Елена Илина
Четвъртата височина (49)

Към Волга и Дон

Товаренето започна сутринта. И точно в дванадесет часа на 10 юли първият ешелон потегли.

Независимо от това, че в юлските дни на 42-ра година железните пътища бяха така претоварени, на военните влакове се даде „зелена улица“.

Войнишките вагони се клатушкаха насам-нататък като малки корабчета в бурно море. Струваше ти се, че а-а ще се разглобят дъсчените стени и ще рухнат. Влаковете летяха със скоростта на бърз влак и спираха само когато трябваше да се сменяват локомотивите и да се вземе вода от помпите по гарите. И пак се откриваше „зелена“ улица, и пак всичко се клатушкаше, скърцаше, гърмеше и летеше към Волга и Дон, където всеки момент можеше да се приближи фронтът.

Заплашвани от вражеската авиация, платформите и покривите на вагоните бяха грижливо замаскирани с клони, трева, със зелени дръвчета и тези носещи се напред горички едва се различаваха сред околните горички и гори.

Внезапно ешелоните спряха. Беше утро.

— Къде сме? Защо спряхме? — питаха се един друг бойците, скачайки от вагоните.

Въздухът беше тъмен от дим. Миришеше на изгоряло, на запалено зърно, димяха траверси.

— Какво се е случило? — попита Гуля, скачайки от вагона на политотдела.

Тя видя в далечината горящите здания на гарата и елеватора.

Както мравките изведнъж се залавят делово за работа, когато някой им развали мравуняка, точно така и тълпа работници вече работеше по железопътната линия и я ремонтираше: едни отстраняваха изкривените релси, други — горящите траверси и ги заменяха с нови.

— Искате да знаете какво се е случило? — запита познат глас.

Гуля се обърна и видя командира на дивизията, генерал Бирюков, и до него комисаря Собол.

— Бомбардировка! — каза Гуля и помисли: „Ето, значи започна!“. — А коя е тази гара?

— Поворино — отговори генералът. И като се усмихна, попита: — Какво, страшничко ли ви е?

— Да… не — малко смутено отговори Гуля. И като тръсна както обикновено глава, добави весело: — Е, нищо! Щом като съм тръгнала на такава работа, ще трябва да привиквам!

— Това е вярно — каза комисарят, млад слабоват човек с тънки черти на лицето. — Впрочем интересно е да се знае, не съжалявате ли, че сте тръгнали на такава работа? Още не е късно и можете да се върнете в къщи.

Гуля дори се изплаши:

— Не, не, какво говорите!

Не мина и половин час и ешелонът продължи пътя си. Не биваше да се губи време — всяка минута можеше да се очаква ново нападение от фашистката авиация.

През нощта влакът дълго стоя някъде в степта.

От мисли, спомени и тревоги Гуля не можеше да заспи.

Тя стана и излезе от вагона, за да подиша свежия нощен въздух.

Беше тихо. И само до един открит вагон, на който имаше покрити с брезенти оръдия, се чуваше в тъмнината нечий глас. Звучеше мек украински говор и Гуля неволно се спря, като че ли бе я повикал някой от нейните украински приятели.

— Ах, любима моя, гълъбче мое — ласкаво и нежно говореше млад глас. — Ние двамката с тебе много неща ще видим и чуем. А като свършим с фрицовете, ще се върнем в къщи, ще заживеем с тебе, в гората ще идем…

„С кого ли приказва Костя?“ — помисли Гуля. Тя го позна по гласа.

Това беше един тих и срамежлив момък от Харковско. Гуля често го срещаше в щаба, където той беше свързочник.

„Това навярно ще е някое чудесно момиче, щом като в такова време Костя се е решил да й изкаже чувствата си. Няма да им преча.“

А Костя продължаваше да нарича своята приятелка с най-нежните думи, каквито можеха да се измислят: и „сърчице мое“, и „любов моя“, и „ясно гълъбченце мое“…

Любопитството човъркаше Гуля.

„Коя ли ще да е тази? Поне една дума да му беше казала! С нищо не може да я трогне. Да не би пък да е няма?“

Гуля не изтрая и отиде по-близо.

Костя стоеше на пост съвсем самичък. Наоколо нямаше жива душа.

— С кого говореше ей сегичка, Костя? — запита Гуля, като оглеждаше с учудване наоколо.

Костя смутено се покашля и пристъпи от единия крак на другия.

— Ам’че с пушката си приказвам — каза той, — няма с кого да похортувам…

Гуля се засмя.

— Пък аз си мисля, защо ли тя все мълчи?

— Тя сега мълчи — каза Костя, — ама нека влезем в боя, така ще загъргори, та на немците всичките черва ще фръкнат.

Гуля поприказва още малко с Костя, после се върна във вагона си, а когато се разсъмна, записа в бележника си целия този нощен разговор на боеца с пушката.

На разсъмване влаковете отново забавиха ход и спряха. Това беше някаква малка гаричка.

— Гара Гумрак — чуваше Гуля нечий глас зад прозореца. — Оттук е една педя до Сталинград.

— Не повече от десет километра — добави друг глас.

Гуля с облекчение въздъхна: „Най-после! Почти пристигнахме на мястото“.

Но никой още не знаеше къде и кога ще бъде разтоварването.

Засега хората не си губеха времето напразно: някои пояха конете, други, наведени над чешмата, се миеха, трети пълнеха манерките си и жадно пиеха, ловейки с пресъхнала уста свежата струя.

Саша и Гриша също бяха притичали до чешмата и сега се пръскаха и се смееха с глас.

— Ей вие, разузнавачи! — разнесе се сърдит глас от вагона на разузнавателната рота, с която пътуваха момчетата. — Стига сте се глезили!

Малките разузнавачи веднага престанаха да се пръскат и се заловиха енергично да се бършат с кърпите си. Те вече разбираха какво значи военна дисциплина.

Неочаквано прозвуча команда на началника на ешелона:

— По вагоните!

Тук, на тази гара, железопътната линия се разклоняваше: една водеше за Сталинград, а друга за Калач. Ешелоните тръгнаха към Калач.

Като се възползва от един малък престой, Гуля набързо написа писъмце до вкъщи, до баща си:

Пиша ти от път. Настроението е чудесно. Адски е горещо през цялото време, мечтаем за дъжд. Но ти не се безпокой. Минаваме край знаменития град, прославил се с отбраната си през гражданската война…

Гуля не назова в писмото си Сталинград, защото знаеше, че във военно време не бива да се съобщава в писма къде се намира военната част.

Обаче още никой не подозираше в тези дни какво ще означава в скоро време тази дума „Сталинград“, каква безсмъртна слава ще заслужи героичната отбрана на този волжки град…

На петото денонощие късно вечерта дивизията пристигна в Калач — на Донската гара.

Вече няколко часа стояха в тишина и в тъмнина дългите композиции на ешелоните и хората с нетърпение чакаха команда за разтоварване.

— Чудно, защо не разтоварваме! — казваше Гуля, разхождайки се със своите приятелки Люда и Ася покрай притихналите вагони. — Няма къде по-нататък да се пътува. Задънена улица. Дали няма да се върнем назад?

— Да пристигнем веднъж някъде, пък където и да е! — въздъхна Ася. — А знаете ли вие, момичета, аз никога не съм мислила, просто не можех да си представя, че железопътните линии могат да водят понякога в задънена улица и така неочаквано да свършват.

— И аз също — каза Люда. — Е, хайде да вървим да спим. Може и до сутринта тук да стоим.

И наистина военните ешелони стояха на станция Донска чак до сутринта в очакване на команда. А сутринта дойде заповед да се разтоварва.

Разположили се по брега на Дон, хората, премалели от горещината, от пътя, от мъчителните часове на очакване, хукнаха да се къпят. Те плуваха, пръскаха се, смееха се като деца и техните звънки младежки гласове се разнасяха далече наоколо. А най-звънко от всички крещяха и най-много от всички се радваха малките разузнавачи Сашок и Гришок, както ги нарекоха в полка.

Гуля отиде с другарките си по-надалече, където нямаше никого. Като доплува до средата на реката, тя легна на гръб и дълго лежа така, гледайки към небето и наслаждавайки се на прохладата, на простора, на речния въздух, на спокойния плясък на водата.

„Като че ли няма никаква война — мислеше Гуля. — Ах, да можеше никога, никога вече да няма войни! Проклети фашисти!“

А на другия ден дойде ново напомняне, че войната все още расте и се разширява. Дивизията получи нова бойна задача: да се създаде отбрана на границата на река Солон — от фермата Горна Солоновска до фермата Пристеновска. И скоро тук, на далечните подстъпи към Сталинград, се завързаха боеве, които към есента прераснаха в продължителна, тежка, упорита, кръвопролитна битка.