Елена Илина
Четвъртата височина (20)

Втората височина

Няколко месеца Гуля се бори с географията, историята, алгебрата, а най-вече — със себе си.

Да си научиш добре уроците за утрешния ден и да отговориш блестящо един път, не е така трудно. Но да наваксаш всичко изгубено, пропуснато, вечно да догонваш и да догонваш, да се връщаш назад, да учиш онова, което другите отдавна вече са научили — за това наистина бе необходимо голямо търпение и упоритост.

Наближиха изпитите.

Вратата на балкона и прозорците са широко отворени и в стаята нахлува меденият аромат на липите и акациите. Съвсем близо, зад завоя на тихата улица, бучи и се плиска морето. Не е тъй лесно да се задържиш в такъв ден в къщи, особено когато си само на тринадесет години и на брега те чака лодка.

Но Гуля е подредила на масата книгите, окачила е на стената географска карта и заедно с дружките си се готви за изпит.

— Нашата страна е най-голяма от всички страни на света — тържествено започва тя да разказва първата глава от учебника по география.

Гуля разказва, а дружките й, на които тя бе измислила смешни прякори — Льоля Пончик^[1] и Лина Блин^[2], — също не си губят времето напразно: Лина изпъстря със зелен молив палмите по крайбрежната улица на Батум в учебника по география, а Льоля рисува върху корицата на алгебрическия сборник портрета на пощенския началник Шпекин.

Гуля строго и втренчено гледа Льоля и Лина.

— Изпит по рисуване няма да имаме — казва тя, — а по география ще пропаднете. Вие дори и не слушате какво разказвам.

Льоля и Лина оставят настрана моливите.

— Е, пък и ти! Как да не слушаме? Разказвай!

Гуля с големи крачки се заразхожда от ъгъл до ъгъл.

— За да се премине с експрес нашата страна от западната граница до Владивосток, трябва да се пътува дванадесет денонощия…

— Ех, че хубаво би било! — замислено казва Лина. — Пътуваш, пътуваш — и никакви географии не ти трябват…

— Май че без география далече няма да отидеш — казва Гуля и отваря нова страница в учебника. — Сега — морета. Искаш ли да поплаваш по морета, Пончик?

— Аз и без това ще плавам на изпита. Ти разказвай, пък аз ще го запомня.

Гуля дълго разказва за моретата, а Льоля и Лина, облакътени на масата, слушат как шуми зад прозореца истинското море.

— Да бяхме се изкъпали! — въздиша Лина.

— Почакай — казва Гуля, — ще успееш. Сега за планините! Разказвай ти.

— Аз? — уплашва се Лина. — Аз знам само за животинския свят в тундрите.

— Самата ти си тундра! Хайде, я остави мързела, разправяй!

— Ти започни, пък аз после…

Трите, поглеждайки от време на време в книгата, минават и планините.

— Горещо! — изпъшква Льоля. — Хайде да отидем поне веднъж да се окъпем. Главата ще се поосвежи!

— Не — отговаря неумолимо Гуля. — Ако ще се занимаваме, да се занимаваме! Трябва да минем цялата география.

— Цялата! На един път! Ами утре?

— Утре ще преговаряме.

— Ами кога ще се къпем?

Гуля нищо не отговори.

Тя задържа Льоля и Лина в стаята до пет часа вечерта. Когато най-после затвори с шум книгата, те даже не повярваха на щастието си.

— Наистина ли свършихме, Гуля?

— Свършихме! Сега — на морето! Какво, вие мислите, че на мене не ми се искаше да се окъпя? Повече, отколкото на вас.

И трите момичета хукнаха в надпревара по малката напречна уличка натам, откъдето се чуваше тежкият, гръмлив шум на морето. Бяла, с червена ивица лодка отплава от брега.

— Нека сама плава — каза Гуля и като вдигна греблото, легна на задната част на лодката.

Игривите зелени вълни равномерно издигаха и спущаха лодката. Соленият вятър като със студени ръце докосваше разгорещените бузи на момичетата и развяваше косите и якичките им.

Гуля жадно дишаше приятния морски въздух.

— Ех, момичета — каза тя, — колко хубаво е, колко интересно е да се живее на света!

— Да, хубаво би било — въздъхна Лина, — само да не бяха изпитите.

Гуля се замисли за минутка.

— Аз обичам изпитите — каза тя бавно. — Макар и малко страшно, но хубаво е.

— Гулка, лъжеш?

— Не, честна дума, не лъжа. Знаете ли, момичета, пред изпит аз имам такова чувство, като пред скок във вода. И студено, и страшно, но скочиш ли — веднага ти става и топло, и весело.

Льоля сви рамене:

— Е, на някои им е весело, а на други не им е много весело.

— От тебе зависи дали да бъде много весело.

И ето че настъпи денят на изпита. Утрото изглеждаше някак си особено — синьо, чисто, като че ли го бяха проветрили морските ветрове и умили морските вълни.

Гуля облече бялата, току-що изгладена рокля. Беше й приятно, че тя е толкова светла, свежа — без нито една гънчица, без нито едно петънце. Като се оглеждаше внимателно в огледалото, тя се среса и тръгна за училище.

Майка й дълго стоя на прозореца и гледа след нея. Така съсредоточена и весела Гуля излизаше по-рано само когато отиваше да участва във филм.

В класа беше тихо и тържествено. На дъската с кафяви, зелени и сини петна пъстрееше огромна карта на СССР.

Учителката по география, Вера Андреевна, с побеляла коса, спокойна, в нова официална рокля, изпитваше Гулината приятелка Льоля. Асистентите внимателно слушаха едва разбираемото мърморене на Льоля. Показалката в ръката й несигурно се луташе по картата, сякаш не знаеше на какво да се спре.

— Провали се! — с ужас шепнеше Лина на ухото на своята съседка Гуля. — И аз също ще се проваля. Оле-ле, как ме е страх! А тебе?

Гуля помисли: „Страх ли ме е?“. И отговори:

— Не, не ме е страх!

И когато до нея стигна гласът на Вера Андреевна: „Корольова!“, Гуля стремително скочи от мястото си. Някои от децата дори се засмяха. Но тя, без да се обръща, така се устреми към масата на изпитната комисия, сякаш това беше не маса, а бариера, която тя трябваше да премине на всяка цена.

На нея й се стори, че Вера Андреевна я погледна някак си накриво, боязливо и недоверчиво, и Гуля изведнъж си спомни за оня нещастен и позорен ден, когато тя стоеше с клюмнала глава до същата тази „няма“ карта и не можеше да покаже нито една река, нито една планина. Чудна работа! Тогава тя наистина беше няма, тази голяма географска карта, и просто нищо, дето се казва, нищичко не говореше на Гуля, а сега трябваше само да погледне на нея и тя с всяка своя чертичка, с всяка извивка започваше да й подсказва.

— Вземи билет, Корольова — каза Вера Андреевна.

Сърцето на Гуля трепна и спря за миг. Тя огледа еднаквите карирани листчета хартия.

„Кое ли от тях е моето? Е, нека е това — третото отляво.“

Тя разгъна листчето и прочете високо: „Източносибирската част на СССР“.

И тутакси паметта й послушно отвори пред нея същата оная страница на учебника, на която беше написано:

Източносибирската планинска страна е разположена между реката Енисей и бреговете на Тихия океан.

И като направи усилия над себе си да не говори дума по дума, както е в учебника, Гуля, без да си поеме дъх, започна да разказва.

Дългата дървена показалка, следвайки нейния разказ, леко се плъзгаше по картата, ту обрисувайки черните извивки на реките, ту очертавайки сините прозорчета на езерата.

Вера Андреевна я слушаше отначало с тревога, после с удивление, а накрая с някаква особена, замислена усмивка. Когато Гуля за минутка отпусна показалката, Вера Андреевна гордо и въпросително изгледа своите асистенти. Сякаш искаше да ги попита: „Виждате ли я каква е?“.

— Много добре! Много добре! Отлично! — в един глас казаха асистентите.

И Гуля, като сложи показалката на масата, тихичко отиде на мястото си. Бузите й горяха, а устните й от само себе си продължаваха да мърдат — навярно те все още разказваха нещо за Източен Сибир.

В къщи тя връхлетя като буря.

— Мамо! „Отлично“! — извика тя още от прага. И изведнъж, сякаш поразена от някаква неочаквана мисъл, замлъкна и седна до масата, като отпусна глава на ръката си.

— Какво има, Гуленка? — запита майката.

— Не зная как да ти кажа — отговори Гуля замислено. — Тъжно ми е малко.

— Тъжно? — учуди се майката. — А от какво? Та ти днес си победителка.

— Ах, не, не ми е тъжно. Друго исках да кажа. Празно ми е някак си. Разбираш ли, толкова дни съм бързала, напрягала съм се да работя, страхувала съм се, че няма да успея. А сега като че ли съм скочила от влак във време на движение. Пристигнала съм! И няма къде повече да пътувам.

Майка й поклати глава.

— Какво говориш, Гуля! Какво приказваш — пристигнала си, твоят път едва сега започва. Нима ти сама не чувстваш това?

— Да, разбира се — каза Гуля. — А знаеш ли, мамо, днес на изпита, кой знае защо, си спомних как прескочих бариерата. Помниш ли в „Дъщерята на партизанина“? Тогава Сивчо едва не ме хвърли на земята. И щеше да ме хвърли, ако не бях му се разсърдила както трябва.

— А сега на кого се разсърди?

— На себе си… Шега ли е да дойде дотам работата, че едва-едва не ми нае частен учител! Частен учител!

— Аз само те плашех, Гуля.

— Хитруша, знаела си с какво да ме сплашиш. Е, и ето, уплаших се и в страха си добих кураж. Прескочих втората бариера.

— Тази бариера, Гуленка, е по-висока от предишната. А по-нататък ще има и още по-високи.

— И тях ще преодолея! — извика Гуля и изведнъж подхвърли завитата на руло карта чак до тавана.

— Спокойно, Гуля, що за неуважение към географията!

Гуля ловко улови свитъка във въздуха.

— Не, аз я уважавам, обожавам я. Само че до есента ще скрия всички тия карти някъде по-далече! Ще скрия и учебника с тях.