Нийл Стивънсън
Снежен крах (42)

42

Когато Хиро преваля прохода с мотоциклета си в пет часът сутринта, град Порт Шърман, Орегон, изведнъж се ширва пред него: сияние на жълто логло, обвито в обширна U-образна долина, изсечена преди векове в скалата от огромен леден език в епохален период на геоложки кунилингус. Краищата му, там, където се слива с дъждовната гора, са посипани със златен прашец, който става все по-гъст и искрящ с приближаването към пристанището — дълъг, тесен, подобен на фиорд прорез, издълбан в правата брегова линия на Орегон, дълбок, студен окоп, пълен с черна вода, насочен право към Япония.

Хиро отново е на Ръба. Хубаво е, след цяла нощ пътуване през гората. Прекалено много селяндури, прекалено много планинци.

Дори и от петнайсет километра разстояние и километър и половина височина гледката не е красива. Отвъд централния пристанищен район Хиро различава няколко червени петънца, което е малко по-добре от жълтото. Иска му се да може да мерне нещо зелено, синьо или лилаво, но като че няма квартали, решени в тези префинени цветове.

Но пък и тази работа не е точно от префинените.

Изминава близо километър, сяда на един плосък камък на открито — тук не могат да го издебнат от засада — и влиза в Метавселената.

— Библиотекарю?

— Да, господине?

— Инана.

— Фигура от шумерската митология. По-късните култури я познават като Ищар или Естир.

— Добра или лоша богиня?

— Добра. Любима богиня.

— Да си е имала работа с Енки или Ашера?

— Най-вече с Енки. Двамата с Енки са били ту в добри, ту в лоши отношения. Инана е известна като кралицата на всички велики ме.

— Мислех, че ме принадлежат на Енки.

— Точно така. Но Инана отишла в Абзу — водната крепост на град Ериду, където Енки пазел ме — и го накарала да й ги даде всичките. Така ме били въведени в цивилизацията.

— Водна крепост, значи.

— Да, господине.

— А Енки как се почувствал?

— Той й ги е дал доброволно, очевидно защото е бил пиян и зашеметен от женския чар на Инана. Когато изтрезнял, опитал се да я догони и да си ги върне, но тя го надхитрила.

— Нека се позанимаем със семиотика — смънква Хиро. — Салът е водната крепост на Л. Боб Райф. Там той пази всичко. Всичките си ме. Хуанита замина за Астория — най-близкото място до Сала — преди два дни. Според мен се опитва да се прави на Инана.

— В друг популярен шумерски мит — продължава Библиотекарят — Инана слиза в подземния свят.

— Продължавай — насърчава го Хиро.

— Тя събира всички свои ме и навлиза в земята, от която няма връщане.

— Страхотно.

— Тя преминава през подземния свят и стига до храма, в който властва Ерешкигал, богинята на смъртта. Пътува под фалшив предлог, лесно разгадан от всевиждащата Ерешкигал. Но въпреки това богинята на смъртта й позволява да влезе в храма. Щом Инана влиза, свалят от нея одеждите, украшенията и ме и я отвеждат, чисто гола, пред Ерешкигал и седемте съдии от долната земя. Съдиите „приковали в нея очи — очите на смъртта; с тяхното слово — словото, измъчващо духа, Инана била превърната в труп, в парче разлагащо се месо, и окачена на кука на стената“. Креймър.

— Чудничко. Защо, по дяволите, го е направила?

— Както казва Дайан Уолкстайн, „Инана се отказала… от всичко, което била постигнала през живота си, била съблечена гола, нищичко не останало, освен самата тя, за да се прероди… чрез пътуването си в подземния свят тя се сдобила със силите и тайнствата на смъртта и прераждането“.

— О, значи историята продължава?

— Вестоносецът на Инана изчаква три дни, и когато тя не се завръща от долната земя, отива при боговете да моли за помощ. Никой от тях не иска да помогне освен Енки.

— И значи нашето приятелче Енки, богът-хакер, трябва да й спаси задника от Ада.

— Енки създава двама души и ги изпраща на долната земя да спасят Инана. Чрез тяхната магия тя е съживена. Тя се връща от подземния свят, следвана от тълпа мъртъвци.

— Хуанита замина за Сала преди три дни — казва Хиро. — Време е за хакерство.

Земята все още е там, където я е оставил, и показва в едър план увеличено изображение на Сала. В светлината на снощния разговор с Чък Райтсън не е трудно да намерим онази негова част, прикрепена от Правчовците, когато преди няколко седмици „Ентърпрайз“ е преминал покрай ВРКК. Там има два дебелогъзи съветски товарни кораба, вързани един за друг, и ято малки лодки около тях. Салът е предимно мъртвокафяв и органичен, но тази му част се състои изцяло от бяло фибростъкло: яхти, плячкосани от заможните пенсионери на ВРКК. С хиляди.

Сега Салът се намира до Порт Шърман и затова Хиро предполага, че тъкмо там се мотаят висшите жреци на Ашера. След няколко дни те ще са в Еврика, после в Сан Франциско, после в Ел Ей — плаващо наземно звено, което връзва правчовската част от Сала за най-близката възможна точка на континента.

Той обръща гръб на Сала и обръща поглед през океана към Порт Шърман, за да попроучи обстановката там.

По крайбрежието се е оформил хубав полумесец от евтини мотели с жълти реклами. Хиро ги преглежда и търси руски имена.

Задачката се оказва лесна. Точно по средата на крайбрежието има Спектър 2000. Както намеква името, всеки от тези хотели разполага с богат избор от стаи, от стаи-чекмеджета в преддверието, та чак до луксозните апартаменти на последния етаж. Ето — най-разнообразни стаи са наети от хора с имена, окончаващи на „ов“, „овски“ и други белези, безспорно издаващи славянски произход. Пехотинците спят във фоайето, гъсто подредени в прави редици в „чекмеджета“, редом с калашниците си, а свещениците и генералите живеят в хубавите стаи по горните етажи. Хиро се позачудва за какво ли ползва руски свещеник от Петдесятната православна църква „Вълшебните пръстчета“.

Апартаментът на последния етаж е нает от господин на име Гуров — господин КГБ. Очевидно не му стиска да се качи на самия Сал.

Как може да стигне от Сала до Порт Шърман? Щом ще се прекосяват няколкостотин мили през северната част на Тихия океан, то трябва да е доста приличен плавателен съд.

В града има половин дузина пристанища за яхти. В момента повечето са задръстени от кафяви лодчици. Все едно оттук е минал тайфун и няколкостотин квадратни мили океан са били прочистени от сампаните, струпали се покрай най-близката суша. Само дето тук нещата са малко по-организирани.

Бежанците вече слизат на брега. Ако са умни и агресивни, сигурно знаят, че оттук се стига пеш до Калифорния.

Това обяснява защо кейовете са така задръстени с разнебитени лодчици. Но едното от пристанищата все още изглежда като частно. Там са акостирали около десетина чисти бели яхти, стройно подредени край кейовете. Никаква паплач не се навърта наоколо. Изображението е достатъчно добро и Хиро забелязва, че вълноломът е изпъстрен с малки гевречета: вероятно кръгли торбички с пясък. Това е единственият начин да опазиш частния си пристан „частен“, когато край брега се мотае Салът.

Номерата, знамената и другите белези за идентификация се различават трудно. Спътникът вижда доста зор, докато ги разпознае.

Хиро проверява дали ЦРК разполага с нещатен сътрудник в Порт Шърман. Трябва да имат, защото Салът е тук, а ЦРК се надява да направи голям удар, като продаде сведения оттам на всички изнервени жители на крайбрежието от Скагуей, та чак до Огнена земя.

И наистина, из този град се мотаят неколцина, които предават последни сведения от Порт Шърман. Единият от тях е просто зяпач с видеокамера, който обикаля и снима каквото му падне.

Хиро преглежда снимките на бързи обороти. Голяма част от тях са правени от прозореца на хотела му: безкрайни часове на отразяване на потока от келяви кафяви лодчици, които си пробиват път през пристанището и се прикрепят в края на мини-сала, оформящ се пред Порт Шърман.

Но нещата са полуорганизирани — в смисъл, че някакви очевидно самоназначили се водни ченгета бръмчат наоколо с моторница, целят се с пищови в хората и крещят през мегафон. Което обяснява защо, без значение що за бъркотия цари в пристанището, по средата на фиорда винаги има чист коридор с излаз към морето. А крайната точка на този коридор е хубавият кей с големите яхти.

Там са акостирали два големи плавателни съда. Единият е голям риболовен кораб, развяващ флаг с емблемата на правчовците — кръст и пламък. Очевидно е плячкосан от ВРКК — името, изписано на кърмата, е „Кралицата на Кодиак“ и правчовците още не са се напънали да го сменят. Другият е малък крайцер с предназначение да вози удобно богати хора до хубави места. Той плава под зелен флаг и явно има връзка с Големия Хонконг на господин Ли.

Хиро надзърта още малко из улиците на Порт Шърман и открива там доста големичък франчулат на Големия Хонконг на Господин Ли. В типичния хонконгски стил той представлява по-скоро разпръснати из целия град малки къщурки и стаички. Но доста плътно разположени една до друга. Достатъчно плътно, че Хонконг да поддържа тук няколко служители, работещи на пълен работен ден, включително проконсул. Хиро изтегля снимката му, за да го разпознае: свадлив на вид американо-китаец около петдесетте. Значи не е автоматизиран франчулат без човешки персонал, каквито обикновено се срещат в Долния 48-и квартал.