бе прекарал една година в Тихия океан — предимно като военнопленник. Хиро се роди, когато той вече бе на прага на старостта. Татко можеше отдавна да е напуснал армията и да си взема пенсийката, но извън службата не би знаел какво да прави със себе си, така че остана, докато най-сетне, в края на осемдесетте, не го изритаха. До времето, когато постъпи в Бъркли, Хиро бе живял в Райтстаун, щата Ню Джърси; в Такома, Вашингтон; Файетвил, Северна Каролина; Хайнсвил, Джорджия; Килийн, Тексас; Графенвер, Германия; Сеул, Корея; Огдън, Канзас и Уотъртаун, Ню Йорк. Всички тези места бяха в общи линии еднакви, с еднакви франчайз-гета и кръчми със стриптийз и дори населени от еднакви хора — той постоянно се натъкваше на съученици, които познаваше отпреди години, също хъшлаци от Армията, попаднали в същата база по същото време.

Бяха с различен цвят на кожата, но всичките принадлежаха към една и съща етническа група: Военните. Черните хлапета не говореха като черни хлапета. Азиатчетата не си скъсваха задниците, за да изкарват отлични оценки. Белите деца, общо взето, се разбираха безпроблемно с черните и жълтите деца. А момичетата си знаеха мястото. Майките на всички бяха еднакви — с щедри задници, обути в еластични панталони и с еднакви прошарени, навити на маша фризури, и общо взето до една бяха мили, сладки конформистки, а ако се случеше да са и умни, полагаха неимоверни усилия да го прикрият.

Така че когато Хиро видя за първи път Хуанита или изобщо момиче като нея, възприятията му бяха изкривени. Тя имаше дълга и лъскава черна коса, никога неподлагана на никаква химическа обработка освен редовното миене с шампоан. Не си плескаше синьо по клепачите. Дрехите й бяха тъмни, ръчно ушити, строги. И не цепеше басма на никого, дори и на професорите, което по онова време му се струваше злобарско и заплашително.

Когато я срещна пак след няколкогодишно отсъствие — период, който прекара почти изцяло в Япония, където работеше сред истински възрастни, принадлежащи към обществена класа, по-висока от онази, на която беше свикнал, хора състоятелни, които носеха истински дрехи и управляваха истински живота си — той смаяно осъзна, че Хуанита е една елегантна, стилна, поразителна мадама. Отначало си мислеше, че тя се е променила радикално от времето, когато бяха първокурсници в колежа.

Но после посети баща си в поредното военно градче и там срещна кралицата на абитуриентския бал в гимназията. Тя шокиращо бързо се бе превърнала в дебела лелка с тупирана коса и безвкусни дрехи, която четеше жълтите вестници със страшна скорост на опашката в супермаркета, защото няма пари да си ги купи, надуваше балони от дъвка и имаше две деца, но не разполагаше нито с енергията, нито с предвидливостта да възпитава.

Щом видя тази жена в магазина, най-сетне го осени закъснялото тъпоумно прозрение — не бляскава светлина, изливаща се от небето, а по-скоро кафеникавото мъждукане на полуугаснало фенерче над сгъваема стълба — че за изминалото време Хуанита не се е променила особено, а просто е пораснала и е станала такава, каквато е. Онзи, който се бе променил, беше той самият. И то радикално.

Веднъж той влезе в кабинета й по строго служебен въпрос. До този момент доста често се бяха засичали в службата, но се държаха така, сякаш не се познаваха отпреди. Но когато онзи ден той влезе в кабинета й, тя му нареди да затвори вратата, изключи монитора си, заигра се с един молив и го изгледа като да беше престояла порция суши. Зад нея на стената бе окачена любителска картина, изобразяваща възрастна дама, с натруфена старинна рамка. Това беше единствената украса в кабинета й. Всички други хакери имаха цветни снимки на излитащата космическа совалка или плакати на кораба „Ентърпрайз“.

— Покойната ми баба, Бог да я прости — обясни тя, щом улови погледа му. — Моят ролеви модел.

— Защо? Да не е била програмистка?

Тя така го изгледа над въртящия се молив, сякаш му казваше „Може ли един бозайник да загрява толкова бавно и все още да притежава дихателни функции?“. Но вместо да го размаже, отговори простичко:

— Не.

После даде и по-сложен отговор:

— Когато бях петнайсетгодишна, един месец цикълът не ми дойде. С приятеля ми използвахме диафрагма, но знаех, че това не е сигурно. Биваше ме по математика и бях запаметила процента на несполуки — беше се врязал в подсъзнанието ми. Или може би в съзнанието ми, никога не мога да ги разделя. Както и да е — обзе ме ужас. Домашното ни куче взе да се държи с мен по-различно — по общо мнение те надушват бременните жени. Както и бременните кучки, ако става въпрос.

Лицето на Хиро бе замръзнало в предпазливо, смаяно изражение, което Хуанита по-нататък използва пространно в работата си. Защото докато разговаряше с него, наблюдаваше лицето му и анализираше начина, по който малките мускулчета на челото му вдигат веждите и променят формата на очите му.

— Майка ми понятие си нямаше. С гаджето ми беше още по-зле — всъщност го зарязах на мига, защото това ме накара да осъзная колко ми е чужд, както и много други представители на вашата порода. — Говореше за мъжете.

— Както и да е, баба ми дойде на гости — продължи тя и погледна през рамо към картината. — Избягвах я, докато не седнахме да вечеряме. И тогава тя схвана цялата ситуация за някакви си десетина минути само като наблюдаваше лицето ми над масата. Не казах повече от десетина думи — „Подай ми тортилите“. Не зная как лицето ми е предало тази информация или що за вътрешна електрическа мрежа в ума на баба ми я е направило способна на такъв чутовен подвиг. Да кондензира факт от изпаренията на нюансите.

Да кондензира факт от изпаренията на нюансите. Хиро никога не можа да забрави как тя изговори тези думи и обзелото го чувство, когато за първи път осъзна колко умна е Хуанита.

Тя продължи:

— Всъщност, оцених всичко това по достойнство чак след десетина години, докато завършвах колежа и се опитвах да разработя потребителски интерфейс, който да предава скоростно голям обем от данни за една от онези субсидии за детеубийци — тя наричаше така всичко, свързано с Министерството на отбраната. — Измислях какви ли не сложнотии, като например опити да се имплантират електродите директно в мозъка. После се сетих за баба ми и, Бога ми, осъзнах, че човешкият ум може да поеме и обработи невероятно количество информация, стига тя да е в нужния формат. С точния интерфейс. Ако й сложиш нужното лице. Искаш ли кафе?

Тогава му хрумна тревожна мисъл: какъв ли е бил той в колежа? Пълен тъпанар ли е бил? Дали не е оставил лошо впечатление у Хуанита?

Друг младеж би се тревожил мълчешком, но Хиро не беше от тези, дето му мислят прекалено много. Затова я покани на вечеря и след като пийнаха по едно-две (тя пиеше сода), й постави въпроса:

— Мислиш ли ме за тъпанар?

Тя се разсмя. Той се усмихна, убеден, че подхвърлил хубаво, умилително, пердразполагащо към флирт лафче.

Чак след около година-две разбра, че всъщност този въпрос е бил крайъгълния камък на връзката им. Дали Хуанита мисли Хиро за тъпанар? Винаги бе имал основания да мисли, че отговорът е „да“, но девет пъти от десет тя настояваше, че е „не“. От това се пораждаха страхотни спорове и страхотен секс, драматични спречквания и страстни помирения, но в края на краищата тези бурни страсти им дойдоха много — работата ги изтощаваше — и двамата се отдръпнаха един от друг. Той се чувстваше емоционално изхабен от гадаенето какво ли мисли тя наистина за него и объркан от факта, че нейното мнение го засяга толкова дълбоко. А тя май започваше да мисли, че щом Хиро е така искрено убеден, че е недостоен за нея, сигурно знае нещо, което тя не знае.

Хиро би отдал всичко на класовата разлика, само дето родителите й живееха в Мексикали в къща с пръстен под, макар баща й да вадеше повече пари от мнозина професори в колежа. Ала класовата идея продължаваше да владее ума му — то е свързано с това да си знаеш мястото в мрежата от обществени отношения. Хуанита и техните си знаеха мястото с убеденост, граничеща със слабоумие. Хиро никога не бе знаел своето. Баща му беше старши сержант, а майка му — корейка, чийто род бе блъскал робски в мините в Нипон. Хиро не знаеше черен ли е, жълт ли е или просто военен, богат ли е, беден ли е, образован или невежа, талантлив или просто късметлия. Дори не можеше да нарече някоя част от страната свой дом, докато не се премести в Калифорния — което е горе-долу същото като да кажеш, че живееш в Северното полукълбо. В края на краищата вероятно тъкмо общата му неориентираност ги раздели.

След раздялата Хиро смени дълга поредица от предимно тъпи хубавици, които (за разлика от Хуанита) се впечатляваха от факта, че работи за високотехнологична фирма в Силиконовата долина. Напоследък му се наложи да мине на жени, които се впечатляват още по-лесно.

Хуанита практикува целомъдрие известно време, после започна да излиза с Дей5ид и накрая се омъжи за него. Дей5ид нямаше никакви съмнения относно своето място в света. Родителите му бяха руски евреи от Бруклин и от седемдесет години живееха във все същата каменна къща, в която се бяха нанесли след пристигането си от латвийското село, в което бяха живели петстотин години. С Тора в скута той можеше да проследи кръвните си връзки чак до Адам и Ева. Беше единствено дете, неизменен първенец на класа във всичко, и след като защити магистърска степен по компютърна наука в Станфордския университет, основа собствена компания горе-долу със същия зор, който баща му си даваше да наеме пощенска кутия при поредното им преместване. По-нататък забогатя и сега беше собственик на „Черното слънце“. Дей5ид винаги бе уверен във всичко.

Дори и когато напълно грешеше. Тъкмо затова Хиро напусна работата си в „Системи Черно слънце“ въпреки обещанията за богатства в бъдеще, а Хуанита се разведе с Дей5ид две години след като се омъжи за него.

Хиро не присъства на сватбата им — тогава крееше в затвора, в който го хвърлиха няколко часа преди репетицията за церемонията. Бяха го намерили в парка „Голдън гейт“, болен от любов и само по препаска да пие на едри глътки от грамадна бутилка „Курвоазие“ и да се упражнява в кендо атаки с истински самурайски меч — рееше се над тревата на мускулестите си бедра и кълцаше на две прелитащите фрисбита и бейзболни топки на излезлите на пикник хора. Да нанижеш летяща топка на острието си и да я разцепиш като грейпфрут е подвиг, и то далеч не незначителен. Единствената пречка е, че собствениците на топката може да изтълкуват погрешно намеренията ти и да извикат полиция.

Излезе от пандиза, като плати всичките бейзболни топки и фрисбита, но от този епизод нататък никога повече не попита Хуанита дали го мисли за тъпанар. Сега дори и Хиро знае отговора.

Оттогава пътищата им съвсем се разделиха. В първите години на проекта „Черно слънце“ единственият начин за разплащане с хакерите беше те сами да си издават акции. Хиро продаваше своите почти веднага щом ги получи. Хуанита — не. Сега тя е богата, а той не е. Лесно би било да се каже, че Хиро е глупав инвеститор, а Хуанита — умен, но фактите са малко по-сложни: Хуанита бе сложила всичките си яйца в една и съща кошница и държеше всичките си пари в акции на „Черно слънце“. Както излиза, по този начин беше спечелила доста пари, но можеше и да се разори. А Хиро в някои отношения нямаше особен избор. Когато баща му се разболя, Армията и Администрацията на ветераните покриха по-голямата част от медицинските му разходи, но пак влязоха в преразход, а майката на Хиро, която почти не говореше английски, не можеше нито да печели пари сама, нито да борави с тях. Когато баща му почина, той осребри всичките си акции от „Черно слънце“ за да настани мама в една хубава колония в Корея. Тя просто се влюби в мястото. Всеки ден играе голф. Можеше да запази парите си в „Черно слънце“ и година по-късно, когато компанията стана обществена, да спечели десет милиона долара, но майка му щеше да живее на улицата. Така че когато мама го посещава в Метавселената, загоряла и щастлива в екипа си за голф, Хиро брои това за свой личен успех. Този успех не му плаща наема, но чудо голямо — когато живееш в помийна яма, винаги можеш да отидеш в Метавселената, а в Метавселената Хиро Протагонист е принц-воин.