Елена Илина
Четвъртата височина (53)

„Катюша“ и „Андрюша“

На източния бряг на Дон, както и преди, се водеха боеве…

Хората нямаха време да си отдъхнат. Те яростно се защитаваха, като стреляха. Едва през нощта, когато немският огън ставаше по-слаб, настъпваше малко затишие. През тия минути на почивка Гуля, преди да легне да спи, отиваше „на гости“ при някой от новите си другари.

Така например беше и днес. Щом утихна, тя тръгна за землянката, където живееха бойците от първа рота. Минаваше по съобщителните ходове.

В землянката, мъждукайки едва, димеше газениче. Вятърът свиреше в комина на желязната печка.

— А, Гуля! — обадиха се от всички страни познати гласове. — Отдавна не си наминавала към нас. Беше ни домъчняло вече! Искаш ли чаец?

След няколко минути капакът на тенекиения чайник върху желязната печица заподскача.

В нечии опитни ръце тихичко, без да пречи на разговора, запя, заговори хармоника.

И на Гуля й се стори, че никога през живота не й е било така приятно и спокойно, както в тази тъмна мъничка землянка, сред тия хора, уморени, измъчени в сраженията, събрани тук от разните краища на огромната страна.

Седнала до самата печка, тя се грееше блажено, загледана в пламъчетата, които бягаха от единия ъгъл до другия. Тия весели пламъчета бяха като пламъчетата там, в далечната Уфа. Също такива златисти езичета играеха в печката и по времето, когато Гуля беше още мъничка и не й позволяваха да пипа ръжена.

Като си помисли човек колко скоро бе това!

А сега тя е на фронта, в центъра на войната и никой не й казва: „Гуля, ще се опариш!“.

Над самата землянка с жален вой прелетя мина.

— Зави минохвъргачката им — каза някой, сърбайки горещия чай.

Гуля само мълчаливо кимна с глава.

Като всички бойци и тя добре различаваше гласа на немската минохвъргачка. В своите позиви немците се хвалеха, че тяхната минохвъргачка ще надвие нашата „Катюша“.

— Нищо няма да надвие — каза възрастният боец, когото всички наричаха татко. — Къде ще се мери тя с нашата!

— Точно така — съгласи се съседът му и като счупи на коляното си една дъсчица, хвърли парченцата в огъня. — А чувах, че сега тука и „Андрюша“ чакат. Той ще въдвори ред.

— Какъв е този „Андрюша“? — запита Гуля.

— Синче на „Катюша“. Ама пердаши, не се шегува! По-здраво и от майка си. На осемдесет метра само с въздушната си вълна работи. Без да се смята поразяващата сила от парчетата.

Замълчаха цяла минута и от това се възползва хармониката. Тя засвири по-силно, по-смело, явно предизвикваща за пеене.

Вьется в тесной печурке огонь,

на поленьях смола, как слеза.

— запя Гуля, а някой до нея подхвана с тенорче:

И поет мне в землянке гармонь

про улыбку твою и глаза…^[1]

Изпяха една песен, започнаха друга. Пееха всички заедно и поотделно.

— Така бих пяла с вас чак до сутринта — каза Гуля, като ставаше от мястото си. — Но какво да се прави, време е…

— Къде отиваш?

— Да сменя Ася.

Всъщност срокът на Асиното дежурство не бе още изтекъл. Но Гуля съжаляваше и пазеше своята другарка от санитарния батальон, същата онази слабичка, приличаща на ученичка девойка, която бе пристигнала на фронта в един ешелон заедно с нея и Люда.

Гуля беше по-голяма от двете си другарки. Тя беше почти двадесетгодишна, а те не бяха навършили още и осемнадесет. И Гуля неволно се отнасяше към тях двете малко покровителствено, наричаше ги „мили мои момиченца“ и без да му мисли много, вземаше върху себе си най-трудната и опасна работа.

А работа имаше все повече, животът ставаше все по-труден. И някак приказни, почти невероятни изглеждаха вече на Гуля спомените й за дома, за семейството. Че и къде е този „дом“? В Уфа ли, където майка й и Йожик живеят в случайна, чужда стая, или в Киев, завзет от немците, или в Москва, откъдето баща й й изпраща писма, изпълнени със загриженост и тревога?…

„Не, все пак до края на войната моят дом е тука — в землянката — мислеше Гуля, прибягвайки от едната землянка към другата. — И семейството ми е тук: Люда, Ася и всички тия скъпи хора, с които заедно споделяме този толкова близко до смъртта живот!“

Все повече се привързваше Гуля към своето ново голямо семейство.

Ти питаш — пишеше тя на майка си — как съм посрещнала рождения си ден. Имахме ожесточен бой и в моя чест, както ми казаха, целият артилерийски полк и нашата полева артилерия дали залп по врага. А вечерта, когато се поуспокоихме, седнахме на вечеря в землянката, при което нашият готвач бе изпекъл няколко пироги и на един от тях беше направил надпис от тесто: „На бъдещия гвардеец“. На рождения ден на Йожик също бяха дадени няколко залпа, а когато се събрахме да вечеряме, немците почнаха контраатака, доста яростна. Атаката беше отбита, освен това беше зает един населен пункт. А после при мен дойдоха няколко бойци и им казаха, че те ознаменували тази победа в чест на рождения ден на моя Йожа.

Писмото излезе дълго, подробно, и все пак за много още неща би писала Гуля, ако в писмата от фронта можеше да се пише за всичко и да се споменават имената на хората.

Тя би написала още, че пирогите бе поръчал на готвача помощникът на полковия командир, който често бащински й се караше, ако тя проявяваше голяма непредпазливост, и бащински се грижеше за нея.

Ако би било възможно, Гуля би написала в писмото си, че „гвардейският пирог“ бе донесен в землянката от единия от малките разузнавачи — Саша. Той така делово и внимателно носеше с две ръце дъската с пирога, сякаш това не бе пирог, а мина.

А до него вървеше Гриша и личеше, че той страшно много завижда на другаря си: на него също му се искаше да поднесе на Гуля подаръка по случай рождения й ден.