Елена Илина
Четвъртата височина (32)

Гулината тайна

Когато Гуля се събуди, цялата къща още спеше.

„Какво хубаво се бе случило напоследък? — помисли тя. Беше привикнала: като се събуди сутрин, да обръща поглед към вчерашния ден. — Писмото от Ерик? Не, писмото донесе само огорчение. Пързалянето с кънки? Не, не е това… Ах, да! Моят план! Моята тайна…“

И Гуля започна бързо да се облича.

„От днес нататък всичко ще тръгне по-иначе.“

Тя скочи и отвори малкото прозорче. В стаята нахлу поток свеж въздух.

Гуля тихичко запя:

Нас утро встречает прохладой,

Нас ветром встречает река…

Кудрявая, что ж ты не рада

Веселому пенью гудка?

Това беше песенчица от един нов филм.

Като направи гимнастика, Гуля се зае да застила кревата. Тя покри възглавницата с бродираната покривка, постара се да придаде на своето бяло креватче най-приличен и строг вид.

Гуля подреди и масата си така хубаво, че тя стана неузнаваема.

По-рано книгите лежаха на масата разбъркани с тетрадките, на същото място се търкаляха счупени моливи, мастилницата стоеше наклонена и заплашваше да залее с мастило библиотечните книги. Сега вече всяко нещо бе заело своето място: книгите бяха преместени на постоянната си квартира — на полицата, а тетрадките в прилична купчинка скромно бяха наредени отстрана. Мастилницата, затворена с металическото капаче, се изкачи върху горната площадка на своята мраморна стълбичка. Най-после дойде редът и на моливите. Гуля ги подостри и сега техните заострени връхчета весело надзъртаха от високата дървена чаша. На най-почетно място върху мраморната площадка редом с гордата мастилница се бе приютило и Гулиното часовниче.

Изплашена от цялата тази шетня, катеричката се бе покатерила на най-горната полица и скрита зад дебелия речник, недоверчиво поглеждаше надолу към този необикновен ред.

Гуля й се закани с пръст и седна до чистата, спокойна и приветлива маса.

В жилището цареше онази благодатна утринна тишина, при която така приятно се мисли и така просто и лесно се запомня всичко.

Утрото мина неусетно. Денят едва започваше, а Гуля вече бе успяла да реши десетки задачи по алгебра и да прочете всичко, което бе минато по история за цяла седмица.

„Ако все така върви — мислеше тя по пътя за училище, — току-виж, че съм станала накрая отличничка. Тогава сигурно ще успея да постигна това, което съм замислила.“

Изминаха няколко дни. Майката гледаше Гуля и се чудеше. Какво става с нея? Преди едва успяваше да я изпрати навреме на училище, а сега, още съмнало не съмнало, скача. Преди се случваше да изскочи от къщи и да остави леглото неоправено, на масата беше такава бъркотия, че не можеш да се приближиш до нея, а сега след нейното излизане просто няма нужда да се прибира. Дойде си от училище — занимава се, та и в къщната работа успява да помогне на домашната работничка Фроса.

„Мъчи се да заслужи отиването в Москва“ — мислеше майка й.

А Гуля съвсем бе забравила за пътуването. Тя имаше съвсем друга грижа.

В Двореца на пионерите тя се записа в групата на ония, които скачат във вода.

„Ще се заема с воден спорт — мислеше Гуля, — ще се тренирам, както трябва, и тогава вече непременно ще ме приемат. Само че ще трябва чорлите си да подстрижа.“

Тя мушна в чантата банския си костюм и на път за Двореца на пионерите се отби в бръснарницата.

— Подстрижете ме „а ла гарсон“ — помоли тя бръснаря, като сядаше в креслото.

Бръснарят взе в ръце гребенче и ножици и каза, като клатеше глава:

— Но няма ли да съжаляваш, малка гражданко? По-добре да бяхте се подстригали през лятото…

— Нищо — отговори Гуля, — през лятото пак ще се подстрижа.

И по наметнатата върху Гулините рамене бяла кърпа под острите ножици се разпиляха големи светли кичури коса.

„Не е чак толкова лошо — помисли Гуля, като видя в огледалото буйната си момчешка глава, — само на врата ми е студеничко.“

И Гуля хукна към Двореца на пионерите.

Тя си мислеше, че още щом влезе в залата на басейна, веднага ще я заведат на кулата за скачане.

Но се оказа, че до скачането е още далече. Преди да попаднат в залата, където се намираше басейнът, новачките обикновено минаваха няколко етапа: преглеждаше ги лекар, след това те вземаха душ и правеха гимнастика. Гуля научи, че множеството сложни гимнастически упражнения, които трябваше да извърши, служат за развиване на мускулите.

Бодра, свежа, в бански костюм с чайка на гърдите, Гуля най-после влезе в залятата със светлина зала на басейна. Навън падаха парцали сняг, а тука беше лято — истинско лято, с мека топлина и плясък на вода.

— Ще започнем от един метър височина — каза чернокосата девойка в син бански костюм.

Това беше Олеся, треньорката на женската група.

Гуля се изкачи заедно с нея на няколко стъпала по стръмната металическа стълба. Водата се плискаше тихо почти до самите й крака.

Първите скокове се удадоха на Гуля леко и просто: та нали тя неведнъж бе вече скачала във вода от скалите на Артек.

— А сега — каза Олеся, когато Гуля си почина малко — ще скачаш от три метра.

И тя поведе Гуля няколко стъпала по-високо. Гуля погледна от площадката надолу.

„Нищо, не е толкова страшно“ — помисли тя, като си спомни, че скалите на артекския бряг бяха малко по-ниски.

— Ето — каза Олеся.

И тя обясни на Гуля, че първите скокове, с които започва тренировката, се наричат не скокове, а „спускане“, и че те служат като подготовка за скоковете във водата.

Олеся застана с лице към водата.

— Трябва ей така да се изправиш — каза тя — и да паднеш напред, без да се превиваш. Тогава непременно ще се гмурнеш с глава във водата.

— Не ще мога така — каза Гуля. — Много е страшно да падаш с главата надолу.

— Ще се научиш и няма да е страшно — каза Олеся.

И без да се превива, сякаш това нищо не й струваше, тя леко, с цялото тяло, се наклони напред и полетя… Миг и тя се гмурна с глава във водата.

— Ай! — извика Гуля и дори затвори очи.

Но Олеся вече излизаше от водата, сякаш нищо не бе станало.

Сега трябваше да скача Гуля. „Ще извия врат и ще се убия!“ — помисли тя, но се въздържа и нищо не каза.

Като се изправи, тя замря в очакване на командата.

— Скачай! — извика Олеся.

Коленете на Гуля затрепериха. С шум и плясък тя се вряза във водата.

— Нищо, не е лошо — каза Олеся, когато Гуля, отърсвайки се, се изкачваше по стълбата на басейна. — Само че когато падаш, не трябва да се отблъскваш с крака. Хайде още веднъж.

И тренировката започна. Когато Гуля се научи да се спуща във водата без подгърбване и без отблъскване, Олеся каза:

— А сега ще скачаш по войнишки.

— Как по войнишки? — учуди се Гуля и помисли: „Това е добре! Навярно тъкмо това ще се изисква от мене“.

Олеся отново застана с лице към водата, прибра ръцете си така от двете страни, сякаш те бяха споени към тялото, и скочи във водата с краката надолу.

Гуля пак затвори за миг очи. Но Олеся, жива и невредима, вече излизаше от водата.

Гуля мълчаливо отиде до края на площадката. Като се изправи, тя застана, сякаш излята от метал, и щом се раздаде команда „скачай“, се отдели от площадката и полетя надолу…

— Добре — каза Олеся, като посрещаше Гуля на стъпалото на басейна. — Ще се научиш — ще скачаш и като лястовичка.

— Като лястовичка! — зарадва се Гуля. — Скоро ли ще бъде това?

— Какво, нямаш търпение ли? Всяко нещо, когато му дойде времето. Птиците и те не изведнъж се научават да летят.

— А пък аз бих искала изведнъж — каза Гуля.

Но „изведнъж“ нищо не става. Един след друг дните минаваха в спортни упражнения и в подготовка за изпита. И всичко трябваше да се прави незабелязано, между другото, за да не се досети някой за Гулината тайна.

И ето най-после настъпи дългоочакваният ден. Излизайки от къщи, Гуля сама почувства, че сега се държи някак си по-иначе отпреди. През последния месец тя се бе изправила и постегнала.

На ъгъла я чакаше Мира Гарбел. Мира беше единственият човек, когото Гуля бе посветила в своята тайна.

— Е, защо пък да не ме приемат! — разсъждаваше Гуля, като крачеше до Мира и по мъжки я държеше под ръка. — Как мислиш ти, Мира, нали ще ме приемат? Здравето — слава богу, отлично. Мама казва, че когато съм била едва на една година, съм взела награда за добро здраве.

— Че нали после боледува? — напомни й Мира.

— Ех, кога беше то — каза Гуля. — Беше и мина. В санаториума все пак славно ме полекуваха, хиляди благодарности на Олга Павловна. А що се отнася до издръжливостта, сама знаеш каква съм. Със страхливост, струва ми се, също не се отличавам. Пък и с учението сега тръгна добре, почти отлично.

— Е, разбира се, че ще те приемат — успокои я Мира, но кой знае защо, въздъхна.

Гуля изпитателно я погледна.

— Ти, изглежда, си против?… Не одобряваш ли?

— Не искам да ти преча. Щом като си решила, постъпи. Но аз на твое място бих предпочела да ида в театралната школа. Ти навярно имаш талант…

— Ех, че го каза! Какъв ти талант!…

Гуля тръсна глава и хвана дръжката на голямата тежка врата. Мира извика след нея:

— На добър час!

Мира дълго се разхожда по тротоара, очаквайки Гуля. Беше светъл, слънчев ден. Времето бе започнало да се стопля и портиерите с лопати ринеха от тротоарите потъмнелия мокър сняг.

На Мира й бе малко тъжничко.

„Ето как хората се разделят в света — мислеше тя. — Сега Гулка ще започне съвсем друг живот. Не само няма да дружим, но може би няма и да се виждаме вече. И защо така я тегли към най-трудното?“

И Мира си спомни стихчетата на Лермонтовата „Платноходка“:

А он, мятежный, просит бури,

Как будто в бурях есть покой…

Измина повече от час. На Мира й измръзнаха краката. Слънцето се бе преместило на другата страна, повея вечерникът.

Най-сетне тежката врата пак се отвори.

По стълбите изтичаха няколко младежи, като тракаха с токове и весело разговаряха. Те тръгнаха по улицата с твърда стъпка.

„Тия навярно са ги приели — помисли Мира. — Но момичета нещо не се виждат. Нима Гуля е единственото момиче, което постъпва във военното училище?“

Най-сетне дъбовата врата отново изскърца и на прага се показа Гуля.

— Е, какво стана? — попита Мира само с устните си.

Гуля махна с ръка.

— Намериха нещо в очите — сърдито измърмори тя. — Цял живот съм виждала чудесно, даже и в театър бинокъл не съм вземала, а тук ме накараха едва ли не от цял километър да чета някакви безсмислени глупости — набор от букви: „а“… „щ“… „ы“. Даже „ять“ и „фита“, струва ми се… Ех, да съм знаела, че тия таблици са закачени, щях предварително да ги назубря наизуст… Няма какво да се прави…

— А отде щеше да ги вземеш? — засмя се Мира.

— Е, щях да ги намеря някъде. У всеки очен лекар — у Остроухов или у Финкелщайн.

— Че всеки очен лекар може би си има своя таблица — каза Мира. — Да, много добре зная това.

— А ти, изглежда, се радваш, че не ме приеха? Ето, даже се развесели. Добра приятелка си ми!

— Не се сърди, Гуля — каза Мира. — Не че се радвам, но, според мене, съвсем не е нужно момиче да се учи във военно училище. Помисли си сама, защо ти е нужна непременно военна кариера?

— Ама не, съвсем не е там работата — каза Гуля. — Но разбираш ли, толкова труден става понякога животът ми!… Надявах се, че това училище ще ми помогне… Ще ме научи на истинска дисциплина.

В това време край двете момичета бързо мина един военен с големи рогови очила.

— Виждаш ли, виждаш ли? — каза така високо Гуля, че минувачът се обърна. — Военен — и с очила. Защо той може, а аз да не мога? Казах им: „Щом е тъй, предпишете ми очила и ме приемете в училището“. А лекарят се заинати — за нищо на света не се съгласи.

Като се върна в къщи, Гуля си легна. Фрося я повика да яде, но Гуля само каза:

— После, Фросенка — и се обърна с лице към стената.

Привечер тя заспа и през съня почувства как ръката на майка й внимателно опипа челото й. На Гуля за миг й се стори, че тя пак е станала съвсем мъничка и че майка й ей сега ще я вземе на ръце.

— Нищо не ме боли, мамичко — отговори Гуля, без да дочака въпроса, — не се безпокой. Ще полежа и ще ми мине.

А какво именно ще „мине“ — тя сама не знаеше.

„Как ще живея занапред? — мислеше Гуля, като стискаше силно очите си и опъваше стария плетен шал на раменете си. — Аз съм вече на петнадесет години, а още нищо полезно, нищо хубаво не съм направила. Сили — колкото искаш, а къде да ги дяна? Пак ли като прокълната да препускам на кънки всяка вечер? Май че по-добре би било да отида да работя в киното. Все пак това е истинска работа. А освен това колко трудно е да се владееш, да не се подхлъзнеш… Кой би ми помогнал?“

Гуля заспа облечена. А на другия ден се случи такова събитие, което изведнъж заличи всички нейни огорчения и тревоги.