Елена Илина
Четвъртата височина (45)

В къщи

Дните минаваха. Зимата бе вече към края. Гуля работеше неуморно. Виждаха я навсякъде — и зад катедрата в библиотеката, и в превързочната, където, наведена над ранен, внимателно го превързваше, и на ярко осветената естрада в болничния клуб, когато, съблякла халата, в своята кафява кадифена рокля тя рецитираше стихове пред хората с бинтовани глави, с ръце на превръзки, с крака в шини.

Като се сетеше, че закъснява да накърми Йожик, Гуля набързо се обличаше и тичаше към къщи.

А в това време Йожик се късаше от плач… Гулината майка се опитваше да му даде сладка водица, но Йожик отблъскваше лъжичката и крещеше сърдито и претенциозно.

Тогава горката баба го вземаше и се разхождаше с него из стаята, пееше му песнички, разправяше му приказки, но нищо не помагаше. Йожик не се нуждаеше нито от приказки, нито от песни, той искаше мляко.

И когато Гуля се втурваше в къщи, като, вървейки, хвърляше от себе си жакета и сядайки на кревата с Йожик, по детски се оправдаваше:

— Прощавай, мамичко, не знаех колко е часът.

— Искай извинение от сина си, а не от мене! — казваше младата баба. — Ти просто ще го умориш от глад.

А Йожик, вече успокоен, мляскаше с устни и с пухкавата си ръчичка, на която сякаш имаше гривнички, сънливо милваше Гуля по бузата. Тя целуваше тази ръчичка и като милваше високото челце, гледаше сина си през сълзи. „Как ще се разделя с тебе, щастие мое?“ — мислеше Гуля.

Естествено, тя сама разбираше колко трудно е за майка й да се справя с Йожик, когато я няма в къщи. Йожик се бе научил вече сам да се изправя на крака в плетеното неустойчиво креватче и майка й не можеше нито за минутка да го оставя сам. А да го мъкне по цял ден на ръце беше много тежко. На седем месеца Йожик беше по-едър и по-тежък дори и от годиначе. Гуля си представяше също така и колко трудно е да се изнася Йожик всеки ден на разходка, да се смъква с шейничката, завит в юрганче, от третия етаж на двора.

Всичко това Гуля много добре знаеше и й беше тежко, като виждаше колко се е измъчила и отслабнала майка й. Но Гуля знаеше вече и друго, за което досега не бе говорила в къщи — че за нея друг път няма.

С всеки нов ден в нея укрепваше увереността, че мястото й е там, където се водят най-ожесточените боеве — на първата линия на фронта.