Уилям Шекспир
Макбет ^[0] (25)

Пета сцена

 

МАКБЕТ

Развейте знамената по стените!

И нека викат: „Идат!“ Дънсинейн

не се бои от ничия обсада!

Ще киснат вън, дорде изпукат всички

от глад и треска! Ако с тях не бяха

тез, дето трябваше да бъдат с мен,

ний щяхме да ги срещнем в дързък излаз,

брада срещу брада, и да ги върнем,

отдето са дошли!

                Кой вика там?

 

СИТОН

Изглежда женски писък, господарю.

 

МАКБЕТ

Забравил съм какво е страх. Не помня

дори вкуса му. А пък беше време,

когато крясъкът на нощна птица

ми смръзваше кръвта и като жива

косата ми настръхваше при всеки

по-страшен разказ. Вече съм преял

от страхотии. Ужасът — придружник

на всички мои кръвожадни мисли —

не ми въздейства вече.

                        Говори!

Какъв бе този писък?

 

СИТОН

                Господарю,

кралицата е мъртва!

 

МАКБЕТ

Могла би да умре и по-нататък;

бих имал време за такава вест…

Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“

пълзи от ден на ден с крачета ситни,

дорде изгризе сетната частица

на срока ни. А всички наши „вчера“

са светели по пътя на глупци

към мухъла на гроба. Фу, угасвай,

свещице кратка! Тоз живот е само

една нещастна движеща се сянка,

актьор бездарен, който се явява,

измъчва и изпъчва своя час

на сцената и след това изчезва.

История, разказана от луд,

със много шум и бяс, в която няма

ни капка смисъл…

                Е? Дошъл си тук

да упражниш езика си. Започвай!

 

ВЕСТИТЕЛЯТ

Мой дълг е, господарю, да го кажа,

защото го видях, но как да почна,

като не знам…

 

МАКБЕТ

        Ще кажеш ли най-сетне?

 

ВЕСТИТЕЛЯТ

Като стоях на пост, погледнах, сър,

към Бърнамския лес и изведнъж

той сякаш тръгна!

 

МАКБЕТ

                Лъжеш, долен раб!

 

ВЕСТИТЕЛЯТ

Да ме срази гневът ви, ако лъжа!

Най-много на три мили!… Вие сам

ще видите как иде той насам!

Гора, а пък върви!

 

МАКБЕТ

                Ако ме мамиш,

на първия й клон ще виснеш жив,

дорде от глад изсъхнеш; ако не,

не ме е грижа няма ли ти с мене

да сториш същото! Ах, губя твърдост!

Съмнявам се във Сатаната, който

с двусмислици ни лъже, като казва

уж истини: „Макбет, не се страхувай,

додето Бърнамският лес не тръгне

към Дънсинейн!“ И ето че е тръгнал

към Дънсинейн! Звънете за тревога!

На крак! На излаз! Ако този тук

не лъже със известието свое,

да бягам или чакам все едно е!

Започна слънцето да ми дотяга

и ако би могла, сега, веднага,

да рухне сградата на този свят,

аз бих се радвал!… Удряйте в набат!

Вий, ветре! Смей се, гибел! Идвай, смърт!

Макбет, във броня, ще те срещне твърд!