Елена Илина
Четвъртата височина (51)

През огън и вода

С всички сили врагът се мъчеше да завземе переправата през Дон в района на станция Долна Чирска и фермата Горна Рубежна, за да може след това да се хвърли към Волга, към Сталинград.

Частите на 214-та дивизия получиха заповед да оставят западния бряг на Дон, същия този бряг, за който те се биха с небивала упоритост, да се оттеглят на източния бряг и да го отбраняват в района на фермата Горка Рубежна и по на юг.

Мостовете вече бяха вдигнати във въздуха. Прехвърлянето траеше вече четири денонощия. Прехвърляха се денем и нощем със саморъчно направени салове, с лодки, с бурета, греди, с всичко, което паднеше под ръка. Дон, разбушуван от взривовете на бомби, снаряди, мини, неудържимо се блъскаше в бреговете си. Това не бе вече онзи, тихият Дон, който така неотдавна спокойно и мирно носеше водите си. Тежки плясъци на снаряди разкъсваха тъмните му дълбини.

През една от тези нощи се разрази буря. Валеше пороен дъжд, като из ведро, без да спира нито за минутка.

Измокрена до кости, Гуля влачеше към предмостието по размекнатия от дъжда бряг своето платнище, върху което лежеше ранен боец. С труд извръщайки глава, той викаше нещо на Гуля. Но глъчката от предмостието и бученето на вятъра заглушаваха гласа му. За да го чуе по-добре, Гуля се наведе над него:

— Какво искаш, миличък?

— Пушката си търся — каза той, опипвайки около себе си платнището. — Пушката не виждам. Винтовката.

И съвсем неочаквано, при все че не бе време за спомени, Гуля си спомни онзи боец, който през тихата лятна нощ при престоя на ешелона им водеше дълъг и гальовен разговор със своята пушка. Този тук също бе украинец и също така обичаше своята винтовка.

— Ами че ето я твоята винтовка, до тебе е!

Лежащият на платнището боец сграбчи с ръка пушката и от това движение раната силно го заболя. Той заохка.

— Потрай, миличък! — извика Гуля, мъчейки се да надвика вятъра. — Ей сега ще те пренеса през Дон.

Раненият поклати глава. Виждаше се, че той се съмнява в Гулините сили. Пък и наистина, трудно би могло да се повярва, че в такова лошо време тази девойка ще преплува Дон и при това с този тежък товар.

Раненият измърмори нещо. Гуля можа да чуе само:

— Плувай сама!

— Какво говориш! — каза Гуля. — Ти мислиш, че ще те оставя?

— Ако ти стане тежко, хвърли ме! — каза раненият.

— Хубаво, хубаво, мълчи сега — прекъсна го Гуля.

Пронизващ студ жегна сърцето й. Като с камшик я шибна по лицето една вълна.

Сграбчила с лявата си ръка ранения, Гуля заплува, като загребваше вода с дясната ръка. Заплува направо в мътната утайка на реката, като постоянно плюеше набиращата се в устата й вода.

От време на време небето над Дон пламваше, раздаваше се грохот и висока вълна подхвърляше Гуля нагоре заедно с нейния полужив спътник. Подхвърляше ги и ги запращаше някъде надолу, в бездната.

Струваше й се, че още минута — и мръсната студена вода ще се сключи над главите им. „Не ще доплувам“ — мислеше Гуля.

И изведнъж като че ли започна по-леко да плува. Дошъл на себе си, раненият почувства, че неговата спасителка изнемогва. Той събра последни сили и приспособил се някак си, започна да гребе със здравата си ръка.

„Миличкият, помага ми!“ — с благодарност помисли Гуля.

В предутринния воал на мъглата отсрещният бряг едва се виждаше. Само белите пламъчета на ракетите осветяваха за миг и хората, прехвърлящи се през реката, плавайки сами или на коне, и понтоните с оръдия.

Раненият отново съвсем отслабна и от това стана като че ли двойно по-тежък. Но Гуля вече чувстваше, че най-страшното бе минало.

„Трябва да доплувам, ще доплувам!“ — казваше си тя.

Всичките й мускули работеха напрегнато, упорито, умело. Ето къде й бе послужило нейното спортно майсторство! Ето защо е било нужно тъй дълго да се тренира там, на водната станция на слънчевия Днепър! Всичко, което Гуля бе научила през целия си живот, сега й бе послужило, точно като че ли цялото нейно детство, цялото й юношество са били само една подготовка за тия сурови бойни изпитания.

И Гуля доплува.

На брега (този, източният бряг беше полегат, плосък, не бе стръмен като западния) тя откопчи от шията си вкочанелите ръце на боеца. Той се свлече на земята и въздъхна.

— Е, стигнахме най-после — каза Гуля и като извади от санитарната си чанта манерка, вля няколко капчици ракия в помъртвелите устни на ранения. — Пийни, посгрей се!

Тя го настани на първата попаднала й санитарна кола, а сама, неотпочинала още, се върна към брега…

Не един живот бе спасила Гуля през тези четири денонощия, не един път тя бе преплувала Дон, пренасяйки ранените от единия бряг на другия под непрекъснат обстрел.

Но и през ум не й минаваше в тия страшни дни и нощи, че след време в Държавния музей на отбраната на Царицин-Сталинград ще се пази заповедта до 214-та дивизия, подписана от командира Бирюков, за зачисляването на Марионела Корольова като почетен червеноармеец на 780-ти стрелкови полк.

Не мислеше Гуля, че нейната работа в боя, която тя смяташе като работа, ще бъде призната за подвиг.

През време на боевете тази безстрашна комсомолка е спасила живота на 100 бойци и командири. През време на прехвърлянето през Дон другарката Корольова е пренесла на източния бряг, оказала първа помощ и отправила в санитарната част 60 бойци и командири.

Като премина Дон, дивизията зае позиция на източния бряг.