Стивън Кинг
Клетка (10)

1

Клей стоеше по средата на Шосе № 160 и гледаше отдалечаващите се задни светлини на буса. Не можеше да прогони мисълта, че никога вече няма да види Том и Джордан („Повехнали рози“ — прошепна глас в съзнанието му), ала същевременно твърдо отказваше да я приеме за предчувствие. В крайна сметка досега се бяха намирали два пъти, а не казваха ли хората, че всички хубави работи стават от третия път?

Един от бродещите фони се блъсна в него. Беше мъж и половината му лице бе покрито със засъхнала кръв — първият ранен беглец от изложението на северните окръзи. Навярно щеше да види и други, ако не висеше тук, ето защо закрачи по Шосе № 160, насочвайки се отново на юг. Нямаше основателна причина да смята, че детето му е тръгнало в тази посока, но се надяваше, че някаква частичка от съзнанието на Джони — от някогашното му съзнание — помни, че домът му е на юг. Пък и Клей познаваше доста по-добре този район, отколкото местата на север от тук.

На около километър от отклонението за изложението срещна друга телефонна откачалка — този път жена, която крачеше напред-назад по шосето като капитан, сновящ по мостика на своя кораб. Тя се вторачи в него с такава настойчивост, че художникът вдигна ръце, за да реагира бързо, ако непознатата се нахвърли отгоре му. Тя обаче нямаше никакво намерение да го напада.

— Ко-па-анна та-а? — попита и в същия момент Клей чу ясно в съзнанието си: „Кой падна, татко? Кой падна?“

— Не знам — отвърна и мина покрай нея. — Не видях.

— Ке-м-са-а? — попита жената и закрачи още по-енергично, а художникът чу: „Къде съм сега?“ Този път не каза нищо, ала в мислите му изплува образът на Тъмнокосата фея, която пита: „Коя си ти? Коя съм аз?“ Ускори ход, но жената извика след него: — Кя-а-а е м-н-к-с-та Фя-а-а?

Той настръхна. В съзнанието му въпросът й отекна с болезнена яснота: „Коя е Тъмнокосата фея?“

2

В първата къща нямаше оръжия, но Клей намери мощен прожектор, с който осветяваше всеки от бродещите фони, които срещаше, неизменно задавайки един и същ въпрос, като в същото време се опитваше и да им го внуши по мисловен път: „Виждали ли сте едно момче?“

На алеята пред втората къща имаше страхотен „Додж Рам“, ала той не се осмели да го вземе. Ако Джони се скиташе някъде по пътищата, имаше голяма вероятност да не го види, дори и да кара съвсем бавно. В килера намери консерва с шунка и в движение започна да се храни. Смяташе да изхвърли остатъка в храстите, когато се натъкна на възрастен мъж, който стоеше до една пощенска кутия и го наблюдаваше с тъжни и гладни очи. Нямаше никакво съмнение, че е от фоните. Подаде му кутията и старецът я взе с треперещите си, сгърчени от артрита пръсти. Клей се опита да си представи възможно най-ясно образа на Джони в съзнанието си и каза бавно и ясно:

— Виждал ли си едно момче?

Възрастният мъж сдъвка шунката. Преглътна. Сякаш се замисли. Накрая каза:

— Да-но… го… на-ме-риш.

— Дано — въздъхна Клей. — Благодаря ти. — И продължи по пътя си.

Измина около два километра и в мазето на трета къща откри трийсеткалиброва двуцевка, заедно с три кутии с патрони. В кухнята го чакаше друга изненада — мобилен телефон, който си седеше в конзолата на зарядното върху плота. От зарядното нямаше никакъв смисъл — все пак нямаше ток, ала щом натисна бутона за включване, апаратът избипка и дисплеят се освети. Имаше само една чертичка, но това въобще не го изненада. Пунктовете за трансформация на фоните се намираха в самия край на района без покритие.

Тръгна към вратата — в едната си ръка държеше заредената пушка, в другата — фенерчето, а мобилният телефон бе закачен на колана му като каубойски пистолет, ала изтощението си каза думата и той залитна, сякаш го бяха ударили с чук по главата. Искаше да продължи, но умореното му съзнание му каза, че вече е крайно време да поспи… и че това е най-разумното решение не само за грохналия му организъм, но и за търсенето на Джони. Ако синът му беше някъде навън, сигурно бе спрял да почине, защото вече се смрачаваше… имаше голяма вероятност да не го забележи, ако продължеше да върви.

— Време е да се върнеш към дневната смяна, Клейтън — измърмори си. — Със или без фенерче няма да намериш нищо през нощта.

Къщата не беше голяма — най-вероятно тук бе живяла някаква възрастна двойка, съдейки по картините в хола, малката спалня и парапета, заобикалящ тоалетната чиния в банята. Леглото бе прилежно оправено. Клей се просна отгоре му, без да отмята завивките, само си свали обувките. Умората стовари отгоре му непосилното си бреме и крайниците му натежаха, сякаш бяха от олово. Дори да искаше, вече не можеше да се надигне. Стаята бе пропита с някакво сладникаво ухание, най-вероятно от парфюмите на старата жена, което той би нарекъл „бабешка“ миризма. Лежеше, обгърнат от гробовна тишина, и огнената преизподня на изложението вече му изглеждаше далечна и нереална като идея за комикс, който никога нямаше да нарисува. Беше прекалено чудовищна. „И за какво ти е? Нали си имаш «Тъмния скиталец» — навярно би изсумтяла Шарън. — Нали си имаш своите каубои на апокалипсиса.“

Съзнанието му заблужда — насочи се — лениво, без да бърза, към двамата мъже и момчето, които стояха до буса на експертите по пречистване на водата, малко преди Том и Джордан да се върнат при Дениз и Дан. Момчето бе повторило онова, което беше казало в Гейтън — как човешкият мозък представлява голям хард-диск, който Сигналът бе изтрил. Джордан бе казал още и че Сигналът е подействал върху човешкия мозък досущ като ЕМИ^[1].

— Не е останало нищо, освен първичния нагон — бе казал Джордан. — А първичният нагон е убийството. Но тъй като човешкият мозък представлява органичен харддиск, той е започнал да се изгражда отново. Да се препрограмира. Само че в кода на Сигнала е имало „бъг“, както казват компютърджиите, или, с други думи, някакъв дефект. Нямам доказателства, но съм убеден, че рояците, груповият императив, телепатията, левитацията… са възникнали в резултат на вируса. Бил е там още от самото начало, ето защо се е превърнал в част от препрограмирането. Следите ли мисълта ми? Клей беше кимнал. Том също. Момчето само ги наблюдаваше — лицето му, изцапано с кръв, бе посърнало. — Ала междувременно Сигналът продължава да се излъчва, нали? Защото някъде има компютър, захранван от акумулатор или батерии, където тази програма продължава да работи. Самата програма обаче е скапана, ето защо този бъг в нея не спира да мутира. След известно време излъчването на Сигнала може да спре, а самата програма да се скапе до такава степен, че да блокира. Междувременно обаче… може и да ти свърши някаква работа. Казах „може“, обърна ли внимание? Всичко зависи от едно-единствено нещо — дали човешкият мозък реагира по същия начин, както реагират добре защитените компютри, когато бъдат поразени от ЕМИ.

Том попита какво означава това и Джордан горчиво се усмихна.

— Те правят копие в системата. На всички данни. Ако същото важи и за хората, предишната програма впоследствие може да се възстанови.

— Искаше да каже човешкото програмиране — измърмори Клей в тъмната спалня, докато сладникавият бабешки аромат нахлуваше в ноздрите му. — Човешкото програмиране, записано някъде в най-дълбоките кътчета на мозъка. Цялата база данни. — Започваше да се унася и смътно си пожела да не сънува клането в изложението на северните окръзи.

Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че в бъдеще фоните нямаше да са такова зло. Да, бяха се родили сред ужас, болка и насилие, но всяко раждане бе мъчително и почти винаги бе съпроводено с болка и страх. След като започнаха да се групират на рояци обаче, вълната от насилие рязко спадна. Доколкото знаеше, те не бяха обявили война на нормитата, освен, ако някой не смяташе пунктовете за трансформация за военен акт; ответните удари, последвали унищожаването на рояците им, бяха жестоки и брутални, но напълно разбираеми. Ако останеха сами, навярно щяха да бъдат по-добри стопани на земята от така наречените „нормита“. Едва ли щяха да се самозабравят дотолкова, че да започнат да си купуват огромни джипове, унищожаващи световните запаси от петрол, нито пък да прекаляват с левитационните си умения (или пък със задоволяването на примитивните си нужди). По дяволите, с течение на времето дори музикалните им вкусове бяха започнали да се усъвършенстват, което едва ли можеше да се каже за човечеството.

„Но имахме ли някакъв избор? — запита се Клей. — Оцеляването е като любовта. И двете, са слепи.“

Сънят най-накрая го победи. Не сънува касапницата на изложението. В съня си седеше до масата в шатрата за бинго и когато водещият обяви Б-12 — „Това е витаминът на слънцето!“, той почувства как нещо го дърпа за крачола. Погледна под масата и видя Джони, който му се усмихваше. Някъде звънеше телефон.

3

Ала яростта не бе напуснала фоните бежанци, нито пък чудатите им способности ги бяха изоставили. Около пладне на следващия ден, който бе студен и влажен, изпълнен с мразовития полъх на задаващия се ноември, Клей спря, за да погледа как двама от тях се бият на живот и смърт край пътя. Те си нанасяха тежки удари и се деряха с нокти, после се вкопчиха един в друг и започнаха да се хапят по бузите и носовете. В същото време започнаха бавно да се издигат във въздуха. Зяпнал от изумление, той наблюдаваше как се издигнаха на три метра височина, без да спират да се бият, а краката им се местеха във въздуха, сякаш бяха стъпили на невидима плоскост. Единият захапа носа на своя противник, който носеше съдрана, изцапана с кръв тениска с надпис „ЯКО КОПЕЛЕ“. Блъсна го в гърдите и якото копеле залитна назад — от носа му се разхвърчаха кървави пръски, докато летеше към земята, където се стовари като чувал с камъни. В следващия момент съперникът му погледна надолу, и осъзна, че се намира на три метра височина, и се строполи върху чакълената настилка. „Също като Дъмбо, когато изгуби вълшебното си перо“ — помисли си Клей. Явно бе изкълчил коляното си, защото остана да лежи на земята, а устните му се разтеглиха в хищна усмивка, когато художникът мина покрай него.

„Тези двамата навярно са изключение“ — помисли си Клей. Повечето фони, които беше отминал (той не видя никакви нормита както през този ден, така и през цялата следваща седмица), изглеждаха изгубени и объркани, лишени от групово съзнание, което да ги поддържа. Той отново се замисли над онова, което Джордан беше казал, преди да се качи в бусчето и да потегли към северните гори, където нямаше клетъчно покритие: „Ако червеят продължи да мутира, последните трансформирани няма да бъдат нито нормита, нито фони.“

Тоест същества като Тъмнокосата фея, само че още по-безумни. „Коя си ти? Коя съм аз?“ Виждаше тези въпроси в погледите им и подозираше — не, знаеше, че питат точно това, когато ломотят неразбираемите си фрази.

Той продължаваше да пита: „Виждали ли сте това момче?“ и да се опитва мислено да изпраща образа на Джони, но вече бе изгубил надежда, че ще получи смислен отговор. Повечето пъти нямаше отговор. Следващата нощ спа в една каравана на около осем-девет километра северно от Гърливил, а сутринта, някъде около девет, забеляза дребно същество, седнало на бордюра пред единствения ресторант в невзрачния център на градчето.

„Не може да бъде“ — помисли си, но ускори крачка и когато приближи на достатъчно разстояние, за да се увери, че това е дете, не дребен мъж, затича напред. Раницата подскачаше и го удряше по гърба. Стигна мястото, откъдето започваше оскъдната тротоарна ивица на Гърливил, и подметките му зачаткаха по бетона. Беше момче.

Кльощаво момче с коса до раменете и фланелка на „Ред Сокс“.

— Джони! — изкрещя Клей. — Джони, Джони-Джий! Момчето стреснато се обърна и глуповато зяпна. Погледът му изразяваше само смътен страх. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще хукне нанякъде, ала преди да побегне, Клей го притисна в прегръдките си и обсипа с целувки мръсното му безизразно лице.

— Джони! — прошепна. — Джони, дойдох да те взема… Вече съм при теб. Дойдох да те взема… Дойдох да те взема…

След известно време — може би, защото човекът, който го прегръщаше, го вдигна във въздуха и го завъртя, момчето обви ръце около шията му и се притисна към него. И каза нещо. Клей не искаше да повярва, че това е някаква произволна вокализация, безсмислена като свистенето на вятъра в гърлото на празна бутилка. Беше дума. Можеше да е „та-а-а-а-тък“, сякаш момчето се бе опитало да каже „оттатък“.

А можеше да е и „татик“, както за първи път през живота си — на шестнайсетмесечна възраст — Джони бе нарекъл баща си.

Клей се вкопчи във втората възможност. Вярваше, че бледото, мръсно, отмаляло от глад дете, притиснало се към гърдите му, го е нарекло татко.

4

Седмица по-късно обаче си каза, че се е вкопчил в това като удавник за сламка. Един звук, който би могъл да е дума, и една дума, която би могла да е „татко“.

Сега момчето спеше на походно легло в дрешника в спалнята, защото само си бе избрало това място и защото на Клей му писна да го измъква изпод леглото. Тесният като утроба дрешник явно го успокояваше. Навярно това беше част от трансформацията, през която той и другите бяха минали. Дефектната трансформация, фоните в Кашуок бяха превърнали сина му в треперещ идиот, лишен дори от утехата на рояка си.

От навъсеното вечерно небе се сипеше сняг. Мразовитият вятър завихряше в причудливи форми снежинките по потъналата в мрак главна улица на Спрингвейл. Изглеждаше прекалено рано за сняг, ала естествено, че не беше — не и толкова далече на север. Когато завалеше преди Деня на благодарността, хората винаги мърмореха, а завалеше ли преди Халоуин, започваха да мрънкат още повече, докато някой не им напомнеше, че живеят в Мейн, за Бога, не на остров Капри.

Клей се запита къде ли са Том, Джордан, Дениз и Дан тази нощ. Как ли щеше да мине раждането на бебето? Надяваше се, че всичко ще бъде наред — в крайна сметка Дениз беше мъжко момиче. Питаше се дали Том и Джордан си мислят за него толкова често, колкото и той за тях. Дали им липсваше, както те му липсваха на него — сериозните очи на Джордан, ироничната усмивка на Том. Рядко бе виждал тази усмивка, пък и онова, което бяха преживели заедно, не беше никак забавно.

Питаше се и дали тази седмица със съсипания му син бе най-самотната в живота му… и май отговорът беше положителен.

Погледна мобилния телефон в ръката си. Напоследък апаратът най-често присъстваше в мислите му. Питаше се дали да се обади още веднъж. Когато го включи, на дисплея се показаха три чертички, но батерията нямаше да издържи вечно. Нито пък излъчването на Сигнала щеше да продължава вечно. Акумулаторът или батериите, които обезпечаваха изпращането му до сателитите (или каквото там се случваше… стига все още да се случваше), рано или късно щяха да се изчерпат. А и самият Сигнал можеше да мутира в елементарна радиовълна — като идиотското бръмчене или пронизителното пищене, което често се чува в слушалката, когато човек избере по погрешка някоя факс-линия.

Сняг. Сняг на двайсет и първи октомври. Наистина ли беше двайсет и първи? Клей бе изгубил представа за времето. Единственото, което знаеше, бе, че с всяка изминала нощ щяха да умират все повече фони. Джони щеше да е сред тях, ако не го бе намерил. Въпросът беше какво точно бе намерил. Какво бе спасил? „Та-а-а-а-тък“. Татик? Може би.

Оттогава синът му не бе казал нищо, което дори бегло да прилича на дума. Вървеше редом с Клей…, но от време на време му щукваше да поеме в различна посока. В подобни моменти Клей го хващаше за ръката, както човек хваща малко дете, което изведнъж решава да прекоси самичко паркинга пред супермаркета. Всеки път в съзнанието му изникваше споменът за робота на пружина, който бе имал като малък — играчката редовно се забиваше в някой ъгъл и маршируваше на едно място, докато не я обърнеше към средата на помещението.

Джони панически побягна, когато се натъкнаха на кола с ключове на таблото, ала след като потеглиха, се усмири и движението сякаш го хипнотизира. Дори намери бутона за сваляне на стъклото, затвори очи, облегна се назад и остави вятърът да гали лицето му. Клей наблюдаваше как дългата и мръсна коса на сина му се развява от въздушното течение и си каза: „Мили Боже, все едно возя куче!“

След няколко часа стигнаха до препятствие, което не можеха да заобиколят. Клей спря колата и докато помагаше на сина си да слезе, забеляза, че Джони се е подмокрил. „Явно е забравил и да ходи до тоалетната — отчаяно си каза Клей. — Боже милостиви!“ Положението обаче не се оказа толкова трагично. Да, момчето наистина се беше отучило, но ако спреше и го заведеше на някоя поляна, Джони уринираше. А когато трябваше да свърши другата работа, клякаше и гледаше замечтано към небето. Може би наблюдаваше полета на птиците, а може би не.

Забравил бе онова, на което го бяха учили като малък, но пък ходеше по нужда на определени места. Сравненията с кучетата, които Клей бе притежавал, се натрапваха от само себе си.

Само че кучетата не се будеха всяка нощ, надавайки ужасени писъци.

5

Първата нощ прекараха в къща, която се намираше недалеч от магазинчето в Нюфийлд, и когато писъците започнаха, Клей си помисли, че синът му умира. Момчето бе заспало в прегръдките му, но когато художникът се събуди, Джони вече не беше в леглото, а под него. Пропълзя в тясното пространство — прахът едва не го задуши, а дървената рамка беше едва на сантиметър от главата му, и протегна ръка към треперещото момче, ала сякаш докосна метална релса. Изглеждаше невъзможно малко момче да надава такива нечовешки крясъци — след малко Клей осъзна, че ужасеното му съзнание ги подсилва. Имаше чувството, че всички косъмчета по тялото му — включително и тези по слабините — са щръкнали като наелектризирани.

Джони крещя в продължение на петнайсетина минути, след което писъците му секнаха внезапно, както бяха започнали. Тялото му се отпусна. Клей притисна глава до мършавите му гърди, за да се увери, че диша.

Някак го измъкна и го положи върху леглото. Просна се до него и лежа с отворени очи в продължение на час, когато сънят най-накрая го победи. На сутринта установи, че отново е сам — Джони пак бе пропълзял под кревата. Досущ като пребито куче, което гледа да се скрие някъде. Не бе характерно за предишното поведение на фоните…, но естествено Джони не беше като тях. Джони беше нещо ново, нещо друго, нещо различно, Господ да му е на помощ.

6

Сега се намираха в уютната къщичка на пазача до спрингвейлския музей по дървообработване. Имаха предостатъчно провизии, печка с дърва и прясна вода за пиене от ръчната помпа. Разполагаха дори с химическа тоалетна (въпреки че Джони не я използваше; Джони ходеше по нужда в задния двор). Всички възможни удобства… за 1908 година. Положението бе спокойно, като се изключат среднощните писъци на Джони. Клей имаше доста време за мислене и сега, докато седеше до прозореца на малката дневна и съзерцаваше стелещия се по улицата сняг, а синът му спеше в дрешника, той за пръв път осъзна, че бе мислил предостатъчно. Нещата нямаше да се променят, освен ако той не предприемеше нещо.

„Ще ти трябва друг мобилен телефон — беше казал Джордан. — Трябва да отидеш на място, където има покритие.“ Тук имаше покритие. Все още. Чертичките на дисплея го доказваха.

„Колко по-лошо може да стане?“ — бе попитал Том. И беше вдигнал рамене. Естествено, че ще вдигне рамене — нали Джони не беше негово дете! Сега Том си имаше свое собствено дете — имаше си Джордан.

„Всичко зависи от едно-единствено нещо — дали човешкият мозък реагира по същия начин, както реагират добре защитените компютри, когато бъдат поразени от ЕМИ — бе казало момчето. — Те правят копие в системата.“ Копие в системата. Самата фраза като че ли излъчваше някаква сила.

Първо трябваше да се изтрие програмата на фоните, за да се освободи пространство за това хипотетично вторично препрограмиране, ала идеята на Джордан отново да подложи Джони на въздействието на Сигнала, както се подпалват нови горски пожари, за да пресекат разпространението на досегашните — изглеждаше страховита, опасна и рискована… Особено като се вземеше предвид фактът, че Клей нямаше представа в каква програма е мутирал Сигналът, ако се предположеше (който предполага, здравата се излага, да, да, да!), че все още се излъчва и функционираше…

— Копие в системата — прошепна Клей. Навън светлината почти бе изчезнала и снегът изглеждаше по-призрачно от всякога.

Сигналът вече бе различен, той беше сигурен в това. Спомняше си първите активни през нощта фони, които беше срещнал — онези пред пожарната на Гърливил. Те се биеха за раздрънкания камион, но правеха и нещо повече — говореха. Не бяха някакви нечленоразделни ломотения, които можеха да минат за думи или говорене. Едва ли можеше да се сравни със светски разговор на коктейлно парти, но пак бе вид словесно общуване: „Махай се! Ти се махай! Ти ще ми кажеш! Мамка му! Хак да ти е! Да го духаш!“ И върхът на красноречието — незабравимото ’Мъон е мо-о-ой! Тези двамата бяха различни от първоначалните фони — фоните от ерата на Разръфания, както и Джони бе различен от тях. Защо? Защото червеят продължаваше да мутира, а Сигналът — да се видоизменя? Вероятно.

Последното, което каза Джордан, преди да го целуне за сбогом и да потегли на север, беше: „Ако инсталираш нова версия на програмата при наличието на тази, която Джони и другите са получили в пунктовете за трансформация, двете могат взаимно да се изядат. Защото точно това правят червеите. Те ядат.“

В такъв случай, ако предишното програмиране още е там… ако има записано копие в системата… В затормозеното му съзнание изплува споменът за Алис — Алис, която бе изгубила майка си, Алис, която бе открила как да бъде смела, като прехвърли страховете си върху една детска маратонка. Четири часа след като бяха напуснали Гейтън и бяха седнали в зоната за пикник на Шосе № 156, Том бе попитал една група нормита дали искат да се присъединят към тях. „Това са ония — бе отбелязал единият от мъжете, — това е Гейтънската сбирщина“, а друг рече на Том да върви по дяволите. Тогава Алис беше скочила на крака и беше казала, че…

— Каза, че поне сме се опитали да направим нещо — прошепна Клей, докато се взираше в притъмняващата улица. — Сетне ги попита: „Какво, мамка му, сте направили вие?“

Това беше и сегашният му отговор. Положението на Джони-Джий не се подобряваше. Пред Клей стояха само две възможности — да запази това, което има, или да се опита да промени нещата, докато все още имаше време. Ако имаше.

Взе захранваната с батерии лампа и отиде в спалнята. Вратата на дрешника бе открехната и той виждаше лицето на сина си. Както бе заспал, с ръка върху бузата и паднала пред челото му коса, Джони изглеждаше досущ като детето, което Клей бе целунал за довиждане, преди да тръгне за Бостън със своя „Тъмен скиталец“. Господи, сякаш се беше случило преди хиляда години! Е, момчето бе поотслабнало, но иначе си беше същото. Разликите се виждаха само когато беше будно. Отпуснатата уста и празните очи. Прегърбените рамене и поклащащите се ръце.

Клей широко отвори вратата на дрешника и коленичи до походното легло. Джони се размърда, когато светлината обля лицето му, но след малко отново се успокои. Клей не беше набожен и събитията от последните няколко седмици не бяха засилили вярата му в Бога, но бе успял да намери сина си, ето защо изрече кратка молитва към онзи, който можеше да я чуе: „Тони, Тони, помогни! Изгубеното намери!“ Отвори капачето на мобилния телефон и натисна бутона за включване. Апаратът тихичко избипка и дисплеят грейна в кехлибарено жълто. Три чертички. Клей се поколеба за момент, но имаше само един сигурен вариант — да избере номера, който бяха използвали Разръфаният и неговите приятели.

Щом въведе трите цифри, той разтърси леко рамото на сина си. Момчето само изстена и опита да се отдръпне, после понечи да се обърне на другата страна.

— Джони! Джони-Джий! Събуди се! — Клей го разтърси по-силно и не го остави на мира, докато хлапето не отвори очи и не го изгледа враждебно, но без капчица любопитство, присъщо на всяко човешко същество. Така гледаха кучетата, които не са видели нищо добро през живота си, и всеки път, когато Клей се взираше в тези очи, сърцето му се късаше.

„Последна възможност — помисли си. — Наистина ли искаш, да го направиш? Шансът да успееш навярно е едно към десет“

Да, но и шансът да намери сина си бе изглеждал минимален. Едно на хиляда? На десет хиляди? От друга страна, щеше ли да издържи да гледа как момчето му расте, става юноша, после мъж, но продължава да спи в дрешника и да ходи по нужда в задния двор?

„Поне се опитахме да направим нещо“ — беше казала Алис Максуел.

Клей погледна дисплея. Цифрите 911 изпъкваха там, ярки и черни като предначертана съдба.

Клепачите на Джони отново натежаваха. Клей отново го разтърси, за да му попречи да заспи. В същото време палецът, на дясната му ръка натисна бутона „CALL“. Имаше време да преброи „Двайсет и едно, двайсет и две“, преди на дисплея да се появи надписът „СВЪРЗВАНЕ“. Когато това се случи, Клейтън Ридъл не се поколеба.

— Хей, Джони-Джий — изрече, — фон-фон за теб. — И долепи слушалката до ухото на сина си.

30 декември 2004 — 17 октомври 2005

Ловъл, Мейн