Нийл Стивънсън
Снежен крах (66)

66

— Гарван — обажда се Хиро, — преди да те убия, нека ти разкажа една история.

— Ще те изслушам — отговаря Гарванът. — Пътят е дълъг.

Всички превозни средства в Метавселената имат вградени гласови телефони. Хиро просто се обади вкъщи на Библиотекаря и го накара да намери номера на Гарвана. Двамата се гонят по черната повърхност на въображаемата планета, макар че Хиро настига Гарвана метър по метър.

— През Втората световна война баща ми постъпил в армията. Излъгал за възрастта си, за да го вземат. Пратили го в Тихия океан да върши мръсната работа. Както и да е, попаднал в нипонски плен.

— Е, и?

— Те го откарали в Нипон. Затворили го в концентрационен лагер. Там имало много американци, плюс малко британци и китайци. И двама типа, дето не можели да определят какви са. Приличали на индианци. Говорели малко английски. Но руския го владеели по-добре.

— Били са алеути — казва Гарванът. — Американски граждани. Но никой никога не бил чувал за тях. Повечето хора не знаят, че по време на войната японците са завладели американска територия — няколко острова в края на Алеутската верига. Населени. От моя народ. Пленили двамата най-важни алеути и ги натикали в концлагери в Япония. Единият бил кметът на Ату — най-важният представител на гражданската власт. Но другият бил още по-важен за нас. Той бил главният майстор на харпуна на алеутския народ.

— Кметът се разболял и починал — продължава Хиро. — Нямал никакъв имунитет към нищо. Но ловецът с харпун бил кораво копеле. На няколко пъти се разболявал, но оцелял. Ходел на работа в околните ниви с останалите пленници — отглеждали храна, като част от всенародните усилия за спечелване на войната. Бачкал в кухнята — готвел помия за пленниците и охраната. Бил много затворен. Всички го отбягвали, защото вонял ужасно. Леглото му усмърдявало бараката.

— Защото приготвял аконитинова отрова за китове от гъби и други вещества, които намирал в нивите и криел в дрехите си — обяснява Гарвана.

— Освен това — продължава Хиро — му се сърдели, защото веднъж счупил прозореца в бараката и през цялата зима оттам веел студ. Както и да е, един ден след обяда цялата охрана се изпонатръшкала болна.

— Отрова за китове в рибената яхния — обяснява Гарвана.

— Пленниците вече били навън и работели в нивите, и когато на охраната започнало да й прилошава, ги натирили всичките обратно в бараките, защото не можели да ги следят, докато се превивали от болки в стомаха. На този късен етап на войната не било лесно да се докарат подкрепления. Баща ми бил последният в редицата от пленници, а алеутът бил точно пред него.

Гарванът продължава:

— Докато пленниците прекосявали напоителен канал, алеутът се гмурнал във водата и изчезнал.

— Баща ми не знаел какво да прави — подхваща Хиро. — Най-сетне чул, че стражът на опашката сумти. Обърнал се и видял, че стражът е пронизан от бамбуково копие, което стърчало от гърба му. Дошло изневиделица. Алеутът все още не се виждал никакъв. После още един страж рухнал с прерязано гърло и алеутът се появил — замахнал и метнал още едно копие, което поразило трети страж.

— Той дялал харпуни и ги криел под водата в напоителните канали — обяснява Гарвана.

— И тогава баща ми разбрал — подзема Хиро, — че е обречен. Защото каквото и да кажел на охраната, те щели да го сметнат за участник в опит за бягство и да му отсекат главата. И като го осъзнал, решил, че ще е добре да натръшка няколко врагове, преди да са го докопали, взел пушката от първия убит страж, скочил в канала за прикритие и застрелял двама стражи, дошли да проучат какво става.

Гарванът допълва:

— Алеутът се втурнал към оградата, която била кьопава, от бамбук. Предполагало се, че отвъд нея полето е минирано, но той притичал направо през него без никакви проблеми. Или извадил късмет, или мините — ако изобщо ги е имало — са били малко и нарядко.

— Не са наблягали много на охраната на периметъра — обяснява Хиро, — защото Япония е остров — дори и някой да избяга, къде ще отиде?

— Един алеут би могъл да избяга — възразява Гарвана. — Можел е да стигне до най-близкия бряг и да си направи каяк. После да го изведе в открито море и да се изкачи нагоре по японското крайбрежие, а после да сърфира от остров на остров чак до Алеутските острови.

— Точно така — съгласява се Хиро. — Тъкмо това е единствената част от историята, която никога не съм разбирал, докато не те видях как в открито море надбяга моторница с каяка си. И тогава схванах всичко. Баща ти не е бил луд. Планът му е бил съвършен.

— Да, но твоят баща не го е разбирал.

— Баща ми притичал по стъпките на твоя през минираното поле. Те били свободни — в нипон. Баща ти тръгнал надолу по склона към океана. Моят баща искал да тръгнат нагоре към планините — мислел, че може би ще преживеят там на някое усамотено място, докато войната свърши.

— Глупава идея — отбелязва Гарвана. — Япония е много гъсто населена. Няма място, където да са можели да преживеят незабелязано.

— Баща ми изобщо не е знаел какво е каяк.

— Невежеството не е извинение — отсича Гарвана.

— Спорът им — същия спор, който водим и ние сега — ги провалил. Нипонците ги настигнали по пътя, току до Нагазаки. Нямали дори белезници и затова им вързали ръцете зад гърба с връзки за обувки и ги накарали да коленичат на пътя един срещу друг. После лейтенантът извадил меча си от ножницата. Мечът бил древен — лейтенантът бил от горд самурайски род и единствената причина да служи на вътрешния фронт била, че по-рано във войната бомба му откъснала кажи-речи целия крак. Той издигнал меча си над главата на моя баща.

— Той иззвънтял пронизително във въздуха — продължава Гарвана — и баща ми го заболели ушите.

— Но така и не паднал.

— Баща ми видял скелета на баща ти, коленичил пред него. Това било последното, което видял.

— Моят баща бил с гръб към Нагазаки — обяснява Хиро. — Светлината временно го заслепила. Той паднал напред и притиснал лице в земята, за да изтече от очите му ужасното сияние. А после всичко отново се нормализирало.

— Само дето баща ми ослепял — допълва Гарвана. — Можел само да слуша как баща ти се бие с лейтенанта.

— Полусляп еднокрак самурай с катана срещу едър, силен, здрав мъж с ръце, вързани зад гърба — разяснява Хиро. — Доста интересна битка. И честна. Баща ми победил. И това бил краят на войната. Само след две седмици окупационните войски дошли. Баща ми се прибрал, заживял, правил-струвал и накрая през седемдесетте се сдобил с дете. Както и твоят.

Гарвана допълва:

— Амчитка, 1972 г. Твоите гадняри два пъти са пускали атомна бомба върху баща ми.

— Разбирам дълбоките ти чувства — казва Хиро, — но не мислиш ли, че отмъсти достатъчно?

— Няма „достатъчно“ отмъщение — възразява Гарвана.

Хиро надува мотоциклета си, настига Гарвана и замахва с катаната. Но Гарвана се пресяга назад — наблюдава го в огледалото за задно виждане — и блокира удара. Държи в ръка огромен дълъг нож. После той намаля скоростта почти до нула и хлътва между две подпори. Хиро го задминава, забавя рязко ход и мярва Гарвана, който се стрелва покрай него от другата страна на монорелсата. Докато набере ускорение и се шмугне между следващите подпори, Гарвана вече е слаломирал от другата страна.

И така продължава. Те препускат по Улицата в преплитащ се зигзаг, преминавайки напред-назад под монорелсата. Играта е проста. Гарвана трябва само да накара Хиро да се натресе в подпора. Хиро ще спре за миг, но дотогава Гарвана ще е излязъл извън зрителния му обхват и Хиро няма да може да го проследи.

Играта е по-лесна за Гарвана, отколкото за Хиро. Но Хиро е по-обигран в тия игри от Гарвана. Което уравновесява нещата. Двамата лъкатушат под монорелсата със скорост около хиляди километра в час. Навсякъде около тях ниско провесени търговски предприятия, хай-тек лаборатории и увеселителни паркове се простират в мрака. Центърът е пред тях — висок и ярък като северното сияние, надигащо се над черните води на Берингово море.