Нийл Стивънсън
Снежен крах (10)

10

Второто-третото нещо, което научиха, докато се обучаваха за Куриери, беше как да отключиш чифт белезници. Белезниците не са замислени като приспособления за дългосрочно задържане въпреки милионите клиенти на Дранголника. А отдавнашният статус на скейтърите на репресирана етническа група означава, че всички те вече владеят до някаква степен изкуството на измъкването.

Първо най-важното. По униформата на Уай Ти висят много и най-различни неща. Униформата има стотина джоба — големи плоски джобове за пратки, мънички тесни джобове за екипировка, джобове, вшити в ръкавите, по бедрата, по пищялите. Напъханите по тези най-разнообразни джобове уреди обикновено са маломерни, сложни и леки: писалки, маркери, фенерчета, джобни ножчета, шперцове, скенери за баркод, сигнални ракети, отвертки, Течни стави, палки-зашеметители и прожектори. В джоба на дясното й бедро е пъхнат калкулатор, служещ едновременно и за таксиметър и секундомер.

На другото й бедро е личният телефон. Докато управителят заключва вратата на горния етаж, телефонът зазвънява. Уай Ти го откачва със свободната си ръка. Майка й се обажда.

— Здрасти, мамо. Добре, а ти как си? У Трейси съм. Да, ходихме в Метавселената. Помотахме се из един базар на Улицата. Голяма гмеж. Да, сложих си хубав аватар. Не, майката на Трейси ми обеща да ме закара вкъщи по-късно. Но може да се отбием за малко в „Пътешествието“ на „Виктъри“… Добре тогава, лека нощ, мамо. Да, добре. И аз те обичам. Доскоро.

Тя натиска бутона, прекъсва разговора с мама и за части от секундата набира нов номер.

— Роудкил — казва тя.

Ревове. Това е свистенето на въздуха, трупащ се върху микрофона на личния телефон на Роудкил при някаква ужасяваща скорост. Чуват се и надпреварващото се свистене на многобройни автомобилни гуми по паваж, прекъсвано от перкусиите на дупките. Явно кара по изровената „Вентура“.

— Здрасти, Уай Ти — обажда се отсреща Роудкил. — К’о ста’а?

— С тебе к’о ста’а?

— Сърфирам по „Тура“. Ти?

— Кисна в Дранголника.

— Леле! Кой те тикна там?

— МетаЧенгетата. Вързаха ме на вратата в Бели колони със сополив пищов.

— Леле, а стига бе! Кога излизаш?

— Скоро. Можеш ли да наминеш да ми помогнеш?

— Как да ти помогна?

Мъже.

— Нали се сещаш, да ми помогнеш. Нали сме гаджета — напомня му тя. Говори съвсем просто и ясно. — Ако ме гепят, предполага се, че ти ще дойдеш и ще ми ми помогнеш да се измъкна оттам. — Това не го ли знае всеки? Тия родители вече на нищо ли не учат децата си?

— Ами, хм, такова, ти къде си?

— В „Купи и отлети“ номер 501 762.

— Тръгнал съм към Бърни с една суперултра.

Т.е. към Сан Бернардино. Т.е. с пратка със суперултрапредимство. Т.е няма да те огрее.

— Добре, благодаря, нямаше нужда.

— Извинявай.

— Спокойно сърфиране — пожелава му Уай Ти. Традиционното саркастично сбогуване.

— Не спирай да дишаш — отвръща той. Ревът рязко секва.

Ега ти мухльото. Другия път, като излязат заедно, ще му се наложи да пълзи пред нея. Но междувременно има и още един, който й дължи услуга. Единственият проблем е, че пичът може да излезе менте. Но си струва да опита.

— Ало? — обажда се той на персоналния си телефон. Диша тежко, а отзад се дуелират две сирени.

— Хиро Протагонист?

— Да, кой се обажда?

— Уай Ти. Къде си?

— На паркинга на един хипермаркет на шосето за Оаху — казва той. И казва истината — тя чува как количките за пазаруване с трясъци осъществяват аналните си съвъкупления.

— Точно сега съм малко зает, Уайти, но с какво мога да ти помогна?

— Уай Ти — поправя го тя. — Можеш да ми помогнеш да се чупя от Дранголника. — И му обяснява подробно.

— Преди колко време те тикна там онзи?

— Преди десет минути.

— Добре, в правилата за настаняването в Дранголника пише, че управителят трябва да провери задържания половин час след приемането.

— Ти пък откъде знаеш? — пита обвинително тя.

— Използвай въображението си. Когато управителят след половин час дойде да те провери, изчакай още пет минути и тогава се пробвай. Ще се опитам да ти помогна. Така става ли?

— Ясно.

 

 

Точно след половин час тя чува как отключват задната врата. Лампите светват. Очилата за нощно виждане я спасяват от раздиращи болки в очите. Управителят пристъпва тежко, оглежда я кръвнишки — доста време я гледа кръвнишки. Очевидно е изкушен. Мярналата се плът рикошира из мозъка му вече половин час. Огромни космологични дилеми разтърсват ума му. Уай Ти се надява той да не се опита да направи нищо, защото ефектът от дентатата е непредвидим.

— Решавай, бе! — тросва му се тя.

Това сработва. Свежият изблик на културен шок изхвърля джигатаеца от моралната му главоблъсканица. Той се намръщва неодобрително на Уай Ти. В края на краищата, тя го е принудила да я желае, принудила го е да се надърви, завъртяла е главата му — не е трябвало да я арестуват, нали? — и на всичкото отгоре й е бесен. Все едно, че има право да е бесен.

И това е полът, измислил ваксината за полиомиелит?

Той се обръща, изкачва стълбите, гаси лампата, заключва вратата.

Тя засича времето, навива часовника си да звънне след пет минути — единствената северноамериканка, която знае как да навие дигиталния си ръчен часовник да звъни — и вади от тясно джобче на ръката си комплекта за бягства. Освен това вади фенерче и го пали, за да вижда к’о ста’а. Намира тясно, плоско парче стомана, пъхва го във вътрешностите на оковите си, натиска палеца на пружината. Белезниците, допреди това еднопосочен механизъм, способен само да се затяга, щракват и се откачат от тръбата.

Може да ги свали от китката си, но решава, че й харесва как изглеждат. Закопчава и другата им част на китката си до първата — оформя се двойна гривна. Майка й правеше така навремето, като беше пънкарка.

Стоманената врата е заключена, но правилата за безопасност в „Купи и отлети“ нареждат в мазето да има авариен изход за в случай на пожар. Ето го — прозорец с решетка, към който е прикрепена голяма противопожарна аларма с надписи на различни езици. В зеленото сияние на фенера червеното изглежда черно. Тя чете указанията на английски, прехвърля ги наум веднъж-дваж, после изчаква сигнала на часовника. Междувременно си запълва времето с четене на инструкциите на всички останали езици и се чуди кой език какъв е. Всичко й прилича на Таксилинга.

Прозорецът е толкова мръсен, че през него почти не се вижда, но тя забелязва нещо черно зад стъклото. Хиро.

Десет секунди по-късно часовникът й зазвънява. Тя изкъртва аварийния изход. Алармата се задейства. С решетките е по-трудно, отколкото си мислеше — слава Богу, че няма истински пожар — но най-накрая успява да ги отвори. Мята дъската отвън на паркинга, промушва тялото си и в този миг чува как задната врата се отключва. Докато онзи с папката намери тъй важния ключ за осветлението, тя вече описва остър завой на паркинга, превърнал се в джигатайски събор.

Като че всички джигатайци в Южна Калифорния са се изсипали тук — карат огромните си, раздрънкани таксита с чуждоземен добитък по задните седалки, вонят на тамян и разплискват напитки с неонов ореол! Турили са грамаданско наргиле с осем маркуча върху багажника на едно такси и вдишват шумно огромни — като за диви планинци — порции задушаващ дим.

И всичките са се вторачили в Хиро Протагонист, който на свой ред ги гледа втренчено. Всички на паркинга изглеждат съвсем стъписани.

Сигурно е минал отзад, без да се усети, че отпред ще е пълно с джигатайци. Каквото и да е намислил, то няма да стане. Планът се прецака.

Управителят се набира на бегом откъм задната страна на заведението и сипе смразяващи кръвта, отекващи като камбанен звън ругатни на таксилинга. Точи се на дупето на Уай Ти.

Но на джигатайците около наргилето изобщо не им пука за Уай Ти. Нацедили са Хиро. Внимателно закачат пищните сребърни мундщуци на стойката, вградена в шийката на мегабонга. После се насочват към него, пъхнали ръце в джобовете на халатите си и вътрешните джобове на якетата.

Остро изсъскване отвлича вниманието на Уай Ти. Погледът й се стрелва към Хиро и тя вижда, че е извадил дълъг около метър, извит меч от ножницата, която не беше забелязала досега. Заел е приклекнала стойка. Острието на меча блести болезнено под убийствените охранителни светлини на Дранголника.

Колко мило!

Ще се изразим твърде меко, ако кажем, че ония с наргилето се слисват. Но те са не толкова уплашени, колкото объркани. Няма никакво съмнение, че повечето от тях носят патлаци. Защо тогава този тип се опитва да ги плаши с меч?

Тя си спомня, че една от многобройните професии, изброени във визитката на Хиро, е Най-великият боец с мечове на света. Но способен ли е наистина да изтрепе цял клан въоръжени джигатайци?

Ръката на управителя се впива под рамото й — все едно това ще я спре. Тя се пресяга с другата ръка и му трясва един, като цвръква и малко Течни стави. Той изсумтява сподавено, далечно, главата му отскача, той пуска ръката й и залита яростно назад. Най-сетне се пльосва върху едно такси и забива ръце в очните си кухини.

Чакай малко. Точно в това такси няма никой. Но тя вижда, че от таблото виси шейсетсантиметрова верига-макраме от ключове.

Мята скейтборда си през прозореца на таксито, гмурва се след него (тя е дребничка, отварянето на вратата не е задължително), тупва зад шофьорската седалка, потъва в дълбоко гнездо от дървени маниста и освежители за въздуха, пали мотора и потегля. Назад. Към задния паркинг. Колата бе обърната навън в обичайния за таксиджиите стил, готова за бързо бягство, което щеше да е чудесно, ако беше сама — но трябва да мисли и за Хиро. Радиото пищи и сипе кресливи тиради на Таксилинга. Тя се връща зад сградата. Задният паркинг е странно притихнал и пуст.

Тя превключва на скорост и се юрва обратно. На джигатайците не им остава много време за реагиране — очакваха я да се появи от другия край. Гумите изпищяват и тя спира до Хиро, на когото благоразумието вече е подсказало да прибере меча в ножницата. Той се мята на седалката до нея. После тя престава да му обръща внимание. Има какво друго да гледа, а именно, дали ще я притиснат странично, когато навлезе в шосето.

Не я притискат, макар че се налага една кола да я заобиколи с квичене. Тя се изстрелва на шосето. Колата откликва така, както само допотопните таксита могат.

Единствения проблем е, че още половин дузина други допотопни таксита ги следят.

Нещо се притиска към лявото бедро на Уай Ти. Тя поглежда надолу. Оказва се забележително грамаден револвер в мрежичка, увиснал на вратата.

Трябва да намери къде да спре. Ако успее да намери франчулат на Нова Сицилия, ще е чудесно — Мафията й е длъжник. Или пък някоя Нова Южна Африка, макар да ги мрази. Но пък новоюжноафриканците мразят джигатайците още повече.

Да, ама: Хиро е черен, или поне наполовина черен. Не може да го вкара в Нова Южна Африка. А тъй като Уай Ти е бяла, не могат да отидат и в Метазания.

— Големият Хонконг на господин Ли — предлага Хиро. — След осемстотин метра, вдясно.

— Добро хрумване, но тебе как ще те пуснат с тия мечове?

— Ще ме пуснат — отговаря той. — Техен гражданин съм.

И тъкмо в този миг вижда табелата. Тя бие на очи, защото е рядкост. Няма много такива. Табелата е в синьо и зелено, успокояваща и кротка в раздираното от блясъци франчайзно гето. На нея пише:

ГОЛЕМИЯТ ХОНКОНГ НА ГОСПОДИН ЛИ

Зад нея се разнася грохот. Главата й се забива в блокиращия при сблъсък механизъм. Някакво такси се е натресло в тях отзад.

И тя се врязва в паркинга на господин Ли със седемдесет и пет километра в час. Алармената система дори няма време да разпознае визата й и да махне защитата — гумите отиват по дяволите. Оплешивелите външни гуми си остават по острите шипове. По голи джанти, от които хвърчат искри, тя спира със скърцане на ливадата, изпълняваща едновременно функциите и на гълтаща въглеродния двуокис тревна площ, и на паркинг.

Двамата с Хиро слизат от колата.

Хиро се хили налудничаво, прикован под кръстосания обстрел на десетина червени лазерни лъча, които го сканират едновременно от всички посоки. Хонконгската роботизирана охранителна система го проверява. Нея също — поглежда надолу и вижда как лазерите пишат по гърдите й.

— Добре дошъл в Големия Хонконг на господин Ли, господин Протагонист — поздравява го охранителната система по високоговорителя. — Добре дошла и на вашата гостенка, госпожица Уай Ти.

Другите таксита са спрели във формация покрай бордюра. Няколко от тях са подминали Хонконга и трябва да се върнат една-две преки назад. Бараж от затръшващи се врати. На някои не им пука — оставят моторите да работят и вратите да зеят. Трима джигатайци се мотаят по тротоара и разглеждат останките от гумите, нанизани на шиповете — дълги ивици неопрен, от които като от разпарчадисана перука стърчат стомана и нишки от стъклопласт. Единият държи револвер, прицелен право в тротоара.

Още четирима джигатайци притичват към тях. Уай Ти преброява още два револвера и пушка-помпа. Още няколко от тия, и ще заформят правителство.

Те пристъпят внимателно през шиповете върху тучната хонконгска ливада. Лазерите веднага се задействат отново. За секунда джигатайците стават целите червени и зърнести.

После се случва нещо по-различно. Блясват прожектори. Охранителната система иска да огледа тези хора на по-добра светлина.

Хонконгските франчулати са прочути с ливадите си — кой е чувал за поляна, на която можеш да паркираш? — и с антените си. Приличат на изследователски лаборатории на НАСА с тия техни антени. Някои от тях са земни предаватели за сателити, насочени към небето. Но други, съвсем мънички, са насочени към земята, към ливадата.

На Уай Ти това не й е много ясно, но малките антенки са радарни приемници-предаватели за милиметрови вълни. Като всички други радари и тях ги бива в откриването на метални предмети. За разлика от радарите в центровете за контрол на въздушното движение те различават фините детайли. Различителната способност на системата зависи от дължината на вълните — и тъй като тези радари работят с вълни, дълги около милиметър, те виждат пломбите в зъбите ви, металните уплътнители на маратонките ви и капсите на джинсите ви. Могат да изчислят стойността на дребните монети в джоба ви.

Да видят пистолетите не им е никакъв проблем. Това чудо може да познае дори дали са заредени или не, и с какви патрони точно. Важна функция, защото в Големия Хонконг на господин Ли огнестрелните оръжия са незаконни.