Елена Илина
Четвъртата височина (50)

На бойното поле

Частите на пристигналата дивизия се укрепиха в Донските степи, на западния бряг на Дон.

Немските войски се стремяха насам, към Дон. Боеве се разгаряха за всяка педя земя.

След скорошните силни дъждове отново бяха настъпили знойни дни.

Широко се разстилаха степите, пожълтели от палещото слънце. Дори и вятърът не донасяше прохлада, и само лекичко се люлееха под неговото дихание степните, приличащи на сухи метлички треви — ковил и типчак. Миришеше на горчив пелин.

На километър и половина от първата линия на фронта в землянки и блиндажи се бе настанил щабът на полка, малко по-далече щабът на дивизията, а още по-далеч от бойната линия — санитарната част.

Гуля заедно със своите другарки Люда и Ася се бе настанила тук в полковия медицински пункт. Работа и тука имаха доста. През медицинския пункт минаваше непрекъснат поток от ранени. Оттук ги изпращаха в санитарния батальон и после в болницата.

Но Гуля още от първия ден почна да моли да я изпратят на бойната линия.

— Ще отидеш — казваше й с усмивка командирът на полка, Иван Фьодорович Хохлов, когато идваше в медицинския пункт, — потрай малко, почини си. Тепърва предстои голяма работа.

Гуля замълчаваше, а после, като събереше отново кураж, се обръщаше към командира с все същата молба — да я пусне на първа бойна линия.

И най-после тя получи това, което искаше.

През този ден немците още от тъмни зори бяха започнали артилерийска подготовка. От предната бойна линия се носеше тежък, непрестанен оръдеен грохот. След това грохотът престана. Взривовете на неприятелските снаряди започнаха да се чуват по-рядко. Противникът предприе атака. Към обед, когато съобщиха, че атаката е отбита, санитарната кола тръгна към предната линия за ранени. Тя се носеше по прашен междуселски път.

Когато наближи предната линия, колата забави ход. Гуля погледна от кабинката и видя, че цялата степ не приличаше вече на степ, а цялата бе разровена — дупки, окопи, ями. Колата се движеше сега внимателно, сякаш пипнешком. Подскачайки на ямите, тя се спусна по склона на височината долу в една падина и спря.

Като оправи санитарната си чанта, Гуля скочи на земята. След нея скочиха от колата и санитарите.

Гуля смутено се огледа на всички страни. Тя разбра, че колата не може да отиде по-нататък, защото ще попадне под огъня на противника, и разбра също, че тя сама ще трябва да върви в степта, там, където може да има ранени.

Докато санитарите измъкваха носилките, Гуля изтича напред, нагоре по хълма, но не успя да направи и пет крачки, когато недалече, на върха на хълма, бухна и експлодира снаряд. Той така зашемети Гуля, че тя падна по очи на земята почти в безсъзнание. Сърцето й тежко затупа и за миг съвсем замря.

Тя се опомни едва след няколко секунди и напрегна сили да се изправи на крака.

„Не бива, не бива да се поддавам на тази слабост…“

Сгушила глава между раменете си, Гуля се хвърли напред. И в същия миг още един снаряд със свирене и трясък се пръсна някъде встрани, като изхвърли нагоре черен фонтан пръст и дим.

Гуля отново залегна. Тя набеляза с очи една точка — могилка, до която реши да се добере в следващата прибежка, и упорито, до болка в очите, се взираше в нея.

Но да се откъсне от земята беше неимоверно трудно, почти невъзможно.

Гуля с всички сили се мъчеше да се овладее.

„Не, не се страхувам, не се страхувам!“ — повтаряше си тя като заклинание и чувстваше как малко по малко волята й отново става командир на чувствата и мислите й и подчинявайки се на заповедта на командира, сърцето започва да бие по-равномерно, по-спокойно, нервите се уталожват.

В тия минути Гуля разбра: има в човека една тъмна, сляпа сила, която може да го накара да бяга от бойното поле, но има и нещо още по-силно от тази сляпа жажда за живот, и то е разумната воля.

„Всъщност няма вече бой, а се пръскат само случайни снаряди“ — каза си тя и като се изправи леко, бързо и уверено затича нататък, където най-вероятно можеше да намери ранени — към окопите.

И наистина, на дъното на един окоп тя намери ранен. Гуля се спусна при него. Той лежеше в безсъзнание, с отметната глава, превързана с мръсен, напоен с кръв бинт. Изглежда, докато ръцете му още са го слушали, той се е превързал криво-ляво.

Гуля внимателно превърза отново главата му с бинт и почти не чувствайки тежестта, помъкна този едър и тежък човек по окопа.

За щастие точно в този момент пристигнаха и санитарите. Гуля помогна да сложат ранения на носилката, и не успяла още да си отдъхне, върна се обратно. Трябваше да превърже още един боец. Тя го бе забелязала, когато се спускаше в долчинката към колата.

Той лежеше в една дълбока, изровена от снаряда яма. Гуля допълзя долу при него. Заврял лице в пръстта, той глухо стенеше…

Гуля се опита да го изправи.

— Хайде, мили — каза тя, чувствайки, че това не е по силите й, — помогни ми, хайде да се изправим…

Тя го погледна в лицето и ахна:

— Кадир! Хабибулин!

Той се обърна, позна Гуля и се опита да се изправи, като влачеше крака си по земята. Едва сега Гуля забеляза, че целият му крак бе в кръв и че сивият крачол от бедрото до кончова на ботуша му бе почернял от кръвта.

С остър нож Гуля разряза кончова на ботуша и направи на Кадир превръзка.

Той тъжно и даже някак виновно гледаше Гуля, сякаш искаше да й каже: „Съвсем инак мислех аз да воювам! Съвсем инак!“.

— Нищо, скъпи мой — весело и ласкаво му каза Гуля, — пак ще воюваме. На, пийни си!

Тя отвинти капачето на манерката си и я поднесе към сухите му възпалени устни. На самата нея нетърпимо много й се пиеше и по това именно бе разбрала желанието на Кадир. Той жадно се нахвърли на манерката и пиеше, задавяйки се, пиеше така, сякаш нищо повече в живота не му бе така нужно, както тия освежителни капки вода.

Най-после Кадир се откъсна от манерката и облекчено въздъхна. Манерката беше празна. Гуля намокри устните си с езика.

„Е, нищо — каза си тя, — ще потърпя.“

Кадир се усмихна:

— Хубаво!

Стана му по-леко — и от водата, и от сиянието на тия сиви очи, и от ласкавия глас, и от лекото докосване на пръстите, които бинтоваха крака му. И ободрен, Кадир сам се изправи. Гуля го измъкна горе и го предаде в ръцете на санитарите.

И ето че колата е натоварена. Само дано сега успеят да закарат до санитарната част всички тия хора, край които така близко бе минала смъртта.

— Да вървим! — радостно каза Гуля на шофьора боец и скочи на стъпалото на кабинката.

Колата се затресе на място, забуча и тръгна.

Гуля непрестанно гледа към небето. Високо в чистата, безоблачна синева се показа една черна точка. Ето, тя се приближава, става все по-голяма и по-голяма… От висините се чува вече далечно бръмчене. Гуля не толкова чува, колкото отгатва този противен, разкъсващ душата звук: во-ззз-яя…

„Немци!“ — разбра Гуля.

И тя вика на шофьора:

— Стой!

Колата спря. Гуля и санитарите скочиха на земята и започнаха да измъкват ранените, като им помагаха да залягат в окопите, ямите и трапчинките. Тежко ранените решиха да не бутат. Едно излишно движение можеше да бъде за тях не по-малко опасно, отколкото парчетата на немски снаряд. Гуля извади от колата зелените клончета, с които се бе запасила. Тя знаеше — в степите не навсякъде се намират храсти и се бе погрижила за своя зелен запас още преди да тръгнат за предната линия.

Боязливо поглеждайки към небето, тя се зае да замаскира набързо колата със зеленина. А след това влезе вътре при своите ранени.

— Е, как е там? — питат хората, като слушат засилващото се в небето бръмчене.

— Всичко е в ред — отговаря Гуля. — Няма да ни забележат. Добре сме се замаскирали.

И наистина, немските летци не забелязаха санитарната кола, притаена под своето зелено прикритие край пътя. Те минаха над тях, раздирайки въздуха с прекъслечно бръмчене на моторите, и отнесоха своя смъртоносен товар някъде в далечината.

— Карай! — каза Гуля, когато всички ранени отново заеха местата си.

И ето че пак забръмча моторът. Тежката, натоварена с ранени кола пак се понесе по ямите и рововете.

Няколко дни по-късно, след като бе ходила вече няколко пъти на предната линия, Гуля седна да пише писмо на баща си.

„И започна боят…“

Така започна тя своето писмо, като си спомни Пушкиновите стихове, и отпусна молива. Това, което тя сама бе видяла и преживяла, не приличаше на онзи стремителен, подобен на буря бой, за който бе чела в Пушкиновата „Полтава“.

Как, с какви думи да се опише всичко това, което тя сега бе изпитала? Как да се предаде непредаваемото?

„Не, онзи, който не е бил в боевете — пишеше Гуля, — който не е изпитал на собствените си плещи всичките трудности, не може да почувства докрай радостта от победата. Когато бойците отиват в атака, когато гърми като тътнежа на гръмотевица «а-а-а» — този звук на многогласното «ура» — ти не знаеш, не помниш нищо. Пред тебе е само бойното поле и ти следиш, следиш всяка точка на безкрайно разстлалата се степ, следиш до болка в очите. Там някой е паднал… Тичаш с всички сили напред и нито свистенето на куршумите, нито строгите викове не са в сила да те спрат. Тялото става някак без тегло и само тогава, когато твоята кола, натоварена с ранени, излиза от зоната на обстрела, напрежението намалява…“

Гуля пишеше, а зад прозорчето се чуваха виковете, станали нещо обикновено: „Въздух!“. И скоро до ушите й долетя досадният и стягащ душата вой на немски самолет.

„Ако дълго не получиш от мене писмо — добави набързо Гуля в края на писмото, — не се безпокой: значи — много работа. И каквото и да стане, знай едно, че твоята дъщеря никога не е била страхливка и че честно е отдала живота си за родината…“

Работа имаше наистина много. Бе почнала онази голяма работа, за която бе говорил на Гуля командирът на полка. Истинска работа. Разгаряха се жестоки боеве за Дон. Дните и нощите сега бяха пълни с опасности, лишения и тежък, непосилен труд.

Гуля всецяло бе погълната от своите всекидневни грижи. Тя събираше и настаняваше на носилките тежко охкащите или изпаднали в безсъзнание хора, превързваше ги, измиваше ги, внимателно снемаше от тях дрехата, превърнала се в окървавени парцали. Миризма на кръв и пръст я преследваше навсякъде. Да размишлява, да си спомня, да нарича с думи всичко, което бе видяла и почувствала — тя нямаше време. И едва в кратките минути на отдих, когато пишеше писмо до вкъщи, тя набързо туряше в ред разхвърляните си бегли мисли.

… Всеки ден е пълен с всевъзможни произшествия. Бихме се за един малък чифлик — пишеше Гуля. — Цял ден се бихме, няколко пъти го превземахме и няколко пъти отстъпвахме. Здраво бе заседнал немецът там. Тръгнах аз да измъквам един ранен, той лежеше до самите немски окопи. Немците ме забелязаха и решиха да ме хванат жива. Аз пълзя и те пълзят, а зад мене дадоха огнева картечна завеса, за да не могат да ми дойдат на помощ нашите. Какво да се прави? Назад да изпълзя — късно е. Напред — раненият. А немците ме обграждат в обръч. Взех в ръката си бомба и реших — ще допусна немците да се приближат и ще ги засипя с бомби. Тъй и тъй ще се мре, но поне повече от тях да пребия. Изведнъж чувам зад себе си: „Напрееед!…“. Нашите! Аз скочих — и с тях…

Оказа се, че един боец през всичкото време ме е следил от окопа. Той видял, че работата ми е лоша, и викнал: „Момци, нашата Гуля загива!“ и — към мене. Момчетата — след него. Така силно ударихме, че от немците само пера се разхвърчаха, макар че бяха много повече от нас.

А онзи, ранения, за когото пълзях, успях да го измъкна. Той, горкичкият, беше загубил вече надежда…

… А неотдавна си изгорих малко единия крак. Но всичко вече мина и ти, мамичко, не се безпокой. Изгорих се така: през време на бой случайно настъпих една бутилка с горяща течност. Бутилката се пукна под краката ми и всичко върху мене изведнъж пламна. Обгаряйки ръцете си, аз успях как да е да смъкна от себе си горящите ботуши, рубашката и ги стъпках. И когато се притекоха към мене стрелците, за да ме засипят с пръст (нали иначе е трудно да се загаси горяща течност), аз вече си обличах дрехите, но ботушите по никакъв начин не можех да обуя — свили се бяха, пропаднаха съвсем. И тъй трябваше да вървя нататък боса, куцайки и с двата крака. И чак след боя си направих превръзка. Това е всичко.

Така описва Гуля в писмо до майка си едно от своите най-необикновени приключения („приключения“ Гуля наричаше особено рискованите епизоди в своя боен живот). А новината за Гуля се бе разнесла вече по цялата дивизия. От един боец на друг тръгна легендата за момичето, което „и в огъня не гори“, за девойката, която отива в немските окопи, цяла обхваната от пламъци, като жив факел. И скоро някой съчини и песен за „огненото момиче“. Тази песен като пламък се прехвърли оттука на западния фронт. Във всяка войскова част тази песен я пееха по свой мотив, но думите й бяха все едни и същи:

Девушка вспыхнула,

путь осветила,

огненной птицей

летела в бой.

И оттогава в дивизията започнаха да наричат Гуля „огнената девойка“.