Нийл Стивънсън
Снежен крах (38)

38

Майката на Уай Ти се изправя с ръце по шевовете и тръгва. Излиза от кабинета. Никой от останалите не вдига поглед — не бива. Проява на нечувствителност към нуждите на колегата. Кара изпитвания да се чувства неловко, като набелязан, а всъщност детекторът на лъжата е просто част от федералния начин на живот. Тя чува отсечените стъпки на надзирателката зад себе си — върви на две крачки зад нея, наблюдава, не изпуска от очи ръцете, за да не могат да извършат нищо, като например да извадят някой транквилант или нещо подобно, което да прецака теста.

Тя спира пред вратата на тоалетната. Надзирателката минава пред нея и отваря вратата. Тя влиза, последвана от жената.

Последното отделение отляво е твърде голямо — побира двама души. Майката на Уай Ти влиза вътре, последвана от надзирателката, която затваря вратата и я заключва. Майката на Уай Ти сваля чорапогащника, вдига полата, кляка над един тас, изпишква се. Надзирателката следи нито една капчица да не се излее навън, вдига таса, излива го в епруветка, на която вече е залепено етикетче с името й и днешната дата.

После — отново в преддверието, пак с надзирателката по петите. Когато отиваш на проверка с детектор на лъжата, ти се позволява да ползваш асансьорите, за да не пристигнеш там задъхан и потен.

Навремето това си беше най-обикновен кабинет със стол и инструменти, подредени на масата. После купиха новата, шикозна система „детектор на лъжата“. Сега все едно влизаш на хай-тек медицински преглед. Стаята е напълно преустроена — ни следа от първоначалната й функция, прозорците са със завеси, всичко е гладко и бежово и мирише на болница. Има само един стол — в средата. Майката на Уай Ти сяда на него, обляга ръце на облегалките, наглася пръстите и дланите си в очакващите ги вдлъбнатинки. Неопреновият юмрук на маншета за измерване на кръвното налягане опипва слепешката, намира ръката й и я стисва. Междувременно светлините в стаята намаляват, вратата се затваря, тя остава съвсем сама. Тръненият венец се сключва около главата й — тя усеща бодежите на електродите през скалпа, чувства хладния полъх по раменете си от свръхпроводимите квантово-интерферентни уреди, служещи като радар в мозъка. Някъде отвъд стената, тя знае, половин дузина техници от личния състав седят в контролната стая и наблюдават на голям екран зениците й в много близък план.

После усеща изгарящо пробождане в ръката и разбира, че й инжектират нещо. Което означава, че това не е обикновена проверка с детектор на лъжата. Днес ще й правят нещо специално. Изгарящото усещане обхваща цялото й тяло, сърцето й тупти, очите й се насълзяват. Били са й кофеин, за да изпадне в превъзбудено, словоохотливо състояние.

С днешната работа — дотук. Понякога тези процедури отнемат по дванайсет часа.

— Как се казваш? — произнася глас. Неестествено спокоен, равен глас. Компютърно генериран. По този начин всичко, което й казва, звучи безпристрастно, изчистено от всякакви емоции — тя няма как да усети някакви намеци за развитието на разпита.

Кофеинът и другото, с което я инжектират, прецакват и чувството й за време.

Тя мрази тези неща, но те се случват с всекиго понякога, а когато си постъпил на работа при федералните, си се подписал на пунктирната линия и си им дал разрешение. В известен смисъл това е белег на гордост и чест. Всеки, който работи за федералните, влага там сърце и душа. Защото ако не ги влага, това ще лъсне като бял ден, когато му дойде редът да седне на този стол.

Въпросите се сипят. Повечето са безсмислени. „Била ли си някога в Шотландия? Белият хляб по-скъп ли е от пшеничния?“. Това е, за да се нагоди, за да заработят гладко всички системи. Те изхвърлят целия материал от първия час на разпита, защото се губи в шума.

Тя чувства как се отпуска. Казват, че след няколко теста с полиграф се научаваш да се отпускаш и всичко тръгва по-бързо. Столът я държи на място, кофеинът й пречи да задреме, сензорната депривация прочиства съзнанието й.

— Как е прякорът на дъщеря ти?

— Уай Ти.

— А ти как се обръщаш към нея?

— По прякор — Уай Ти. По нейно настояване.

— Уай Ти работи ли?

— Да, работи като Куриер за „РадиКС“.

— Колко пари печели Уай Ти като куриер?

— Не знам. Припечелва по някой долар.

— Колко често си купува ново оборудване за работата?

— Не знам. Не следя това.

— Уай Ти правила ли е напоследък нещо необичайно?

— Зависи какво имате предвид. — Знае, че увърта. — Тя непрекъснато прави разни неща, които някои хора биха нарекли необичайни. — Това не звучи особено добре — излиза, че одобрява неконформизма. — Май всъщност искам да кажа, че непрекъснато върши необичайни неща.

— Чупила ли е Уай Ти скоро някаква покъщнина?

— Да. — Тя се предава. Федералните вече го знаят, къщата й бъка от бръмбари и се подслушва, цяло чудо е, че електрическата инсталация още не е гръмнала с всичките тия допълнителни чудесии, включени към нея. — Счупи компютъра ми.

— Даде ли някакво обяснение защо го е счупила?

— Да. Нещо такова. Искам да кажа, ако безсмислиците се броят за обяснение.

— А какво обяснение даде?

— Страхувала се… толкова е нелепо! Страхувала се, че ще се заразя с някакъв вирус от него.

— Уай Ти страхуваше ли се, че и тя ще се зарази с вируса?

— Не. Каза, че само програмистите го прихващали.

Защо й задават всички тези въпроси? Всичко това го имат на запис.

— Ти повярва ли на обяснението на Уай Ти защо е счупила компютъра?

Това е то.

Ето какво ги интересува, значи.

Искат да разберат единственото, което не могат да подслушат директно — какво става в ума й. Искат да разберат повярвала ли е на историята на Уай Ти за вируса.

И знае, че греши, като просто мисли за тези неща. Защото свръхохладените електроди на главата й го улавят. Те не могат да отгатнат какво си мисли тя, но усещат, че в мозъка й нещо става, че точно сега тя използва части от него, които не е използвала, докато са й задавали безсмислени въпроси.

С други думи, разбират, че тя анализира ситуацията и се опитва да проумее какво целят. А не би го направила, освен ако не иска да скрие нещо.

— Какво искате да знаете? — пита тя. — Защо просто не дойдете и не попитате направо? Да поговорим за това на четири очи. Просто да седнем в една стая като възрастни хора и да го обсъдим.

Усеща още едно остро бодване в ръката, усеща как след няколко секунди по цялото й тяло се разливат вцепенение и студ, докато наркотикът се смесва с кръвния й поток. Все по-трудно й става да следи разговора.

— Как се казваш? — произнася гласът.